Харуки Мураками
Норвежка гора (2)

2

Някога, преди много години — всъщност само преди двайсет години — аз живеех в пансион. Бях на осемнайсет, първокурсник в университета. Още не познавах Токио и за пръв път живеех сам, затова моите притеснени родители ми намериха стая в частен пансион вместо самостоятелна квартира, каквато повечето студенти наемаха. Пансионът осигуряваше храна и различни удобства и навярно помагаше на неопитните си осемнайсетгодишни питомци да оцелеят. Разходите също бяха от значение. Една обща спалня струваше доста по-малко от частна квартира. Стига да имах легло и лампа, нямаше нужда да се купуват други мебели. Що се отнася до мен, аз бих предпочел да наема апартамент и да живея в спокойна самота, ала знаейки какви суми трябваше да похарчат родителите ми за приема и обучението в частния университет, който посещавах, не можех да проявя настойчивост пред тях. Освен това наистина ми беше все едно къде ще живея.

Разположен на един хълм с открити гледки, в центъра на града, дворът на пансиона бе обширен четириъгълник, обграден с бетонна стена. Точно зад входната порта имаше грамаден, извисяващ се бряст. Говореше се, че е най-малко на сто и петдесет години. Ако застанеше под него и вдигнеше поглед, през плътната му завеса от зелени листа човек нямаше да види нито къс небе.

Павираното шосе, тръгващо от портата, завиваше край дървото и продължаваше дълго и право през един широк четириъгълен вътрешен двор, до две триетажни бетонни сгради на пансиона, гледащи една към друга от двете страни на шосето. Бяха големи с много прозорци и създаваха впечатление, че са или жилищни блокове, превърнати в затвори, или затвори, превърнати в жилищни блокове. Но около тях нямаше нищо нечисто, нито пък бяха мрачни. През отворените прозорци, всички с еднакви кремави пердета, които не избеляваха от слънцето, можеха да се чуят радиоприемници.

Отвъд двете сгради на пансиона шосето достигаше до входа на една обикновена двуетажна сграда, на чийто първи етаж имаше столова и къпални, вторият се състоеше от аудитория, стаи за събрания и дори гостни, които така и не разбрах за какво се използваха. Близо до обикновената сграда се намираше третата сграда на пансиона, също на три етажа. Обширни затревени площи заемаха четириъгълния вътрешен двор, а движещите се в кръг пръскачки улавяха при завъртване слънчевата светлина. Зад обикновената сграда имаше спортна площадка, използвана за бейзбол и футбол, и шест тенискорта. Комплексът притежаваше всичко, което бе нужно.

Имаше само един проблем, свързан с това заведение: от него лъхаше на политика. Комплексът се ръководеше от някаква съмнителна фондация, начело с крайнодесен тип, и според мен имаше нещо необичайно изкривено в начина, по който той се управляваше. Това можеше да се открие и в брошурата, която връчваха на новите студенти, и в правилата на пансиона. Прокламираният „основополагащ принцип“ на пансиона беше „да се стреми посредством най-решителни педагогически мерки да възпитава човешки ресурси в служба на нацията“ и много финансови лидери, одобряващи този „принцип“, бяха дали своята лепта за изграждането на комплекса. Такъв беше официалният образ на проекта, при все че онова, което се криеше зад него, бе крайно неясно. Някои казваха, че било начин за измъкване от плащане на данъци, други го смятаха за ефектен рекламен трик на дарителите, а трети твърдяха, че построяването на пансиона било хвърляне на прах в очите на обществеността, за да се прикрие докопване до някакво отлично парче недвижимо имущество. Ала едно беше сигурно: в комплекса на пансиона съществуваше привилегирован клуб на подбрани студенти от различни университети. Те формираха „работни групи“, които се събираха няколко пъти месечно и които включваха и някои от учредителите. На всеки член на този клуб можеше да бъде осигурена добра работа след дипломирането. Нямах представа кои от тези теории бяха верни, ако изобщо имаше такива, но всички те застъпваха предположението, че има „нещо съмнително“ около заведението.

