Харуки Мураками
Норвежка гора (8)

8

В средата на онази седмица си порязах дланта на парче счупено стъкло. Не бях забелязал, че една от стъклените прегради с грамофонни плочи е пукната. Трудно ми беше да повярвам колко много кръв бликна от мен и подът под краката ми стана светлочервен. Управителят на магазина намери няколко кърпи и стегна с тях раната. После се обади по телефона, за да разбере къде е местната денонощна бърза помощ. През повечето време той беше твърде безполезен, но този път се справи с голяма бързина. За щастие болницата беше наблизо, но докато стигна дотам, кърпите станаха алени, а кръвта, която вече не можаха да попият, капеше по асфалта. Хората се отдръпваха припряно, за да ми сторят път. Изглежда си мислеха, че съм ранен при побой. Не чувствах особено силна болка, но кръвта не спираше.

Лекарят съвсем спокойно махна напоените с кръв кърпи, спря кървенето с турникет на китката ми, дезинфектира раната и я заши, след което ми каза да отида пак на следващия ден. Като се върнах в магазина за плочи, управителят ми рече да се прибера вкъщи: щял да ми признае работния ден. Качих се на автобус до пансиона и отидох право в стаята на Нагасава. Тъй като нервите ми бяха изопнати заради раната, исках да поговоря с някого и си помислих, че отдавна не съм се виждал с Нагасава.

Заварих го в стаята му да пие бира от кутия и да гледа по телевизията урок по испански.

— Какво ти се е случило, по дяволите? — попита той, като видя превръзката ми. Отвърнах, че съм се порязал, но че не е нищо особено. Той ме попита дали искам бира и аз му благодарих, но отказах.

— Изчакай малко. Това предаване ще свърши съвсем скоро — рече Нагасава и продължи да упражнява испанското си произношение. Аз сварих малко вода и си направих чаша чай от пакетче. Една испанка даваше примери за изречения: „Никога не бях виждал такъв отвратителен дъжд! Много мостове в Барселона бяха измити“. Нагасава прочете текста на глас.

— Какви тъпи изречения! — рече той. — Все такива простотии пускат.

Когато предаването свърши, Нагасава изключи телевизора и извади още една бира от малкия си хладилник.

— Сигурен ли си, че не преча? — попитах.

— Не, за бога. Отегчих се до смърт. Сигурен ли си, че не искаш бира?

— Наистина не искам — отвърнах.

— А, да, преди няколко дни изнесоха резултатите от изпита. Издържал съм го!

— Изпитът за Външно министерство ли?

— Същият. Официално се нарича „Изпит за набиране на квалифицирани служители за учрежденията на Външно министерство“. Каква смехория!

— Честито! — рекох и му подадох лявата си ръка.

— Благодаря.

— Аз, разбира се, не съм изненадан, че си го издържал.

— Аз също — Нагасава се засмя. — Но е приятно да се знае официално.

— Мислиш ли, че ще заминеш за чужбина, когато постъпиш на работа?

— Не, първо те обучават една година. Чак тогава те изпращат в чужбина за известно време.

Аз отпих от чая, а той от бирата си с явна наслада.

— Ще ти подаря този хладилник, когато се изнеса оттук — рече Нагасава. — Нали го искаш? Страхотен е за изстудяване на бира.

— Да, искам го, но няма ли да ти трябва? Ще живееш в апартамент под наем или нещо подобно.

— Не ставай смешен! Когато се махна оттук, ще си купя голям хладилник. Ще живея охолно! Четири години в тази бърлога ми стигат. Не искам да се налага да виждам нищо от онова, което съм използвал тук. Каквото си поискаш, ще ти го дам — телевизора, термоса, радиото…

— Ще приема всичко, което решиш да ми дадеш — рекох. Вдигнах учебника по испански от писалището му и се загледах в него. — Захванал си се с испански?

— Да. Колкото повече езици владее човек, толкова по-добре. На мен ми се удават. Самостоятелно научих френски и го знам почти перфектно. Езиците са като игрите. Научаваш правилата на един, а при другите те са същите. Като жените.

— Аа, интелектуален живот! — казах с доза сарказъм.

— Както и да е, хайде някой ден да излезем да хапнем нещо.

— Имаш предвид да кръстосваме по улиците за жени?

— Не, истинска вечеря. Аз, ти и Хацуми в някой добър ресторант. Да отбележим назначението ми. Баща ми плаща, така че ще отидем в някое наистина скъпо заведение.

— Не трябва ли да сте само ти и Хацуми?

— Не, по-добре ще е и ти да си с нас. Ще ми е по-приятно, а и на Хацуми също.

О не, пак същата история — Кидзуки, Наоко и аз.

— След това ще прекарам нощта при нея, затова ела с нас само за вечерята.

— Добре, щом като и двамата искате да дойда — рекох. — Но, впрочем, какви са ти намеренията спрямо Хацуми? Когато приключи подготовката ти, ще те назначат някъде в чужбина и по всяка вероятност няма да се връщаш с години. Какво ще стане с нея?

— Това си е неин проблем, не мой.

— Не разбирам — казах.

С крака върху писалището си, Нагасава отпи от бирата и се прозя.

— Знаеш ли, аз не планирам да се женя. Съвсем ясно съм й заявил това. Ако тя иска да се омъжи, трябва да го стори. Няма да й попреча. Ако иска да ме чака, нека да чака. Така смятам.

— Добре си го намислил, няма що — рекох.

— Мислиш си, че съм лайно, нали?

