Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (23)

Пратеник на Фантома

Морис Майстер се приближи до рояла и засвири сантиментална мелодия, която го погълна така, че съвсем забрави за присъствието на младежа.

Той не забеляза силуета с черна брада, който се приближи до прозореца и внимателно огледа стаята.

Джон не спираше да заплашва Майстер.

— Сам ще се уверите, Морис, че ако не престанете да ухажвате сестра ми, както сте правили с Гуенда Милтън, ще изпреваря Фантома!

— Какво говорите, Джон — с усмивка отговори Майстер. — Нали знаете, че Фантома лежи на дъното на пристанището в Сидни.

— Фантома е в Лондон и вие много добре знаете това — сухо възрази младият човек. — Никой не може да каже дали в този момент е близо, или далече от вас…

Човекът зад прозореца изведнъж изчезна, като че ли беше чул последните думи.

— Защо ме занимавате с тези въпроси, Джон? — забеляза Майстер. — Виждате, че не искам да се карам с вас.

Вместо отговор Джон извади от джоба си пакетче и го разви на масата. В него имаше малка брилянтна гривна.

Майстер я взе и я поднесе към светлината.

— Ето я значи гривната! А аз непрекъснато се питах къде може да сте я скрили!

— Взех я, идвайки насам — отвърна Джон. — Бях я оставил у един мой приятел. Това е всичко, което получих срещу трите години затвор — прибави той с горчивина. — Извърших три кражби, но само една от тях ми донесе нещо.

Майстер промълви замислено.

— Имате предвид кражбата на Камден Кресент, нали?

— Не ми се иска да се връщам отново към това — прекъсна го нетърпеливо Джон. — Затворът направи от мен друг човек. А що се отнася до тази кражба, човекът, когото ми бяхте изпратили на помощ, избяга с плячката. Нали вие сам ми казахте това…

В главата на Майстер се зараждаше нов план.

— Тогава не ви казах истината. Човекът не е избягал с откраднатото — прибави той, като погледна през прозореца и заговори по-тихо.

— Така ли? Нима?

— Той самият ми разказа всичко. Откраднатото е скрил в една запустяла къща на Камден Кресент. Криех от вас, защото не исках да се замесвам в това след аферата с бисерите на госпожа Дарнлей.

На лицето на Джон се изписа нерешителност — вече беше готов да се поддаде на изкушението.

После обаче махна с ръка и каза бързо:

— Нека си стои там.

Но за опитния Майстер беше ясно, че младежът не е казал последната си дума и все още може да бъде изкушен. Той се разсмя:

— Вие сте луд! Помислете само какво сте получили за дългия ви престой в затвора?… Тази играчка… — И той посочи гривната. — Ако ви дам за нея двадесет лири, то ви уверявам, че сте направили добра сделка. А помислете, че в онази къща има скрита плячка на стойност повече от осемстотин лири!

Майстер продължи замислено: в главата му се раждаха различни планове и начини за осъществяването им.

— Идете там още тази нощ — предложи той.

— Ще помисля върху предложението ви. Но вече не помня номера на къщата.

— Петдесет и седем — отговори Майстер. — Сега ще ви дам двадесет лири за гривната.

Той издърпа чекмеджето и извади една кутийка, в която държеше пари.

— Съгласен съм на тази сума — каза Джон. — Но ако отида за откраднатото, искам пълната му стойност… В противен случай ще се обърна към някой друг.

Нищо друго не беше в състояние така да оскърби Майстер.

— Ето как се отнасяте към мен! — извика той. — Това е благодарността ви за сведенията, които ви дадох. Ето ви парите — прибави той и хвърли през масата двадесет лири, които Джон бързо прибра в джоба си.

Майстер се обърна внезапно: вратата, която водеше към стаята му, изведнъж се отвори. На прага стоеше доктор Ломънд. Хекит го беше оставил в килера и напълно беше забравил, че той е още в къщата.

Докторът влезе, но се спря, когато видя младежа.

— Прекъснах ли ви? — попита той.

— Ни най-малко, докторе! Влезте, ако обичате — каза Майстер. — Това е един мой приятел, господин Ленле.

— Току-що разговарях със сестра ви. Вие пристигате от село, нали? — обърна се доктор Ломънд към Джон.