Така или иначе, прекарах в този „съмнителен“ пансион две години — от пролетта на 1968-а до пролетта на 1970-а. Наистина не мога да кажа защо понасях толкова време безропотно това. На езика на всекидневието, за мен практически нямаше разлика дали заведението е дясно или ляво, или пък друго.

Всеки ден в комплекса започваше с тържествено вдигане на знамето. Изпълняваше се и националният химн, разбира се. Едното без другото не върви. Пилонът беше в самия център на двора, където се виждаше от всеки прозорец и на трите сгради на пансиона.

Управителят на източната сграда (моята) отговаряше за знамето. Той беше висок мъж с орлов поглед, в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години. Четинестата му коса бе изпъстрена със сиво, а на почернелия му от слънцето врат имаше дълъг белег (от рана). Носеше се слух, че е възпитаник на военновременната школа за шпиони в Накано, но никой не знаеше със сигурност дали това е така. Втори след него беше един студент, който изпълняваше длъжността на негов асистент. Всъщност никой не познаваше това момче. То имаше най-ниско подстриганата коса на света и винаги носеше тъмносиня студентска униформа. Не знаех името му, нито от коя стая беше, никога не го мярнах в столовата или в банята. Дори не съм сигурен, че беше студент, макар и да можеше да се помисли, че сигурно е студент, като се имаше предвид „Униформата“, която скоро стана неговия прякор. За разлика от сър Накано, Униформата бе нисък, дундест и с нездрав цвят на лицето. Тази страховита двойка вдигаше знамето с Изгряващото слънце всяка сутрин в шест.

Когато за пръв път постъпих в пансиона, истинската необичайност на това събитие често ме подтикваше да ставам рано сутрин, за да съблюдавам този патриотичен ритуал. Двамата се появяваха на двора почти в момента, когато радиото отмерваше сигнала за шест часа. Естествено, Униформата носеше своята униформа и черни кожени обувки, а Накано бе с късо яке и бели гуменки. Униформата държеше обредно сандъче от груба дървесина на полония, а Накано носеше касетофон „Сони“. Накано поставяше касетофона в основата на пилона. Униформата отваряше сандъчето, за да извади прилежно сгънато знаме. После го подаваше почтително на Накано, който го прикрепваше за въженцето на пилона, разкривайки яркочервения кръг на изгряващото слънце на чисто белия фон. Сетне Униформата натискаше копчето за просвирване на химна.

„Нека нашият владетел управлява…“

И знамето се вдигаше нагоре.

„Дорде речните камъчета станат големи, заоблени канари…“

Знамето стигаше до половината на пилона.

„И се покрият с мъх.“

Ето че то беше на върха. Двамата стояха прави и съсредоточени с вперени в знамето погледи. Това си беше цял спектакъл при ясно и ветровито време.

Спускането на знамето привечер се изпълняваше със същото церемониално благоговение, ала в обратна посока. Щом го сваляха, то намираше мястото си в сандъчето. Националното знаме не се вееше нощем.

Не разбрах защо трябваше да бъде снемано нощем. Нацията продължаваше да съществува и след мръкване, а много хора работеха през нощта — бригадите, които поставяха железопътни релси, таксиметровите шофьори, съдържателките на барове, пожарникарите и нощните пазачи: струваше ми се несправедливо, че на подобни хора бе отказана закрилата на знамето. А може би това не беше чак толкова важно и никой в действителност не му обръщаше внимание — с изключение на мен. Всъщност не че много ме засягаше. Просто бе нещо, което понякога ми минаваше през ума.

