Веднага щом се събудих в седем часа в понеделник сутринта, измих си лицето, избръснах се и без да закуся, отидох право в кабинета на директора на пансиона, за да кажа, че ще отсъствам два дена, тъй като ще ходя на туризъм. Той беше свикнал с моите кратки екскурзии през свободното време и не се учуди. Пътувах с работническия влак до гара Токио и там купих билет за бързия влак до Киото, буквално скачайки в движение на първия експрес Хикари, който тъкмо потегляше. Задоволих се с кафе и сандвич за закуска и подремнах един час.

Пристигнах в Киото в единайсет без нещо. Следвайки упътването на Наоко, хванах градски автобус до малка крайна спирка, обслужваща северните предградия. Казаха ми, че следващият автобус до мястото, където отивам, заминава в 11:35, а пътуването ще продължи малко повече от час. Купих билет и отидох до една книжарница от другата страна на улицата да купя карта. Като се върнах в чакалнята, разгледах картата, за да видя дали мога да открия точното местонахождение на общежитие „Ами“. Оказа се, че то е много по-навътре в планините, отколкото си мислех. Автобусът трябваше да пресече няколко възвишения през дългото си и трудно пътуване на север, сетне да обърне при един каньон, където свършваше шосето и да се върне в града. Моята спирка беше точно преди края на маршрута му. Според Наоко близо до автобусната спирка имаше пътека и ако тръгнех по нея, след двайсет минути щях да стигна до общежитие „Ами“. Щом то беше толкова навътре в планините, нищо чудно, че там бе тихо и спокойно!

Автобусът потегли с двайсет пътници и пое покрай река Камогава през северния край на Киото. Претъпканите улици на града се смениха с по-нарядко разпръснати жилищни сгради, после с полета и пустеещи земи. Покриви с черни керемиди и парниците със стени от винил улавяха лъчите на есенното слънце и ги връщаха с ослепителен блясък. Когато автобусът навлезе в каньона, шофьорът трябваше да започне да върти кормилото насам-натам, за да следва извивките и завоите на шосето, и на мен взе да ми прилошава. Все още усещах вкуса на сутрешното кафе. Когато броят на завоите започна да намалява дотам, че почувствах известно облекчение, автобусът потъна в хладна кедрова гора. Дърветата сигурно бяха стари, тъй като се извисяваха над пътя, спирайки слънчевите лъчи и забулвайки всичко с гъсти сенки. Лекият вятър, нахлуващ в автобуса през отворените му прозорци, внезапно стана студен, а влагата му пронизваше кожата. Шосето през долината не се отделяше от речния бряг и продължаваше толкова дълго през дърветата, че взе да ми се струва, че целият свят е като погребан завинаги в кедровата гора — и в този момент тя свърши и ние излязохме при голям речен вир, заобиколен от остри планински върхове. Обширна обработваема земя се простираше във всички посоки, а реката покрай шосето блестеше и изглеждаше чиста. Една-единствена тънка струйка бял пушек се издигаше в далечината. В някои къщи имаше съхнещо на слънцето пране, виеха и кучета. Пред всяка имаше натрупани до стрехите дърва за огрев и обикновено някоя котка лежеше върху купчината. Известно време от двете страни на шосето се виждаха такива къщи, но не зърнах жива душа.

Все същият пейзаж се повтори няколко пъти. Автобусът навлизаше в кедрова гора, излизаше при някакво селце, после пак навлизаше в гора. Той спря в няколко села да слязат пътници, но никой не се качи. Четирийсет минути след като излезе от града, автобусът стигна до един планински проход с панорамен изглед. Шофьорът спря автобуса и каза, че ще изчакаме там пет-шест минути и ако пътниците желаят, могат да слязат. Бяха останали само четирима души, включая мене. Всички слязохме да се поразтъпчем или да пушим и да погледаме панорамата на Киото далече в ниското. Шофьорът отиде настрани да се изпикае. Един почернял от слънцето човек, в началото на петдесетте, който се бе качил на автобуса с голяма, вързана с въже картонена кутия, ме попита дали отивам на поход в планината. Казах да, за да опростя нещата.

В края на краищата пристигна друг автобус, изкачвайки се от другата страна на прохода, и спря до нашия. Шофьорът излезе, поговори малко с нашия и двамата пак седнаха зад воланите. Четиримата се върнахме на местата си и автобусите потеглиха в противоположни посоки. Не можах веднага да разбера защо нашият автобус трябваше да чака другия, но малко по-надолу от другата страна на шосето внезапно се стесни. Два големи автобуса в никакъв случай не биха могли да се разминат и всъщност и разминаването на обикновени автомобили изискваше доста маневри, при които едното или другото превозно средство трябваше да даде на заден ход и да се напъха в някой рязък и стръмен завой.

Сега крайпътните селца бяха по-малки, а равните обработваеми площи много по-малки. Планината беше по-стръмна, скалистите й стени се доближаваха все по-плътно към прозорците на автобуса. Само че кучетата бяха явно не по-малко, отколкото в другите селища, и пристигането на автобуса провокираше надпревара по надлайване.

На спирката, на която слязох, нямаше нищо — нито къщи, нито поля, само табела, че спира автобус, един малък поток и началото на пътеката. Нарамих раницата си и поех нагоре по нея. Потокът течеше отляво, а вдясно имаше широколистна гора. След петнайсетина минути изкачване по лекия наклон стигнах до шосе, водещо към гората вдясно, а пътеката се поразшири колкото да побере кола. „Общежитие «Ами». Частен имот. Забранено влизането без разрешение“ — пишеше на крайпътната табела.

Ясно очертани следи от автомобилни гуми се точеха покрай дърветата нагоре по шосето. От време на време в гората отекваше плясък на криле. Този звук се чуваше необичайно ясно, сякаш се носеше над другите гласове на гората. Веднъж от далечината се чу нещо като пушечен изстрел, ала толкова слаб и глух, сякаш бе преминал през няколко заглушителя.

Оттатък гората стигнах до бял каменен зид. Той не беше по-висок от собствения ми ръст и тъй като отгоре липсваха други прегради, щеше да е лесно да се покатеря. Черната желязна порта изглеждаше доста здрава, но беше широко отворена и в будката на пазача нямаше никого. Близо до портата имаше друга табела, досущ като предишната: „Общежитие «Ами». Частен имот. Забранено влизането без разрешение“. Няколко неща подсказваха, че преди малко охраната е била тук: в пепелника имаше три угарки, полупразна чаша за чай, на една полица бе поставен транзистор, а часовникът на стената отмерваше времето със слабо цъкане. Почаках малко да се върне човекът, но тъй като не се появи знак, че това ще се случи, натиснах няколко пъти нещо, наподобяващо звънец. Мястото зад портата беше паркинг. В него имаше микробус, четириместен ленд круузър и тъмносиньо волво. Паркингът можеше да побере трийсет автомобила, но само тези три бяха паркирани там.

Минаха две-три минути и портиер с тъмносиня униформа се показа на шосето през гората на жълт велосипед. Беше висок мъж, в началото на шейсетте, с оредяла на челото коса. След като облегна жълтото колело на караулното помещение, той рече: „Много съжалявам, че ви накарах да чакате“, но тонът му не издаваше съжаление. На калника на колелото бе написано с бяла боя номер 32. Когато му казах името си, човекът вдигна телефона и го повтори два пъти на някого в другия край на линията. После отвърна: „Да, аха, разбирам“ и затвори телефона.

— Ако обичате, отидете в главната сграда и питайте за доктор Ишида — ми рече. — Тръгнете по това шосе през гората и ще стигнете до един площад с еднопосочно движение. Сетне поемете пак наляво… разбрахте ли? Пак наляво… от площада. Ще видите една стара сграда. Свийте наляво и вървете през друга група дървета, докато стигнете до бетонна постройка. Това е главната сграда. Лесно е, просто гледайте табелите.

Поех пак наляво от площада, както ми бе казано, и там, където свърши този етап от пътуването ми, стигнах до интересна стара сграда, нечия някогашна вила. Имаше изрядна градина с добре оформени скали и каменни фенери. Някога това сигурно е било селски имот. Свих надясно през горичката и видях триетажна сграда от бетон. Намираше се в издълбана площ, така че нямаше нищо поразително в нейните три етажа. Беше с проста конструкция и създаваше впечатление за чистота.

Входът бе на втория етаж. Изкачих се по стълбището, влязох вътре през голяма стъклена врата и на рецепцията видях млада жена с червена рокля. Казах й името си и че са ми казали да питам за доктор Ишида. Тя се усмихна и посочи към кафява кушетка, предлагайки ми с тих глас да почакам там, докато докторът дойде. После се обади по телефона. Свалих раницата от гърба си, отпуснах се на широките възглавници на кушетката и огледах мястото. Беше чисто, приятно фоайе с декоративни растения в саксии, изискана абстрактна живопис по стените и лакиран под. Докато чаках, задържах поглед върху отражението на обувките си в пода.

По едно време администраторката ми каза уверено: „Докторът скоро ще дойде“. Кимнах. Какво невероятно тихо място! Не се чуваха никакви звуци. Човек можеше да си помисли, че всичко спи следобеден сън. Хора, животни, буболечки, растения сигурно спят дълбоко, помислих си, толкова тих бе този следобед.

Не след дълго обаче долових леки стъпки на гумени подметки — появи се зряла жена с щръкнала коса. Тя премина бързо през фоайето, седна до мен, кръстоса крака и взе ръката ми. Вместо просто да я разтърси, тя я обърна с дланта нагоре и започна внимателно да я разглежда.

— Не сте свирили на музикален инструмент поне от няколко години, нали? — бяха първите думи, които изрече.

— Да — отвърнах слисан. — Права сте.

— Мога да позная по ръцете ви — рече тя с усмивка.

Имаше нещо почти мистериозно в тази жена. Лицето й беше осеяно с бръчици. Те бяха първото нещо, което хващаше погледа, но не я правеха да изглежда стара. Напротив, подчертаваха несъмнена за възрастта й жизненост. Бръчиците прилягаха на лицето й, сякаш по рождение бяха част от него. Когато се усмихваше, бръчиците се усмихваха заедно с нея; когато се намръщеше, те също се намръщваха. А когато нито се усмихваше, нито се мръщеше, бръчиците осейваха лицето й по някакъв странно топъл, леко присмехулен начин. Това бе жена в края на трийсетте, която изглеждаше не просто приятен човек, а чиято приятност те притегля към нея. Хареса ми от мига, в който я видях.

Набързо сресаната й на път коса стърчеше тук-там, а бретонът падаше разкривен на челото й, ала тази прическа й стоеше прекрасно. Носеше синя работна шемизетка над бяла тениска, издути на колената кремави панталони и спортни обувки. Висока и стройна, тя имаше съвсем малки гърди. Устните й постоянно помръдваха на една страна в нещо като подигравателно свиване, а бръчиците в ъгълчетата на очите й ту се открояваха, ту леко се отпускаха. Приличаше на мила, веща, но малко отегчена занаятчийка.

С вдадена навътре брадичка и извити устни, тя известно време ме оглежда от главата до петите. Помислих си, че всеки момент ще извади рулетка и ще започне да ме измерва.

— Свирите ли на някакъв инструмент? — попита.

— За съжаление не.

— Много жалко — каза тя. — Щеше да е забавно.

— Да, сигурно — рекох. Защо бяха всички тези приказки за музикални инструменти?

Тя извади пакет цигари севън старс от горния джоб на шемизетката си, сложи цигара между устните си, запали я със запалка и запуши с видима наслада.

— Мина ми през ума, че трябва да ви разкажа за това място, г-н… Ватанабе, нали така беше?… преди да се видите с Наоко. Ето защо се погрижих двамата с вас да проведем този кратък разговор. Общежитие „Ами“ е необичайно — дотолкова, че без известно разяснение може да ви се стори малко смущаващо. Нали не греша, като предполагам, че не знаете нищо за мястото?

— Почти нищо.

— Е, тогава, преди всичко… — подхвана тя, после щракна с пръсти. — Чак сега се сещам, обядвали ли сте? Сигурна съм, че сте гладен.

— Права сте, не съм обядвал.

— Елате с мен, щом е тъй. Можем да поговорим, докато се храним в столовата. Времето за обяд изтече, но ако отидем сега, може все пак да ни приготвят нещо.

Тя тръгна пред мен с бърза крачка по един коридор и ред стъпала към столовата на първия етаж, която бе широко помещение с достатъчно място за двеста души може би, но само половината се използваше, другата половина бе отделена с междинни прегради, като в курортен хотел в мъртъв сезон. Дневното меню включваше картофена яхния с юфка, салата, портокалов сок и хляб. Зеленчуците се оказаха изумително вкусни, точно както ги бе описала в писмото си Наоко, и аз си ометох чинията.

— Храната явно ви харесва! — каза моята събеседничка.

— Чудесна е — отвърнах. — При това днес не съм слагал троха хляб в устата си.

— Давам ви моята порция, ако желаете. Аз съм сита. Ето, продължавайте.

— Добре, щом като наистина не я искате.

— Имам малък стомах. Не поема много. Наваксвам липсващото с цигари. — Тя запали още една севън старс. — А впрочем можете да ме наричате Рейко. Всички така ми казват.

На Рейко явно й доставяше голямо удоволствие да ме гледа, докато ядях картофената яхния, която тя не бе докоснала, и ядях нейния хляб.

— Вие ли сте лекуващият лекар на Наоко? — попитах.

— Аз? Лекуващият лекар на Наоко?! — Лицето й се изкриви. — Какво ви кара да смятате, че съм лекар?

— Казаха ми да питам за доктор Ишида.

— А, разбирам. Не-не, аз преподавам музика тук. Това е един вид терапия за някои пациенти, ето защо на шега ми викат „музикалния доктор“ и понякога „доктор Ишида“. Но съм само една пациентка. Тук съм от седем години. Работя като учителка по музика и помагам, когато има много работа в лекарския кабинет, така че вече е трудно да се каже дали съм пациентка, или служителка от персонала. Наоко не ви ли спомена за мен?

Поклатих глава.

— Странно — каза Рейко. — Аз съм й съквартирантка. Хубаво си живеем с нея. Говорим за какви ли не неща. Включително и за вас.

— Какво за мен?

— Е, най-напред трябва да ви разправя за това заведение — продума Рейко, пренебрегвайки въпроса ми. — Първото, което е нужно да знаете, е, че това не е обикновена „болница“. Заведението е не толкова лечебно, колкото възстановително. Имаме, разбира се, няколко лекари и те извършват постоянни прегледи, но само проверяват състоянието на хората, мерят им температурата и прочие, без да прилагат „лечение“ като в обикновените болници. На прозорците няма решетки и портата е винаги широко отворена. Хората постъпват доброволно и могат свободно да си тръгнат. За да бъдеш приет тук, първо трябва да си подходящ за този вид възстановяване. В някои случаи хора, които се нуждаят от определено лечение, накрая отиват в определена болница. Дотук ясно ли е?

— Да, така мисля — отвърнах. — Но какво включва това „възстановяване“? Можеш ли да ми дадеш конкретен пример?

Рейко издиша облак дим и изпи каквото бе останало от портокаловия й сок.

— Възстановяването е просто да се живее тук — каза тя. — Всекидневна работа, движение, изолиране от външния свят, чист въздух, спокойствие. Нашата обработваема земя ни прави практически независими; тук няма телевизия, нито радио. Ние сме като някоя от онези комуни, за които си чувал много. Разбира се, нещо, което ни различава от една комуна, е, че да постъпиш тук струва цяла купчина пари.

— Купчина пари ли?

— Е, не е абсурдно скъпо, но не е евтино. Погледни само тези удобства. Имаме много земя, неколцина пациенти, многоброен персонал. Аз например съм тук отдавна. Вярно, че сама съм, кажи-речи, от персонала, така че получавам значителна почивка, но все пак… Слушай, какво ще кажеш да пием по едно кафе?

— С удоволствие — отвърнах. Тя изгаси цигарата си и премина зад бара, където наля две чашки кафе от един затоплен кафеник и ги донесе до нашите места. Сложи захар в своето кафе, разбърка го намръщена и отпи една глътка.

— Знаеш — подхвана тя, — че този санаториум не е търговско предприятие, ето защо може да продължава да работи, без да взема прекалено големи такси, които иначе би трябвало да получава. Земята е дарение. Създали са корпорация за тази цел. Цялото това място преди двайсетина години е било лятна вила на дарителя. Сигурна съм, че си видял старата къща?

— Да, видях я — отвърнах аз.

— Някога тя е била единствената постройка в имота. Там са провеждали групова терапия. Така е започнало всичко. Синът на дарителя бил предразположен към душевно заболяване и някакъв специалист препоръчал да се включи в групова терапия. Теорията на лекаря била, че ако има група пациенти, които живеят на село, полагат физически труд и си помагат взаимно, и един лекар за консултации и прегледи, би могло да се излекуват от определени заболявания. Опитали, работата потръгнала, създали корпорация и започнали да обработват още земя, а преди пет години издигнаха главната сграда.

— Сиреч тази терапия дала резултат.

— Е, не напълно. Състоянието на много хора не се подобрило. Но имало и много други, на които не можело да се помогне никъде другаде, а тук успели да се възстановят напълно. Най-хубавото тук е начинът, по който всеки помага на всеки. Всички знаят, че са болни, и полагат усилия да си помагат взаимно. За жалост други медицински заведения не работят така. Лекарите са лекари, а пациентите пациенти: пациентът търси помощ от лекаря, а лекарят оказва помощ на пациента. Тук обаче всички си помагаме един на друг. Всички сме огледала един за друг, а лекарите са част от нас. Те ни наблюдават от разстояние и ни се притичват на помощ, щом видят, че имаме нужда от нещо, но понякога се случва ние да им помагаме. Случва се в някои неща да сме по-добри от тях. Например аз уча един лекар да свири на пиано, друг пациент преподава френски на една медсестра. Такива неща. Пациентите с проблеми като нашите често са надарени с необикновени способности. Така че всички тук са равни — пациенти, персонал и прочие. Докато си тук, ти си един от нас, ето защо аз помагам на теб, а ти на мен. — Рейко се усмихна, умножавайки бръчиците по лицето си. — Ти помагаш на Наоко и Наоко помага на теб.

— Какво трябва да правя в такъв случай? Дай ми конкретен пример.

— Първо трябва да решиш, че искаш да помагаш и че се нуждаеш от помощта на другия. Сетне решаваш да бъдеш напълно откровен. Няма да лъжеш, няма да замазваш грешките си, няма да скриваш нищо, което може да те накара впоследствие да се чувстваш неловко. Това е цялата работа.

— Ще се опитам. Но кажи ми, Рейко, ти защо си тук от седем години? Разговарям с теб и не мога да повярвам, че ти има нещо.

— Всичко е наред, докато грее слънцето — рече тя с мрачен поглед. — Но настъпи ли нощта, започвам да се търкалям по пода с пяна на устата.

— Наистина ли?

— Не бе, шегувам се — отвърна тя, поклащайки глава с изражение на погнуса. — Напълно здрава съм — поне засега. Тук съм, защото обичам да помагам на другите да се поправят, обичам да преподавам музика, да отглеждам зеленчуци. Харесва ми тук. Всички сме приятели. В сравнение с това, какво имам в света навън? Аз съм на трийсет и осем години, наближавам четирийсет. Не съм като Наоко. Никой не ме чака да изляза, нямам семейство, което да ме приеме обратно. Нямам работа и почти никакви приятели. И след изминалите седем години не знам какво става там. Е, чета от време на време един вестник в библиотеката, но вече седем години кракът ми не е стъпвал извън това място. Не знам какво ще правя, ако си тръгна.

— Но може би пред теб ще се разтвори нов свят — казах. — Струва си да опита човек, не мислиш ли?

— Хм, може би си прав — отвърна тя, въртейки с ръка запалката си. — Но имам ред проблеми. Мога да ти разкажа всичко за тях, ако желаеш.

Кимнах в отговор.

— А Наоко — рекох, — сега тя по-добре ли е?

— Хм, смятаме, че да. В началото беше доста объркана и ние имахме известни съмнения, но сега се е успокоила и състоянието й се е подобрило дотам, че е в състояние да се изразява устно. Тя определено върви в правилната посока. Но е трябвало да бъде лекувана много по-рано. Симптомите на заболяването й вече са се проявявали, когато нейният приятел, Кидзуки, се е самоубил. Семейството й е трябвало да забележи това, самата тя е трябвало да осъзнае, че нещо не е наред. Разбира се, проблемите не са се появили веднага, нито…

— Не са ли? — казах бързо.

— Ти нищо ли не разбра? — Рейко изглеждаше по-изненадана и от мен.

Поклатих глава.

— По-добре ще е да оставя Наоко сама да ти разкаже за това. Готова е за откровен разговор с теб. — Рейко пак разбърка кафето си и отпи една глътка.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Съгласно тукашните правила на теб и Наоко няма да ви позволят да оставате насаме. Посетителите не могат да са сами с пациентите. Винаги трябва да присъства наблюдател… в случая това съм аз. Съжалявам, но просто ще трябва да ме търпиш. Съгласен?

— Съгласен — казах с усмивка.

— Затова пък можете да си говорите за каквото искате. Забравете, че съм там. Знам почти всичко, което има да се знае за теб и Наоко.

— Всичко ли?

— Почти. Вече разбра, че провеждаме групови разговори. Така научаваме много един за друг. Освен това Наоко и аз говорим за всичко. Тук нямаме много тайни.

Погледнах Рейко, както си пиех кафето.

— Да си призная — рекох, — малко съм объркан. Все още не знам дали онова, което сторих на Наоко в Токио, беше правилно, или не. Мислех непрекъснато, но все още не знам.

— Аз също — каза Рейко. — Нито пък Наоко знае. Това е въпрос, който двамата ще трябва сами да разрешите. Разбираш ли какво имам предвид? Каквото и да се е случило, двамата ще му дадете вярната посока — ако успеете да постигнете взаимно разбиране. Може би, щом се погрижите за това, ще се върнете назад и ще помислите дали случилото се е било правилно, или не. Какво ще кажеш?

Кимнах.

— Мисля, че ако действително го искаме и ако сме искрени, тримата — ти, Наоко и аз, — можем да си помогнем взаимно. Може да се постигне невероятен резултат, когато трима души се заемат с това така. Колко време можеш да останеш?

— Бих искал да се върна в Токио до вдругиден вечерта. Трябва да работя, а в четвъртък имам изпит по немски.

— Добре — рече тя. — Значи можеш да поостанеш с нас. Няма да ти струва нищо и ще говориш, без да се притесняваш за времето.

— С кои „вас“? — попитах аз.