— Да.

— Виж какво, светът открай време е несправедлив. Не аз определям правилата. Винаги ще е така. Нито веднъж не измамих Хацуми. Тя знае, че съм лайно и че може да ме напусне по всяко време, щом реши, че не може повече да продължава така. Казах й го без заобикалки.

Нагасава изпи бирата си и запали цигара.

— Нищо в този живот ли не може да те изплаши? — попитах.

— Хей, аз не съм пълен идиот — отвърна той. — Разбира се, че животът понякога ме плаши. Но не ми се е случвало да приема това като предпоставка за всичко останало. Ще се отдам напълно на този живот и ще стигна докъдето мога. Ще вземам каквото искам и ще изоставям каквото не искам. Ето как възнамерявам да живея живота си. А пък ако нещата се объркат, тогава ще спра и ще помисля. Ако се замислиш, тъкмо несправедливото общество е онова, което ти дава възможност да използваш способностите си максимално.

— Начинът ти на живот ми се струва твърде егоцентричен — рекох.

— Може би е такъв, но не седя и не чакам всичко да ми падне от небето. Работя упорито, сам. Работя десет пъти по-упорито от теб.

— Сигурно е така — казах.

— Понякога се оглеждам наоколо и ме присвива стомахът. „Защо, по дяволите, тези нещастници не вършат нищо?“, чудя се. Не вършат абсолютно нищо, а само се оплакват.

Погледнах Нагасава, поучуден от остротата на тона му.

— Според мен хората работят упорито. Просто се скъсват от работа. Или погрешно възприемам нещата?

— Това не е упорита работа, а е просто физически труд — отвърна той категорично. — „Упоритата работа“, за която говоря, е самостоятелна и целенасочена.

— Например да учиш испански, когато дойде време за отпуска и всички почиват?

— Именно. Ще овладея испанския до идната пролет. Знам добре английски, немски и френски и доста съм напреднал с италианския. Смяташ ли, че тези неща стават без упорит труд?

Нагасава дръпна от цигарата си, а аз си помислих за бащата на Мидори. Имаше един човек, на когото навярно никога не беше хрумвало да се захване да учи испански по телевизионен курс. Навярно никога не се бе замислял за разликата между упоритата работа и физическия труд. По всяка вероятност е бил прекалено зает, за да мисли за такива неща — зает с работа, зает да върне една дъщеря, която бе избягала от къщи във Фукушима.

— Та въпросът беше за нашата вечеря — каза Нагасава. — Съгласен ли си да е тази събота?

— Напълно — отвърнах.

 

 

Нагасава избра луксозен френски ресторант в тиха закътана уличка на Адзабу. Каза името си на входа и ни отведоха в малка уединена стая. По стените висяха петнайсетина гравюри. Докато чакахме Хацуми, с Нагасава си пийнахме отлично вино и си побъбрихме за романите на Джоузеф Конрад. Той бе със скъп сив костюм. Аз бях с обикновено синьо сако.

Хацуми пристигна след петнайсет минути. Беше старателно гримирана и носеше златни обеци, красива тъмносиня рокля и изискани дамски обувки с деколте. Когато й направих комплимент за цвета на роклята, тя ми обясни, че се наричал среднощно синьо.

— Какъв изискан ресторант! — възкликна Хацуми.

— Баща ми винаги се храни тук, когато идва в Токио — каза Нагасава. — Веднъж дойдох с него. Не съм вманиачен по тези снобски заведения.

— Няма вреда човек от време на време да се храни в такова заведение — рече Хацуми. Като се обърна към мен, тя попита: — Не си ли съгласен?

— Да, така е. Стига да не плащам аз сметката.

— Баща ми обикновено води любовницата си тук — каза Нагасава — има една в Токио.

— Наистина ли? — удиви се Хацуми.

Отпих от виното си, сякаш нищо не бях чул.

Най-накрая един сервитьор дойде и прие поръчките ни. След като си избра ордьовър и супа, Нагасава поръча патица, а Хацуми и аз — морски бас^[1]. Храната се забави, затова пък ни се удаде възможност да се насладим на виното и на разговора. Първо Нагасава разказа за изпита във Външно министерство. По неговите думи повечето кандидати били отрепки, които било по-добре да бъдат хвърлени в бездънна пропаст, макар и да имало според него и няколко поносими в групата. Попитах го дали смята, че съотношението между добрите и отрепките е по-голямо, или по-малко в сравнение с обществото като цяло.

— Същото е — отвърна той. — Естествено. Същото е навсякъде, — и добави: Неотменен закон.

Нагасава поръча втора бутилка вино, след като изпихме първата, а за себе си поръча двойно уиски.

Сетне Хацуми заговори за едно момиче, с което искала да ме запознае. Това беше постоянна тема за разговор между нея и мен. Тя все ми разправяше за някаква „привлекателна първокурсничка“ в нейния клуб, а аз все се измъквах.

— Много хубава е, много привлекателна. Ще я доведа другия път. Трябва да поговориш с нея. Сигурна съм, че ще ти хареса.

— Това си е живо губене на време, Хацуми — рекох. — Твърде беден съм, за да изляза с момичета от твоето училище. Не мога да общувам с тях.

— Не ставай смешен — каза тя. — Това момиче е обикновено, естествено и непринудено.

— Хайде, Ватанабе — подхвърли Нагасава. — Просто се срещнете. Никой не те кара да спиш с нея.

— И дума да не става! Тя е девствена.

— Като теб някога — каза Нагасава.