Според правилата за получаване на стая първокурсниците и второкурсниците се настаняваха по двама, а студентите трета година и тези от най-горния курс имаха самостоятелни стаи. Стаите за двама бяха с размери около три на четири метра, имаха прозорец с алуминиева рамка, който бе в стената срещу вратата, и две бюра до прозореца, поставени така, че обитателите на стаята да могат да учат, обърнати гърбом един към друг. Отляво на вратата имаше един над друг два железни кревата. Наличните мебели бяха здрави и съвсем обикновени и се състояха от две заключващи се шкафчета, малка ниска маса и няколко вградени етажерки. И най-добронамереният наблюдател щеше да се затрудни да назове обстановката поетична. Лавиците в повечето стаи крепяха такива предмети като транзистори, сешоари, електрически гарафи и тенджери, разтворимо кафе, пакетчета с чай, захар на бучки, обикновени кафеварки и купи за приготвяне на рамен^[1]. По стените бяха окачени снимки на разголени момичета от списания или крадени афиши на порнофилми. Едно момче имаше снимка на съвкупяващи се прасета, но тя беше нещо като възражение срещу обичайните голи жени или момичета поппевици, или актриси. Върху рафтовете за книги на бюрата имаше учебници, речници и романи.

Мръсотията в тези стаи само за мъже беше потресаваща. По дъната на кошчетата за отпадъци се бяха полепили плесенясали обелки от мандарини и портокали. Празни консервени кутии, използвани за пепелници, бяха пълни с угарки, които започнеха ли да тлеят, биваха поливани с кафе или с бира и продължаваха да изпускат неприятна миризма. Възчерна нечистотия и късове неопределима материя полепваха по всички купи и чинии на рафтовете, а подовете бяха застлани с опаковки от спагети, празни кутии от бира и капачки. Никому не минаваше през ума да помете и да изхвърли тия неща в кошче за отпадъци. Всяко преминаващо въздушно течение вдигаше облаци прах. Всяка стая имаше собствена ужасяваща миризма, но съставките на тази миризма бяха едни и същи: на пот и боклуци. Мръсните дрехи се трупаха на купчини под леглата и тъй като никой не си правеше труда редовно да проветрява напоените с пот дюшеци, те изпускаха неописуема воня. Като се замисля, струва ми се истинско чудо, че тези кирливи камари не предизвикаха смъртоносни епидемии.

От друга страна обаче, моята стая беше хигиенична като морга. Подът и прозорецът бяха безупречно чисти, дюшеците се проветряваха всяка седмица, всички моливи бяха в несесери и дори пердетата се перяха веднъж месечно. Моят съквартирант беше истински маниак на тема чистота. Никой от другите в пансиона не ми повярва, когато разправих за пердетата. Те просто не знаеха, че пердетата може да се перат. Смятаха ги едва ли не за неотделима част от прозореца. „На това момче май му има нещо“, казваха, лепвайки на съквартиранта ми етикета нацист или есесовец.

Ние нямахме дори снимки на хубави момичета. Не, всъщност имахме една фотография на амстердамски канал. Аз окачих снимка на гола жена, но моят съквартирант я свали. „Хей, Ватанабе, рече той, не си падам много-много по тези неща“ — и вместо нея окачи фотографията на канала. Аз не бях кой знае колко привързан към голото тяло, затова не възразих.

— Какво, по дяволите, е това? — беше винаги всеобщата реакция на амстердамската снимка, когато някое от другите момчета влезеше в стаята.

— А, Есесовеца обича да се празни при вида на това — отвръщах аз.

Казвах го на шега, но всички вземаха думите ми на сериозно — толкова на сериозно, че сам взех да си вярвам.

Всички ми съчувстваха, задето ми се е паднал Есесовеца за съквартирант, ала това всъщност не ме смущаваше особено. Той не ме закачаше, стига да поддържах чиста своята територия, в действителност фактът, че го имах за съквартирант, улесни в много отношения живота ми. Той се занимаваше изцяло с чистенето, грижеше се за проветряване на слънце на дюшеците, изхвърляше отпадъците. Подушваше ме и ми казваше да се изкъпя, ако в продължение на няколко дни бивах твърде зает, за да свърша това. Дори ми обръщаше внимание, щом дойдеше време да отида на бръснар или да подрежа косъмчетата, подали се от носа ми. Единственото, което ме дразнеше, бе, че забележеше ли и една буболечка, пръскаше облаци от препарат против насекоми, и тогава аз трябваше да търся убежище в някоя съседна воняща стая.

Есесовеца специализираше география в държавния университет.

Както сам се изрази, когато се запознахме: „Изучавам ка-ка-картите“.

— Харесваш ли географските карти? — попитах го.

