Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (25)

Предупреждението на Блис

На следващия ден Морис влезе в кантората си и като се приближи до Мери, се опита да я прегърне.

Тя се обърна и строго го погледна.

— Морис — каза тя, — историята с чека, която ми разказахте вчера, истина ли е? През цялата нощ мислих за това и съм много разстроена.

Морис кимна с глава.

— Нужно ли е да вечерям с вас тази вечер? И сега никой няма да ни пречи и можем да поговорим съвсем спокойно.

— Вие забравяте, скъпа Мери, че тук има хора, които могат да подслушат разговора ни — започна той със сподавен шепот. — Аз ви обичам, Мери!

— Какво искате да кажете с това? — прекъсна го тя със сериозен глас. — Искате да кажете, че толкова ме обичате, че искате да се ожените за мен?

— Ами… разбира се — избъбри той смутен. — Аз съм влюбен във вас, но не мога да се реша да се оженя на тези години. Всъщност, женитбата е една подробност, която за двама души, които се обичат от сърце, няма никакво значение.

— Значи, доколкото разбирам, вие нямате никакво намерение да се ожените за мен? — каза Мери спокойно. — Правилно ли съм ви разбрала?

Тя стоеше близо до него, а в очите й се четеше едва сдържан гняв. Никога не беше изглеждала толкова красива.

Той я сграбчи в обятията си и тя с мъка се освободи от него.

— Сега всичко ми е ясно — гневно извика Мери. — Знайте, че няма да дойда на вечеря.

Майстер продължи с тих глас.

— Нима не разбирате, скъпа Мери, че желая единствено вашето щастие, искам да напуснете онази ужасна малка квартира, в която живеете сега. Знаете какво е направил вашият брат. Сега той е свободен, но в случай на ново обвинение не забравяйте, че той ще трябва да излежи и старото, и новото наказание. Представете си само, че предявя обвинение към него за подправяне на чека. Давате ли си сметка, че това би означавало седем години каторга за него, плюс още две и половина от старото наказание. Това прави девет години и половина. Когато го видите отново, младостта ви ще е отминала.

Морис видя, че Мери стоеше бяла като платно и всеки момент щеше да припадне.

— Може би вече гледате по друг начин на нещата — продължи той.

На лицето й беше изписано, че е готова на всякакви жертви, само и само да спаси брат си.

— Нима не съществува друг начин, Морис? — започна тя със слаб глас. — Кажете само какво бих могла да направя за вас. Готова съм да стана ваша икономка, прислужница даже, ще бъда най-добрият ви приятел, стига само да пожелаете.

Морис се усмихна.

— Скъпа, Мери, вие ставате сантиментална, необходими ли са толкова приказки само защото съм ви поканил да вечеряте с мен.

— А ако попитам Джон?…

— По-добре не го намесвайте — прекъсна я той. — Ако го попитате, той ще дойде тук и ще започнат още по-мелодраматични разговори… А ако това стане, ви предупреждавам, че ще позвъня в полицията, а това ще бъде гибелно за него. Надявам се, че разбрахте много добре за какво става дума.

Тя печално кимна с глава.

В пет часа Морис Майстер й каза, че може да си отива. Главата я болеше много и не беше в състояние да работи: буквите танцуваха пред очите й. Мери с облекчение излезе на улицата. Беше паднала гъста мъгла, така характерна за Лондон през това време на годината, и тя не виждаше нищо на няколко крачки пред себе си.

Хрумна й да разкаже всичко на Алън, но после помисли, че ако Морис узнаеше за това, с брат й беше свършено.

Може би щеше да разкаже всичко на Джон, но той не беше вкъщи. Беше й написал бележка, че е на гости в един от бившите им съседи.

Уморена и огорчена, Мери влезе в стаята си и тъкмо щеше да си ляга, когато при нея се появи прислужницата и й съобщи, че я търси един господин с черна брада.

Мери изтича бързо в антрето.

— Не се познаваме добре — започна човекът, който стоеше на вратата. Това беше самият инспектор Блис.

Сърцето й се сви от неясна тревога: тя недоумяваше какво прави тук този детектив от Скотланд ярд. Може би Морис го беше изпратил, за да арестува Джон…

— Влезте, моля ви се — каза тя с треперещ глас.

Блис влезе в стаята, без да вади цигарата от устата си, и с уморен жест свали шапката си, като че ли и тази проста вежливост му струваше огромно усилие.

— Брат ви днес или вчера е пуснат от затвора — започна направо той.

— Вчера. Едва от снощи е у дома.

За нейно голямо учудване той не каза нищо повече за Джон, а извади от джоба си сутрешен вестник и като го сложи пред нея на масата, й показа един материал, поместен на първа страница. Мери го прочете.

— Какво означава това? — попита тя.

— Точно това исках да ви попитам и аз. Материалът несъмнено е поместен от Фантома и е предназначен за жена му или обратното. Използван е шифър, който е бил оставен тук, във вашата квартира, миналата седмица. Моля ви, ако знаете нещо за него, разкажете ми.

— Много съжалявам, че не съм в състояние да изпълня молбата ви, господин Блис — отговори Мери, — но този шифър беше откраднат и аз мислех, че…

— Че аз съм крадецът… — прекъсна я той с горчива усмивка. — Значи, вие не повярвахте на разказа ми, че съм видял човека, който влезе в жилището ви. Госпожице Ленли, имам основания да предполагам, че този шифър не е откраднат и сега се намира тук, в тази квартира, и навярно вие знаете къде е.