— Преди няколко часа излязох от затвора — прекъсна го сухо Джон и тръгна да излиза от стаята.

Вече беше хванал дръжката на вратата, когато тя внезапно се отвори и на прага се появи развълнуван и пребледнял Хекит. Той се обърна към Майстер и прошепна с ужас:

— Търсят ви и когато попитах за кого да съобщя, отговорът беше: „Фантома иска да му предаде поздрави.“

Майстер потрепери целият.

— Фантома! — учудено каза докторът. — Доведете го незабавно!

— Доктор Ломънд, моля ви! — трепереше Майстер.

Обаче докторът му направи знак да замълчи.

— Знам какво правя!

— Докторе, вие сте полудели — бъбреше Майстер. — Представете си само…

— Нека влезе! — повтори докторът.

Очите му бяха устремени към вратата.

На прага се появи стройна елегантна жена, чиито очи светеха от едва сдържан смях.

— Кора! — в един глас извикаха присъстващите.

— Признайте, че ви изплаших до смърт!

— Още само миг и щях да умра от инфаркт — разсмя се докторът.

Морис Майстер все още беше пребледнял от ужаса.

— Драги Джон — обърна се той към младежа — сега вие знаете къде да намерите това, което търсите.

Джон разбра, че присъствието му в стаята вече е нежелано, и се сбогува с присъстващите.

С доста груб тон Майстер изгони от стаята и Хекит. Очевидно беше, че искаше да остане насаме с младата жена, затова доктор Ломънд каза, че е оставил чантата си горе и излезе.

— Драга госпожо Милтън, вие сте по-прекрасна откогато и да било — с половин глас промълви Майстер. — Къде е впрочем скъпият ви съпруг?

Кора отиде до вратата, през която беше излязъл докторът, заслуша се в отдалечаващите се стъпки, след което се върна на предишното си място.

— Слушайте — започна тя и гласът й премина в шепот. — Искам да поговоря с вас, докато не се е върнал оня детектив доктор. Защо не заминете за някъде, където никой не ви познава и където бихте могли да заживеете под друго име?

Майстер се усмихна и запали пура.

— Разбирам!… — каза той. — Искате да напусна Англия и даже долавям в гласа ви заплаха.

— Аз не ви заплашвам, но от „него“ не можете да се отървете, Майстер, това е самата истина — отвърна му Кора.

— Скъпа красавице — той искаше да я погали по бузата, но тя се отдръпна, — не се тревожете за мен.

— За вас! — извика тя и очите й пламнаха. — Ако трябваше само пръста си да мръдна, за да ви спася от ада, повярвайте ми, дори това не бих направила! Махнете се оттук… Искам да спася Артър, а не вас… Заминете, където искате, само напуснете Англия.

Майстер не сваляше очи от нея и беше поразен от думите, които току-що чу.

— Доста умно измислено — прошепна той. — „Той“ не се решава да се върне тук и е изпратил вас, за да ме подлъжете да напусна Англия.

Очите на младата жена се присвиха, като че ли изведнъж я заслепи ярка светлина.

— Ако бъдете убит, то ще бъдете убит тук… Тук, в тази стая, където сте разбили сърцето на сестра му.

— Лъжете се, скъпа Кора — каза Майстер. — Да предположим, че Фантома е жив, в такъв случай тук в Лондон съм в най-голяма безопасност. Навсякъде другаде по света той би ме намерил и достигнал по-лесно.

Кора тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори и в стаята влезе детективът доктор.

— Казахте ли си вече всичко, Кора? — попита старецът и въпреки вълнението си младата жена се разсмя.

— Слушайте какво ще ви кажа, докторе, само най-добрите ми приятели ме наричат Кора.

— Аз съм един от тях — спокойно възрази докторът.

Майстер веднага се съгласи с него.

— Госпожа Милтън сама не знае кои са й приятели — каза той. — Бих желал да я убедите в това.

Докторът обаче не разговаряше с него, а през цялото време гледаше младата жена. Майстер имаше усещането, че беше нежелан гостенин в собствената си къща. Влизането на Мери го извади от това положение. Той отиде с нея в дъното на стаята, където се намираше документацията му. От това място можеше да наблюдава всичко, което става в стаята, без самият той да бъде наблюдаван.