— С Наоко и с мен, разбира се — отвърна Рейко. — Имаме отделни спални, а във всекидневната има една кушетка, така че ще спиш чудесно. Не се безпокой.

— Позволено ли е? — попитах. — Може ли един посетител мъж да остане в стая с жени?

— Предполагам, че няма да влезеш и да ни изнасилиш посред нощ?

— Не ме разсмивай.

— Тогава няма проблеми. Остани в нашето жилище и ние ще проведем няколко приятни, дълги разговора. Това би било най-доброто. А и не е изключено да се спогодим. Мога да ти посвиря на китарата си. Доста съм добра, ще видиш.

— Сигурна ли си, че няма да се държа зле?

Рейко пъхна трета цигара севън старс между устните си и като изви нагоре ъгълчето на устата си, я запали.

— С Наоко вече го обсъдихме. Двете заедно ти отправяме персонална покана да останеш при нас. Не мислиш ли, че трябва любезно да приемеш?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Бръчиците в ъгълчетата на очите на Рейко станаха по-дълбоки. Тя ме гледа известно време.

— Имаш такъв смешен начин на изразяване — рече тя. — Да не би да се опитваш да подражаваш на онова момче от Спасителят в ръжта?

— Ни най-малко! — отвърнах с усмивка.

Рейко също се усмихна с цигара в уста.

— Все пак си добър човек. Мога да кажа това само като видя човека. В състояние съм да преценя след седемте години наблюдение над хората, които идват тук и си отиват: има хора, които умеят да разкрият сърцето си, и други, които не го могат. Ти си един от онези, които го могат. Или, още по-точно, можеш, ако поискаш.

— Какво става, когато хората разкрият сърцата си?

С цигара, висяща от устните й, Рейко сключи ръце на масата. Вършеше това с удоволствие.

— Стават по-добри — отвърна тя. Пепелта от цигарата й падна на масата, но тя не обърна внимание.

Двамата с Рейко излязохме от главната сграда, пресякохме един хълм и преминахме покрай един вир, няколко тенискорта и баскетболно игрище. Двама мъже — единият слаб и на средна възраст, другият млад и пълен — играеха на единия тенискорт. И двамата си служеха добре с ракетите, но според мен играта им не беше тенис. Те сякаш проявяваха особен интерес към подскачането на топките и правеха проучване в тази област. Удряха топката насам-натам със странна съсредоточеност. И двамата бяха плувнали в пот. Младият мъж, който бе в края на корта, по-близо до нас, забеляза Рейко и се приближи. Те си размениха усмихнати няколко думи. Близо до корта някакъв човек с безизразна физиономия косеше трева с голяма косачка.

По-нататък стигнахме до засадено с дървета място, където на известно разстояние една от друга се намираха около петнайсет или двайсет спретнати къщички. Едно жълто колело като онова, което караше портиерът, бе оставено до входа на почти всяка от тях.

— Тук живеят членовете на персонала и техните семейства — каза Рейко. — Имаме почти всичко, от което се нуждаем, без да се налага да ходим до града — поясни тя, докато вървяхме нататък.

— По отношение на храната, както казах преди, почти се самозадоволяваме. Добиваме яйца от собствен курник. Имаме книги, грамофонни плочи и гимнастически уреди, собствен смесен магазин и всяка седмица ни посещават бръснар и козметик. Дори гледаме кино през почивните дни. Ако имаме нужда от нещо специално, поръчваме на някой от персонала да ни го купи в града. Поръчваме си дрехи по каталози. Тук се живее лесно.

— А вие нямате ли право да ходите в града?

— Не, това не е позволено. Разбира се, в специален случай, например ако трябва да отидем на зъболекар или нещо подобно, това е друга работа, но по принцип нямаме това право. Всеки е напълно свободен да напусне, но напуснеш ли веднъж, не можеш пак да си дойдеш. Няма вече връщане назад. Не можеш да заминеш за няколко дни в града и да се надяваш да се върнеш обратно. Но това е съвсем естествено. Всеки идва и си отива.

Стигнахме до лек наклон отвъд дърветата. На неравномерно разстояние покрай наклона имаше ред двуетажни дървени къщи, които изглеждаха малко странни. Трудно бе да се каже какво ги прави да изглеждат така, но такова бе първото ми усещане, когато ги видях. Реакцията беше много подобна на онова, което чувстваме, щом се заемем да обрисуваме задоволително нещо нереално. Мина ми през ума, че би могло да се получи, ако Уолт Дисни направеше анимационен вариант на картина от Мунк. Всички къщи бяха съвършено еднакви по форма и цвят, почти кубични, с идеално съразмерни лява и дясна страна, с големи входни врати и много прозорци. Шосето криволичеше между тях като на трасе за практическо обучение в школа за шофьори. Пред всяка къща имаше добре поддържани цъфтящи храсти. Наоколо нямаше жива душа и всички прозорци бяха със спуснати пердета.

— Това е тъй наречената Зона С. Тук живеят жените. Ние! Къщите са десет, всяка с по четири сектора, по двама души в сектор. Има място общо за осемдесет души, но в момента сме само трийсет и две.

— Тихо е, нали?

— Е, сега няма никой — каза Рейко. — Аз получих специално разрешение да се движа свободно, но всички останали изпълняват индивидуалните си програми. Някои тренират, други работят в градините, трети са на групова терапия, четвърти са отишли да събират диви растения. Всеки изпълнява собствената си програма. Чакай да помисля какво прави Наоко. Мисля, че трябваше да боядисва и да сменя тапети. Забравих. Има няколко такива неща, които продължават до пет часа.

Рейко влезе в постройката, обозначена със знак „С-7“, качи се по стълбището в другия край на коридора и отвори вратата вдясно, която беше отключена. Разведе ме из апартамента — едно приятно, макар и обикновено, тристайно жилище: всекидневна, спалня, кухня и баня. Нямаше излишни мебели или ненужни неща, но не беше и съвсем без украса. Нямаше нищо особено, но да си там, бе донякъде като да си с Рейко: би могъл да се отпуснеш и да се освободиш от напрежението. Във всекидневната имаше канапе, маса и люлеещ се стол. В кухнята имаше друга маса. Върху двете бяха поставени големи пепелници. В спалнята имаше две легла, две писалища и един дрешник. Между леглата се намираше малко нощно шкафче с лампа за четене и една разтворена книга с меки корици, обърната със страниците надолу. В кухнята имаше малка електрическа готварска печка, която се съчетаваше с хладилника, и набор от обикновени кухненски прибори.

— Няма вана, само душ, но е доста впечатляващо, не мислиш ли? В санаториума има обща баня и перални.

— Твърде впечатляващо е. В моя пансион разполагам със стая с един-единствен прозорец.

— А, но ти не си видял тукашните зими — каза Рейко и ме побутна по гърба, за да ме насочи към канапето, а после седна до мен. — Те са продължителни и сурови. Само сняг, сняг и пак сняг навред, докъдето ти стига погледът. Влагата и студът проникват в костите. Прекарваме зимата в ринене на сняг. Обикновено си стоим вкъщи на топло и слушаме музика, разговаряме или плетем. Ако не е широко, направо се задушаваш. Ще се убедиш, ако дойдеш тук през зимата.

Рейко въздъхна дълбоко, сякаш си представи зимния студ и сплете ръце на коленете си.

— Това ще е твоето легло — рече тя, потупвайки канапето. — Ние ще спим в спалнята, а ти тук. Ще ти е добре, не мислиш ли?

— Сигурен съм, че ще ми е добре.

— Е, ами това е всичко — каза Рейко. — Ще се върнем към пет часа. Дотогава двете с Наоко сме заети. Имаш ли нещо против да останеш сам тук?

— Съвсем не. Ще уча немски.

Щом Рейко излезе, аз се изтегнах на канапето и затворих очи. Лежах, потъвайки в безмълвието, когато, съвсем внезапно, се върнах мислено във времето, когато Кидзуки и аз направихме кратко пътешествие с мотоциклет. Сетих се, че пак беше есен. Есен, преди колко години? Да, преди четири. Спомних си миризмата на коженото яке на Кидзуки и шума от червената 125 кубикова ямаха. Стигнахме до едно далечно място по крайбрежието и се върнахме изтощени още същата вечер. Нищо особено не се случи при това пътуване, но си го спомням добре. Пронизващ есенен вятър стенеше в ушите ми и като вдигнах поглед към небето, с ръце, вкопчени в якето на Кидзуки, имах чувството, че сякаш ще бъда отнесен в космическото пространство.

Лежах там дълго, оставяйки ума ми да блуждае от спомен на спомен. По някаква особена причина лежането в тази стая, изглежда, извикваше стари спомени, към които аз рядко се връщах преди, ако изобщо се връщах. Някои от тях бяха приятни, но други носеха привкус на тъга.

Колко време продължи това? Бях така потопен в този поток от спомени, подобен на бликащ от скалите извор, че не успях да забележа как Наоко отваря тихичко вратата и влиза. Отворих очи и тя бе там. Вдигнах глава и известно време я гледах в очите. Тя седеше на канапето, на облегалката за ръце, и ме гледаше. Отначало си помислих, че може да е образ, роден от собствената ми памет. Ала това беше реалната Наоко.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Не — отвърнах, — просто размишлявам — седнах в леглото и попитах: — Как си?

— Добре съм — рече тя с лека усмивка като в някаква неясна, далечна сцена. — Но нямам много време. Сега не трябваше да съм тук. Просто се измъкнах за малко и трябва веднага да се върна. Не ти ли харесва прическата ми?

— Напротив — отвърнах. — Бива си я. — Косата й беше оформена просто, като на ученичка, а едната страна се придържаше от барета, точно както някога. Прическата стоеше много добре на Наоко, сякаш винаги бе носила косата си така. В лицето приличаше на някое от красивите момичета на дървените гравюри от средните векове.

— Такава мъка е, че карам Рейко да ме подстригва. Наистина ли смяташ, че ми стои добре?

— Наистина.

— Майка ми не ме харесва. — Тя повдигна баретата, остави косата да провисне, приглади я с пръсти и отново смъкна баретата с форма на пеперуда.

— Исках да съм сигурна, че ще те заваря сам преди тримата да се съберем. Не че имам нещо особено за казване. Просто исках да видя лицето ти и да свикна, че си тук. Иначе щеше да ми е трудно да те позная. Толкова съм зле с хората.

— Е? — попитах. — Получи ли се?

— Донякъде — каза тя, докосвайки пак баретата си. — Но времето изтече. Трябва да вървя.

Кимнах.

— Тору — подхвана тя, — искам да ти благодаря, че дойде да ме видиш. Направи ме много щастлива. Но ако да си тук, е бреме за теб, не бива да се двоумиш, а да ми кажеш. Това е особено място и има особен порядък, а някои хора не могат да свикнат с него. Затова, ако ти понася зле, моля те да бъдеш искрен и да ми кажеш. Няма да го преживея тежко. Тук ние сме открити един с друг. Говорим си напълно откровено за всякакви неща.

— Ще ти кажа — рекох. — Ще бъда откровен.

Наоко седна на канапето и се облегна на мен. Когато я прегърнах, тя отпусна глава на рамото ми и притисна лице към шията ми. Остана така известно време, сякаш ми мереше температурата. Държейки я в обятията си, почувствах топлина в гърдите си. Подир малко тя стана, без да продума, и излезе така тихо, както бе влязла.

След като Наоко напусна стаята, аз заспах на канапето. Нямах такова намерение, но потънах в такъв дълбок сън, какъвто отдавна не бях имал, изпълнен с усещане за присъствието й. В кухнята бяха приборите, с които Наоко се хранеше, в банята беше четката й за зъби, която използваше, а в спалнята бе леглото, на което спеше. Потънал в дълбок сън в жилището й, аз изцеждах капка по капка умората от всяка клетка на тялото си. Сънувах танцуваща в сумрака пеперуда.

Когато се събудих, стрелките на часовника ми показваха 4:35. Светлината се бе променила, вятърът бе стихнал, формите на облаците бяха други. Бях се изпотил, затова извадих малка кърпа от раницата, избърсах лицето си и си облякох чисто бельо. Отидох в кухнята, изпих чаша вода и останах там, зареял поглед през прозореца над мивката. Той гледаше към прозорец на съседната постройка, в която висяха няколко изрязани от хартия фигурки — птица, облак, крава, котка, всички те оформени изящно и съединени една с друга. Както и преди нямаше никакъв знак за човешко присъствие и не се долавяха никакви звуци. Почувствах се така, сякаш бях изоставен в необикновено добре поддържана руина.

Малко след пет часа хората почнаха да се връщат в зона С. От кухненския прозорец видях три жени да минават точно под него. Всички носеха шапки, които ми попречиха да определя възрастта им, но съдейки по гласовете им, не бяха много млади. Малко след като се скриха зад ъгъла, други четири жени се показаха от същата посока и подобно на първата група се изгубиха зад същия ъгъл. Особено вечерно настроение надвисна над всичко. От прозореца на всекидневната успях да видя дървета и редица хълмове. Над билата се мержелееше ивица бледа слънчева светлина.

Наоко и Рейко се върнаха заедно в пет и половина. Двамата с Наоко си разменихме съответните поздрави, сякаш се срещахме за първи път. Тя изглеждаше наистина смутена. Рейко забеляза книгата, която четях, и попита коя е. Отвърнах, че е Вълшебната планина от Томас Ман.

— Как си могъл да донесеш такава книга в такова място? — поиска да узнае и, разбира се, имаше право.

После Рейко направи кафе за трима ни. Разказах на Наоко за внезапното изчезване на Есесовеца и за последния ден, в който го видях, когато той ми подари светулката.

— Много съжалявам, че си е заминал — каза тя. — Исках да чуя още истории за него.

Рейко попита кой е Есесовеца, та й разказах за неговите странности и тя много се смя. Докато се разказваха истории за моя съквартирант, светът се изпълваше с хармония и смях.

В шест часа отидохме на вечеря в столовата в главната сграда. Двамата с Наоко ядохме пържена риба със салата, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо^[1]. Рейко се задоволи със салата с макарони и кафе, последвано от още една цигара.

— Когато човек остарява, няма нужда от много храна — каза тя.

В столовата имаше още двайсет души. Неколцина други пристигнаха, докато се хранехме, но междувременно няколко излязоха. Като се изключи разнообразието от възрасти на хората тук, гледката доста напомняше столовата в моя пансион. Друга разлика беше еднаквата звучност на разговорите. Не се чуваха нито високи гласове, нито шепот, никой не се смееше шумно, нито пък викаше в изстъпление, никой не крещеше на друг с прекомерни ръкомахания, нищо освен тихи монотонни разговори. Хората се хранеха на групи от по трима до петима души. Във всяка група имаше само един говорещ, когото останалите слушаха, като кимаха и възклицаваха в знак на интерес, а когато човекът престанеше да говори, разговорът се подхващаше от друг. Не можех да определя какво си говореха, но те ми напомняха за необичайната игра на тенис, която бях видял по обед. Питах се дали, когато са заедно, Наоко разговаря така с тях и странно, но усетих пристъп на самота, примесена със завист.

На масата зад мен полуплешив мъж в бяло с външност на лекар, ораторстваше за влиянието на безтегловността върху стомашните сокове пред видимо притеснен младеж с очила и една жена на средна възраст, която приличаше в лице на катерица. Двамата слушаха и от време на време възкликваха „Боже мой“ или „Без майтап?“, ала колкото повече се вслушвах в думите на оплешивяващия мъж, толкова по-малко убеден бях, че макар и в бяла престилка, той наистина е лекар.

Никой в столовата не ми обърна особено внимание. Никой не се вторачи в мен и, изглежда, дори не забелязваха, че съм там. Моето присъствие сигурно бе нещо напълно нормално.

Все пак мъжът в бяло се обърна веднъж рязко и ме попита:

— Колко време ще останете?

— Две денонощия — отвърнах. — Ще си замина в сряда.

— Нали е приятно тук в този сезон? Но елате пак през зимата. Наистина е хубаво, когато всичко е в бяло.

— Наоко вече ще си е заминала, когато падне сняг — каза Рейко на мъжа.

— Така е, но все пак зимата е наистина много хубава — отвърна той с мрачно изражение.

Все по-малко вероятно ми се струваше той да е лекар.

— За какво си говорят хората тук? — попитах Рейко, която явно не разбра напълно въпроса ми.

— За какво си говорим ли? За съвсем обикновени неща. Какво се е случило днес или кои книги сме прочели, за времето утре. Не ми казвай, че се питаш дали хората не скачат на крака и не крещят неща от рода на: „Утре ще вали, тъй като една полярна мечка яде тази вечер звездите!“

— Не, не, разбира се, че не — казах аз. — Само се питах на какви теми са всички тези тихи разговори.

— Мястото е тихо, затова и говорят тихо — рече Наоко. Тя бе струпала на ръба на чинията си една добре оформена купчинка рибени кости и докосваше леко устата си с носна кърпичка.

— Тук няма нужда да се повишава тон. Не се налага да убеждаваш някого в нещо или да привличаш нечие внимание.

— Сигурно е така — съгласих се, но докато се хранех в тази тиха обстановка, установих с изненада, че ми липсва хорската глъч. Поисках да чуя хора да се смеят, да викат безпричинно и да говорят гръмогласно. Тъкмо от такъв шум бе започнало да ми става лошо през последните месеци, ала докато седях и ядях риба в това неестествено тихо помещение, не можех да се отпусна. В столовата цареше атмосферата на търговско изложение на специални металообработващи машини. Хора със засилен интерес в една ограничена област идваха заедно на едно ограничено място и си разменяха информация, която само те разбираха.

Като се върнахме в стаята след вечерята, Наоко и Рейко заявиха, че ще идат до общата баня на Зона С и че ако съм съгласен да взема само един душ, съм можел да използвам тяхната баня. Отговорих, че така и ще направя и след като те излязоха, се съблякох, взех си душ и си измих косата. Открих една грамофонна плоча на Бил Ейвънс в шкафа за книги и я слушах, докато подсушавах косата си, когато осъзнах, че това е плочата, която бях пуснал в квартирата на Наоко вечерта на нейния рожден ден, същата онази вечер, когато тя заплака и аз я взех в обятията си. Беше се случило само преди шест месеца, но изглеждаше като събитие от много по-далечно минало. Може би го чувствах така, защото твърде често бях мислил за него — толкова често, че то бе изкривило усета ми за време.

Луната бе толкова ярка, че изключих осветлението, изтегнах се на канапето и се заслушах в пианото на Били Ейвънс. Струящата през прозореца лунна светлина хвърли дълги сенки и украси стените с оттенък на разреден туш. Извадих от раницата си плоска метална бутилка с бренди, напълних уста си с питието и оставих топлината да се спусне бавно надолу по гърлото ми до стомаха и оттам да стигне до всяко кътче на тялото ми. След още една глътка запуших бутилката и я върнах в раницата. Сега лунната светлина сякаш се люлееше в такт с музиката.

Двайсет минути по-късно Наоко и Рейко се върнаха от банята.

— О! Тук е толкова тъмно, че си помислихме да не би да си стегнал багажа си и да си се върнал в Токио — възкликна Рейко.

— А, не. От години не бях виждал толкова ярка луна. Прииска ми се да я погледам на изключено осветление.

— Възхитителна е — каза Наоко. — Рейко, тук ли са още онези свещи от последното спиране на тока?

— Навярно да, в някое кухненско чекмедже.

Наоко донесе от кухнята голяма бяла свещ. Аз я запалих, капнах малко восък в една чиния и закрепих свещта в нея. Рейко запали на пламъка й цигара. Когато тримата седнахме в тишината с лице към свещта, взе да ми се струва, че сме единствените останали хора в затънтен край на света. Неподвижните сенки от лунната светлина и полюшкващите се сенки от светлината на свещта се срещаха и сливаха по белите стени. Наоко и аз седнахме един до друг на канапето, а Рейко се разположи в люлеещия се стол с лице към нас.

— Какво ще кажете да пийнем вино? — предложи тя.

— Разрешават ви да пиете? — попитах с известна изненада.

— Е, всъщност не — отвърна Рейко, почесвайки се по ухото с леко смущение. — Но почти не обръщат внимание. Ако е само вино или бира и ако човек не пие твърде много, може. Имам един приятел от персонала, който от време на време ми купува бутилка.

— Устройваме си купони — каза дяволито Наоко. — Само двете.

— Ами много хубаво — подхвърлих.

Рейко извади от хладилника бутилка бяло вино, отвори я с тирбушон и донесе три чаши. Виното беше чист, много приятен букет и напомняше почти на домашно. Когато плочата свърши, Рейко измъкна изпод леглото си китара и след като я настрои, с нежност и обич към инструмента, засвири бавна фуга на Бах. От време на време прозвучаваше по някой погрешен тон, но това бе истинският Бах, изпълняван с истинско чувство — топло, задушевно и пълно с радост.

— Започнах да свиря на китара тук — обясни Рейко. — В помещенията, разбира се, няма пиана. Аз съм самоука, нямам талант за китара и никога няма да стана особено добра, но наистина обичам този инструмент. Той е малък, прост и лек, нещо като уютна топла стая.

Тя изсвири още едно кратко произведение от Бах, част от сюита. Загледан в пламъка на свещта, аз слушах, посръбвайки вино, и чувствах как напрежението ме напуска. Когато Рейко свърши Бах, Наоко я помоли да изсвири песен на Бийтълс.

— Концерт по желание — каза Рейко и ми намигна. — Тя всеки ден ме кара да свиря Бийтълс, сякаш съм й музикална робиня.

Но въпреки протеста си изпълни много добре „Мишел“.

— Хубава песен — рече тя. — Наистина я харесвам. — Отпи глътка вино и дръпна от цигарата си. — Кара ме да се чувствам така, сякаш съм на голяма ливада и вали лек дъждец.

После тя изсвири „В безизходица“ и „Джулия“. От време на време, докато свиреше, затваряше очи и поклащаше глава. А свършеше ли, пак се връщаше към виното и цигарата си.

— Изсвири „Норвежка гора“ — помоли Наоко.

Рейко донесе от кухнята порцеланова кимаща котка. Беше касичка и Наоко извади от портмонето си монета от сто йени и я пусна в процепа.

— Защо е всичко това? — попитах.

— Такова е правилото — отвърна Наоко. — Когато поискам „Норвежка гора“, трябва да пусна сто йени в касичката. Тя ми е любимата песен, затова мисля, че трябва да си плащам за нея. Моля да ми я изпълни, когато наистина искам да я чуя.

— А пък аз си изкарвам така пари за цигари! — каза Рейко, нагоди пръстите си върху грифа и после изсвири „Норвежка гора“. Отново с истинско чувство, но не допусна то да стане твърде сантиментално. Аз извадих от джоба си монета от сто йени и я пуснах в касичката.