На Мери й се стори, че той иска само да я изпита.

— Шифърът не е тук — спокойно възрази тя. — Беше откраднат онзи ден, когато се върнах и забелязах, че някой е влизал в дома ми и е преровил всичко.

Блис я погледна странно и Мери се зачуди недоверие ли се четеше в погледа му, или нещо друго…

— В такъв случай единствено Фантома и жена му знаят този шифър — каза той.

— А може би и човекът, когото сте видели да влиза в квартирата ми?

— По всяка вероятност това е бил самият Фантом — каза той, без да сваля очи от нея. — Кажете ми, госпожице Ленле, много ли се боите от Фантома?

Мери се усмихна.

— Трябва да ви призная, че изобщо не ме е страх от него — каза тя. — От всичко, което съм чувала, смятам, че той никога няма да направи нещо лошо на една беззащитна жена…

— Радвам се, че имате такова добро мнение за този негодник — каза Блис. — Боя се, че аз не го споделям… А какво мислите за Морис Майстер?

Без да дочака отговор, Блис продължи:

— Внимавайте за брат си. Той няма силна воля и лесно може да попадне под лошо влияние.

Блис тръгна към вратата, но се обърна.

— Славен човек е този Уембъри, нали? — каза той. И без да дочака отговор, напусна стаята.

След излизането на Блис Мери си спомни, че трябваше да ходи на пазар. Магазините затваряха обикновено в седем часа и тя побърза да излезе. Внимателно избираше продуктите: беше решила да приготви любимото ядене на Джон.

На връщане, вече близо до квартирата си, тя забеляза пред себе си високата фигура на доктор Ломънд. Мери смяташе да мине незабелязано покрай него, но той я извика.

— Приятно е човек да срещне такава очарователна млада домакиня. — И после продължи: — Интересува ме посещението на Блис у вас, като познат ли дойде, или по работа.

— Значи вече ви е известно, че господин Блис е бил у дома?

Старият доктор кимна.

— Той през цялото време се навърта тук… А когато влезе у вас, се сблъска с мен и дори ме поздрави. Много ме интересува този детектив — каза докторът. — Той е толкова тайнствен, а тайнствените неща винаги привличат такъв стар и любопитен човек като мен.

Мери се раздели с него и побърза да се прибере вкъщи. Тя пристигна едновременно с Джон, който беше в прекрасно настроение. Отдавна не го беше виждала толкова весел. Той се пошегува над покупките й и после каза нещо, което накара сърцето й силно да забие.

— Този Уембъри не е лошо момче. Като го споменах, си спомних, че трябва да отида при него да се регистрирам.

Мери беше много доволна да чуе това. Но после каза:

— Ти излезе от затвора предсрочно, нали, Джон? Ако сега нещо се случи… Искам да кажа, че ако отново направиш някоя глупост, трябва да се върнеш в затвора и да излежиш и остатъка от присъдата си, нали?…

— Ако не се държа добре? — попита я той рязко. — Какво искаш да кажеш с това?

И после прибави съвсем спокойно.

— Не се притеснявай… След времето, прекарано в затвора, имам намерение да водя най-порядъчен живот.

— Но ако ти…

— Разбира се — прекъсна я той, — ще трябва тогава да излежавам целия останал срок плюс новото наказание. Но да не говорим за това, защото засега съм много далеч от извършването на каквото и да е престъпление. Надявам се, че след една или две седмици ти ще прекратиш работата си при Майстер. Откровено казано, той въобще не ми харесва.

— Зная, Джон, но…

— Много ще се зарадвам, ако ми кажеш, че никога не си работила при него вечерно време.

Мери все още можеше да отговори отрицателно на този въпрос и да разсее подозренията на брат си.

— Много се радвам да чуя това, скъпа Мери. Бих те посъветвал да се виждаш с Майстер само във връзка със служебните си ангажименти.

Докато разговаряше със сестра си, Джон през цялото време обмисляше как да й каже, че му се налага да излезе вечерта… Най-после той се реши:

— Може би тази вечер ще се прибера късно, ще вечерям с един мой стар приятел. Надявам се, че нямаш нищо против?

Тя поклати глава отрицателно.

— Разбира се, че не, Джон. Кога смяташ да се върнеш?

— Не по-рано от полунощ, а може и по-късно.

Сестра му на свой ред се чудеше как да обясни собственото си отсъствие от вкъщи тази вечер.

— В такъв случай аз ще прекарам малко време с приятелките си.

— Старай се колкото се може повече да се веселиш, скъпа сестро — отвърна й той и се отправи към стаята си.

Джон излезе към осем часа и Мери със свито сърце зачака срещата с Морис. През цялото време тя се питаше какво би казал за постъпката й Алън, човекът, който толкова я обичаше.

Тя затвори очи, като че ли искаше да се скрие от някакво кошмарно видение. Преди мислеше, че часовете, прекарани в сградата на съда в очакване на присъдата на Джон, бяха най-мъчителните в живота й. Но сега й се струваше, че всичко лошо тепърва предстои. И може би вече беше съвсем близо…