— Именно — рече Хацуми със сияйна усмивка. — Като мен някога. Ама наистина — обърна се тя към мен, — недей да ми казваш, че си „твърде беден“. Едното няма нищо общо с другото. Да, във всеки курс има по няколко прекалено надменни момичета, но останалите сме съвсем обикновени. Всички обядваме за двеста и петдесет йени в училищната столова…

— Чакай малко, Хацуми — прекъснах я аз. — В моето училище в столовата предлагат три вида обяд — първи, втори и трети. Първият струва сто и двайсет йени, вторият сто йени, а третият е на цена осемдесет йени. Всички ме гледат презрително, щом си взема от първия вид, а момчетата, които не могат да си позволят втория, ядат юфка за шейсет йени. Ето в какво училище ходя. Все още ли смяташ, че мога да се осмеля да говоря с момичета от твоето училище?

Хацуми не можеше да престане да се смее.

— Толкова е евтино! — каза тя — Може би трябва да ходя там на обяд! Но наистина, Тору, ти си много симпатично момче, сигурна съм, че ще се спогодите с това момиче. На нея дори може да й хареса обяд за сто и двайсет йени.

— Изключено — рекох със смях. — Никой не го харесва, но го ядат, тъй като не могат да си позволят нищо друго.

— Както и да е, не съди за книгата по обложката. Вярно е, че ходим в префърцунено девическо училище, обаче повечето от нас там са сериозни хора, които гледат сериозно на живота. Не всички си търсят приятел със спортна кола.

— Знам това — рекох.

— Ватанабе си има приятелка. Влюбен е — подхвърли Нагасава. — Но няма да каже нито дума за нея. Той е извънредно потаен. Работата се пази в пълна тайна.

— Наистина ли? — попита ме Хацуми.

— Да — рекох аз. — Но тук не става дума за никаква тайна. Просто нещата са малко сложни и е трудно да се говори за това.

— Забранена любов? Ооо! Можеш да кажеш на мен!

Отпих глътка вино, за да избегна необходимостта да отговоря.

— Разбираш ли какво имам предвид? — рече Нагасава и започна третото си уиски. — Потаен. Когато този човек реши да не говори за нещо, никой не може да му го изкопчи.

— Колко жалко! — рече Хацуми, след като отряза малко парченце гъши пастет и го поднесе към устата си. — Ако я беше довел, можехме да си устроим среща по двойки.

— Да, можехме да се нафиркаме и да направим трампа — каза Нагасава.

— Достатъчно по тази тема — рече Хацуми.

— К’во разбираш под „тази тема“? — попита Нагасава. — Ватанабе ти е хвърлил око.

— Това няма нищо общо с онова, за което говоря — промърмори Хацуми. — Той не е такъв човек. Той е искрен и акуратен. Така смятам. Ето защо се опитвам да му уредя среща.

— О, разбира се, че е искрен. Като едно време, когато си разменяхме мадамите. Спомняш ли си, Ватанабе? — каза пресилено Нагасава, гаврътна остатъка от уискито си и поръча още едно.

Хацуми остави ножа и вилицата и докосна леко устни със салфетката си. После ме погледна и попита:

— Тору, наистина ли направи това?

Не знаех какво да й отговоря и затова премълчах.

— Кажи й — обади се Нагасава. — Какво пък толкова.

Ставаше отвратително. Нагасава можеше да бъде злобен, когато е пиян, ала тази вечер неговата злост бе прицелена в Хацуми, не в мен. Разбирайки това, все по-трудно ми бе да продължа да седя там.

— Искам да чуя за това — каза Хацуми. — Звучи много интересно.

— Ние бяхме пияни — рекох.

— Добре, Тору. Не те виня. Само искам да ми кажеш какво се случи.

— Двамата пиехме в един бар в Шибуя и се запознахме с двете момичета. Те бяха от някакво полувисше училище и също бяха доста пияни. И ние, ъъъ, отидохме в един хотел и спахме с тях. Нашите стаи бяха една до друга. Посред нощ Нагасава почука на вратата ми и каза, че трябва да си разменим момичетата и аз отидох в неговата стая, а той — в моята.

— Момичетата не се ли противопоставиха?

— Не, те също бяха пияни.

— Все пак аз имах обяснима причина да сторя това — рече Нагасава.

— Обяснима причина ли?

— Ами момичетата бяха твърде различни. Едната изглеждаше наистина добре, но другата беше грозотия. Стори ми се несправедливо. Аз хванах хубавата, но на Ватанабе се падна другата. Затова ги трампихме. Нали, Ватанабе?

— Да, струва ми се — отвърнах. — Но всъщност аз бях харесал некрасивата. Тя беше забавна събеседничка. След като правихме секс, си побъбрихме в леглото, после Нагасава дойде и предложи да си разменим партньорките. Аз попитах момичето дали е съгласна и тя отвърна, че няма нищо против, щом като ние го искаме. Може би си помисли, че искам да го направя с хубавата.

— Беше ли забавно? — попита ме Хацуми.

— Размяната ли имаш предвид?

— Изобщо.

— Не особено. Просто е нещо, което се прави по необходимост. Не е чак толкова забавно да спиш с момичета по този начин.

— Тогава защо го правиш?

— Заради мен? — рече Нагасава.

— Аз питам Тору — изстреля Хацуми към Нагасава. — Защо правиш това?

— Защото понякога имам огромно желание да спя с жена.

— Ако си влюбен в някоя, не можеш ли да се задоволиш само с нея? — попита Хацуми, след като помисли малко.