— Благодаря — промълви Рейко с мила усмивка.

— Тази песен толкова ме натъжава понякога — рече Наоко.

— Не знам, представям си, че бродя из гъста гора. Съвсем сама съм и е студено и тъмно, и никой не ми идва на помощ. Затова Рейко никога не я изпълнява за мен, освен ако не я помоля.

— Звучи като Казабланка! — каза Рейко през смях.

След „Норвежка гора“ последваха няколко песни в стил боса нова, а през това време аз наблюдавах Наоко. Както бе писала, изглеждаше по-здрава от преди, със слънчев загар, тялото й бе укрепнало от упражнения и работа на открито. Очите й бяха все същите дълбоки, бистри езера, а тънките й устни все още потрепваха плахо, но красотата й бе започнала да се превръща в красота на зряла жена. Почти я нямаше онази заостреност на чертите на лицето й — смразяващата острота на тънко острие, — която се таеше в сенките на нейната хубост. Сега там вече имаше необикновено умиротворение. Тази нейна нова, мека красота ме развълнува и се почудих, че една жена може да се промени толкова много за половин година. Почувствах също така, че както винаги тя ме привлича, може би дори повече от преди, но мисълта за онова, което тя бе изгубила междувременно, ме изпълни със съжаление. Никога повече нямаше да притежава онази егоцентрична хубост, която сякаш се развива от само себе си при девойките.

Наоко каза, че иска да чуе как прекарвам времето си. Разказах й за студентската стачка и за Нагасава. За първи път й споменавах за него. Стори ми се интересно да й опиша правдоподобно странния му характер, забележителната му философия и спорен морал, но накрая Наоко, изглежда, разбра какво се опитвам да й кажа. Премълчах факта, че излизах с него да търся момичета, и обясних само, че тъкмо този необикновен човек е единственият в пансиона, с когото съм се сближил. През това време Рейко упражни още веднъж фугата на Бах, като от време на време прекъсваше, за да пийне от виното и да дръпне от цигарата си.

— Струва ми се особняк каза Наоко.

— Той е особняк — потвърдих.

— Но ти харесва, нали?

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че не мога да кажа, че ми харесва. Нагасава е отвъд харесването и нехаресването. Той не се старае да се харесва. В този смисъл е много почтен човек, дори стоик. Не се опитва да си прави шеги с никого.

— Стоик, а пък спи с толкова много момичета, а? Това е странно — каза Наоко през смях. — С колко момичета е спал?

— Сигурно са повече от осемдесет — отвърнах. — Но в неговия случай колкото повече нараства бройката, толкова по-малко значение има за него отделният акт. Мисля, че тъкмо към това се стреми.

— И ти го наричаш „стоическо“?

— По отношение на него е точно такова.

Наоко се позамисли над думите ми и каза:

— Струва ми се, че е много по-ненормален от мен.

— Така е. Но може да подреди извращенията си в стройна система. Невероятен е. Ако попадне тук, ще се махне още на втория ден. „О, разбира се, че съм наясно с всичко това — ще рече. — Ясно ми е всичко, което правите тук.“ Той е от хората, към които другите изпитват респект.

— А пък аз съм, мисля, обратното на забележителна — каза Наоко. — Не разбирам нищо от онова, което се върши тук… почти както не разбирам и себе си.

— И не защото не си умна — казах аз. — Ти си напълно нормална. И аз не разбирам много неща у себе си. Двамата с теб сме нормални и съвсем обикновени хора.

Наоко вдигна крака до ръба на канапето и опря брадичка на коленете си. После каза:

— Искам да знам повече за теб.

— Аз съм само един обикновен човек — с обикновено семейство, обикновено възпитание, обикновено лице, обикновени преценки, обикновени мисли в главата.

— И си пламенен почитател на Скот Фицджералд… Той ли казваше, че не бива да се доверяваш на човек, който нарича себе си обикновен? Ти ми даде да прочета книгата! — каза Наоко с дяволита усмивка.

— Така е — рекох. — Но не се превземам. Наистина искрено и дълбоко в себе си смятам, че съм обикновен човек. Можеш ли да откриеш нещо у мен, което не е обикновено?

— Естествено, че мога! — каза Наоко с известно нетърпение.

— Нима не разбираш? Защо, мислиш, спах с теб? Защото бях толкова пияна, че бих спала с всекиго ли?

— Не, разбира се, че не мисля така — отвърнах.

Наоко дълго мълча, вгледана в пръстите на краката си. Тъй като не намирах думи, изпих още една чаша вино.

— С колко момичета си спал, Тору? — попита тя тихо, сякаш тази мисъл току-що й бе минала през ума.

— С осем или девет — отвърнах искрено.

Рейко тръсна китарата в полата си.

— Та ти нямаш и двайсет години! — каза тя. — Що за живот водиш?

Наоко продължи да мълчи и да ме гледа с ясните си очи. Разказах на Рейко за първото момиче, с което бях спал, и как бяхме скъсали. Разбрах, че не е възможно да я обичам, обясних. После обясних, че под влияние на Нагасава съм спал и с други момичета.

— Не се опитвам да се оправдавам, но се измъчвах — обърнах се към Наоко. — Виждах те почти всяка седмица, разговарях с теб и знаех, че единственият, когото обичаш, е Кидзуки. Това ми причиняваше болка. — Наистина болеше. И си мисля, че затова спях с непознати момичета.

Наоко няколко секунди клати глава, сетне вдигна лице и ме погледна.

— Попита ме тогава защо не съм спала с Кидзуки, нали? Още ли искаш да знаеш?

— Струва ми се, че наистина трябва да го знам — казах.

— И аз мисля така — рече Наоко. — Покойникът ще си остане завинаги покойник, но ние трябва да продължим да живеем.

Кимнах. Рейко свиреше отново и отново един и същ труден откъс, опитвайки се да го възпроизведе правилно.

— Бях готова да спя с него — продължи Наоко, свали си баретата и си разпусна косата. После се заигра с пеперудата от плат в ръцете си. — Той, естествено, също ме желаеше. Така че двамата опитвахме. Опитвахме много пъти. И все не се получаваше. Не можехме да го направим. Тогава не разбирах защо, но и сега все още не го разбирам. Обичах го и не се притеснявах, че ще загубя девствеността си. Щеше да ми е приятно да направя всичко, което той пожелае. Ала все не се получаваше.

Наоко пак си вдигна косата и я закрепи с баретата.

— Не можех да се овлажня достатъчно — каза едва чуто тя.

— Никога не се отпуснах. Винаги болеше. Просто бях твърде суха, болеше твърде много. Опитахме всичко, което можахме да измислим — кремове и какво ли не, — но въпреки това ме болеше. Затова използвах пръстите или устните си. Винаги го правех така. Разбираш какво имам предвид.

Кимнах мълчаливо.

Наоко погледна бегло през прозореца към луната, която сега изглеждаше по-голяма и по-ярка.

— Никога не пожелах да поговоря с някого за това — продължи тя. — Исках да го заключа в сърцето си. Ще ми се още да можех да го крия. Но трябва да говоря. Не знам отговора. Струва ми се, че бях достатъчно влажна оня път, когато спах с теб, нали?

— Да — отвърнах.

— Бях влажна от мига, в който ти влезе в стаята ми вечерта на моя двайсети рожден ден. Исках да ме сграбчиш. Исках да свалиш дрехите ми, да ме докосваш навсякъде и да проникнеш в мен. Никога преди не се бях чувствала така. Защо? Защо нещата се случват така? Мисля, че наистина го обичах.

— А мен не — казах аз. — Искаш да разбереш защо си се чувствала така с мен, независимо, че не си ме обичала.

— Извинявай — рече Наоко. — Не исках да те засегна, обаче това поне трябва да разбереш: Двамата с Кидзуки имахме наистина необичайна връзка. Бяхме заедно открай време. Така и пораснахме — все заедно, все разговаряхме, разбирахме се отлично. Първия път, когато се целунахме — бяхме в шести клас, — беше просто прекрасно. Когато за първи път ми дойде мензисът, изтичах при него и се разплаках като малко дете. Бяхме толкова близки. Ето защо, след смъртта му не знаех как да се отнасям с хората. Не знаех какво е да обичаш друг човек.

Тя посегна да вземе чашата си с вино от масата, но успя само да я събори на пода и виното се разля по килима. Аз се наведох, намерих чашата и я поставих на масата. Попитах Наоко дали иска да пие още. Тя помълча известно време, после внезапно избухна в сълзи, тресейки се цялата. Наклони се напред, скри лицето си с шепи и зарида с всичката задушаваща сила като в онази нощ с мен. Рейко остави китарата си, седна до Наоко и започна да я глади по гърба. Още щом сложи ръка през раменете й, Наоко притисна като бебе лице о гърдите на Рейко.

— Знаеш ли — каза ми Рейко, — може би ще е добре да излезеш да се поразходиш. За двайсетина минути. Извинявай, но мисля, че ще помогне.

Кимнах и станах, и навлякох пуловер върху ризата си.

— Благодаря ти, че се намеси — рекох на Рейко.

— Няма защо — отвърна тя и ми намигна. — Вината не е в теб. Не се безпокой, докато се върнеш, тя ще е вече добре.

Тръгнах напосоки по шосето, осветено от удивителната нереална светлина на луната, и се отправих към дърветата. Всички звуци отекваха необичайно под лунната светлина. Приглушеният звук на собствените ми стъпки като че идваше от друга посока и сякаш чувах някой, който върви по морското дъно. От време на време зад себе си долавях припукване и шумолене. Тежка пелена надвисна над горичката, сякаш нощните твари сдържаха дъха си и ме изчакваха да мина.

Там, оттатък дърветата, където пътят стана стръмен, седнах и погледнах към постройката, в която живееше Наоко. Не беше трудно да определя коя бе нейната стая. Трябваше само да открия единствения заден прозорец, където трепкаше слаба светлинка. Дълго останах загледан в тази светла точка. Тя ми навея мисли за последното трепкане на гаснещия пламък на една душа. Поисках да сложа ръце над онова, което бе останало, и да го запазя живо. Продължих да я наблюдавам така, както Джей Гетсби нощ подир нощ бе наблюдавал бледата светлинка на отсрещния бряг.

Когато половин час по-късно застанах на входа на постройката, чух, че Рейко се упражнява на китарата. Изкачих се с тихи стъпки по стълбището и потропах на вратата. Вътре нямаше и следа от Наоко. Рейко седеше сама на килима и свиреше. Тя посочи към вратата на спалнята, за да ми подскаже, че Наоко е вътре. Сетне остави китарата на пода, седна на канапето, прикани ме да седна до нея и раздели по равно остатъка от виното в чашите ни.

— Наоко е добре — каза тя, докосвайки коляното ми. — Не се безпокой, трябва само малко да полежи. Ще се успокои. Просто беше малко разстроена. Какво ще кажеш да се поразходим докато чакаме?

— Добре — отвърнах.

Двамата с Рейко тръгнахме бавно по осветено от улични лампи шосе. Когато стигнахме до тенискортовете и баскетболните игрища, седнахме на една пейка. Рейко извади изпод нея баскетболна топка и я завъртя в ръцете си. След това ме попита дали играя тенис. Знам как се играе, отвърнах, но съм слаб играч.

— А баскетбол?

— Не ми е най-силният спорт — рекох.

— А кой ти е най-силният спорт? — попита тя и една усмивка сбърчи ъгълчетата на очите й. — Освен спането с момичета.

— Аз и в това не съм особено добър — казах, засегнат от думите й.

— Шегувам се — рече тя. — Не се ядосвай. И все пак, в какво си добър?

— В нищо конкретно. Има неща, които обичам да правя.

— Например?

— Да ходя на екскурзия пеша. Да плувам. Да чета.

— Значи обичаш да правиш всичко сам?

— Струва ми се, че да. Никога не са ме вълнували игри, в които участват няколко души. Не мога да се впиша в тях. Загубвам интерес.

— В такъв случай трябва да дойдеш тук през зимата. Провеждаме ски кросове. Сигурна съм, че ти харесва да вървиш цял ден по снега, да се изкачваш плувнал в пот по хълмове. — Под светлината на уличната лампа Рейко се взря в дясната си ръка, сякаш разглеждаше внимателно старинен музикален инструмент.

— Наоко често ли изпада в такова състояние? — попитах.

— От време на време — отвърна Рейко, гледайки сега лявата си ръка. — Понякога започва да се вълнува и се разплаква. Но това е съвсем нормално. Така тя се освобождава от емоциите си. Страшно е, ако не можеш да го правиш. Емоциите се натрупват ли, натрупват и умират в теб. Тогава си вече много зле.

— Да не би да казах нещо, което не биваше да казвам?

— Не, нищо. Не се притеснявай. Просто говори открито какво мислиш. От това по-хубаво няма. Може понякога да причинява болка и някой подобно на Наоко да се развълнува, но в последна сметка така е най-добре. Това и трябва да правиш, ако наистина искаш тя да оздравее. Както ти казах в началото, трябва да мислиш не толкова, че искаш да й помогнеш, колкото, че искаш ти да се възстановиш, като й помогнеш и тя да го стори. Така се постъпва тук. Затова поне докато си тук трябва да си искрен и да казваш всичко, което ти хрумне. Никой не постъпва така навън, права ли съм?

— Мисля, че да — отвърнах.

— През седемте години, които прекарах тук, съм виждала всякакви хора да идват и да си отиват — каза Рейко, — може би твърде много хора. Така че като понаблюдавам един човек, обикновено по интуиция мога да кажа дали ще се възстанови, или не. Но в случая с Наоко не съм сигурна. Нямам ни най-малка представа какво ще й се случи. Доколкото знам, тя може да е напълно здрава следващия месец или пък състоянието й да не се подобри години наред. Затова наистина не мога да ви кажа какво да правите, с изключение на най-общи съвети — да бъдете искрени и да си помагате взаимно.

— Какво прави случая на Наоко толкова тежък за теб?

— Може би това, че много я харесвам. Мисля, че чувства ми пречат и не мога да си създам ясна представа за нея. Струва ми се, че наистина я харесвам. Но освен това тя има куп други проблеми, преплетени така, че е трудно да се разнищи всеки един поотделно. Може да отнеме много време, докато се разрешат, или пък да стане така, че да се разплетат наведнъж. Така горе-долу стоят нещата. По тая причина не мога да съм сигурна за състоянието й.

Тя отново взе баскетболната топка, завъртя я в ръце и я тупна о земята.

— Най-важното е да не допуснеш да станеш нетърпелив. Ето още един съвет, който мога да ти дам: не бъди нетърпелив, не се отчайвай и не се напрягай прекалено дори проблемите да са така заплетени, че да не може нищо да се направи, а започни да изтегляш своя нишка, докато стане лесно за разплитане. Трябва да си дадеш сметка, че този процес ще е дълъг и че ще работиш над проблемите бавно, ще ги решаваш един по един. Смяташ ли, че си в състояние да се справиш?

— Мога да опитам — отвърнах.

— Както разбираш, възможно е да продължи много дълго и дори тогава тя да не се е възстановила напълно. Помислил ли си за това?

Аз кимнах.

— Не е лесно да чакаш — рече тя, тупвайки с топката. — Особено на твоята възраст. Просто седиш и чакаш състоянието й да се подобри. Без крайни срокове и гаранции. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това? Обичаш ли достатъчно Наоко?

— Не знам — отвърнах честно. — И аз като нея не съм съвсем сигурен какво означава да обичаш друг човек. Макар че тя е на по-друго мнение. Все пак бих искал да направя всичко възможно. Трябва, иначе няма да знам къде да се дяна. Както самата ти каза преди, двамата с нея трябва да се спасяваме взаимно. Това е единственият начин всеки от нас да се спаси.

— А ще продължаваш ли да спиш със случайно срещнати момичета?

— Не знам как да реша и този проблем — рекох. — Ти как смяташ? Просто да продължа да чакам и да мастурбирам ли? Дори в това не владея положението.

Рейко остави топката на земята и ме потупа по коляното.

— Виж какво — поде тя, — не ти казвам да престанеш да спиш с момичета. Ако това те удовлетворява, всичко е наред. Все пак животът си е твой и сам трябва да си решиш. Ще кажа само, че не бива да си изразходваш силите. Разбираш ли за какво намеквам? Би било много опустошително. Деветнайсетата и двайсетата година са решаващи за оформянето на характера, а ако допуснеш да се извратиш на тази възраст, ще си причиниш впоследствие страдание. Това е самата истина. Така че премисли внимателно. Ако искаш да се грижиш за Наоко, погрижи се и за себе си.

Казах, че ще помисля.

— Някога и аз бях на двайсет години. Много, много отдавна. Можеш ли да си представиш?

— Да. Разбира се.

— Напълно ли?

— Напълно — отвърнах с усмивка.

— И аз бях хубавичка. Не колкото Наоко, но доста привлекателна. Нямах толкова много бръчки.

Уверих я, че много харесвам бръчките й. Тя ми благодари.

— Но не казвай на друга жена, че намираш привлекателни бръчките й — додаде. — На мен ми харесва да го чуя, но аз съм изключение.

— Ще внимавам — рекох.

Тя измъкна от джоба на панталоните си портфейл и ми подаде една снимка. Беше цветна моментална снимка на хубаво момиче на около десет години, което носеше ски и светла ски екипировка и стоеше върху снега с мила усмивка и с лице към фотоапарата.

— Не мислиш ли, че е хубава дъщеря ми? — попита. — Изпрати ми я през януари. Сега е… да, в четвърти клас.

— Има твоята усмивка — рекох и й върнах снимката. Рейко подсмръкна, пъхна портфейла обратно в джоба си, захапа цигара и я запали.

— Възнамерявах да стана концертираща пианистка — подхвана тя. — Като малка имах талант, хората го оцениха и около мен се вдигна шум. Печелех конкурси, имах отлични оценки в консерваторията и бе решено да ме изпратят след дипломирането ми да уча в Германия. Безоблачен хоризонт. Всичко се нареждаше идеално, а пък, ако нещо не се получаваше, все се намираше кой да го уреди. Но един ден нещо се случи и всичко отиде по дяволите. Бях последна година в консерваторията и ми предстоеше много важен конкурс. Подготвях се непрекъснато, но съвсем неочаквано малкият пръст на лявата ми ръка престана да се движи. Не знам защо, просто така стана. Опитвах се да го масажирам, киснех го в гореща вода, прекратих упражненията за няколко дни: нищо не помогна. Тогава се изплаших и отидох на лекар. Опитаха какви ли не неща, но не можаха да стигнат до никакво заключение. Няма му нищо на самия пръст и нервите са наред, казаха те, няма причина да престане да се движи. Проблемът сигурно е психически. Отидох на психиатър, ала и той всъщност не знаеше какво става. Навярно стрес преди конкурса, реши той и ми каза да зарежа за известно време пианото.

Рейко вдиша дълбоко и изпусна дима. После наклони глава за няколко секунди.

— И така заминах да се възстановявам в дома на баба ми, по крайбрежието в Ицу. Мислех си: ще забравя за този конкурс и наистина ще се успокоя, ще прекарам няколко седмици далеч от пианото и ще правя всичко, което ми се иска. Но се оказа отчайващо. Пианото беше всичко, за което мислех. Може би пръстът ми никога вече нямаше да се раздвижи. Как щях да живея, ако това се случеше? Подобни мисли ми се въртяха из главата безспир. И нищо чудно: пианото бе целият ми живот. Бях започнала да свиря на четири години и растях, мислейки само за пианото и за нищо друго. Никога не вършех домакинска работа, за да съм сигурна, че няма да нараня пръстите си. Хората ми обръщаха внимание само заради единственото нещо: моята дарба да свиря на пиано. Отнеми пианото на едно момиче, което е израсло с него, и какво ще остане? И тогава изведнъж — щрак! Разумът ми напълно се размъти. Пълен мрак.

Тя пусна цигарата си на земята и я загаси с крак, после отново наклони за няколко секунди глава.

— Това бе краят на моята мечта да стана концертираща пианистка. Прекарах два месеца в болница. Пръстът ми се раздвижи скоро след това, така че бях в състояние да се върна в консерваторията и да завърша, обаче нещо вътре в мен бе изчезнало. Някаква скъпоценна енергия или нещо подобно се бе разпиляло — беше се изпарило — от тялото ми. Лекарят каза, че ми липсва психическа сила да стана професионална пианистка и ме посъветва да се откажа от това си намерение. Така след дипломирането започнах да давам частни уроци. Ала горестта, която изпитвах, бе мъчителна. Сякаш животът ми бе изтекъл. Бях в началото на двайсетте, а най-добрата част от живота ми бе приключила. Разбираш ли колко ужасно бе това? Бях имала пред себе си такива възможности, а един ден се събудих и всичко това бе изчезнало. Никой нямаше да ме аплодира, никой нямаше да ме превърне в сензация, никой нямаше да ми каже, че съм възхитителна. Прекарвах ден след ден вкъщи, преподавах на съседските деца упражненията на Бейър и къси сонати. Чувствах се толкова нещастна, плачех непрекъснато. Като си помислех само какъв шанс бях пропуснала! Чувах да се говори как хора, далеч по-малко талантливи от мен, печелят конкурси или изнасят рецитали в еди-коя си зала и сълзите се лееха от очите ми.

Родителите ми ходеха на пръсти край мен, тъй като се бояха да не ми причинят болка. Но аз разбирах колко бяха разочаровани. Съвсем внезапно дъщеря им, тяхната гордост, се бе завърнала, изписана от психиатрия. Не можеха дори да ме задомят. Когато живееш с хора, усещаш какво чувстват те. Беше ми крайно неприятно. Страхувах се да изляза, боях се, че съседите ще ме одумват. И тогава изведнъж — щрак! Случи се отново — объркването, мракът. Случи се, когато бях на двайсет и четири години, и този път прекарах седем месеца в един санаториум. Не тук, а в истинска лудница с високи зидове и заключени врати. Отвратително място без пиана. Не знаех какво да правя със себе си. Исках само да се махна оттам колкото се може по-скоро, затова отчаяно се борех да оздравея. Седем месеца: бавни седем месеца. Тогава се появиха бръчките ми.

Рейко разтегли устни в широка усмивка.