— Да. Когато завърша, ще започна работа в Института за географски изследвания и ще съставям ка-ка-карти.

Още веднъж бях впечатлен от разнообразието на мечти и цели, които животът можеше да предложи. Такова бе едно от най-ранните ми впечатления, когато за пръв път пристигнах в Токио. Хрумна ми, че обществото се нуждае от няколко души — само няколко, — които проявяват интерес, дори са пристрастени към съставянето на географски карти. Странно бе обаче, че някой, който искаше да работи в държавния Институт за географски изследвания заекваше всеки път, изричайки думата карта. Често Есесовеца изобщо не заекваше, но когато произнасяше карта, заекването бе сто процента сигурно.

— Ка-какво смяташ да специализираш? — попита ме той.

— Драма — отвърнах.

— Ще поставяш пиеси?

— А не, само ще чета текстове на пиеси и ще пиша изследвания. Расин, Йонеско, Шекспир и прочие.

Той каза, че е чувал за Шекспир, но не и за другите. Самият аз не знаех почти нищо за тях, просто бях видял имената им в лекционните програми.

— Харесваш ли театъра? — попита той.

— Не особено — отвърнах.

Това го обърка, а когато бе смутен, заекването му се засилваше. Жал ми стана, че бях постъпил така с него.

— Можех да избирам — казах аз. — Етнология, история на Азия. Просто така се случи, че избрах драма, това е всичко — не беше най-убедителното обяснение, което бих могъл да измисля.

— Не схванах — рече той с изражение, сякаш наистина не можеше да загрее. — Аз харесвам ка-ка-картите, затова реших да дойда в Токио и карам родителите си да ми и-изпращат пари, за да изучавам ка-ка-картите. Ами ти, а?

Неговият подход бе по-смислен от моя. Отказах се да му обяснявам мотивите си. После теглихме жребий (кибритени клечки), за да видим кое легло на кого ще се падне. Той получи горното, аз долното.

Висок, с ниско подстригана коса и изпъкнали скули, той винаги носеше едно и също облекло: бяла риза, черен панталон, черни обувки, тъмносин пуловер. Към това, когато ходеше на лекции, прибавяше униформено сако и черна чанта за книги: един типичен дясноориентиран студент. Ето защо всички му викаха Есесовец. Но всъщност никак не се интересуваше от политика. Носеше униформа, тъй като не искаше да си прави труда да подбира дрехи. Нещата, които го занимаваха, бяха от рода на измененията в бреговата линия или прокарването на нов железопътен тунел. Нищо друго. Можеше да говори часове наред на подобни теми, а щом веднъж се разприказваше, на човек не му оставаше нищо друго, освен да избяга или да заспи.

Беше на крак в шест часа сутринта с напева на „Нека нашият владетел управлява“. Което ще рече, че онзи показен обред по вдигане на знамето не беше съвсем безполезен. Обличаше се, отиваше в банята и си измиваше лицето — едно и също всеки ден. Понякога имах усещането, че си вади зъбите един по един и ги мие, всеки поотделно. Върнеше ли се в стаята, тръсваше пешкира си, за да изглади гънките, и го слагаше да съхне на радиатора, сетне поставяше обратно четката за зъби и сапуна си на рафта. Накрая заедно с останалата част от нацията правеше радио-гимнастика.

Имах навик да чета до късно нощем и да спя до осем часа, така че дори когато той започнеше да се влачи из стаята и да се упражнява, не съзнавах нищо — докато не дойдеше време за подскоците. Той се отнасяше много сериозно към тях и караше леглото да подскача всеки път, когато удареше пода. Изтърпях го три дни, понеже ни бяха казали, че съжителството изисква известна степен на търпение, обаче заранта на четвъртия ден нервите ми не издържаха.

— Ей, не можеш ли да правиш това на покрива или някъде другаде? — попитах. — Не мога да спя.

— Но вече е шест и половина! — отвърна той със зяпнала уста.

— Да, знам, че е шест и половина. Щеше ми се да поспя още малко. Не знам как по-точно да го обясня, но се нуждая от сън.