— Доста е сложно.

Тя въздъхна.

В този момент вратата се отвори и сервитьорите внесоха храната. Нагасава получи своята печена патица, а Хацуми и аз — морски басо. Сервитьорите препълниха чиниите ни с току-що сготвени зеленчуци и ги поляха със сос, след което се оттеглиха и ни оставиха отново сами. Нагасава отряза парче от патицата и го изяде с апетит, после пи още уиски. Аз си боднах спанак. Хацуми не докосна храната си.

— Знаеш ли какво, Тору — рече тя. — Нямам представа какво прави нещата при теб толкова „сложни“, но смятам, че това, което току-що ми разправи, не ти прави чест. Не си такъв човек. Не мислиш ли? — тя постави ръце на масата и ме погледна в очите.

— И аз си мисля същото понякога — отвърнах.

— Тогава защо не престанеш?

— Защото понякога имам потребност от човешка топлина — отвърнах откровено. — Понякога, ако нямам възможност да почувствам нещо като топлината на женската кожа, ставам толкова самотен, че не издържам.

— Нека сега да обобщя за какво става дума според мен — намеси се Нагасава. — Ватанабе е спечелил благоволението на момичето, което харесва, но по някакви сложни причини те не могат да правят секс. Ето защо той си казва: „Сексът си е секс, любовта — любов“ и задоволява потребностите си с някоя друга. Какво лошо има в това? Напълно разбираемо е. Той не може просто да се заключи в стаята си и да мастурбира непрекъснато, нали?

— Но ако наистина я обичаш, Тору, нима не е възможно да се сдържаш?

— Може би — отвърнах, поднасяйки към устата си парче морски бас в сметанов сос.

— Ти просто не разбираш сексуалната потребност на мъжа — рече Нагасава на Хацуми. — Да вземем мен например. С теб сме заедно от три години, а през това време съм спал с много жени. Обаче не си спомням нищичко за тях. Не знам имената им, не помня физиономиите им. Спя с всяка само по веднъж. Срещаме се, правим го и чао. Това е. Какво лошо има?

— Не мога да понасям тази твоя арогантност — заяви Хацуми кротко. — Това дали спиш с други жени, или не, в случая е съвсем неуместно. Никога не съм ти била истински ядосана, задето хойкаш, нали?

— Дори това, което ти наричаш хойкане, за мен е нещо съвсем различно. То е просто игра. Никой не страда — рече Нагасава.

— Аз страдам — каза Хацуми. — Защо не съм ти достатъчна?

Нагасава помълча малко и завъртя уискито в чашата си.

— Не че не си ми достатъчна. Това е нещо друго, друг въпрос. То е просто една жажда в мен. Ако съм те накарал да страдаш, извинявай. Но въпросът не е дали си ми достатъчна, или не. Мога да живея единствено с тази жажда. Такъв съм по природа. Тъкмо тя ме прави човека, който съм. Не мога нищо да сторя, не разбираш ли?

Най-накрая Хацуми взе сребърните си прибори и почна да яде рибата си.

— Не биваше поне Тору да въвличаш в „игрите“ си.

— Но ние двамата с Ватанабе много си приличаме — рече Нагасава. — Никой от нас не се интересува особено от нищо друго, освен от себе си. Добре, аз съм арогантен, а той не е, но никой от двама ни не може да прояви интерес към нищо, освен към онова, което самите ние мислим, чувстваме или вършим. По тая причина можем да мислим за нещата по начин, който няма нищо общо с другите. Тъкмо това харесвам у него. Единствената разлика е, че той не го е осъзнал и затова се съмнява и се засяга.

— Кое човешко същество не се съмнява и не се засяга? — попита Хацуми. — Нима се опитваш да кажеш, че ти никога не си се съмнявал и не си се чувствал засегнат?

— Разбира се, че съм, но аз съм се дисциплинирал до степен да мога да сведа до минимум тези неща. Дори плъх ще избере най-безболезнения маршрут, ако го изплашиш достатъчно.

— Но плъховете не се влюбват.

— Плъховете не се влюбват — Нагасава ме погледна. — Това е велико. Трябваше да бъде казано на музикален фон — оркестър в пълен състав, с две арфи и…

— Не ме разсмивай. Говоря сериозно.

— Ние се храним — рече Нагасава. — И Ватанабе е тук. Може би щеше да бъде по-учтиво от наша страна да се придържаме към „сериозния“ тон в друг момент.

— Мога да си тръгна — рекох.

— Не — каза Хацуми. — Моля те остани. По-добре да си тук.

— Поне си изяж десерта — рече Нагасава.

— Нямам нищо против.

Тримата продължихме да се храним мълчаливо известно време. Аз си изядох рибата. Хацуми остави половината от своята. Нагасава отдавна бе приключил с патицата и сега се бе концентрирал върху уискито си.

— Рибата беше страхотна — обадих се, но никой не потвърди мнението ми. Нито звук. Все едно бях хвърлил камъче в много дълбока пропаст.

Сервитьорите вдигнаха чиниите ни и донесоха лимонов шербет и еспресо. Нагасава почти не докосна своя десерт и кафето, преминавайки направо към цигарата. Хацуми пренебрегна шербета си. „Оха“, рекох си, когато изпих шербета и кафето си. Хацуми се загледа в ръцете си върху масата. Като всичко, което носеше по себе си, те изглеждаха изящни, елегантни и скъпи. Помислих си за Наоко и Рейко. Какво ли правят сега, запитах се. Наоко навярно лежеше на канапето и четеше книга, а Рейко може би свиреше на китарата си „Норвежка гора“. Изпитах горещо желание да се върна в тяхната малка стая. Какво правех тук, по дяволите?