— Дълго не бях излизала от болницата, когато срещнах един човек и се омъжих за него. Беше с една година по-млад от мен, инженер, работеше в самолетостроителна компания и бе един от моите ученици. Симпатичен мъж. Не беше словоохотлив, но бе сърдечен и искрен. Взема уроци при мен в продължение на шест месеца и един ден съвсем неочаквано ме помоли да се омъжа за него. Точно така стана — един ден, докато пиехме чай след урока. Представяш ли си? Въобще не бяхме ходили, не бяхме си държали ръцете. С него се чувствах напълно спокойна. Казах му, че не мога да се омъжа. Казах, че го харесвам и мисля, че е мил човек, но че по определени причини не бих могла да се омъжа за него. Той поиска да разбере какви са тези причини и аз му обясних всичко съвсем откровено — че два пъти съм била в болница поради психически разстройства. Казах му всичко — каква е причината, какво ми е състоянието и каква е вероятността това пак да се случи. Той каза, че се нуждае от време, за да си помисли, и аз го насърчих, като му рекох, че има на разположение колкото време му е необходимо. Ала когато след седмица дойде за урока си, каза, че все още иска да се ожени за мен. Помолих го да изчака три месеца. Ще се виждаме през тези три месеца, рекох, и ако още искаш да се оженим, пак ще си поговорим.

Срещахме се веднъж седмично в продължение на три месеца. Ходихме къде ли не и разговаряхме за какво ли не и аз започнах много да го харесвам. Когато бяхме заедно, се чувствах така, сякаш животът ми най-сетне се бе върнал. Да бъда сама с него, бе за мен истинско успокоение: можех да забравя всички ужасии, които ми се бяха случили. Какво като не бях способна да стана концертираща пианистка? Какво като бях престояла известно време в психиатрия? Животът ми не бе свършил. Все още бе изпълнен с прекрасни неща, които не бях преживявала. Бях му много благодарна дори само за това, че ме е накарал да се почувствам така. След трите месеца той пак ме помоли да се омъжа за него. И ето какво му отговорих: „Ако искаш да спиш с мен, нямам нищо против. Никога с никого не съм спала и много държа на теб, така че ако искаш да ме любиш, нямам абсолютно нищо против. Но да се омъжиш за мен е съвсем друга работа. Омъжиш ли се, нагърбваш се с всичките ми проблеми, а те са много по-тежки, отколкото можеш да си представиш“.

Той каза, че не възразява, че не само иска да спи с мен, но и да се ожени за мен, за да споделя с него всичко, което нося у себе си. И при това говореше сериозно. Беше от хората, които говорят само онова, което наистина мислят, и които държат на думата си. Така че дадох съгласието си да се омъжа за него. Какво друго можех да направя. Оженихме се, чакай да си помисля, след четири месеца, струва ми се. Той води дълъг спор с родителите си заради мен и накрая те се отрекоха от него. Беше от старо семейство, което живееше в един провинциален район на Шикоку. Бяха проверили миналото ми и бяха разбрали, че на два пъти съм попадала в болница. Нищо чудно, че се противопоставиха на брака ни. Така че минахме без сватбено тържество. Само отидохме да се разпишем и после направихме екскурзия до Хаконе за две денонощия. Не искахме нищо повече: бяхме щастливи. Бях девствена до деня, в който се омъжих. Бях на двайсет и пет години! Представяш ли си?

Рейко въздъхна и пак взе баскетболната топка.

— Мислех, че ако съм с него, с мен всичко ще е наред — продължи тя. — Стига да съм с него, проблемите ми няма да се появят отново. Това е най-важното нещо при болест като нашата: чувството на взаимно упование. Ако се оставя в ръцете на този човек, мислех си, ще съм добре. А ако състоянието ми започне дори малко да се влошава — ако някоя дъска се разхлопа — той веднага ще забележи и с огромни грижи и търпение ще я намести и отново ще разплете всички объркани нишки. Обградят ли ни с доверие, болестта ни се държи настрани от нас. Никога вече сривове! Бях толкова щастлива! Животът беше прекрасен! Чувствах се така, сякаш някой ме бе извадил от студено, бушуващо море, увил ме бе в одеяло и ме бе положил в затоплено легло. Две години след сватбата родих, и ето че ръцете ми бяха наистина пълни! Почти забравих за болестта си. Ставах сутрин, вършех домакинската работа, грижех се за бебето и поднасях храна на съпруга си, щом се върнеше вечер от работа. Все същото се повтаряше ден подир ден, но аз бях щастлива. Това навярно бе най-щастливият период от живота ми. Колко години продължи, питам се? Поне докато навърших трийсет и една. И после, съвсем внезапно — щрак! Случи се отново. Пак се сринах.

Рейко запали цигара. Вятърът бе утихнал. Димът се издигна право нагоре и изчезна в мрака на нощта. Едва тогава разбрах, че небето е осеяно със звезди.

— Нещо случи ли се? — попитах.

— Да — отвърна тя, — нещо много странно, сякаш ми бе заложен капан. Дори сега ме побиват тръпки — само като се сетя. Рейко разтърка едното си слепоочие със свободната си ръка. — Но извини ме, че те карам да слушаш всички тези неща за мен. Ти си тук, за да се видиш с Наоко, а не да слушаш моята история.

— Но на мен всъщност ми харесва да я слушам — казах. — Ако нямаш нищо против, бих искал да чуя останалото.

— Добре — поде Рейко, — когато нашата дъщеря постъпи в детската градина, аз отново започнах малко по малко да свиря. Само за себе си, за никого другиго. Започнах с кратки произведения на Бах, Моцарт, Скарлати. Разбира се, след толкова продължителен период без упражнения усетът ми за музиката не се възвърна веднага. И пръстите ми не се движеха както някога. Но бях копняла пак да свиря на пианото. С ръце върху клавишите, си дадох сметка колко обичах музиката и как бях жадувала за нея. Чудесно е да си способен да изпълняваш музика за себе си.

Както казах преди, свирех от четиригодишна, обаче ми мина през ума, че нито веднъж не бях свирила само за себе си. Винаги се бях опитвала да изкарам изпит, да упражнявам произведение или да правя впечатление на някого. Разбира се, това са все важни неща, щом искаш да овладееш някой инструмент. Но след определена възраст трябва да започнеш да свириш за себе си. Това е то музиката. Трябваше да отпадна от елитния клас и да минат трийсет и една години, преди най-сетне да го разбера. Изпращах детето на детска градина и бързах да свърша домакинската работа, сетне един-два часа свирех музиката, която обичах. Добре, нали?

Кимнах утвърдително.

— Но един ден у дома дойде жена от квартала, жена, която най-малкото познавах достатъчно добре, за да я поздравя на улицата, и ме помоли да давам уроци по пиано на дъщеря й. Не познавах дъщерята, макар и да живеехме в един и същ квартал, жилищата ни бяха все пак доста далеч едно от друго — но според госпожата дъщеря й често минавала покрай моя дом и обичала да ме слуша как свиря. Освен това ме била видяла някога и сега не оставяла майка си на мира да ме предума да й преподавам уроци. Била втори курс в гимназията и била ходила на уроци при доста хора, но, кой знае, защо нещата не се развили добре и сега тя нямала учител.

Отхвърлих молбата. От няколко години не бях свирила и макар да имаше може би смисъл да поема начинаеща ученичка, не ми беше възможно да се ангажирам с дете, взимало уроци в продължение на много години. Освен това бях твърде заета със собственото си дете. Но все пак не казах на жената, че никой няма да се занимава с ученик, който постоянно сменя учителите си. И тогава тя ме помоли поне да й направя услуга да се срещна веднъж с дъщеря й. Беше доста нахакана госпожа и аз разбрах, че няма лесно да се отърва от нея, затова се съгласих — но само да се срещна с момичето. След три дена то дойде само в дома ми. Беше същински ангел, с чиста, свежа, ясна красота. Никога не бях — и не съм — виждала такова красиво момиче. Имаше дълга лъскава коса, черна като абанос, бе стройна, с изящни ръце и крака, светли очи и нежна малка уста, която изглеждаше като нарисувана. Когато я видях за първи път, се смаях, беше толкова красива. Сядайки на кушетката ми, тя превърна всекидневната в разкошен салон. Беше болезнено да гледаш право в нея: трябваше да присвия очи. Значи това бе тя. И сега мога да си я представя ясно.

Рейко притвори очи, сякаш наистина си представяше момичето.

— Пихме кафе и разговаряхме цял час за какво ли не: за музика, за нейното училище, просто за всичко. Веднага разбрах, че е умница. Знаеше как да води разговор: имаше мнение по всички въпроси и природна дарба да очарова човека. Стряскаща при това. Какво бе онова, което я правеше такава, не можех да кажа. Просто ме порази изумителната й интелигентност. Но в нейно присъствие губех всяка способност за преценка, ако имах такава. Тя беше толкова млада и красива, че се почувствах объркана до степен да гледам на себе се като на нищожество, едно непълноценно човешко същество, способно само на отрицателни мисли, поради собственото си изкривено и опорочено съзнание.

Рейко поклати няколко пъти глава.

— Ако бях на нейно място, ако бях толкова хубава и умна, щях да съм по-обикновено човешко същество. Какво повече би могъл да искаш, щом си толкова интелигентен и красив? Защо е нужно да измъчваш по-несъвършените от теб и да ги презираш, щом всички толкова те обичат? Каква може да е причината да постъпваш така?

— Тя ти е сторила нещо ужасно?

— Ще кажа само, че момичето бе патологична лъжкиня. Чисто и просто беше болна. Измисляше си какво ли не. И макар че съчиняваше историите си, накрая сама започваше да си вярва. И така нагласяваше фактите, че да съответстват на нейната история. Имаше толкова пъргав ум, че можеше винаги да е на крачка пред теб и да мисли за неща, които обикновено изглеждат странни. Никога не би ти минало през ума, че лъже. Преди всичко никой не би допуснал, че такова хубаво момиче ще лъже за най-обикновени неща. Аз определено не се усъмних. За шест месеца тя ми наговори купища лъжи, без да открия дори лек намек, че има нещо смущаващо. Лъжеше за всичко, а аз изобщо не се усъмних. Знам, че звучи абсурдно.

— За какво лъжеше?

— Като казах всичко, имах предвид всичко. — Рейко се засмя саркастично. — Когато хората изрекат лъжа, налага се да измислят куп лъжи, които да я съпътстват. Нарича се митомания. Когато обикновеният митоманиак лъже, лъжите му обикновено са наивни и повечето хора го забелязват. Но не и в случая с това момиче. За да се защити, тя изричаше опасни лъжи, без да й мигне окото. Служеше си с всичко, което можеше да й свърши работа. И лъжеше повече или по-малко, в зависимост от това, с кого разговаря. Майка си или приятелите си, които веднага щяха да разберат, тя почти никога не лъжеше, или ако й се налагаше да излъже, беше много, наистина много предпазлива да изрича лъжи, които няма да бъдат разкрити. Или ако се разкриеха, намираше някакво оправдание или молеше за извинение сърцераздирателно и със сълзи, които се лееха от красивите й очи. И никой не можеше да й се разсърди.

Все още не знам защо избра мен. Дали бях поредната й жертва или спасение? Просто не знам. Разбира се, сега това едва ли има значение. Всичко е минало. И аз съм това, което съм.

Последва кратко мълчание.

— Тя повтори онова, което ми бе казала майка й — че била трогната, когато ме чула да свиря, като минавала покрай дома ми. Освен това ме била виждала няколко пъти на улицата и започнала да ме боготвори. Наистина използва тази дума: да ме боготвори. Това ме накара да се изчервя. Да бъдеш „боготворена“ от толкова красиво момиче! Все пак не смятам, че бе абсолютна лъжа. Разбира се, вече бях навлязла в трийсетте и въобще не можех да се меря с нея по хубост и блясък, а и нямах изключителен талант, но у мен сигурно имаше нещо, което я привличаше, нещо, което, предполагам, й липсваше. Тъкмо то сигурно бе събудило интереса й към мен. Сега, като гледам назад, си мисля, че така си и беше. Не се хваля.

— Да, струва ми се, че разбирам какво имаш предвид.

— Бе донесла ноти и попита дали може да ми посвири. Аз й позволих. Беше Бах. Изпълнението й бе… интересно. Или може би особено? Просто не бе обичайно. Разбира се, не, не гладко. Тя не посещаваше професионална школа и бе вземала уроци нередовно; до голяма степен бе самоука. Техниката й бе несъвършена. Веднага щяха да я отхвърлят, ако се явеше на прослушване в някоя музикална школа. Но изпълнението й въздействаше. Деветдесет процента беше просто ужасно, но останалите десет бяха сносни — тя постигна звученето и това бе музика. И то Бах! Така че ме заинтригува. Поисках да разбера какво представлява всъщност.

Излишно е да казвам, че по света има много деца, които могат да свирят Бах доста по-добре от нея. Двайсет пъти по-добре. Но повечето от изпълненията им нямаше да събудят никакъв интерес. Биха били кухи, празни. Техниката на това момиче беше лоша, но тя притежаваше онова мъничко нещо, което можеше да привлича вниманието на хората — или поне моето внимание — към нейното изпълнение. Ето защо реших, че може да си струва труда да я обучавам. Разбира се, да я подготвя дотолкова, че да стане професионалистка, беше изключено. Но смятах, че не е невъзможно да я превърна в щастлива пианистка, каквато бях аз тогава — и все още съм, — в човек, който с удоволствие свири за себе си. Ала това се оказа напразна надежда. Тя не беше от онези, които ще се заловят да вършат нещо само за себе си. Това бе едно дете, което си правеше тънки сметки да си послужи с всички възможни средства, за да прави впечатление на другите. Тя знаеше точно какво трябва да стори, за да накара хората да й се възхищават и да я възхваляват. Знаеше точно какво изпълнение би ми допаднало. Беше пресметнала всичко. И влагаше всичко от себе си, когато изпълняваше нееднократно най-значимите за мен пасажи. Виждам я да го прави.

Все пак, дори сега, след като всичко това ми е ясно, смятам, че изпълнението й бе забележително и че бих усетила същите студени тръпки по гърба си, ако можех пак да го чуя. Бих усетила същото, въпреки че знаех всичко за нейните недостатъци, за нейното лукавство и за лъжите й. Виждаш ли какви неща стават по света?

Рейко прочисти с леко покашляне гърлото си и ненадейно прекъсна разказа си.

— И какво, прие ли я за ученичка? — попитах.

— Разбира се. По един урок седмично. Всяка събота сутрин. Съботата й беше свободен ден. Не пропусна нито един урок, никога не закъсня, беше образцова ученичка. Винаги се подготвяше за уроците си. След всеки урок похапвахме кейк и си бъбрехме приятелски.

Точно тогава Рейко погледна часовника си, сякаш внезапно се сети за нещо.

— Не смяташ ли, че трябва да се връщаме? Малко съм притеснена за Наоко. Нали не си я забравил?

— Разбира се, че не съм — засмях се. — Просто историята ти ме погълна.

— Ако искаш да чуеш останалото, ще ти го разкажа утре. Това е дълга история — твърде дълга, за да може да се разкаже на един път.

— Ти си същинска Шехерезада.

— Знам — рече тя и сля смеха си с моя. — Никога няма да си заминеш за Токио.

Върнахме се обратно по същата пътека през гората. Свещите бяха угасени, а осветлението във всекидневната — изключено. Вратата на спалнята бе отворена и лампата на нощното шкафче бе включена, а бледата й светлина достигаше до всекидневната. Наоко седеше сама на канапето в мрака. Беше облякла широка синя нощница с яка, пристегната около врата й, и бе седнала с подвити крака. Рейко се приближи към нея и постави ръка върху главата й.

— Добре ли си вече?

— Добре съм. Съжалявам — отвърна съвсем тихо Наоко. След това се обърна към мен и повтори извинението си.

— Сигурно те изплаших.

— Малко — казах с усмивка.

— Ела при мен — рече тя.

Когато седнах до нея, Наоко се наведе към мен и лицето й почти докосна ухото ми, сякаш тя се канеше да сподели с мен някаква тайна. После ме целуна нежно по ухото.

— Извинявай — повтори сподавено, този път направо в ухото ми. После се дръпна от мен — Понякога толкова се обърквам, че не знам какво става.

— На мен ми се случва постоянно — казах.

Наоко се усмихна и ме погледна.

— Ако нямаш нищо против — рекох, — бих искал да ми разкажеш повече за себе си. За живота ти тук. За всекидневните ти занимания. За хората, с които се срещаш.

И тя заговори с кратки, но съвсем ясни изречения. Ставане в шест сутринта. Закуска в стаята. Почистване на курника. После обикновена земеделска работа — грижела се за зеленчуците. Преди или след обяд имала или едночасов разговор със своя лекар, или групова дискусия. Следобед можела да избира измежду курсове, които й били интересни, работа на открито или спорт. Посещавала няколко курса: по френски език, плетене, пиано, древна история.

— Рейко ми преподава уроци по пиано. Тя преподава и китара. Всички сме поред ученици или учители. Някой, който говори свободно френски, изнася уроци, а друг, запознат с обществените науки, преподава история, трети, на когото се удава плетенето, преподава това. Имаме доста забележително училище. За съжаление нямам какво да преподавам.

— Аз също — рекох.

— В тукашните си занимания влагам много повече енергия, отколкото преди време в колежа. Работя упорито и това ми доставя удоволствие — и то голямо.

— Какво правиш след вечеря?

— Разговарям с Рейко, чета, слушам грамофонни плочи, ходя по другите стаи и играем разни игри, такива неща.

— Аз се упражнявам на китарата и пиша автобиографията си — каза Рейко.

— Автобиография ли?

— Шегувам се — засмя се тя. — Лягаме си към десет часа. Много здравословен начин на живот, не мислиш ли? Спим като бебета.

Погледнах часовника си. Беше девет без нещо.

— Предполагам, че скоро ще ви се доспи.

— Няма проблеми. Днес можем да останем до по-късно — рече Наоко. — Не съм те виждала толкова отдавна, искам още да си говорим. Хайде говори.

— Когато ме оставихте сам тук, съвсем неочаквано започнах да мисля за миналото — казах аз. — Спомняш ли си, когато двамата с Кидзуки ти дойдохме на свиждане в болницата? Онази на морския бряг. Мисля, че бяхме втора година в гимназията.

— Когато ми направиха операция на гръдния кош — рече Наоко с усмивка. — Разбира се, че си спомням. Двамата с него дойдохте на мотоциклет. Ти ми донесе кутия шоколадови бонбони и всичките се бяха разтопили. Беше толкова трудно да ги изяде човек! Не знам, струва ми се, че това се е случило много отдавна.

— Да, наистина. Мисля, че тогава ти пишеше стихотворение. Едно такова дълго.

— Всички момичета на тази възраст пишат стихотворения — изкиска се Наоко. — Защо така изведнъж си спомни за това?

— И аз се чудя. Ароматът на морския вятър, олеандрите — докато се усетя, те просто ме опияниха. Кидзуки много пъти ли ти идва на свиждане в болницата?

— Не! Впоследствие имахме голяма разправия затова. Той дойде веднъж, после дойдохте двамата, и толкоз. Беше невъзможен. А първия път не го свърташе на едно място и стоя само десетина минути. Донесе ми няколко портокала, мънка разни глупости, които не можах да разбера, обели ми един портокал, побъбри още малко и си тръгна. Каза, че не можел да понася болници. — Наоко се засмя. — Остана дете по отношение на тези неща. Че кой харесва болниците, а? Та нали затова хората ходят на посещение в тях — за да накарат болните да се почувстват по-добре, да ги окуражат и прочие. Обаче Кидзуки просто не разбра това.

— Все пак, когато двамата ти дойдохме на свиждане, той не беше толкова лош. Просто си беше такъв по природа.

— Защото ти беше с него — каза Наоко. — Пред теб той винаги беше такъв. Опитваше се да прикрие недостатъците си. Сигурна съм, че много държеше на теб. Считаше за важно да го виждаш само откъм най-добрата му страна. Но не беше такъв с мен. Просто преставаше да се самонаблюдава. Можеше да бъде наистина в лошо настроение. В един момент бърбори безспир и след това изпада в депресия. Това се случваше непрекъснато. Такъв си беше от малък. Но не преставаше упорито да се опитва да се промени, да се поправи.

Наоко кръстоса крака на канапето.

— Стараеше се, но това не помагаше и той наистина ставаше гневен и тъжен. У него имаше много доброта и красота, но така и не можа да намери сигурността, от която се нуждаеше. „Трябва да направя това, трябва да променя онова“ — мислеше непрекъснато, чак до края. Бедният Кидзуки!

— Все пак — рекох аз, — ако е вярно, че винаги се е старал да ми показва най-добрата си страна, бих казал, че успя. Най-добрата му страна бе всичко, което можах да видя.

Наоко се усмихна.

— Щеше да се развълнува, ако можеше да те чуе. Ти беше единственият му приятел.

— И Кидзуки беше моят единствен приятел — отвърнах. — Никога не е имало човек, когото наистина да мога да нарека приятел, преди или след него.

— Затова обичах да съм с двама ви. Тогава и аз виждах само най-добрата му страна. Можех да се отпусна и да престана да се притеснявам. Тези бяха любимите ми моменти. Не знам ти какво усещаше.

— Аз обикновено се безпокоях какво ти мислиш — казах и поклатих глава.

— Проблемът беше, че подобно нещо не можеше да продължи вечно — рече Наоко. — Такива идеални малки компании не се запазват задълго. Кидзуки го знаеше, знаех го и аз, а и ти също. Права ли съм?

Кимнах в знак на съгласие.

— Но честно казано — продължи Наоко, — обичах и неговата слаба страна. Обичах я колкото добрата. У него нямаше абсолютно нищо зло и подло. Беше слабохарактерен: това е всичко. Опитах се да му го кажа, но той не ми повярва. Винаги ми казваше, че така ми се струвало, защото сме заедно от много отдавна. Познавах го доста добре: не бих могла да посоча разликата между силните страни и недостатъците му, те бяха еднакви за мен. Въпреки всичко той не можа да промени мнението ми за него. Продължих да го обичам по същия начин и никога не се интересувах от другиго.

Наоко ме погледна с тъжна усмивка.

— Нашата приятелска връзка беше наистина необичайна. Сякаш телата ни бяха свързани. Ако се случеше да сме разделени, някаква особена гравитационна сила пак ни притегляше един към друг. Изглеждаше съвсем естествено, когато станахме приятели. Нищо не ни се налагаше да обсъждаме или да решаваме. Започнахме да се целуваме на дванайсет и да се натискаме на тринайсет. Ходех при него или той идваше при мен и аз му го правех с ръце. Никога не ми мина през ума, че сме преждевременно развити. Просто го правехме като нещо съвсем естествено. Ако той искаше да поиграе с гърдите или вагината ми, аз нямах нищо против, или ако искаше да се облекчи, бях съгласна да му помогна и тогава. Сигурна съм, че и двамата щяхме да се шокираме, ако някой ни бе обвинил, че вършим нещо нередно. Тъй като не вършехме нищо нередно. Просто правехме онова, което трябваше. Винаги си бяхме показвали един на друг всяка част от телата си. Сякаш ни бяха почти общи. Въпреки това известно време поне се уверявахме взаимно, че няма да отидем по-далеч от онова, което бях позволила. Бояхме се да не забременея и по онова време почти не знаехме как да се предпазваме… Във всеки случай Кидзуки и аз пораснахме заедно, ръка за ръка, като неразделна двойка. Почти не усещахме гнета на пола или терзанието от внезапното укрепване на егото, което изпитват нормалните деца, щом навлязат в пубертета. Бяхме напълно отворени към секса, а колкото до егото, не го осъзнавахме ясно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да — отвърнах.

