Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (12)

Три години затвор

Един месец по-късно Мери седеше в мраморното преддверие на съда и чакаше произнасянето на присъдата на Джон. Алън се приближи до нея и каза:

— Ще трябва да почакате малко.

— Колко е ужасно, Алън! — отвърна Мери и хвана ръката му.

В този момент влезе Майстер — елегантен, както винаги.

— Не е ли по-добре да влезете вътре, Уембъри. Тъкмо ще можете веднага да ни съобщите решението на съда.

На Алън му се стори, че Майстер желае да остане насаме с Мери, но не се противопостави.

— Ловък младеж! — сподели впечатлението си Майстер. — Не особено деликатен и кариерист, като всички полицаи.

— Не съм забелязала такива черти в характера му.

Майстер се усмихна иронично.

— Може би се изразявам неправилно, но трябва да признаем, че той прояви много ловкост в залавянето на Джон.

— Ловкост… Какво искате да кажете с тази дума?

— Макар това да не беше споменато в съда, Уембъри преследваше брат ви от деня на кражбата и затова беше дошъл в Ленле Корт.

— Сигурен ли сте в това, което казвате — попита Мери. — А аз мислех…

— Мислехте, че той е дошъл да ви види, като стари приятели? Скъпа Мери, трябва да разберете, че полицаят ще намери предлог за всичките си служебни пътувания и разследвания. Разбира се, ако споделите това с господин Уембъри, той ще започне да отрича.

Мери се замисли.

— Все пак не мога да повярвам в това! Алън сам ми каза, че не е свързвал името на Джон с кражбата, докато не е получил едно анонимно писмо.

— Тихо — прекъсна я адвокатът, след като видя инспектор Уембъри да се приближава към тях.

— Присъдата ще бъде съобщена след десетина минути.

Бързо, така че Майстер да не може да я прекъсне, Мери попита:

— Алън, истина ли е, че вие отдавна следите Джон?

— Не, съвсем не го подозирах до момента, в който получих едно анонимно писмо.

— И все пак, знаехте ли нещо, когато дойдохте в Ленле Корт?

— Драга Мери, защо задавате на инспектор Уембъри смущаващи въпроси — намеси се в разговора Майстер.

— Съвсем не ме смущават — отбеляза Алън. — Дойдох в семейното ви имение, за да се видя с госпожица Ленле и да й кажа за новата си работа. Да не би да смятате, че идването ми е било свързано по някакъв начин с откраднатите бисери?

— Аз като адвокат не вярвам особено на тези тайнствени анонимни писма, които полицията уж получава и които й помагат за разкриването на престъпленията!

— Полученото писмо е писано на пишеща машина и на хартия, за която разбрах някои неща. Казаха ми, че точно този вид рядко се изписва от някого в Дептфорд и че би могла да се намери в един-единствен магазин… Разказвам ви това в случай, че пожелаете да направите по-подробно разследване на историята на писмото — каза инспекторът и се оттегли.

— Какво искаше да каже той? — попита Мери.

— Нима някой е в състояние да разбере — злобно отвърна Майстер.

— От целия ви разговор разбрах единствено, че инспектор Уембъри предполага, че някой е издал Джон, нали така?

— Да, някой, който не живее в Дептфорд! Честно казано, вие не трябва да се срещате често с този детектив.

— Защо, ако мога да ви попитам?

— По много причини: първо, на мнозина от моите клиенти ще им е неприятно да разберат, че секретарката ми се вижда с полицейски инспектор. Но, разбира се — прибави той, като видя, че Мери се намръщи — не аз избирам познатите ви. Искаше ми се просто да ви помогна, скъпа Мери! И преди всичко, искам да ви кажа, че не трябва да оставате да живеете самичка в квартирата на Малпас Роуд.

— Джон по всяка вероятност ще бъде изпратен в затвора, нали? — попита неочаквано Мери.

Майстер реши да й каже истината.

— На брат ви му предстои каторжна работа и вие трябва да се примирите с тази мисъл. Може би той ще бъде осъден на седем или повече години и вие не би трябвало да си затваряте очите пред този факт. Повтарям ви — за вас ще бъде трудно да продължавате да живеете сама в онази квартира.

— Аз ви казах вече моето решение — отвърна Мери. — Зная, че искате да ми помогнете, Морис, но е безполезно да настоявате повече. Ако искате да работя за вас, то аз ще го правя с удоволствие, но до излизането на Джон от затвора ще остана да живея в нашата квартира.

Алън влетя в стаята с новината за присъдата на Джон.

— Три години каторжен труд. Извади късмет, че съдията ме попита какъв живот е водил досега и аз разказах на съда всичко, което знаех. Казах им, че Джон беше възпитано и скромно момче, което се поквари от приятелството си с непочтени хора. Не се безпокойте — добави той, обръщайки се към Мери — ще дойде ден, когато ще мога да изоблича човека, който погуби брат ви, и тогава този човек ще застане пред съда и ще заеме неговото място в затвора.