— Двамата с Ватанабе си приличаме по това, че не ни пука, ако никой не ни разбира — рече Нагасава. — Ето кое ни прави различни от другите. Всички се тревожат дали хората около тях ги разбират. Но не и аз, не и Ватанабе. Просто не ни пука. Не сме едно с другите.

— Вярно ли е това? — попита ме Хацуми.

— Не — рекох. — Не съм толкова силен. Не смятам, че няма никакъв проблем, ако никой не ме разбира. Има хора, които искам да разбера и те да ме разбират. Но с изключение на тези няколко души, мисля, че работата е почти безнадеждна. Не съм съгласен с Нагасава. За мен е от значение дали хората ме разбират.

— На практика това е същото, което и аз твърдя — рече Нагасава, вдигайки лъжичката си от кафето. — Същото е! То е нещо като разликата между късната закуска и ранния обяд. Същото време, същата храна, само наименованията са различни.

Сега Хацуми рече на Нагасава:

— Значи не ти пука дали аз те разбирам, така ли?

— Струва ми се, че не ме разбра. Лицето А разбира лицето Б, защото е настъпил моментът това да се случи, а не защото лицето Б иска да бъде разбрано от лицето А.

— Значи е грешка, дето чувствам, че искам да бъда разбирана от някого — от теб например?

— Не, не е грешка — отвърна Нагасава. — Повечето хора биха нарекли това любов, ако мислиш, че искаш да ме разбереш. Моята житейска философия е съвсем различна от тази на другите.

— Значи искаш да кажеш, че не ме обичаш, така ли?

— Моята философия и твоята…

— Майната й на твоята шибана философия! — извика Хацуми. Тогава за пръв и последен път я чух да вика.

Нагасава натисна бутона до масата и сервитьорът влезе със сметката. Нагасава му подаде кредитна карта.

— Съжалявам за това, Ватанабе — рече Нагасава. — Ще изпратя Хацуми до вкъщи. Ще се прибереш сам в пансиона, нали?

— Няма защо да ми се извиняваш. Храната беше чудесна — рекох, но никой нищо не каза в отговор.

Сервитьорът върна картата и Нагасава се подписа с химикалка, след като провери сумата. После тримата станахме и излязохме от ресторанта. Нагасава понечи да тръгне към улицата, за да повика такси, но Хацуми го спря.

— Благодаря, но днес прекарах достатъчно време с теб. Не е необходимо да ме изпращаш до вкъщи. Благодаря за вечерята.

— Както искаш — рече Нагасава.

— Искам Тору да ме изпрати.

— Както искаш — повтори Нагасава. — Но Ватанабе е почти същия като мен. Може би е мил и приятен, но дълбоко в себе си е неспособен да обича никого. Една част от него винаги е нащрек, винаги отчуждена. И той изпитва онази жажда, която не изчезва. Повярвай ми, знам какво говоря.

Аз махнах на едно такси да спре и отворих вратата пред Хацуми.

— Ще я изпратя до вкъщи за по-сигурно — рекох на Нагасава.

— Извинявай, че трябваше да присъстваш на това — каза той, но аз разбрах, че вече мисли за нещо друго.

В таксито попитах Хацуми:

— Къде искаш да отидеш? Да се върнеш в Ебису ли?

Нейното жилище беше в Ебису.

Тя поклати глава.

— Добре. Искаш ли да отидем някъде да пийнем по нещо?

— Да — отвърна тя с кимване.

— Шибуя — казах на шофьора.

Хацуми сплете ръце, затвори очи, отпусна се в ъгъла на седалката. Малките й златни обеци заблестяха, когато таксито потегли с клатушкане. Тъмносинята й рокля сякаш бе ушита, за да пасва на мрака в колата. От време на време намазаните й с бледо червило, изящно очертани устни потрепваха леко, като че ли тя беше на път да си говори сама. Докато я гледах, разбрах защо Нагасава бе избрал тъкмо нея за своя приятелка. Имаше много други жени, които бяха по-красиви от Хацуми, и Нагасава можеше да направи своя всяка от тях. Ала Хацуми притежаваше някакво качество, което изпълваше сърцето с трепет. Не беше нещо властно. Властта, която тя упражняваше, бе едва доловима, но предизвикваше дълбок отклик. Гледах я през целия път до Шибуя и си задавах въпроса, без изобщо да намеря отговор, каква би могла да е тази емоционална реакция, която изпитвах.

 

 

В края на краищата се натъкнах на отговора, много години по-късно. Бях пристигнал в Санта Фе да интервюирам един художник и седях в местна пицария, пиех бира, ядях пица и гледах един чудно красив залез. Всичко беше потопено в яркочервено — ръката ми, чинията, масата, светът, — сякаш всичко бе залято с някакъв особен плодов сок. Посред този изумителен залез образът на Хацуми мина за миг внезапно през съзнанието ми и тогава разбрах какъв е бил тоя трепет на сърцето. Бе нещо като копнеж от детството, който винаги остава — и завинаги щеше да остане — несбъднат. Бях забравил за съществуването на този невинен, неосъществен копнеж: с годините бях престанал да си спомням, че изобщо съм имал такива чувства. Онова, което Хацуми пробуди у мен, беше частица от моето истинско аз, която задълго бе останала скрита. И когато внезапно го осъзнах с поразителна яснота, в мен се надигна такава горест, че насмалко да избухна в сълзи. Хацуми бе изключителна, необикновена жена. Някой трябваше да направи нещо — всичко, — за да я спаси.