— Не понасяхме раздялата. Ако Кидзуки беше жив, сигурна съм, че щяхме да сме заедно, да се обичаме и постепенно да ставаме все по-нещастни.

— Нещастни ли? Защо?

Наоко няколко пъти приглади с пръсти косата си назад. Беше снела баретата си и косата й се разпиля по лицето й, когато наведе глава.

— Защото трябваше да върнем на света онова, което му дължахме — рече тя и ме погледна в очите. — Терзанието на порастването. Не платихме, когато трябваше, а сметките трябваше да се уредят. Затова Кидзуки се самоуби, а аз съм тук. Бяхме като деца, които растат голи на необитаем остров. Щом огладнеехме, просто си откъсвахме някой банан; ако се чувствахме самотни, спяхме в обятията си. Но това не продължава вечно. Пораснахме бързо и трябваше да влезем в обществото. Затова ти беше толкова важен за нас. Бе звеното, свързващо ни със света. Борехме се чрез теб да се приспособим колкото се може по-добре към него. Това, разбира се, не стана.

Аз кимнах.

— Но не бих искала да смяташ, че те използвахме. Кидзуки наистина те обичаше. Просто така се случи, че с теб беше първата ни връзка с друг човек. И все още е. Кидзуки може да е покойник, но ти все още си ми единствената връзка с външния свят. И аз те обичам точно толкова, колкото той те обичаше. Не сме се и канили да ти причиним болка, но сигурно в крайна сметка не сме успели и сме ти нанесли дълбока рана в сърцето. Никога не си помислихме, че нещо такова може да се случи.

Наоко пак наведе глава и замлъкна.

— Слушайте, хайде да изпием по чаша какао — предложи Рейко.

— Добре. С удоволствие — рече Наоко.

— Аз ще пийна от брендито, което съм донесъл, ако нямате нищо против — казах аз.

— О, разбира се — продума Рейко. — Може ли една глътка за мен?

— Да — отвърнах през смях.

Рейко донесе две чаши и ние се чукнахме. После тя отиде в кухнята да направи какао.

— Може ли да говорим за нещо по-весело? — попита Наоко.

В този момент нямах нищо весело за казване. Ех, ако Есесовеца беше тук! — помислих си. Това момче можеше да роди куп истории. Някои от тях щяха да ни накарат да се почувстваме по-добре. Най-доброто, което аз пък можех да сторя, беше да разкажа надълго и нашироко за порочните навици на момчетата в пансиона. Ставаше ми лошо само като говорех за такива гадости, но Наоко и Рейко почти паднаха от смях, защото всичко това бе съвсем ново за тях. Сетне Рейко имитира побъркани пациенти. И това беше много забавно. В единайсет на Наоко й се доспа, затова Рейко свали облегалката на канапето и ми даде възглавница, чаршафи и одеяла.

— Ако посред нощ ти се прииска да изнасилиш някоя от нас, гледай да не ни сбъркаш — каза Рейко. — Гладкото тяло на лявото легло е на Наоко.

— Лъжкиня! Аз спя на дясното легло — рече Наоко.

Рейко добави:

— Впрочем аз уредих да се измъкнем от някои от следобедните си ангажименти. Защо тримата не си направим малък пикник? Знам едно приятно местенце наблизо.

— Добра идея — казах.

Двете си измиха една след друга зъбите и се прибраха в спалнята. Аз си налях малко бренди и се изтегнах на кушетката, припомняйки си случките от деня — от сутринта до вечерта. Денят ми се стори страшно дълъг. Стаята продължи да се осветява в бяло от луната. С изключение на лекото скърцане от време на време на някое легло, от спалнята на Наоко и Рейко не се чуваше почти никакъв звук. Когато затворих очи, в мрака заплуваха миниатюрни форми във вид на диаграма и до слуха ми достигнаха затихващи тонове от китарата на Рейко, но те не траяха твърде дълго. Сънят дойде и ме пренесе в дълбока топла кал. Сънувах върби. От двете страни на планинското шосе имаше по ред върби. Невероятно много върби. Духаше доста силен вятър, но върбовите клони изобщо не се поклащаха. Защо ли? — чудех се аз и после забелязах, че всеки клон бе отрупан с дребни птички. Тежестта им не позволяваше на клоните да се движат. Грабнах един прът и ударих с него близкия клон, надявайки се да пропъдя птичките и да му позволя да се залюлее. Но птичките не се махнаха. Вместо да отлетят, те се превърнаха в метални късове с форма на птички, които паднаха и се разбиха на земята.

Когато отворих очи, се чувствах така, сякаш виждах продължението на съня си. Лунната светлина изпълваше стаята със същата мека белота. Като по рефлекс, седнах в леглото и почнах да търся металните птички, които, разбира се, не бяха там. Вместо тях видях Наоко да седи смълчана в долния край на канапето и да гледа през прозореца. Беше вдигнала колене и подпираше брадичката си на тях. Приличаше на гладно сираче. Потърсих часовника си, който бях оставил до възглавницата, но той не беше на мястото си. Прецених по ъгъла на лунните лъчи, че сигурно е два или три часът след полунощ. Мъчеше ме зверска жажда, но реших да си мълча и да продължа да наблюдавам Наоко. Тя беше със същата синя нощница и от едната страна косата й се крепеше от баретата с форма на пеперуда, разкривайки красотата на лицето й на лунна светлина. Странно, помислих си, тя бе свалила баретата, преди да си легне.

Наоко остана като замръзнала на място, дребно нощно животинче, примамено от лунната светлина, която подчертаваше силуета на устните й. Съвършено нежен, той вибрираше едва забележимо в такт с туптенето на сърцето й или с вълненията на душата й, сякаш тя шептеше на мрака безгласни думи.

Преглътнах, надявайки се да намаля жаждата, но в тишината на нощта звукът, който издадох, беше силен. Това сякаш бе сигнал за Наоко. Тя стана и тръгна крадешком към горния край на канапето, а нощницата й леко шумолеше, после коленичи на пода до възглавницата ми, с очи, вперени в моите. Аз също се втренчих в нея, ала погледът й не ми говореше нищо. Странно прозрачни, очите й изглеждаха като прозорци към отвъдното, но колкото и дълго да се взирах в техните дълбини, нищо не можех да видя. Нашите лица бяха на не повече от двайсетина сантиметра едно от друго, но тя бе на светлинни години от мен.

Протегнах ръка и се опитах да я докосна, ала Наоко се дръпна назад и устните й леко потрепнаха. Миг по-късно тя доближи ръцете си и започна бавно да разкопчава нощницата си. Имаше общо седем копчета. Докато гледах как тънките й, прелестни пръсти ги откопчават от горе на долу едно по едно, се почувствах така, сякаш това бе продължението на моя сън. Седем малки бели копчета — тя ги откопча и нощницата се свлече от раменете й така, сякаш насекомо сменяше ципата си. Под нощницата бе съвсем гола. На нея остана само баретата с форма на пеперуда. Вече гола и коленичила до леглото ми, тя ме погледна. Обляно от меката светлина на луната, тялото на Наоко бе нежно и лъскаво като на новородено.

Когато тя едва незабележимо помръдна, светлините и сенките по тялото й се промениха едва доловимо. Изпъкналата заобленост на гърдите й, малките зърна, вдлъбнатината на пъпа й, хълбоците и окосмяването — всички те хвърляха обли сенки, очертанията на които продължиха да се променят като вълнички по спокойната повърхност на езеро.

Какво съвършено тяло! — помислих си. Кога Наоко бе придобила такова съвършено тяло? Какво се бе случило с тялото, което държах в обятията си онази нощ миналата пролет?

Онази нощ, докато нежно я разсъбличах, а тя плачеше, тялото на Наоко бе оставило у мен усещане за несъвършенство. Гърдите й изглеждаха твърди, зърната — особено изпъкнали, а хълбоците силно сковани. Тя бе красиво момиче, разбира се, тялото й — прекрасно и съблазнително. Онази нощ то ме възбуди и ме заплени разтърсващо. Но въпреки това, докато я прегръщах, галех и целувах голото й тяло, почувствах едно непознато и силно усещане за непропорционалност и тромавост. Държейки Наоко в обятията си, аз исках да й обясня: „Сега с теб имаме полов контакт. Аз съм вътре в теб. Но това всъщност не е нищо. То няма значение. То не е нищо друго, освен сливане на две тела. Единственото, което правим, е да си казваме неща, които могат да бъдат изричани само при триенето на две несъвършени парчета месо. Като правим това, ние споделяме своето несъвършенство“. Но, разбира се, изобщо не бих могъл да кажа такова нещо и да се надявам да бъда разбран. Просто продължих да я прегръщам силно. И усещах в тялото й нещо студено и непознато, нещо, към което изобщо не можех да се приближа. И това усещане, от една страна, изпълни сърцето ми с Наоко, а от друга, придаде на ерекцията ми страхотно напрежение.

Сега обаче тялото на Наоко пред очите ми нямаше нищо общо с онова, което прегръщах онази нощ. Плътта й бе претърпяла много промени, за да се роди отново абсолютно съвършена под светлината на луната. Всички признаци на момичешка заостреност бяха изчезнали след смъртта на Кидзуки — това бе плътта на зряла жена. Физическата красота на Наоко бе толкова съвършена, че не възбуди у мен никакво сексуално желание. Можех единствено да се взирам слисан в прелестната извивка от кръста до бедрата, в заоблената пищност на гърдите, в лекото движение на корема й при всеки неин дъх и в неясната черна сянка на окосмяването под него.

Тя разкри голотата си пред мен за може би пет минути, а после се загърна пак в нощницата си и я закопча от горе до долу. След като и последното копче бе закопчано, тя стана и тръгна тихо към спалнята, отвори безшумно вратата и се изгуби вътре.

Аз останах неподвижен доста време, докато ми хрумна да стана от леглото. Намерих часовника си там, където беше паднал на пода, и го обърнах към лунната светлина. Бе четири без двайсет. Отидох в кухнята и изпих няколко чаши вода, след което отново се изтегнах на леглото, ала сънят дойде чак когато светлината на утрото проникна във всяко кътче на стаята, разсейвайки всички следи от бледата лунна светлина. Канех се да заспя, когато Рейко дойде и като ме плесна по бузата, извика: „Съмна се! Съмна се!“

Докато Рейко оправяше канапето ми, Наоко отиде в кухнята и се залови да приготви закуска. Тя ми се усмихна и каза: „Добро утро“. „Добро утро“, отвърнах. Стоях и я гледах как сложи да вари вода и наряза хляб, тананикайки си през цялото време, но не можах да усетя нищо в държането й, което да загатва, че снощи ми бе показала голото си тяло.

— Очите ти са зачервени — рече ми, докато наливаше кафето. — Добре ли си?

— Събудих се посред нощ и не можах пак да заспя.

— Сигурна съм, че хъркахме — каза Рейко.

— Никак даже — рекох аз.

— Аа, добре — каза Наоко.

— Просто се опитва да бъде учтив — подхвърли Рейко, прозявайки се.

Отначало си помислих, че Наоко е смутена или се преструва заради Рейко, но поведението й не се промени, когато Рейко излезе за момент от стаята с ведър поглед, както обикновено.

— Как спа? — попитах Наоко.

— Като пън — отвърна тя съвсем непринудено. Носеше обикновена шнола без украса.

Не знаех как да го разбирам и продължих да се чувствам така, докато закусвахме. Докато си мажех филията с масло или белех яйце, поглеждах бегло през масата към Наоко в търсене на някакъв знак.

— Защо непрекъснато ме гледаш така? — попита тя с усмивка.

— Мисля, че е влюбен — подхвърли Рейко.

— Влюбен ли си? — попита ме Наоко.

— Може би — рекох и на свой ред й се усмихнах.

Двете взеха да се шегуват за моя сметка и аз се отказах от опитите си да разбера какво се беше случило през нощта и се съсредоточих върху хляба и кафето си.

След закуската Рейко и Наоко казаха, че възнамеряват да нахранят птиците в курника. Предложих помощта си. Те се преоблякоха с джинси и работни престилки и си обуха бели гумени ботуши. Курникът се намираше в един малък парк зад тенискортовете и в него имаше всякакви птици — от ярки и гълъби до пауни и папагали — и бе обграден с цветни лехи, храсти и пейки. Двама мъже около четирийсетте, явно също пациенти на санаториума, събираха нападалите по пътеките листа. Жените се приближиха към тях да им кажат „добро утро“ и Рейко ги разсмя с някаква шега. Космоси цъфтяха в цветните лехи, а храстите бяха необикновено добре поддържани. Като зърнаха Рейко, птиците започнаха да цвърчат и да хвърчат насам-натам в кафеза.

Жените влязоха в бараката до кафеза и излязоха с чувал, пълен с фураж, и с един градински маркуч. Наоко завинти маркуча за един кран и пусна водата. Като внимаваха птиците да не излетят, двете се пъхнаха в кафеза, Наоко отмиваше с маркуча нечистотиите, а Рейко търкаше пода с твърда четка. Пръските искряха в ослепителния блясък на утринното слънце. Пауните махаха с криле из кафеза, за да не бъдат изпръскани. Една пуйка вдигна глава и ме погледна намръщено като някой своенравен старец, а един папагал на пръта горе изкрещя пронизително своето недоволство и удари криле. Рейко измяука на папагала, който се прокрадна към другия ъгъл, ала скоро извика: „Благодаря! Луд! Скапаняк такъв!“

— Чудя се, кой го научи на тези приказки? — каза Наоко с въздишка.

— Не аз — отвърна Рейко. — Никога не бих сторила такова нещо. — Тя отново взе да мяука и папагалът млъкна. После обясни през смях: — Това мъжкарче веднъж има свада с една котка. Сега ужасно го е страх от котки.

След като почистиха, двете сложиха на земята сечивата си и започнаха да пълнят хранилките. Като прецапа през локвите на пода, пуйката се втурна към кутията с храната и заби глава в нея, твърде заета с ядене, за да се обезпокои от ударите на Наоко по опашката й.

— Всяка сутрин ли правиш това? — попитах Наоко.

— Всяка сутрин! — каза тя. — Обикновено дават тази работа на новодошли жени, защото е лесна. Като да гледаш зайци, нали?

— Да — рекох. Заешкият кафез беше зад курника. Вътре имаше около десет заека, които спяха върху сламата. Наоко смете изпражненията им, сложи фураж в хранилките, после взе едно от малките и го отърка о бузата си.

— Не е ли съкровище? — прехласна се тя. Даде ми го да го подържа. Топлата малка топчица от козина се сви от страх в ръцете ми, мърдайки носле.

— Не се безпокой, той няма да те нарани — каза тя на зайчето, като почука с пръст главичката му и ми се усмихна. Бе толкова лъчезарна усмивка, без следа от сянка, че аз не можех да не се усмихна в себе си. Ами Наоко снощи? — запитах се. Знаех със сигурност, че това беше истинската Наоко, а не някакъв сън: тя несъмнено бе свалила дрехите си и ми бе показала голото си тяло.

Рейко си подсвиркваше чудесна интерпретация на „Славната Мери“, тъпчеше найлонова торба с боклуците, а накрая върза отвора й. Аз им помогнах да пренесат инвентара и чувала с фуража до бараката.

— Утрото ми е любимото време от деня — рече Наоко. — Сякаш всичко започва отново. Към обед ставам тъжна и не ми е никак приятно, когато слънцето залязва. Живея със същите усещания ден след ден.

— И докато живеете с тези усещания, вие, младите, остарявате също като мен — каза Рейко с усмивка. — Мислиш си, че е утро или нощ и следващото нещо, което разбираш, е, че си вече стар.

— Но ти обичаш да остаряваш — рече Наоко.

— Всъщност не — каза Рейко. — Но определено не бих желала пак да съм млада.

— Защо не? — попитах.

— Защото е толкова досадно! — отвърна тя. После хвърли метлата си вътре и затвори вратата на бараката, подсвирквайки си през цялото време „Славната Мери“.

Като се върнахме в жилището, жените смениха гумените ботуши с кецове и казаха, че отиват до стопанството. Рейко предложи да остана да почета някоя книга или нещо подобно, тъй като работата не била забавна за гледане и те щели да я вършат в група.

— И докато чакаш, можеш да изпереш купчината мръсно бельо, което оставихме до мивката — добави тя.

— Шегуваш се — казах слисан.

— Разбира се, че се шегувам — засмя се тя. — Толкова си сладък. Нали е сладък, Наоко?

— Да, така е — отвърна Наоко, смеейки се заедно с нея.

— Ще поработя върху немския си — казах с въздишка.

— Да, напиши си домашното като добро момче — каза Рейко. — Ще се върнем преди обед.

Двете излязоха, кискайки се сподавено. Чух стъпките и гласовете на много хора, преминаващи покрай къщата.

Влязох в банята и отново измих лицето си, после взех назаем една нокторезачка и подрязах ноктите си. За баня, която ползваха две жени, предметите вътре бяха невероятно прости. С изключение на няколко прилежно подредени шишенца с почистващ крем, овлажнител за устни и крем против изгаряне, нямаше почти нищо, което можеше да се назове козметика. След като си подрязах ноктите, си направих малко кафе и го изпих на масата в кухнята с разтворен пред мен учебник по немски. Съблякох се по тениска в слънчевата кухня и тъкмо запаметявах усилено всички форми в една граматическа таблица, когато ме завладя странно усещане. Стори ме се, че огромно разстояние отделя неправилните немски глаголни форми от тази кухненска маса.

Двете жени се върнаха от стопанството в единайсет и половина, взеха поред душ и си облякоха чисти дрехи. Тримата отидохме в столовата на обяд, после се разходихме до портала. Този път в караулното помещение имаше дежурен. Той седеше на стола си и ядеше с апетит обяда си, който сигурно му бе донесен от столовата. От транзистора на рафта звучеше стара сантиментална поп мелодия. Щом се приближихме, пазачът ни махна с ръка с едно приветливо „Здрасти“ и ние отвърнахме на поздрава му.

Рейко му обясни, че възнамеряваме да се разходим извън парка и че ще се върнем след три часа.

— Чудесно — каза той. — Внимавайте с времето. И стойте настрана от шосето. Поройният дъжд направо го подрива. Но другаде няма проблеми.

Рейко записа своето име и това на Наоко заедно с датата и часа в един дневник на излизащите.

— Приятно прекарване — рече пазачът. — И умната.

— Симпатичен човек — казах аз.

— Малко е чалнат тук горе — обади се Рейко, докосвайки главата си.

Но той се оказа прав за времето. Небето беше яркосиньо, с една-единствена следа от бяло облаче, прилепнало към небесния купол подобно на тъничка ивица прясно нанесена боя. Известно време вървяхме покрай ниския каменен зид на общежитие „Ами“, после се отдалечихме от него, за да се изкачим в колона по един по стръмна тясна пътека. Рейко водеше, Наоко бе в средата, а аз вървях последен. Рейко се движеше нагоре с уверената крачка на човек, който познава всеки кът на всяка планина в областта. Съсредоточени върху вървенето, ние почти не разговаряхме. Наоко бе със сини джинси и бяла блуза и носеше якето си в ръка. Гледах как дългата й права коса се полюлява наляво и надясно на раменете. От време на време тя се обръщаше, поглеждаше ме бегло и се усмихваше, когато погледите ни се срещаха. Пътеката продължи нагоре толкова дълго, че почти ми се зави свят, но Рейко не забави крачка. Наоко бързаше, за да не изостане от нея, бършейки потта по лицето си. Тъй като известно време не се бях отдавал на такива занимания на открито, установих, че се задъхвам.

— Често ли правите това? — попитах Наоко.

— Може би веднъж седмично — отвърна тя. — Трудно ли ти е?

— Малко — отвърнах.

— Почти стигнахме — каза Рейко. — Изминахме почти две трети от пътя. Хайде, нали си млад?

— Да, но не съм във форма.

— Ами като непрекъснато се забавляваш с момичета — измърмори Наоко сякаш на себе си.

Исках да й отвърна, но бях твърде запъхтян, за да говоря. От време на време над пътеката прехвръкваха червени качулати птички, блестящи на фона на небесната синева. Ливадите край нас бяха осеяни с бели, сини и жълти цветя, пчели жужаха навсякъде. Напредвайки крачка по крачка, не мислех за нищо друго, освен за гледките, нижещи се пред очите ми.

Нанагорнището свърши след десет минути и навлязохме в равно плато. Там си починахме, избърсахме потта си, поехме си дъх и пихме вода от манерките си. Рейко намери някакво листо и си направи от него свирка.

Пътеката премина в леко надолнище сред високи полюшващи се гъсти треви. Продължихме още петнайсетина минути и влязохме в едно селце. Там нямаше и следа от хора, а десетки къщи бяха в различни стадии на разруха. Висока до кръста трева растеше между тях. Към дупките в стените им бяха полепнали сухи бели купчинки от курешки на гълъби. Единствено стълбовете бяха оцелели от някои рухнали постройки, но други къщи изглеждаха годни за обитаване, стига да се отвореха кепенците. Тези стари безлюдни къщи свиваха пътя от двете му страни и ние се промъквахме между тях.

— Преди седем-осем години тук са живели хора — осведоми ме Рейко. — Това наоколо е обработваема земя. Но всички са се махнали. Животът им е бил твърде тежък. Не са можели да се измъкнат, когато през зимата се натрупвали преспи. И почвата не е особено плодородна. Намерили са по-добър живот в града.

— Каква пустош — казах аз. — Някои от къщите изглеждат напълно обитаеми.

— По едно време някакви хипита се опитаха да живеят тук, но се отказаха. Не можели да понасят зимите.

Малко след края на селцето стигнахме до обширна заградена площ, която, изглежда, беше пасище. От другата страна на пътя съзрях няколко пасящи коня. Тръгнахме покрай оградата и едър пес дотърча при нас, махайки опашка. Той се изправи на задните си лапи, опря се на Рейко, подуши лицето й, после скочи игриво на Наоко. Аз свирнах и той дойде при мен и взе да ближи ръката ми с дългия си език, Наоко го потупа по главата и обясни, че животното било собственост на пасището.