— Сама не знаете колко се радвам, че ви виждам, Кора — продължи докторът.

— Колко сте смешен! — разсмя се тя.

— Накарах една неутешима вдовица да се разсмее — пошегува се той.

Кора му хвърли бърз поглед.

— Не ме дразнете с това вдовство — отбеляза тя. — Понякога така ми се иска това да е истина. Струва ми се, че щеше да е по-добре никога да не бях срещала Артър!

Докторът се обърна към нея и каза съчувствено.

— Толкова лош ли беше Артър?

— Артър беше изключително добър, но не беше човек, способен да създаде собствено семейство.

Докторът погледна към Майстер, после отново се обърна към Кора.

— А вие много ли го обичахте?

Тя сви рамене.

— Да ви кажа право — и аз не знам!

— И все пак сте го последвали в Австралия… Там са минали най-хубавите години от живота ви. Бих се осмелил да ви дам един съвет: постарайте се да го забравите!

— Да го забравя? — попита тя. — Вие смятате, че той може да бъде забравен?

— Не знам — замислено промълви докторът. — Но струва ли си толкова страдания заради него!… Та рано или късно той ще бъде хванат и тогава дългата ръка на закона ще го изпрати в затвора до края на живота му.

— Не говорете такива ужасни работи! — извика тя.

Кора погледна към мястото, където се намираше Майстер, и добави със сериозен глас:

— Зная, че Артър е в опасност, но не се боя от полицията, искате ли да ви кажа нещо…

— Разбира се, щом ми се доверявате.

— Тогава ето какво, ще бъда откровена с вас: струва ми се, че в целия свят има само един човек, който е способен да хване Фантома. И този човек сте вие, доктор Ломънд!

Погледите им се срещнаха и докторът продължи сякаш не беше чул последните й думи:

— Това е лудост от ваша страна! — каза докторът. — Такава красива жена като вас цял живот да тича подир някаква сянка. След няколко години ще се превърнете в кълбо от нерви. Струва ли си всичко, което правите…

— Защо ми говорите така? — прошепна тя. — Каква е вашата цел?

— Ако, разбира се, желаете, ще ви я кажа съвсем откровено — каза той. — Макар и с риск да ми се разсърдите.

Тя не сваляше поглед от него. Той продължи.

— Нима не е най-добре за вас да отпътувате от Англия и да забравите Фантома… Да зачеркнете завинаги този човек от живота си и да намерите друго, с което да осмисляте живота си. — Той се разсмя. — Може би си мислите, че се бъркам в чужди работи, но право да ви кажа, от известно време аз мисля само за вас… Мисля си за онези дълги часове, когато се измъчвате в очакване да се случи нещо ужасно.

Тя изведнъж скочи.

— Признайте си, докторе! Явно имате скрита причина да ми говорите по такъв начин.

— Кълна ви се…

— Аз съм уверена, че такава съществува! — Тя се разгневи. — Вие сте мъж, а всички мъже са еднакви. И накрая ще ви кажа нещо: аз живея по собствено желание в ада и в него ще си остана пак по собствено желание.

С нетърпелив жест тя грабна чантичката си от масата.

— Тъкмо се канех да ви дам съвет — смутено прошепна докторът.

— Съвет… — иронизира го тя. — Ако Артър Милтън ми каже, че съм му омръзнала и съм му станала безразлична, тогава сама ще го напусна!

След това, без да му даде възможност да й възрази нещо, Кора излезе от стаята.

Майстер през цялото време наблюдаваше сцената и сега се приближи към доктора.

— Вие я разсърдихте — забеляза той.

— Възможно е — замислено отвърна докторът, след което взе шапката и чантата си.

— Жените са странни същества — продължи Майстер. — Мисля си, че вие твърде много я харесвате!

— Така ли смятате? — попита докторът. — Интересно дали ще приеме поканата ми, ако й предложа да обядваме заедно?

Майстер се забавляваше — наистина въпреки възрастта си докторът още смяташе, че би могъл да се хареса на младата жена.

— Никога не може да се отгатне на какво е способна една жена, която е влюбена, нали, докторе? — ехидно отбеляза той.

Докторът не отговори и дълбоко замислен, излезе от стаята.