Ала нито Нагасава, нито аз можахме да успеем в това. Както много от онези, които познавах, бяха направили, Хацуми достигна до определен период в живота си, когато взе решение — почти импулсивно — да му сложи край. Две години след като Нагасава замина за Германия, тя се омъжи, а след още две години преряза вените си с бръснарско ножче.

Нагасава, естествено, беше този, който ми каза за случилото се. В негово писмо от Бон пишеше: „Със смъртта на Хацуми нещо угасна. Болката е мъчителна, непоносима, дори за мен“. Скъсах писмото му и го изхвърлих. Никога повече не му писах.

 

 

Двамата с Хацуми отидохме в малък бар и изпихме няколко питиета. Никой от нас не говори много. Седяхме един срещу друг като двойка отегчени възрастни съпрузи, пиехме мълчаливо и дъвчехме фъстъци. Когато заведението почна да се пълни с посетители, излязохме да се разходим. Хацуми каза, че тя ще плати сметката, но аз настоях да платя, защото аз бях предложил да се почерпим.

Нощният въздух бе доста студен. Хацуми се загърна с бледозелената си жилетка и тръгна до мен мълчаливо. Вървяхме без цел през тъмните улици и аз бях пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Все едно, че Наоко крачи до мен, мина ми през ума.

— Случайно да знаеш дали някъде наблизо може да се играе билярд? — неочаквано ме попита Хацуми.

— Билярд ли?! Ти играеш билярд?

— Да, доста добре се справям. А ти?

— Аз играя малко форбол. Но не съм особено добър играч.

— Добре тогава. Хайде да поиграем.

Намерихме наблизо билярдна зала и влязохме. Беше малко заведение в дъното на тясна уличка. Двамата — Хацуми в своята елегантна рокля, а аз със синьото сако и униформената вратовръзка — не се вписвахме в обстановката на мърлявата билярдна зала, но това, изглежда, никак не обезпокои Хацуми. Тя си избра щека и натърка връхчето й с тебешир. После извади от чантата си барета и закрепи с нея косата си настрана при слепоочието, за да не й пречи на играта.

Направихме две партии форбол. Хацуми бе наистина доста добра, както сама бе казала, докато моята игра бе затруднена от дебелата превръзка, която все още носех на порязаната си ръка. Хацуми ме разби.

— Ти си страхотна — казах с възторг.

— Не смяташ ли, че външният вид лъже?

— Къде се научи да играеш така?

— Дядо ми — бащата на моя баща — беше стар плейбой. Той имаше билярдна маса в дома си. С брат ми често играехме просто за удоволствие, а когато поотраснах, дядо ми ме научи на правилните движения. Той бе забележителен човек — изискан, представителен. Но вече е покойник. Все се хвалеше как веднъж срещнал Дийна Дърбин в Ню Йорк.

Тя вкара три пъти един след друг, но на четвъртия опит не успя. Аз вкарах една топка, сетне пропуснах лесен удар.

— Превръзката е виновна — подхвърли Хацуми за утеха.

— Не, просто от много време не съм играл — казах. — От две години и пет месеца.

— Откъде си толкова сигурен за времето?

— Един приятел умря същата нощ, след като двамата играхме за последно — отвърнах.

— И тогава престана да играеш билярд, така ли?

— Не, всъщност не — рекох, след като помислих малко. — Просто никога по-късно не съм имал възможност да играя. Това е всичко.

— Как умря приятелят ти?

— При пътно произшествие — отвърнах.

Тя направи още няколко удара, прицелвайки се с убийствена сериозност и преценявайки внимателно скоростта на топката. Като я наблюдавах в действие — старателно закрепената й коса бе отметната назад, за да не пречи на очите й, златните й обеци искряха, обувките й бяха стъпили здраво на пода, прелестните й тънки пръсти притискаха филца, когато тя изпълняваше своя удар, — се чувствах така, сякаш на нейната територия в мърлявата билярдна зала се случваше някакво бляскаво публично събитие. Никога преди не бяхме оставали само двамата и това бе невероятно преживяване за мен, сякаш бях издигнат до по-високо жизнено равнище. В края на третата партия — в която, разбира се, тя отново ме разби — порязаното място на ръката ми започна да ме щрака и ние престанахме да играем.

— Съжалявам — рече тя с нещо като непресторена загриженост. — Изобщо не биваше да ти предлагам да играем билярд.

— Няма нищо — продумах. — Раната ми не е сериозна. Играта ми хареса. Наистина.

Когато излизахме от билярдния салон, кльощавата собственичка каза на Хацуми: — Имаш добър удар, сестрице.

Хацуми й се усмихна мило, благодари й и плати сметката.

— Боли ли? — попита тя, когато излязохме.

— Не много — отвърнах.

— Смяташ ли, че раната ще се отвори?

— Не, вероятно всичко е наред.

— Ами! Трябва да дойдеш у дома. Ще ти сменя превръзката. Имам дезинфектант и всичко необходимо. Хайде, съвсем наблизо съм.

Казах й, че няма защо да се безпокои, че с мен всичко ще е наред, но тя настоя да проверим дали раната се е отворила.

— Или вече ти омръзна да си с мен? Искаш да се прибереш в стаята си колкото се може по-скоро, това ли е? — рече тя със закачлива усмивка.