— Обзалагам се, че е на почти двайсет години — рече тя. — Зъбите му са толкова развалени, че не може да яде почти нищо твърдо. Спи по цял ден пред магазина и дотичва, щом чуе стъпки.

Рейко взе парче сирене от раницата си. Кучето усети миризмата му, подскочи към нея и го лапна.

— Няма да виждаме този приятел много време — каза Рейко, потупвайки животното по главата. — В средата на октомври натоварват конете и кравите на камиони и ги закарват до обора. Само през лятото ги оставят да пасат, когато отварят малки кафенета за туристите. „Туристи“! Може би по двайсет планинари на ден. Слушайте, какво ще кажете да пийнем по нещо, а?

— Добра идея — казах аз.

Кучето ни придружи до кафенето — малка, бяла къщичка с веранда отпред и избеляла табела във форма на чаша за кафе, висяща от стряхата. То ни поведе нагоре по стъпалата и се изтегна на верандата, притваряйки очи. Когато седнахме край маса, едно момиче в пуловер и сини джинси, и с прическа тип конска опашка излезе и поздрави Рейко и Наоко като стари приятелки.

— Това е един приятел на Наоко — каза Рейко, представяйки ме.

— Здрасти — рече тя.

— Здрасти — отвърнах.

Докато трите жени си бъбреха, аз потупвах по врата кучето под масата. Бе здрав, жилав врат на стар пес. Когато почесах разрошената козина, кучето затвори очи и въздъхна от удоволствие.

— Как се казва? — попитах момичето.

— Пепе — отвърна тя.

— Хей, Пепе — извиках на кучето, но то не помръдна.

— Трудно чува — рече момичето. — Трябва да говориш високо, иначе не може да те чуе.

— Пепе! — извиках. Кучето отвори очи и показа с лай, че е разбрало.

— Няма нищо, Пепе — рече момичето. — Спи повече и ще живееш по-дълго — и той пак се строполи в краката ми.

Наоко и Рейко си поръчаха по чаша студено мляко, а аз поисках бира.

— Хайде да послушаме радио — каза Рейко. Момичето включи усилвател и избра станция на УКВ. „Кръв, пот и сълзи“ — пееше се в песента, която зазвуча.

Рейко изглеждаше доволна и сякаш казваше: „Ето за какво сме тук! Нямаме радио по стаите, затова ако не идвам от време на време тук, няма да знам какво става по света“.

— Тук ли нощуваш? — попитах момичето.

— Не! — засмя се тя. — Бих умряла от скука, ако прекарам нощта тук. Пастирът ме откарва до града и на сутринта пак ме връща — тя посочи към един камион, паркиран пред близкия пост на пастира.

— Скоро ти предстои отпуска, нали? — попита Рейко.

— Да, много скоро ще затворим заведението — рече момичето. Рейко й предложи една цигара и двете запушиха.

— Ще ми липсваш — каза Рейко.

— Ще се върна пак през май — рече момичето през смях.

Сякаш сметана потече от радиото с „Бяла стая“. След реклама последва „Панаирът в Скарбъро“.

— Харесвам я — каза Рейко, когато песента свърши.

— Аз гледах филма — обадих се.

— Кой участва?

— Дъстин Хофман.

— Не съм го чувала — каза тя и поклати леко глава. — Светът се променя с бясна скорост и аз не знам какво се случва.

Тя поиска китара от момичето.

— Разбира се — рече то, изключи радиото и извади една стара китара. Кучето вдигна глава и подуши инструмента.

— Не става за ядене каза Рейко с мнима строгост. Лек ветрец с мирис на трева премина през верандата. Планините се простираха пред нас — стръмни хребети, забучени в небето.

— Прилича на сцена от Мелодията — казах на Рейко, докато настройваше инструмента.

— Какво е това? — попита тя.

После подрънка на китарата в търсене на началния акорд на „Панаира в Скарбъро“. Това явно бе първият й опит с тази песен, но след няколко погрешни начални тонове започна да я свири без засечки. На третия път се справи чудесно и дори прибави няколко импровизации.

— Добър слух, а — подхвърли тя с намигане. — Обикновено мога да изсвиря почти всичко, ако го чуя три пъти.

Тананикайки си тихо мелодията, Рейко изпълни от начало до край „Панаира в Скарбъро“. Тримата й ръкопляскахме и тя отвърна със скромни поклони с глава.

— Едно време получавах повече аплодисменти за някой концерт на Моцарт — каза.

— Млякото ти ще е за сметка на заведението, ако изсвириш „Слънцето изгрява“ на Бийтълс — рече момичето.

Рейко кимна и се зае възторжено с песента. Не пееше с пълен глас, а при толкова пушене гласът й бе станал леко дрезгав, ала беше приятен, с истинско присъствие. Почти усетих, че слънцето като че пак изгрява, докато седях, слушах, пиех бира и гледах планините. Бе едно нежно, топло чувство.

Рейко върна китарата и поиска пак да пуснат радиото. После предложи двамата с Наоко да поскитаме за час из местността.

— Искам още малко да послушам радио и да си поприказвам с нея. Ако се върнете след три часа, ще бъде чудесно.

— Дали е редно да оставаме сами толкова дълго? — попитах.

— Е, да, всъщност против правилника е, но какво пък толкова. В края на краищата аз не съм придружителка на Наоко. Мога да се възползвам от почивка. А ти идваш чак от Токио и съм сигурна, че има куп неща, за които искаш да поговорите.

Междувременно Рейко запали още една цигара.

— Хайде да вървим — рече Наоко и се изправи.

Станах и тръгнах подире й. Кучето се събуди и ни последва донякъде, но скоро изгуби интерес и се върна на мястото си на верандата. Ние вървяхме бавно по равния път покрай оградата на пасището. От време на време Наоко ме хващаше за ръка или под ръка.

— Като някога, а? — каза тя.

— Не беше „някога“ — засмях се аз. — Беше през пролетта на тази година! Ако това е някога, тогава случилото се преди десет години щеше да е в древността.

— Имам чувството, че е било през древността — каза Наоко. — Но както и да е, съжалявам за снощи. Не знам, бях много неспокойна. Наистина не биваше да постъпвам така, след като ти дойде тук чак от Токио.

— Няма значение — отвърнах. — И двамата имаме много чувства, от които трябва да се освободим. Така че ако искаш да си ги изкараш на някого, изкарай си ги на мен. Тогава може да се разбираме по-добре.

— И какво, ако ме разбираш по-добре?

— Мисля, че не ме разбра. Въпросът не е „какво“. Някои хора намират голямо удоволствие да четат разписанието на влаковете и по цял ден само това и правят. Други създават огромни макети на кораби от кибритени клечки. Тогава какво му е лошото, че на света се е случило да има човек, на когото доставя удоволствие да се опитва да те разбере?

— Нещо като хоби? — подхвърли тя развеселена.

— Да, струва ми се, че можеш да го наречеш хоби. Повечето обикновени хора биха го назовали приятелство или любов, или нещо подобно, но ако ти искаш да го наречеш хоби, не възразявам.

— Кажи ми — рече Наоко, — ти също харесваше Кидзуки, нали?

— Разбира се — отвърнах.

— А Рейко?

— Много ми харесва. Тя е настина симпатична.

— Как става така, че все харесваш такива хора — хора като нас имам предвид? Всички сме някак особени, смахнати и затъващи — аз, Кидзуки, Рейко. Защо не харесваш по-нормални хора?

— Защото не ви възприемам като ненормални — рекох аз, след като помислих малко. — Нито ти, нито Кидзуки или Рейко ми се струвате „смахнати“. Хората, които смятам за смахнати, беснеят с пяна на уста.

— Но ние сме смахнати — каза Наоко. — Нали виждам.

Повървяхме смълчани известно време. Пътят се отдалечи от оградата и излезе на обрасла с трева ливада, заобиколена от дървета. Наподобяваше малко езеро.

— Понякога се будя посред нощ много изплашена — подхвана Наоко, притискайки се към ръката ми. — Страх ме е, че никога повече няма да оздравея. Завинаги ще си остана смахната като сега, ще остарея и ще се погубя тук. Става ми студено, сякаш замръзвам. Ужасно е… толкова студено…

Притеглих я към себе си и я прегърнах.

— Имам усещането, че Кидзуки протяга ръка към мен от мрака и ми вика: „Хей, Наоко, ние не можем да бъдем разделени“. Щом го чуя да казва това, не знам какво да правя.

— И какво правиш?

— Ами… но не го разбирай погрешно.

— Добре, няма.

— Моля Рейко да ме прегърне. Събуждам я, пъхвам се в леглото й и я оставям да ме прегърне силно. И плача. А тя ме гали, докато ледът се разтопи и аз пак се стопля. Смяташ ли, че е перверзно?

— Не, не е перверзно. Но бих искал аз да съм този, който те прегръща — казах.

— Тогава прегърни ме. Сега. Тук.

Ние седнахме на сухата трева на ливадата и се прегърнахме. Бяхме обгърнати от високите треви и не виждахме нищо освен небето и облаците над нас. Положих леко Наоко и я взех в обятията си. Тя беше нежна и топла. Протегна ръце към мен. Целунахме се с истинска страст.

— Кажи ми нещо, Тору — прошепна тя в ухото ми.

— Какво? — попитах.

— Желаеш ли ме?

— Разбира се, че те желая — отвърнах.

— Можеш ли да почакаш?

— Разбира се, че мога.

— Преди пак да го направим, искам да съм по-наясно със себе си. Искам да се превърна в човек, по-подходящ за това твое хоби. Ще почакаш ли, докато го…

— Разбира се, че ще почакам.

— Сега твърд ли си?

— Имаш предвид по характер ли?

— Глупчо — изкиска се Наоко.

— Ако питаш дали имам ерекция, разбира се, че имам.

— Ще ми направиш ли услуга да престанеш да казваш „разбира се“?

— Добре, ще престана.

— Трудно ли е?

— Кое?

— Да бъдеш твърд.

— Дали е трудно ли?

— Имам предвид дали ти е неприятно?

— Ами зависи от гледната точка?

— Искаш ли да ти помогна да се облекчиш?

— С ръка ли?

— Аха. Право да си кажа — рече Наоко, — още щом легнахме, го усетих как се заби в мен. Чак ме заболя.

Аз се отдръпнах леко.

— Така по-добре ли е?

— Благодаря.

— Знаеш ли? — казах аз.

— Какво?

— Искам да го направиш.

— Добре — рече тя с мила усмивка. Сетне разтвори ципа на панталона ми и взе в ръка втвърдения ми пенис.

— Топъл е — рече.

И започна да движи ръката си, но аз я спрях и разкопчах блузата й, после се присегнах да разкопчая сутиена й. Целунах нежните й розови зърна. Тя затвори очи и започна бавно да движи пръстите си.

— Много си добра в това — казах.

— Бъди добро момче и млъкни — рече Наоко.

След като свърших, я подържах в прегръдките си и отново я целунах. Наоко оправи сутиена и блузата си и затвори ципа ми.

— Сега по-лесно ли ще ти е да вървиш? — попита.

— На теб го дължа.

— Тогава, господинчо, ако ти понася, ще вървим ли малко по-бързо?

— Непременно.

Пресякохме ливадата, после една горичка и друга ливада. Наоко разказваше за покойната си сестра, обяснявайки, че макар да не е казала на никого за това, чувствала, че трябва да го сподели с мен.

— Беше с шест години по-голяма и двете бяхме съвсем различни по характер, но въпреки това бяхме много близки. Никога не сме се карали, нито веднъж дори. Така е. Разбира се, при такава голяма разлика нямаше за какво толкова да се караме.

Сестра й била едно от онези момичета, които са първенци във всичко — отличничка в университета, отлична спортистка, доста популярна, лидер, добра, откровена, момчетата я харесвали, учителите я обичали, стените в дома им били покрити с нейни грамоти. Във всяко държавно училище имало по някое момиче като нея.

— Не казвам това, защото ми е сестра, но тя никога не си позволи да се поглези или поне да стане фукла. Просто каквато и задача да й се възложеше, тя, естествено, я свършваше по-добре от всеки.

Като малка, реших да съм сладко глезено момиченце — Наоко усука стръкче трева, докато говореше. — Искам да кажа, че пораснах, чувайки всички да говорят колко била умна, добра спортистка, популярна. Разбира се, започнах да мисля, че не бих могла да й съпернича в нищо. Лицето ми не беше толкова красиво като нейното, затова, предполагам, родителите ми решиха да ме направят добро дете. От самото начало ме пратиха в онова училище. Обличаха ме в рокли от кадифе и блузи, украсени с много волани, обуваха ме с лачени обувки и ме водеха на уроци по пиано и балет. Това само направи сестра ми още по-луда по мен — бях нейната сладка сестричка. Тя ми правеше мили подаръчета, водеше ме навсякъде със себе си и ми помагаше да си напиша домашните. Дори ме вземаше на срещите си с момчета. Беше най-добрата по-голяма сестра на света.

Никой не разбра защо се самоуби. Също като с Кидзуки. Съвсем същото. И тя беше на седемнайсет години и с нищо не показа, че възнамерява да се самоубие. Дори не остави бележка. Наистина, съвсем същото е, не мислиш ли?

— Така изглежда.

— Всички казваха, че е много умна и че много чете. И тя четеше много. Имаше купища книги. Прочетох доста от тях след смъртта й и това бе толкова тъжно. По полетата имаше нейни бележки, цветя, притиснати между страниците, и писма от нейни приятели и всеки път, щом се натъкнех на нещо такова, се разплаквах. Плаках много.

Наоко млъкна за няколко секунди, навивайки отново на пръста си стръкче трева.

— Тя беше от хората, които винаги се справят сами. Никога не искаше съвет или помощ от когото и да било. Това, мисля, не беше гордост. Тя просто правеше онова, което й се струваше естествено. Родителите ми бяха свикнали и смятаха, че ако я оставят на спокойствие, с нея всичко ще е наред. Отивах при сестра си за съвет и тя винаги беше готова да ми го даде, но самата тя никога не се обърна за съвет към никого. Вършеше онова, което трябва да се свърши, сама. Никога не се гневеше и не изпадаше в лошо настроение. Всичко това е истина, не преувеличавам. Повечето момичета, когато са неразположени, стават кисели и си го изкарват на другите, но не и тя. Не изпадаше в лошо настроение, а ставаше много потисната. Може би веднъж на два-три месеца й се случваше следното: затваряше се в стаята си и не ставаше от леглото, не ходеше на училище, почти нищо не ядеше, изключваше осветлението и изпадаше в унес.

Обаче не беше в лошо настроение. Когато се прибирах от училище, тя ме викаше в стаята си, слагаше ме да седна близо до себе си и ме разпитваше как е минал денят ми. Аз й разказвах всичко до най-незначителните дреболии — на какви игри съм играла с приятелките си или какво е казал учителят, или какви оценки съм изкарала на тестовете, такива неща. Тя се спираше на всяка подробност, правеше коментари и даваше предложения, но още щом излезех — да играя например с някоя приятелка или да отида на урок по балет, — тя пак се унасяше. След два дена се съвземаше и отиваше на училище. Това продължи, не знам, може би четири години. Отначало родителите ми бяха притеснени и мисля, че се консултираха с лекар, но тъй като след два лена тя се чувстваше съвсем добре, те решиха, че ако я оставят на мира, това ще отшуми от само себе си. Беше толкова умно и спокойно момиче.

След смъртта й обаче чух родителите ми да си говорят за един по-малък брат на баща ми, който починал много отдавна. Той също бил много умен, но останал затворен вкъщи в продължение на четири години — от седемнайсетата до двайсет и първата си година. Един ден внезапно излязъл от къщи и скочил под влак. Баща ми каза: „Може би е наследствено — от моята страна“.

Докато Наоко говореше, пръстите й неволно разчепкаха свилата на ериантусова трева, разпръсквайки влакънцата й по вятъра. Когато стъбълцето се оголи напълно, тя го нави около пръстите си.

— Аз намерих сестра си мъртва — продължи тя. — Беше есен, бях в шести клас. През ноември. В един навъсен, дъждовен ден. По онова време сестра ми беше в последния клас на гимназията. Върнах се вкъщи от урок по пиано в шест и половина. Майка ми приготвяше вечерята. Каза ми да предам на сестра си, че вечерята е готова. Аз се качих на горния етаж, почуках на вратата и извиках: „Вечерята е готова“, но отговор не последва. Стаята й беше съвсем притихнала. Стори ми се странно, затова пак почуках, отворих вратата и надникнах вътре. Помислих си, че тя още спи. Но я нямаше в леглото. Стоеше до прозореца и гледаше навън, а вратът й бе наклонен на една страна. Сякаш разсъждаваше. В стаята бе тъмно, лампите бяха загасени и почти нищо не се виждаше. „Какво правиш? — рекох й. — Вечерята е готова.“ Тогава забелязах, че изглежда по-висока от обикновено. Какво става? — запитах се: беше толкова странно! На пръсти ли бе застанала. Или бе стъпила на нещо? Приближих се и тъкмо се канех да й проговоря отново, когато видях: от главата й нагоре имаше въже. То висеше право надолу от една греда на тавана — стори ми се, че беше удивително право, сякаш на това място някой бе теглил с линийка черта. Сестра ми беше с бяла блуза — да, една обикновена бяла блуза като тази — и със сива пола, а пръстите й сочеха надолу, като на балерина, но имаше разстояние от може би петнайсет-двайсет сантиметра между върховете на пръстите на краката й и пода. Забелязах всяка подробност. Загледах се в лицето й. Не можех да не го сторя. Помислих си: Трябва веднага да сляза долу и да кажа на майка ми. Трябва да изпищя. Но тялото ми не ми се подчини. То се движеше по своя воля, независимо от моята. Опитваше се да я свали от въжето, докато умът ми настояваше бързо да сляза долу. Разбира се, нямаше как едно малко момиче да има силата да направи такова нещо и затова просто останах там и гледах, без да виждам, в продължение на пет-шест минути, пълна пустота, сякаш нещо в мен бе умряло. Просто стоях така със сестра си на онова студено, мрачно място, докато майка ми дойде да види какво става.

Наоко поклати глава.

— След това три дни не можех да говоря. Просто лежах в леглото като мъртва, с широко отворени очи, и се взирах в пространството. Не знаех какво се случва — Наоко се притисна към ръката ми. — Нали ти писах в писмото си? Аз съм много по-увреден човек, отколкото смяташ. Болестта ми е много по-тежка, отколкото си мислиш — има далеч по-дълбоки корени. Затова искам да продължиш напред без мен, ако можеш. Не ме чакай. Ако искаш, спи с други момичета. Не позволявай на мислите за мен да те възпират. Просто прави каквото искаш. В противен случай в крайна сметка може да те повлека след себе си, а това е нещо, което не искам да се случи. Не искам да ти се меся в живота. Не искам да се меся в ничий живот. Както казах по-рано, искам да идваш да се виждаме от време на време и никога да не ме забравяш. Не желая нищо повече.

— Но това не е всичко, което аз искам — казах.

— Пропиляваш живота си, като се занимаваш с мен.

— Нищо не пропилявам.

— Но аз може никога да не се оправя. Вечно ли ще ме чакаш? Можеш ли да чакаш десет, двайсет години?

— Боиш се от толкова много неща — рекох. — Мрачните лоши сънища, властта на мъртвите. Трябва да ги забравиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, ако го сториш.

— Ако мога — каза Наоко и поклати глава.

— Ако успееш да се измъкнеш оттук, ще живееш ли с мен? — попитах. — Тогава аз ще те пазя от мрака и от лошите сънища. Тогава в тежки моменти аз вместо Рейко ще те прегръщам.

Наоко се притисна още по-силно към мен.

— Би било прекрасно — рече тя.

Върнахме се в кафенето малко преди три часа. Рейко четеше книга и слушаше по радиото втория концерт за пиано на Брамс. Имаше нещо прекрасно в изпълнението на музика на Брамс в края на тревиста ливада без жива душа наоколо, докъдето стигаше погледът. Рейко си подсвиркваше заедно с виолончелото в началото на третата част.

— Открит нужник и Бьом — обади се тя. — Аз съсипах тази грамофонна плоча доста отдавна. Буквално. Издрасках я, вслушвайки се във всеки звук. Изсмуках музиката от нея.

Наоко и аз поръчахме кафе.

— Много ли си приказвахте? — попита Рейко.

— Много — отвърна Наоко.

— Кажи ми всичко за неговия, ъъ, ти знаеш, хайде по-късно.

— Не правихме нищо такова — рече Наоко, изчервявайки се.

— Наистина ли? — попита Рейко. — Съвсем нищо?

— Нищо — казах аз.

— Брей каква досада! — рече тя с отегчено изражение.

— Ами да — казах, сръбвайки от кафето си.

Гледката в столовата беше същата като предния ден — настроението, гласовете, лицата. Само менюто бе друго. Оплешивяващият мъж в бяло, който вчера бе говорил за секрецията на стомашни сокове при състояние на безтегловност, се присъедини към масата на нас тримата и дълго говори за зависимостта между големината на мозъка и интелигентността. Докато ядяхме сандвичи с кюфтета от соя, чухме всичко за обема на мозъците на Бисмарк и Наполеон. Оплешивяващият измести чинията си и си послужи с химикалка и бележник, за да начертае схеми на мозъците. Начертаваше нещо, после заявяваше: „Не, не е точно така“ и започваше наново. И така няколко пъти. Когато свърши, прибра внимателно бележника в джоба на бялото си сако и пъхна химикалката в горния му джоб, където имаше общо три химикалки плюс моливи и една линийка. Докато се хранеше, повтори онова, което ми бе казал предния ден: „Зимите тук са приятни. Сигурно ще дойдете пак, когато настъпи зимата“. После излезе от столовата.

— Този човек лекар ли е, или пациент? — попитах Рейко.

— Ти как мислиш?

— Наистина не мога да кажа. Във всеки случай не изглежда съвсем нормален.

— Лекар е — рече Наоко. — Доктор Мията.

— Да — потвърди Рейко, — но аз съм сигурна, че е най-смахнатият тук.

— Господин Омура, портиерът, също е доста луд — обади се Наоко.

— Така е — каза Рейко, поклащайки глава, докато набождаше с вилица броколито в чинията си. — Прави безумна гимнастика всяка сутрин, крещейки безсмислици колкото му глас държи. А преди да дойдеш ти, Наоко, имаше едно момиче в управлението, госпожица Киношита, която се опита да се самоубие. Миналата година пък изгониха един санитар, Токушима, който имаше сериозен проблем с алкохола.