— А не — отвърнах.

— Добре тогава. Не се стеснявай. Съвсем близо е.

Жилището на Хацуми беше на петнайсет минути път пеша от Шибуя към Ебису. Макар и не великолепна, сградата беше доста прилична, с приятно малко фоайе и асансьор. Хацуми ме настани край масата в кухнята и отиде в спалнята да се преоблече. Излезе в пуловер с качулка и памучни панталони — бе свалила златните обеци. Като постави на масата една аптечка, тя размота превръзката, провери дали раната е затворена, сложи малко дезинфектант на мястото и ме превърза с нов бинт. Правеше всичко много умело.

— Как така разбираш от толкова много неща? — попитах.

— Работих на доброволни начала в една болница. Нещо като медицинска сестра. Така се научих.

Когато свърши с превръзката, Хацуми отиде и взе две кутии бира от хладилника. Тя изпи половината от своята, а аз изпих моята и останалото от нейната. После ми показа снимки на първокурснички от клуба й. Имаше право: няколко от тях бяха привлекателни.

— Винаги когато си помислиш, че искаш момиче, ми се обаждай — рече тя. — Веднага ще ти уредя среща.

— Да, мадам.

— Добре, Тору, кажи ми истината. Смяташ ме за дърта сводница, нали?

— Донякъде — отвърнах чистосърдечно, но с усмивка. Хацуми също се усмихна. Когато се усмихваше, тя ми се струваше хубава.

— Кажи ми още нещо, Тору — каза тя. — Какво мислиш за Нагасава и мен?

— За кое по-точно те интересува какво мисля?

— За това какво трябва да правя отсега нататък.

— Не е важно какво аз мисля — рекох, отпивайки от добре изстудената бира.

— Добре де. Кажи ми точно каквото мислиш.

— Ако бях на твое място, щях да го зарежа. Щях да си намеря някой с по-нормално разбиране за нещата и да си заживеем щастливо. Изключено е да си щастлива с този човек. Начинът му на живот е такъв, че никога не му минава през ума да се опита да стане щастлив или да направи други хора щастливи. Ако останеш с него, само ще си съсипеш нервната система. За мен е истинско чудо, че си с него вече три години. Разбира се, аз самият съм много привързан към него. Той е забавен и притежава страхотни качества. Има силни страни и способности, подобни на които аз никога не мога да се надявам да придобия. Но в края на краищата неговите представи за нещата и начинът му на живот не са нормални. Понякога, когато разговарям с него, имам чувството, че непрекъснато се въртя в кръг. Същият процес, който го издига все по-високо и по-високо, мен ме кара да продължавам да се въртя в кръг. Кара ме да се чувствам толкова празен! Самата ни житейска нагласа е напълно различна. Разбираш ли за какво говоря?

— Да — отвърна Хацуми и ми донесе още една бира от хладилника.

— Освен това, след като постъпи във Външно министерство и изкара подготвителна година, той ще замине за чужбина. Какво ще правиш ти тогава? Ще го чакаш да се върне ли? Той няма намерение да се жени.

— Знам това.

— В такъв случай нямам какво повече да кажа.

— Да, ясно — рече Хацуми.

Бавно напълних чашата си с бира.

— Знаеш ли, когато играехме билярд, ми мина през ума нещо — казах аз. — Бях едно дете в семейството, но докато растях, нито веднъж не се почувствах ощетен и не поисках да имам брат или сестра. Бях доволен, че съм сам. Но съвсем неочаквано, докато играех билярд с теб, почувствах, че бих искал да имам по-голяма сестра като теб — една наистина страхотна мадама в среднощно синя рокля и златни обеци и справяща се чудесно с билярдната щека.

Хацуми за миг ми се усмихна щастливо.

— Това навярно е най-милото нещо, което някой ми е казвал от близо година време — рече тя. — Наистина.

— Всичко, което искам за теб — казах, изчервявайки се, — е да бъдеш щастлива. Все пак това е безумно. Струваш ми се човек, който би могъл да бъде щастлив с почти всеки, така че как от всички хора попадна тъкмо на Нагасава!

— Тези неща просто се случват. Навярно човек не може да направи кой знае какво, когато дойдат. Това определено е вярно в моя случай. Разбира се, Нагасава би казал, че отговорността е моя, не негова.

— Сигурен съм, че така щеше да каже.

— Но във всеки случай, Тору, аз не съм най-умното момиче на света. По-скоро съм малко глупава и консервативна. Никак не се интересувам от „житейски философии“ и „отговорности“. Единственото, което искам, е да се омъжа и да имам съпруг, който да ме държи всяка нощ в обятията си, и да имаме деца. Това би ми било достатъчно. Не искам нищо повече от живота.

— А онова, което Нагасава иска от живота, е съвсем друго.

— Все пак хората се променят, не мислиш ли? — попита Хацуми.

— Имаш предвид, че влизат в обществото, постигат целите си и стават някакви?

— Да. И ако той дълго е далеч от мен, неговите чувства към мен може да се променят, не мислиш ли?

— Може би е така, ако говорим за обикновен човек — казах. — Но той е различен. Има невероятно силна воля — нямаш представа колко е силна. И с всеки изминал ден става само по-силен. Всяко препятствие, което преодолява, го прави по-силен. По-скоро би ял голи охлюви, отколкото да отстъпи пред някого. Какво очакваш да получиш от такъв човек?

— Но аз не мога да сторя нищо друго, освен да го чакам — рече Хацуми, подпряла брадичката си с ръка.

— Толкова много ли го обичаш?

— Да — отвърна тя без миг колебание.

— О, боже — продумах с въздишка, изпивайки остатъка от бирата си. — Трябва да е нещо прекрасно да си сигурен, че обичаш някого.

— Аз съм едно глупаво, старомодно момиче — рече тя. — Искаш ли още една бира?

— Не, благодаря, чака ме път. Благодаря за превръзката и бирата.

Докато стоях в коридора и си обувах обувките, телефонът иззвъня. Хацуми ме погледна, погледна телефона и отново погледна мен.

— Лека нощ — казах, излизайки навън. Когато затварях вратата, я зърнах бегло как вдига слушалката. Тогава я видях за последен път.

 

 

Докато се прибера в пансиона, бе станало единайсет и половина. Отидох право в стаята на Нагасава и почуках на вратата. След десетото почукване се сетих, че беше събота вечер. Нагасава винаги получаваше разрешение да прекарва съботните нощи извън пансиона, в дома на свои роднини, по общо мнение.

Върнах се в стаята си, свалих си вратовръзката, поставих сакото и панталона си на една закачалка, облякох пижамата и си измих зъбите. О, не, помислих, утре е пак неделя. Сякаш неделите настъпваха през четири дни. Още две недели и щях да стана на двайсет години. Протегнах се в леглото и се втренчих в календара, тъй като ме обзе мрачно настроение.

 

 

Седнах при писалището си да напиша сутрешното си неделно писмо до Наоко, пиейки кафе от една голяма чаша и слушайки стари записи на Майлс Дейвис. Навън валеше ситен дъждец, а в стаята ми беше студено като в хладилник. Миризмата на нафталин не изчезваше от дебелия пуловер, който току-що бях извадил от един сандък. Високо горе на стъклото на прозореца упорито се бе заседяла и не трепваше голяма, тлъста муха. Тъй като нямаше вятър, който да го раздвижи, Изгряващото слънце отново бе увиснало на пилона, подобно на тога на римски сенатор. Едно мършаво, плашливо кафяво псе, което скиташе из двора на пансиона, изглежда, душеше всеки цвят в цветната леха. Не можех да разбера защо някакво куче ще ходи насам-натам и ще души цветя в дъждовен ден.

Писмото ми беше дълго и всеки път, когато порязаната ми дясна длан започваше да ме боли от държането на писалката, зарейвах поглед към мокрия двор.

В началото на писмото осведомих Наоко колко дълбоко съм си порязал ръката в магазина за грамофонни плочи, после продължих с това, че Нагасава, Хацуми и аз снощи сме имали нещо като тържество, тъй като Нагасава бе издържал изпита на Външно министерство. Описах ресторанта и ястията. Храната беше добра, написах, но някъде по средата атмосферата се промени и положението стана доста неловко.

Запитах се дали да пиша за Кидзуки във връзка с това, че бях играл билярд с Хацуми, и реших да го спомена. Сметнах, че е нещо, за което не биваше да премълчавам.

„Все още си спомням за последния удар на Кидзуки през онзи ден — денят на неговата смърт. Бе труден удар от ръба на билярдната маса, такъв, какъвто изобщо не предполагах, че той ще направи. Все пак късметът явно бе на негова страна: ударът бе абсолютно перфектен, а белите и червените топки почти не издадоха звук, когато за последната партия се докоснаха леко върху зеления филц. Беше такъв красив удар, че и днес живо си го спомням. Почти две и половина години след това изобщо не бях докосвал щека.

Все пак в нощта, когато играх билярд с Хацуми, мисълта за Кидзуки ме споходи чак след края на първата игра и силно ме шокира. Все си бях мислил, че ще си спомням за Кидзуки всеки път, когато играя билярд. Но едва когато свърши първата партия и си купих пепси от един автомат и започнах да го пия, си помислих за него. Този автомат за пепси провокира спомена: имаше такъв в билярдната зала, в която играехме, и често се обзалагахме на напитки за резултата от нашите игри.

Почувствах се виновен, че веднага не се бях сетил за Кидзуки, сякаш по някакъв начин го бях изоставил. Но като се върнах в стаята си, взех да разсъждавам така: изминаха две години и половина, откакто това се случи, и Кидзуки е все още на седемнайсет години. Не че паметта ми за него е помръкнала. Въпросите, които неговата смърт породи, са още там, ясни и живи, вътре в мен, някои са дори по-ясни, отколкото в началото. Искам да кажа следното: скоро ще навърша двайсет. Част от онова, което бе общо между мен и Кидзуки, когато бяхме на шестнайсет и на седемнайсет, вече е изчезнало и сълзите няма да го съживят. Не мога да го обясня по-добре, но смятам, че ти навярно можеш да разбереш какво чувствам и какво се опитвам да кажа. Всъщност ти вероятно си единствената в света, която може да разбере.

Сега мисля за теб повече от всякога. Днес вали дъжд. Дъждовните недели ми влияят зле. Когато вали дъжд, не мога да пера, което значи, че не мога и да гладя. Не мога да се разхождам, не мога да се излежавам на покрива. Почти всичко, което мога да направя, е да включа грамофона на автоматично повторение, да слушам Краля на блуса отново и отново и да гледам как дъждът вали на двора. Както ти писах преди, в неделя не навивам пружината си. По тая причина това писмо е толкова дълго. Спирам тук. Отивам на обяд в столовата.

До скоро“