— Звучи така, сякаш пациенти и персонал могат да си разменят местата — отбелязах.

— Именно — отсече Рейко и размаха вилицата си във въздуха. — Струва ми се, че най-накрая започваш да разбираш как стоят нещата тук.

— И аз така мисля.

— Онова, което ни прави съвсем нормални — каза Рейко, — е убеждението, че не сме нормални.

Като се върнахме в жилището им, ние с Наоко играхме карти, а Рейко упражняваше Бах на китарата си.

— Утре по кое време си заминаваш? — попита тя, като прекъсна за малко и запали цигара.

— Веднага след закуска — отвърнах. — Автобусът пристига в девет и нещо. Така ще успея да се върна навреме за нощната си смяна утре.

— Жалко. Бих се радвала, ако можеше да останеш още.

— Заседя ли се твърде дълго, накрая, току-виж, съм заживял тук — рекох през смях.

— Навярно си прав — каза Рейко. Сетне тя се обърна към Наоко: — Ах, да, трябваше да отида у семейство Ока да взема малко грозде. Съвсем забравих.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита я Наоко.

— А дали ще ми позволиш да взема със себе си твоя млад г-н Ватанабе?

— Добре — отвърна Наоко.

— Чудесно. Хайде тогава двамцата да излезем за още една вечерна разходка — каза Рейко и ме хвана за ръка. — Вчера почти стигнахме там. Нека тази вечер да извървим целия път.

— Прекрасно — рече Наоко и се засмя сподавено. — Правете каквото искате.

Вечерният въздух бе хладен. Рейко носеше над шемизетата си светлосиня плетена жилетка и вървеше, пъхнала ръце в джобовете на джинсите си. Тя погледна към небето и подуши въздуха като куче. После заяви, че мирише на дъжд. Аз също се опитах да подуша, но не долових нищо. Вярно, че имаше много облаци, които скриваха луната.

— Останеш ли тук достатъчно дълго, можеш по мириса във въздуха доста точно да отгатваш какво ще е времето — обясни ми тя.

Навлязохме в гористата зона, където се намираха жилищата на хората от персонала. Рейко ме накара да изчакам, приближи се до входната врата на една къща и натисна звънеца. На вратата се появи жена — без съмнение стопанката на дома — и известно време двете с Рейко си бъбриха и кикотеха. После жената се скри вътре и се върна с голяма найлонова торба. Рейко й благодари и й пожела лека нощ, след това се върна на мястото, където аз стоях.

— Виж — рече тя и отвори торбата.

В нея имаше голямо количество грозде.

— Обичаш ли грозде?

— Да, разбира се.

Тя ми подаде най-горната чепка:

— Можеш спокойно да го ядеш. Измито е.

Продължихме пътя си, като ядяхме грозде и плюехме на земята ципите и семките. Зърната бяха свежи и много вкусни.

— От време на време давам уроци по пиано на тяхното момче, а те ми дават разни неща. Виното, което пихме, беше от тях. Понякога ги моля да ми купят това-онова от града.

— Бих искал да чуя останалата част от историята, която ми разказа вчера — помолих.

— Добре. Но ако продължаваме да се прибираме късно вкъщи, Наоко може да стане подозрителна.

— Готов съм да поема този риск.

— Добре тогава. Но искам да съм на завет. Тази вечер е малко хладно.

Стигнахме до тенис кортовете и тя пое наляво. Тръгнахме по тясно стълбище и излязохме на едно място с редица от складове. Рейко отвори вратата на най-близкия, влезе и запали лампата.

— Ела — рече ми. — Макар мястото да не е нищо особено. В склада имаше наредени на редове ски за скибягане, обувки и щеки, а на пода бяха струпани инструменти за чистене на сняг и чували с каменна сол.

— Идвах тук да свиря на китара, когато исках да остана сама. Приятно и уютно е, не мислиш ли?

Рейко седна върху чувалите с каменна сол и ме подкани да седна до нея. Така и направих.

— Тук не се проветрява добре, но имаш ли нещо против да запаля?

— Не, пуши си — рекох.

— Това е навик, от който явно не мога да се отуча — каза тя намръщена, но запали цигарата с явно удоволствие. Не са много хората, които се наслаждават като нея на тютюна. Аз ядях гроздето си, като внимателно откъсвах зърната едно по едно и хвърлях ципите и семките в тенекиена кутия, която служеше за кошче за отпадъци.

— И така, припомни ми докъде бяхме стигнали снощи.

— Била тъмна и бурна нощ и ти си се катерела по стръмна урва, за да задигнеш гнездото на птицата.

— Удивително е как можеш да се шегуваш с такава сериозна физиономия — каза Рейко. — Чакай да си спомня, мисля, че бях стигнала. Да, до уроците по пиано, които давах на момичето всяка събота сутрин.

— Така е.

— Да приемем, че хората по света могат да бъдат разделени в две групи — на такива, които умеят да преподават, и такива, които не умеят. Аз горе-долу спадам към първата група. Като млада, изобщо не мислех така и май не ми се искаше да повярвам, че мога да преподавам, но го осъзнах, когато на определена възраст стигнах до някакво самопознание. Добре се справям с преподаването. Наистина се справям добре.

— Сигурен съм, че е така.

— Имам много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит. Бих казала, че ясно осъзнах това, след като започнах да давам уроци на момичето. Като по-млада бях давала уроци на няколко други деца — нещо като странично занимание, без да смятам, че това ми е призванието. Едва когато се захванах да й преподавам, започнах да се възприемам по този начин. Затова уроците минаваха толкова добре.

Както казах вчера, момичето нямаше кой знае какви умения и не можеше и дума да става, че ще стане професионална музикантка, та затова не ми беше лесно да склоня да я взема за своя ученичка. Освен това тя посещаваше такова девическо училище, в което всеки със среден успех автоматично постъпваше в колеж. С други думи, не бе необходимо да си дава много зор, а и майка й бе напълно съгласна тя да не се престарава с уроците. Така че аз не я насилвах да върши музикални подвизи. Разбрах още първия път, че е момиче, което не можеш да заставиш да направи нещо против волята му, че е дете, което би било самата прелест и когато се съгласява, и когато категорично отказва да се подчини. Затова първото нещо, което сторих, беше да я оставя да изсвири някой откъс така, както иска — напълно самостоятелно. После изсвирвах същия откъс по разни начини и двете обсъждахме кой е по-добър или кой й харесва най-много. След това я карах пак да изсвири откъса и нейното изпълнение беше десет пъти по-добро от първия път. Тя сама разбираше кое е най-сполучливо и се стараеше да подражава.

Рейко направи кратка пауза и се загледа в горящия край на цигарата си. Аз продължих мълчаливо да ям грозде.

— Знам, че имам доста добър музикален слух, но тя беше по-добра от мен. Смятах, че това си е чисто прахосване на талант. Мислех си: „Ако бе направила първите си стъпки с добър учител и беше получила подходящата подготовка, щеше да е напреднала много повече!“ Обаче грешах. Тя не беше дете, способно да понесе подходящата подготовка. Просто има такива хора. Те са дарени с изумителен талант, ала не могат да положат усилие да го систематизират. И в края на краищата го прахосват напълно. Виждала съм такива хора. Отначало човек си мисли, че са изключителни. Например могат на прима виста да разчетат някой ужасно труден откъс и да го изпълнят невероятно добре. И ти се изумяваш. Мислиш си: „Не бих могъл да го направя и след милион години“. Но те стигат дотук и спират. Не могат да отидат по-далече. И защо? Защото не полагат нужното усилие. Защото нямат необходимата дисциплина. Защото са разглезени. Имат достатъчно талант, могат без особено усилие да свирят добре и още докато са малки, се намират хора да им казват колко са велики, така че упоритата работа им се струва пълна глупост. Те вземат някое произведение, върху което друго дете трябва да работи в продължение на три седмици, и се справят за половината време, а учителят си мисли, че са положили достатъчно усилия и им позволява да преминат към друго. Усвояват и него за половината време и продължават със следващото. Никога не разбират какво значи да бъдеш напердашен от учителя. Но цяла трагедия е, ако се запънат на някой важен за образа в творбата елемент. И с мен беше така, но за щастие имах много строг учител, така че се оправих.

Във всеки случай беше радост да я обучавам. Подобно на шофирането по магистрала с мощен състезателен автомобил, който реагира и на най-лекото докосване — може би понякога реагира дори прекалено бързо. Да умееш да работиш с такива деца, не значи да ги хвалиш прекалено. Толкова са свикнали на похвали, че те не означават нищо за тях. Трябва да си пестелив и разумен. И да не им налагаш нищо, а да ги оставиш сами да избират. Не бива и да им позволяваш да преминават бързо от едно на друго нещо, а ги накарай да спрат и да помислят. Само тогава ще постигнеш добри резултати.

Рейко пусна угарката на пода и я угаси с крак. После, сякаш за да се успокои си пое дълбоко дъх.

— След урока пиехме чай и си бъбрехме. Понякога й показвах някои джазови стилове на пианото — например това е Бъд Пауъл или това е Телониус Монк. Но обикновено тя говореше. А каква бъбрица беше! Можеше направо да те омая. Вчера, мисля, ти казах, че повечето от приказките й, бяха пълни измислици, но затова пък — интересни. Беше много наблюдателна, умееше да си служи с езика, беше остроумна и забавна. Знаеше как да те развълнува. Да, наистина, в това бе особено добра — да събужда емоциите на хората, да ги затрогва. Разбираше, че притежава такава способност. Опитваше се да си служи с нея колкото се може по-ловко и ефективно. Можеше да те накара да се чувстваш какъвто тя искаше — гневен или тъжен, състрадателен, разочарован или щастлив. Манипулираше чувствата на хората само за да изпробва собствената си власт. Аз, естествено, го разбрах по-късно. Но тогава нямах представа какво върши тя с мен.

Рейко поклати глава и изяде няколко зърна грозде.

— Беше болест — продължи тя. — Момичето беше болно. Беше като гнила ябълка, която разваля останалите. И никой не можеше да й помогне. Щеше да страда от тази болест до сетния си час. В този смисъл бе едно тъжно малко създание. Щеше да ми е жал за нея, ако не бях една от жертвите й. Щях аз да гледам на нея като на жертва.

Рейко хапна още малко грозде. Изглежда мислеше как ще е най-добре да продължи своята история.

— Е, във всеки случай в течение на шест месеца ми бе хубаво с нея. Понякога намирах, че някои нейни приказки са малко изненадващи или странни. Или тя говореше, а аз изпитвах пристъп на ужас, разбирайки, че омразата й към някой човек е силна и безпричинна, или ми минаваше през ума, че тя е твърде умна и се питах какво в действителност мисли. Но в края на краищата всеки си има недостатъци, нали? И какво всъщност ми влизаше в работата да изпитвам личността или характера й? Бях просто нейна учителка по пиано. Единственото, за което трябваше да ме е грижа, беше дали се упражнява, или не. А освен това аз наистина я харесвах. Харесвах я много.

Все пак внимавах да не й кажа нещо твърде лично за себе си. Просто имах инстинктивното усещане, че е по-добре да избягвам да говоря за такива неща. Тя ми задаваше стотици въпроси — умираше да научи повече за мен — но аз й разкривах само най-безобидните неща, например за момичешките си години или къде съм учила и прочие. Заяви, че иска да знае повече за мен, но аз й отвърнах, че няма нищо за разправяне: водя еднообразен живот, имам обикновен съпруг, обикновено дете и много домакинска работа. „Но много ми харесваш“ — казваше тя и ме поглеждаше настойчиво право в очите. Тръпки ме побиваха, когато правеше това — приятни тръпки. Но все пак никога не й казах повече, отколкото е нужно.

И така, един ден — през май мисля беше — по средата на урок тя каза, че й е лошо. Видях, че беше пребледняла и се потеше и я попитах дали иска да си отиде вкъщи, но тя отвърна, че й се струва, че ще се почувства по-добре, ако просто си полегне за малко. Затова я заведох — почти я занесох — в спалнята. Имахме такова малко канапе, че леглото бе единственото място, където можеше да легне. Тя се извини за неудобството, но аз я уверих, че това не е никакво неудобство, и я попитах дали не иска нещо за пиене. Отвърна, че не иска, искала само да остана за малко близо до нея и аз й казах, че ще ми е приятно да го сторя.

Няколко минути по-късно тя ме помоли да й разтрия гърба. Звучеше така, сякаш действително страда, и бе станала вир-вода, затова се залових да й направя една хубава разтривка. Сетне тя се извини и ме попита дали имам нещо против да й сваля сутиена, защото я убивал. Не знам, но го направих. Носеше много тясна блуза и трябваше да я разкопчая и да протегна ръце, за да откопчая кукичките на сутиена. За тринайсетгодишно момиче тя имаше едри гърди. Два пъти по-едри от моите. И не носеше момичешки сутиен, а истински дамски модел, скъп при това. Аз, разбира се, тогава не обърнах на това особено внимание и като идиот просто продължих да разтривам гърба й. Тя продължи да се извинява със същия жален глас, сякаш действително страдаше, а аз продължих да й повтарям, че всичко е наред.

Рейко чукна с пръст поредната цигара и пепелта падна на пода. Бях престанал да ям грозде и слушах разказа й с цялото си внимание.

След малко тя се разрида. „Какво има?“ — попитах я. „Нищо“ — отвърна. „Явно не е нищо — настоях. — Кажи ми истината. Какво те безпокои?“ А тя отвърна: „Просто понякога изпадам в такова състояние. Не знам какво да правя. Толкова съм самотна и тъжна, а не мога да говоря с никого, а и никой не го е грижа за мен. И от това така много ме боли, че просто ми става лошо. Нощем не мога да спя и нямам апетит. Уроците тук са единственото нещо, което очаквам с нетърпение“. А аз казвах: „Можеш да споделиш с мен. Кажи ми защо ти се случва това?“ — „Нещата вкъщи не отиват на добре“ — рече тя. Не можела да обикне родителите си и те не я обичали. Баща й се виждал с друга жена и почти не се прибирал вкъщи, а това вбесявало майка й и тя си го изкарвала на нея — биела я почти всеки ден и затова мразела да се прибира вкъщи. Тя вече наистина ридаеше, а очите й бяха пълни със сълзи, онези нейни прекрасни очи. При тази гледка и божество някакво би могло да заплаче с глас. Казах й, че щом е толкова ужасно да се прибира вкъщи, може да идва при мен винаги когато пожелае. Като чу това, тя се хвърли на шията ми и каза: „Ах, извинявай, но ако те нямаше, не знам какво щях да правя. Моля те, не ми обръщай гръб. Направиш ли го, няма да имам къде да отида“.

— И ето че не знам, но държа главата й, милвам я и казвам: „Хайде, хайде, не плачи“, а тя ме прегръща и ме глади по гърба и не след дълго започвам да се чувствам много странно, цялото ми тяло пламва изведнъж. И ето че двете с това красиво като картина момиче сме на леглото и се прегръщаме, а ръцете й галят гърба ми по такъв невероятно чувствен начин, както собственият ми съпруг не би могъл да го прави. Усещам, че от докосването й всичките ми стави отмаляват и преди да се усетя, тя сваля блузата и сутиена ми и ме гали по гърдите. Едва тогава най-сетне ме поразява мисълта, че е абсолютна, стопроцентова лесбийка. Това вече ми се бе случвало веднъж, в гимназията, с едно момиче от по-горен клас. Тогава й казах да престане.

— „О, моля те — рече тя, — само още малко. Аз съм толкова самотна. Толкова самотна съм, моля те, повярвай ми, ти си ми единствена, о, моля те, не ми обръщай гръб“, и тя взима ръцете ми и ги постави върху гърдите си — нейните много добре развити гърди, и, разбира се, аз съм жена, но сякаш ток преминава през мен, когато ръката ми ги докосва. Не знам какво да правя. Просто продължавам да си повтарям не, не, не, не, не, като идиот. Като парализирана съм, не мога да се движа. Бях успяла да отблъсна момичето в гимназията, ала сега нищо не мога да сторя. Тялото ми не се подчинява на команди. Тя държи дясната ми ръка с лявата си ръка, целува и ближе зърната ми, а дясната й ръка гали гърба ми, талията и задника. И ето ме в спалнята със спуснати завеси, а едно тринайсетгодишно момиче почти ме е разсъблякло — сваляше от самото начало дрехите ми и ме докосва навсякъде, а аз се гърча от удоволствие. Сега, като си спомням, това ми изглежда невероятно. Безумно е, не мислиш ли? Но тогава тя сякаш ме беше омагьосала.

Рейко направи пауза, за да си дръпне от цигарата.

— За първи път го разказвам на мъж — подзе тя, гледайки ме. — Казвам ти го, защото мисля, че така трябва, но го намирам за ужасно смущаващо.

— Съжалявам — рекох, защото не знаех какво друго да кажа.

— Това продължи известно време, после дясната й ръка взе да се движи надолу и тя ме докосна през пликчетата. Дотогава вече бях напълно влажна. Срам е да го кажа, но никога преди или след това не съм била толкова влажна. Винаги съм смятала, че сексът ми е, общо взето, безразличен, ето защо се смаях, че съм толкова възбудена. И тъй, тя постави своите тънки, нежни пръсти в пликчетата ми и… е, не мога да си наложа да предам с думи това. Имам предвид, че то по нищо не приличаше на усещането, когато мъж постави грубите си ръце там. Беше изумително. Наистина. Като перушина или пух. Помислих си, че всички бушони в главата ми ще изгърмят. Все пак някъде в моя напълно замъглен мозък се появи мисълта, че трябва да сложа край на това. Ако позволя да се случи веднъж, никога нямаше да спра, а ако трябваше да пазя подобна тайна, разумът ми пак щеше да се размъти напълно. Помислих си и за дъщеря си. Ами ако тя ме видеше така? Трябваше да е в дома на моите родители до три часа всяка събота, но ако нещо се случеше и тя ненадейно се прибереше вкъщи? Това ми помогна да се окопитя и да се изправя на леглото. „Престани веднага, моля те, престани!“, извиках.

Но тя не преставаше. Вместо това дръпна рязко пликчетата ми и започна да си служи с език. Рядко бях позволявала дори на съпруга ми да прави това, намирах го за много смущаващо, но сега едно тринайсетгодишно момиче ме лижеше. Просто се предадох. Единственото, което можех да сторя, беше да изкрещя. Беше истинско райско блаженство.

— „Престани!“, извиках още веднъж и я плеснах по бузата. С все сила. Накрая тя спря, изправи се и ме погледна в очите. Двете бяхме чисто голи, коленичили в леглото, втренчени една в друга. Тя беше на тринайсет години, аз бях на трийсет и една, но, не знам, като гледах тялото й, се чувствах напълно изумена. Този образ е все още жив в паметта ми. Не можех да повярвам, че гледам тялото на тринайсетгодишно момиче, и все още не мога да го повярвам. В сравнение с нейното тяло, моето можеше да те накара да се разплачеш. Повярвай ми.

Нямах какво да кажа и премълчах.

— „Какво има? — попита ме тя. — Нали ти харесва така? Разбрах, че ти харесва, още като те видях за първи път. Знам, че ти харесва. Нали е по-добре, отколкото да го правиш с мъж? Виж колко си влажна. Мога да те накарам да се почувстваш още по-добре, ако ми позволиш. Така е. Мога да те накарам да се чувстваш така, сякаш тялото ти се разтапя. Искаш да направя това, нали?“ И тя не грешеше. Да върша това с нея, беше много по-приятно, отколкото да го правя със съпруга си. И аз исках тя да го прави още! Но не можех да позволя да се случи. „Хайде да го правим веднъж седмично — рече тя. — Само веднъж седмично. Никой няма да разбере. Ще бъде нашата малка тайна.“

Но аз се измъкнах от леглото, облякох пеньоара си и й казах да се маха и никога повече да не се връща. Тя само ме погледна. Очите й бяха напълно безизразни. Никога преди не ги бях виждала такива. Като че ли бяха нарисувани на картон. Бяха лишени от дълбочина. След като ме гледа втренчено известно време, тя събра дрехите си, без да каже и дума, и съвсем бавно, сякаш правеше зрелище от това, ги облече една по една. После се върна в стаята, където беше пианото, и извади четка от чантата си. Среса косата си и избърса кръвта от устните си с носна кърпа, обу си обувките и излезе. Когато си тръгваше, каза: „Ти си лесбийка, знаеш го. Това е факт. Може да се опитваш да го прикриваш, но ще си останеш лесбийка до последния си ден“.

— Вярно ли е? — попитах.

Рейко изкриви устни и помисли малко.

— Е, вярно е и не е вярно. Определено се чувствах по-добре с нея, отколкото със съпруга си. Това е факт. Имаше един период, когато действително се измъчвах над този въпрос. Може би наистина съм лесбийка и дотогава просто не бях обърнала внимание на това. Но вече не мисля така. Което не означава, че нямам такива наклонности. Навярно ги имам. Обаче не съм лесбийка в истинския смисъл на думата. Никога не изпитвам желание, когато погледна жена. Разбираш ли какво имам предвид?

Аз кимнах.

— Някои момичета обаче са отзивчиви към мен и мога да усетя това, когато се случва. Само тогава то се проявява в мен. Все пак мога да държа Наоко в прегръдките си и да не изпитвам нищо особено. Когато е горещо, ние ходим из апартамента почти голи и се къпем двете заедно, понякога дори спим на едно легло, ала нищо не се случва. Нищо не чувствам. Виждам, че има хубаво тяло и това е всичко. Всъщност Наоко и аз веднъж играхме една игра. Опитахме се да се убедим, че сме лесбийки. Искаш ли да чуеш?

— Да. Разкажи ми.

— Когато й разправих историята, която ти току-що изслуша — знаеш, че си споделяме всичко една на друга, Наоко реши да направи експеримент. Двете се съблякохме и тя се опита да ме погали, но нищо не се получи. Просто ме беше гъдел. Помислих си, че ще умра от смях. Само като се сетя за това, и чувствам сърбеж. Тя беше толкова несръчна! Сигурна съм, че ти е приятно да го чуеш.

— Да, честно казано.

— Е, във всеки случай така си беше — каза Рейко, почесвайки се по едната вежда с върха на кутрето си. — След като момичето напусна дома ми, аз намерих един стол, седнах и се помъчих да дойда на себе си, питайки се какво да правя. Чувах глухите удари на сърцето си. Ръцете и краката ми сякаш тежаха един тон, а в устата ми имаше вкус, като да бях глътнала муха или нещо подобно, толкова беше пресъхнала. Замъкнах се все пак до ваната, защото знаех, че дъщеря ми скоро ще се прибере. Исках да почистя онези места, където момичето ме бе докосвало и близало. Натърках се многократно със сапун, но, изглежда, не можех да се избавя от противното усещане, което тя бе оставила. Знаех, че вероятно си въобразявам, но това не помогна. Същата вечер накарах съпруга си да ме люби, нещо като начин да се отърва от мръсотията. Разбира се, нищо не му казах — не можех. Единственото, което му рекох, бе, че искам да го прави бавно, по-дълго от обикновено. И той го направи. Наистина се съсредоточи върху всеки малък детайл, наистина го прави много, много дълго, и начинът, по който онази нощ свърших, о да, беше нещо, което никога преди не бях изпитвала, нито веднъж по време на целия ни брак. И защо, мислиш, беше това? Защото докосването на пръстите на онова момиче бе все още там, по тялото ми. Така беше.

О, човече, колко се притеснявам! Виж, плувнала съм в пот! Не мога да повярвам, че казвам тези неща — той „ме люби“, аз „свърших“! — Рейко се усмихна, устните й отново се изкривиха.

— Но и това не помогна. Изминаха два дена, три дена, а нейното докосване бе още там. А последните й думи отекваха в главата ми безспир.

Тя не дойде у дома следващата събота. Сърцето ми биеше силно през целия ден, докато чаках и се питах какво щях да правя, ако се появеше. Върху нищо не можех да съсредоточа вниманието си. Тя обаче изобщо не дойде. Естествено. Беше гордо момиче, а аз я бях разочаровала. Не дойде и следващата седмица, нито по-следващата и така мина месец. Смятах, че като изтече достатъчно време, ще съм в състояние да забравя случилото се, но не можах да забравя. Когато оставах сама вкъщи, чувствах присъствието й и нервите ми се изопваха. Не можех да свиря, не можех да мисля, не можех да правя нищо през този първи месец. И един ден осъзнах, че всеки път, когато излизам от къщи, нещо не е наред. Съседите ми от квартала ме гледаха по нов, странен начин. В погледите им се четеше непозната студенина. Поздравяваха ме учтиво, както винаги, но имаше нещо различно в тона и в държането им към мен. Съседката ми, която обикновено ме посещаваше специално, сега сякаш ме отбягваше. Въпреки това се опитах да не допусна тези неща да ме обезпокоят. Започнеш ли да им обръщаш внимание, значи се появяват първите признаци на болестта.

Един ден ме посети друга съседка, с която бях в приятелски отношения. Бяхме на една възраст, тя беше дъщеря на приятелка на майка ми, а нейното дете ходеше в същата детска градина като моето, така че бяхме доста близки. Просто един ден тя дойде и ме попита дали зная за ужасния слух, който се носи за мен. Отвърнах, че нямам представа.

— Какъв слух? — попитах.

— Не мога да го кажа, толкова е отвратително — рече тя.

— Е, щом стигна дотук, кажи ми и останалото.

Тя продължи да се опъва, но накрая изкопчих всичко от нея. Струва ми се, че бе дошла с единственото намерение да ми каже какво е чула, така че, разбира се, щеше в крайна сметка да изплюе камъчето. Според нея хората приказвали, че съм била активна лесбийка и че по тая причина съм била в психиатрична клиника. Разправяли, че съм разкъсала дрехите на ученичката си по пиано и съм се опитала да й правя разни неща, и тъй като тя оказала съпротива, съм я зашлевила толкова силно, че лицето й отекло. Те, разбира се, бяха преиначили случилото се, което само по себе си бе достатъчно лошо, но онова, което наистина ме шокира, беше, че хората знаеха, че съм била хоспитализирана.

Моята приятелка казвала на всички, че ме познава откакто се помни и че не съм такава, но родителите на момичето повярвали на неговата версия и я разпространявали из квартала. В добавка, те били проверили миналото ми и установили, че съм имала сериозни психически проблеми.

Според разказа на моята приятелка, един ден — същия ден, разбира се, момичето се прибрало вкъщи от урок — с подпухнало лице, сцепена и изцапана с кръв устна, липсващи копчета на блузата. Дори долните й дрехи били изпокъсани. Можеш ли да си представиш? Тя бе извършила всичко това, разбира се, за да подкрепи разказа си, който майка й трябвало да изтръгне от нея. Просто я виждам да го прави — да цапа с кръв блузата си, да къса копчетата, да разпаря връвта на сутиена си, да плаче насила, докато очите й се зачервят, да разрошва косата си, да казва на майка си куп лъжи.

Не че виня хората, задето й вярват. Аз също бих й хванала вяра, на тази красива кукла с дяволски език. Тя се прибира вкъщи разплакана, отказва да говори, тъй като това е твърде смущаващо, но после изпява всичко. Естествено, че ще й повярват. И на всичко отгоре е истина, че аз съм била в болница поради психически проблеми и че я зашлевих по лицето с все сила. Кой ще повярва на мен? Може би само съпругът ми.

Изминаха няколко дни, докато се преборя с колебанието дали да му кажа, или не, но когато му казах, той ми повярва. Естествено. Аз му разправих всичко, случило през онзи ден — какви лесбийски неща ми е правила, как съм я зашлевила по лицето. Разбира се, не му казах какво бях изпитала. Нямаше как да мога да му кажа това. Във всеки случай той много се ядоса и заяви, че ще отиде право при семейството на момичето. Рече: „В края на краищата ти си семейна. Ти си моя жена. И си майка. Не е възможно да си лесбийка. Що за гнусна шега!“

Но аз не го оставих да отиде. Той само щеше да влоши нещата. Наистина, знаех това. Знаех, че е болна. Бях виждала стотици болни хора, така че го знаех. Момичето бе загнило отвътре. Олющи слой от тази красива кожа, и ще намериш само разложена плът. Знам, че звучи ужасно, но е вярно. Знаех също, че обикновените хора никога нямаше да узнаят истината за нея, че не беше възможно ние да спечелим. Тя беше специалистка по манипулиране на чувствата на възрастните около нея, а ние не можехме по никакъв начин да докажем правотата си. Първо, кой щеше да повярва, че една тринайсетгодишна девойка залага хомосексуален капан за жена в трийсетте? Каквото и да кажехме, хората щяха да повярват на онова, на което искаха да повярват. Колкото повече се борехме, толкова по-уязвими щяхме да бъдем.

„Остава ни само едно-единствено решение — казах. — Да отидем да живеем другаде.“ Останех ли в този квартал, напрежението щеше да ме надвие и пак щях да превъртя. Това вече се случваше. Трябваше да се махнем оттам, да отидем някъде далеч, където никой не ме познава. Но моят съпруг не беше склонен да замине. Все още не му бе станало ясно колко сериозно е положението ми. И моментът беше много неподходящ: той обичаше работата си и най-сетне бе успял да ни настани в наше собствено жилище (живеехме в малък панелен апартамент) и дъщеря ни се чувстваше добре в своята детска градина. „Чакай малко — каза той, — не можем просто така да си съберем багажа и да се преместим. Не бих могъл да намеря работа точно като тази. Ще се наложи да продадем жилището си и да намерим друга детска градина. Това ще отнеме най-малко два месеца.“

„Не мога да чакам два месеца — рекох му аз. — Това ще ме довърши окончателно. Не се шегувам. Повярвай ми, знам какво говоря.“ Симптомите вече се проявяваха: ушите ми пищяха и чувах разни гласове, не можех да спя. Той предложи аз да замина първа, да отида някъде сама, а той по-късно да ме последва, след като уреди всичко.

„Не — казах, — не искам да заминавам никъде сама. Ще се разпадна, ако съм без теб. Нуждая се от теб. Моля те, не ме оставяй сама.“

Той ме прегърна и ме помоли да почакам още малко. „Само един месец“, рече. Щял да се погрижи за всичко — да напусне работата си, да продаде апартамента, да уреди нещата с детската градина, да намери нова работа. Може би имало някаква служба в Австралия, която можел да заеме. Просто искаше да изчакам месец и всичко щяло да се оправи. Не можах да кажа нищо повече. Ако се опитах да възразя, щях само още повече да се изолирам.

Рейко въздъхна и се загледа в лампата на тавана.

— Но аз не можех да чакам цял месец. И един ден пак се случи: щрак! Този път беше наистина много зле. Взех приспивателни и пуснах газта. Събудих се в болнично легло и всичко свърши. Трябваше да минат месеци, докато се успокоя достатъчно, че да съм в състояние да разсъждавам, после поисках развод със съпруга си. Казах му, че така ще е най-добре и за него, и за нашата дъщеря. Той отвърна, че няма намерение да се разведе с мен.

„Можем да започнем всичко отначало — рече той. — Можем да заминем някъде, само тримата, и да заживеем нов живот“.

„Твърде късно е — казах му аз. — Всичко свърши, когато ме помоли да изчакам месец. Ако действително искаше да започнеш отново, не трябваше да ми го казваш. Сега вече, независимо къде ще отидем, независимо колко далече ще се преместим, същото ще се случва отново и отново. И аз пак ще те моля и ще те карам да страдаш. Повече не искам да правя това.“

— И така, ние се разведохме. Или по-скоро аз се разведох с него. След две години той се ожени повторно. Все пак съм доволна, че го накарах да ме напусне. Наистина. Разбрах, че до края на живота ми ще е както тогава, и не исках никого да повлека надолу със себе си. Не исках да принуждавам никого да живее в постоянен страх, че всеки момент може да си загубя ума.

Той беше чудесен човек, идеален съпруг, верен, силен и търпелив, мъж, на когото можех да се уповавам напълно. Беше сторил всичко по силите си, за да ме излекува, а аз бях сторила всичко възможно да бъда излекувана заради него и заради дъщеря ни. И бях повярвала в изцелението си. Бях щастлива шест години по време на брака ни. Той ме разбираше деветдесет и девет процента, но останалият един процент бе лудост. Щрак! Всичко, което бяхме създали, стана на пух и прах. За част от секундата всичко се превърна в нищо. И онова момиче бе тази, която причини това.

Рейко събра фасовете, които бе смачкала с крак, и ги хвърли в тенекиената кутия.

— Отвратителна история. Работехме толкова упорито, толкова упорито, съзиждайки нашия свят тухла по тухла. И когато той се разпадна, стана точно така. Докато се усети човек, всичко изчезна — Рейко се изправи и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Хайде да се връщаме. Стана късно.

Небето беше по-мрачно, облачната покривка по-плътна от преди, луната — невидима. Тогава разбрах, че и аз като Рейко можех да подуша дъжда. С него се смеси свежият дъх на гроздето в торбата, която носех в ръка.

— Затова не мога да напусна това място — рече тя. — Страхувам се да замина и да стана част от света вън оттук. Страх ме е да се запознавам с нови хора и да изпитвам нови чувства.

— Разбирам — казах аз. — Но мисля, че можеш да се опиташ да го направиш. Струва ми се, че можеш да излезеш и да опиташ.

Рейко се усмихна, но не отвърна.

Наоко беше на канапето с книга. Бе кръстосала крака и бе притиснала с ръце слепоочията си, докато четеше. Пръстите й като че докосваха и проверяваха всяка дума, която влизаше в главата й. Отделни капки дъжд почваха да почукват по покрива. Светлината на лампата обгърна Наоко, въртейки се около нея подобно на ситен прашец. След продължителния ми разговор с Рейко младостта на Наоко ме впечатли по нов начин.

— Извинявай, че толкова се забавихме — каза Рейко и поглади Наоко по главата.

— Добре ли си прекарахте? — попита Наоко, като вдигна поглед от книгата.

— Разбира се — отвърна Рейко.

— Какво правихте? — попита ме Наоко — … само двамата.

— Не ми е позволено да кажа, госпожице — заявих.

Наоко се подсмихна и остави книгата. Сетне тримата ядохме грозде под звуците на дъжда.

— Когато вали така — обади се Наоко, — имам чувството, че сме единствените на този свят. Искам просто да продължи да вали, та тримата да останем заедно.

— Ами да — каза Рейко, — и докато вие двамата се отдавате един на друг, аз ще трябва да ви вея с ветрило или да свиря на китарата музика за фон като някоя безропотна слугиня. Не, мерси!

— О, аз ще ти го отстъпвам от време на време — рече Наоко през смях.

— Добре тогава, пишете и мен — каза Рейко. — Лей се, дъжд, като из ведро!

Дъждът не спираше да се лее. Сегиз-тогиз гръмотевица разтърсваше сградата. Когато изядохме гроздето, Рейко пак запали цигара, издърпа китарата изпод леглото си и засвири — първо „Десафинадо“ и „Момичето от Ипанема“, после малко „Бакара“ и няколко песни на Ленън и Маккартни. Рейко и аз отново си пийнахме вино, а когато то свърши, и останалото в манерката ми бренди. Едно топло, сърдечно настроение ни обзе и тримата, докато разговаряхме в нощта, и аз започнах да желая като Наоко дъждът да продължи да вали.

— Ще дойдеш ли пак да ме видиш? — попита тя и ме погледна.

— Разбира се, че ще дойда — отвърнах.

— А ще пишеш ли?

— Всяка седмица.

— А ще добавяш ли по някой ред и за мен? — попита Рейко.

— Непременно — казах. — Ще ми бъде приятно.

В единайсет часа Рейко свали облегалката на канапето и пак като предната вечер ми приготви постелята. Пожелахме си лека нощ, загасихме осветлението и си легнахме. Тъй като не ми се спеше, взех „Вълшебната планина“ и едно джобно фенерче от раницата си и почетох малко. Точно преди полунощ вратата на спалнята се открехна, Наоко дойде и се пъхна в леглото до мен. За разлика от предишната нощ сега тя беше обичайната Наоко. Очите й бяха бистри, движенията й — чевръсти. Като доближи уста до ухото ми, тя прошепна:

— Не знам защо, но не мога да заспя.

— И аз — рекох. Оставих книгата си, загасих фенерчето и я прегърнах и целунах. Тъмнината и звуците на дъжда ни обгърнаха.

— Ами Рейко?

— Не се безпокой, тя май е заспала. А когато спи, спи непробудно — после Наоко попита: — Наистина ли пак ще дойдеш да ме видиш?

— Да, със сигурност.

— Дори нищо да не мога да направя за теб?

Аз кимнах в мрака. Усещах допира на гърдите й. Минах с длан по очертанието на тялото й през нощницата. Прокарах много пъти ръка от рамото до задната страна на бедрата й, запечатвайки в ума си извивките и нежността на тялото й. След като известно време постояхме така, кротко прегърнати, Наоко докосна с устни челото ми и се измъкна от леглото. Видях как светлосинята й нощница просветна в мрака като риба.

— Чао — извика тя слабо.

Слушайки дъжда, потънах в спокоен сън.

На другата сутрин още валеше — ситен, почти невидим есенен дъжд, не като пороя предната вечер. Разбираше се, че вали само по вълничките в локвите и по капчуците. Станах и видях, че прозорецът е обгърнат от млечнобяла мъгла, но с изгрева на слънцето лек ветрец я отнесе и околните дървета и хълмове взеха да се очертават.

Както и предишния ден, тримата закусихме и се запътихме да нагледаме курника. Наоко и Рейко носеха жълти найлонови дъждобрани с качулки. Аз си облякох пуловер и непромокаемо яке. Въздухът навън беше влажен и хладен. Птиците като че също страняха от дъжда, сгушени една до друга в задната част на кафеза.

— Става студено, когато вали, нали? — казах на Рейко. — С всеки дъжд ще става все по-студено, докато не го обърне на сняг — рече тя. — Облаците от Японско море стоварват много сняг, когато преминават тук.

— Какво правите с птиците през зимата?

— Държим ги вътре, разбира се. Какво друго да правим — да ги заровим в снега ли, за да останат замразени до пролетта? Размразяваме ги и ги съживяваме и после им извикваме: хайде всички да идват и да започват да кълват!

Бутнах телената мрежа и папагалът размаха криле и изпищя: „Скапаняк такъв! Благодаря! Ненормален!“

— Сега ми се ще да замразя този тук — каза Наоко с тъжен поглед. — Наистина мисля, че ще се побъркам, ако трябва да чувам това всяка сутрин.

След почистването на курника се върнахме в жилището. Докато стягах багажа си, жените облякоха работните си дрехи. Излязохме от постройката заедно и се разделихме малко след тенис корта. Те завиха надясно, а аз продължих направо. Взехме си сбогом и аз обещах пак да дойда. Наоко се усмихна бегло и се скри зад ъгъла.

На път към портала срещнах доста хора, всички носеха като Наоко и Рейко същите жълти дъждобрани и всички бяха с вдигнати качулки. В дъжда цветовете блестяха необикновено ярки. Почвата бе наситено черна, клоните на боровете искрящо зелени, хората, обвити в жълто, приличаха на особени привидения, на които бе позволено да бродят по земята само в дъждовни сутрини. Те се движеха по земята мълчаливо, носеха земеделски сечива и кошници и нещо като чували.

Портиерът си спомни името ми и го отбеляза на излизане в списъка на посетителите.

— Виждам, че си от Токио — рече старецът. — Веднъж ходих там. Само веднъж. Предлагат страхотни свински пържоли.

— Така ли? — попитах, понеже не бях сигурен какво да му отговоря.

— Почти нищо от онова, което ядох в Токио, не ми хареса, но свинските пържоли бяха пръстите си да оближеш. Предполагам, че ги приготвят по някакъв специален начин, а?

Казах, че не знам, чувам това за пръв път.

— Впрочем кога ходихте в Токио?

— Хъм, чакай да си помисля — рече той, вирвайки глава. — Дали не беше, когато Негово Величество престолонаследникът се ожени? Синът ми беше в Токио и каза, че трябва да видя града поне веднъж. Тогава беше. През петдесет и девета.

— А, ясно, ами да, пържолите по онова време сигурно са били вкусни — рекох.

— А сегашните? — попита той.

Отвърнах, че не съм сигурен и не съм чувал нищо определено по този въпрос. Изглежда отговорът ми малко го разочарова. Той даде да се разбере, че много иска да продължим нашия разговор, но аз му обясних, че бързам да хвана автобуса и тръгнах по посока към шосето. На отделни места по него там, където то граничеше с реката, все още пълзеше мъгла, но вятърът я отвяваше към стръмните склонове на близката планина. От време на време, докато вървях, спирах и се обръщах, и тежко въздишах без особена причина. Чувствах се почти така, сякаш бях дошъл на планета, където гравитацията бе малко по-различна. Да, разбира се, казах си с тъга: сега съм във външния свят.

Върнах се в пансиона в четири и половина, веднага се преоблякох и се отправих към магазина за грамофонни плочи в Шинджуку, за да изкарам смяната си. Пазих магазина от шест часа до десет и половина и продадох няколко плочи, но главно седях замаян и гледах навън невероятното разнообразие от хора, движещи се в непрекъснат поток. Минаваха семейства, двойки, пияници, гангстери, весели на вид момичета с къси поли, брадясали хипита, съдържателки на барове и разни неопределими субекти. Винаги когато пусках хардрок, хипита и разхайтени хлапета се събираха отвън да танцуват и да смъркат разредител за боя или просто да кибичат на земята, а когато пусках Тони Бенет, изчезваха.

В съседство имаше друг магазин, където един човек на средна възраст със сънен поглед продаваше „играчки за възрастни“. Не можех да си представя защо някой ще иска да купи някоя от секс принадлежностите, които предлагаше, но той, изглежда, печелеше добре. В тясната уличка диагонално на магазина за плочи видях пиян студент да повръща. В игралния център напреки на нас, в другия ъгъл готвачът от местната закусвалня убиваше времето си за почивка в игра на бинго, в която се приемаха парични залози. Под стрехите на магазин, затворен за през нощта, някакъв мургав бездомник стоеше свит неподвижно. Девойка с бледорозово червило, очевидно в прогимназиална възраст, влезе и поиска да пусна „Подскачаща играчка“ на Ролинг Стоунс. Когато намерих плочата и я пуснах за нея, тя взе да щрака с пръсти и да поклаща бедра и затанцува из магазина. После ме помоли за цигара. Дадох й една от цигарите на управителя, която тя изпуши с видимо удоволствие, и когато плочата свърши, излезе от магазина, без да каже нищо повече от едно „мерси“. Приблизително на всеки петнайсет минути чувах сирена на линейка или на полицейска кола. Трима пияни чиновници с костюми и вратовръзки преминаха, смеейки се гръмогласно всеки път, щом се провикваха „Задник и половина!“ по адрес на симпатично, дългокосо момиче в телефонна кабина.

Колкото повече гледах, толкова повече ми се замайваше главата. За какво, по дяволите, бе всичко това? — чудех се. Какво ли можеше да значи?

Управителят се върна от вечеря и ми рече:

— Знаеш ли какво, Ватанабе? По-миналата вечер изчуках мацката от бутика — от известно време бе хвърлил око на млада жена, която работеше в съседен бутик, и от време на време вземаше по някоя грамофонна плоча от магазина да й направи подарък.

— Браво — казах му, при което той ми разправи с подробности за своето завоевание.

— Ако наистина ми се иска да сваля някоя мадама, ето какво правя подзе той, много доволен от себе си. — Първо й правя някое и друго подаръче. Сетне й купувам питие. Ама истинско питие, не к’во да е. После просто правим заварката, и толкоз. От лесно по-лесно, разбираш ли.

С все още замаяна глава се качих на работническия влак и се върнах в пансиона. Пуснах пердетата, угасих осветлението, изтегнах се на леглото. Имах чувството, че всеки момент Наоко може да дойде и да се мушне при мен. Усетих със затворени очи меката изпъкналост на гърдите й върху своите, чух я да ми шепне и почувствах в ръцете си очертанията на тялото й. В тъмното се върнах към нейния малък свят. Долових аромата на тревата, чух ромона на дъжда в нощта. Представих си я гола, както я бях видял на лунна светлина, видях я да чисти курника и да полага грижи за зеленчуците с онова нейно красиво тяло, загърнато в жълтия дъждобран. Улових еректиралия си член и си представях Наоко, докато свърша. Това като че ли малко проясни ума ми, но не ми помогна да заспя. Чувствах се изтощен, дори отмалял за сън, но това не помогна.

Станах от леглото, отидох до прозореца и отправих разсеян поглед към пилона. Без националното знаме, прикрепено към него, пилонът приличаше на огромен бял кокал, забучен в нощната тъма. Какво ли прави сега Наоко, запитах се. Спи, естествено, спи дълбоко, обгърната от мрака на своя странен малък свят. Дано не я споходят лоши сънища, казах си с надежда.

Бележки

[1] Соева паста. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Харуки Мураками Норвежка гора (6)

Метаданни

Данни

Норвежка гора

Информация

История

Сваляне / Връзки

6

Харуки Мураками
Норвежка гора (6)