— Няма начин, не мога да правя това на покрива. Някой от третия етаж ще подаде оплакване. А ние се намираме над склад за провизии.

— Тогава излез на двора. На моравата.

— И това не е добра идея. Нямам транзистор на батерии. Трябва да включа радиото в мрежата. А не може да се играе радиогимнастика без музика.

Вярно, че неговият радиоприемник беше една вехтория без батерии. Моят беше портативен транзистор, обаче хващаше само УКВ, за музика.

— Окей, нека да се спогодим — предложих аз. — Прави упражненията си, но зарежи подскоците. Ужасно шумни са. К’во ще кажеш?

— Под-подскоците ли? Какво имаш предвид?

— Подскоците, какво. Подскачането нагоре-надолу.

— Няма такова нещо.

Главата ме заболяваше. Бях готов да се предам, най-малкото да престана да държа на своето. Измъквах се от леглото и започвах да подскачам нагоре-надолу и да пея встъпителната мелодия към радиогимнастиката на NHK.

— За това говоря — казах.

— А, това ли било. Струва ми се, че имаш право. Изобщо не обърнах внимание.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попитах, седнал на ръба на леглото. — Просто премахни тази част от програмата си. Мога да се примиря с останалото. Престани да подскачаш и ме остави да спя.

— Но това е невъзможно — рече той сухо. — Не мога да премахна каквото и да било. Правя тази гимнастика всеки ден в продължение на десет години и още щом започнах, взех да върша всичко по навик. Ако изключа нещо, няма да съм в състояние да правя абсолютно нищо.

Нямах какво повече да кажа. А и какво бих могъл да кажа? Най-бързият начин да сложа край на това беше да го изчакам да излезе от стаята и да изхвърля проклетото му радио през проклетия прозорец, но знаех, че тогава щеше да последва ужасна врява. Есесовеца къташе всичко, което притежаваше. Той се ухили, когато ме видя, че седя на леглото и не намирам думи, и се опита да ме успокои.

— Абе, Ватанабе, защо просто не станеш да се упражняваш заедно с мен? — и отиде да закусва.

 

 

Наоко се изкикоти, когато й разправих историята за Есесовеца и неговата радиогимнастика. Не се опитвах да я разсмея, но и аз накрая прихнах. Макар че нейният смях изчезна след малко, но се зарадвах да го видя за първи път след много време.

Бяхме слезли от влака в Йоцуя и вървяхме покрай дигата близо до гарата. Беше неделен следобед в средата на май. Кратките превалявания сутринта бяха престанали до обяд и южен вятър бе отвял надвисналите облаци. Яркозелените листа на вишните трептяха и разпръскваха във всички посоки слънчеви лъчи. Беше началото на лятото. Хората, с които се разминахме, носеха пуловерите или якетата си наметнати на раменете или в ръка. Всички изглеждаха щастливи на топлото неделно следобедно слънце. Младежите, играещи тенис на кортовете отвъд дигата, се бяха съблекли по къси гащета. Само там, където две монахини в зимни одежди седяха и разговаряха на една пейка, лъчите на лятото като че ли не бяха достигнали, при все че и двете изглеждаха доволни, понеже с удоволствие си бъбреха на слънце. Петнайсет минути вървене и аз вече бях достатъчно потен, за да сваля дебелата си памучна риза и да остана по тениска. Наоко бе запретнала до лакти ръкавите на широкия си сив пуловер. Той беше доста избелял, явно бе пран много пъти. Имах чувството, че много отдавна я бях виждал в този пуловер. Това бе просто едно усещане, не ясен спомен. Тогава още нямах особено много спомени за Наоко.

— Как намираш колективния живот? — попита тя. — Забавно ли е да живееш с толкова много хора?

— Не знам, живея така от около месец. Мисля, че не е чак толкова лошо, търпи се.

Тя спря до едно шадраванче, отпи глътка вода и избърса устата си с бяла носна кърпа, която извади от джоба на панталона си. После се наведе и внимателно завърза връзките на обувките си.

— Смяташ ли, че мога да се справя?

— С кое? Да живееш в пансион ли?

— Аха.

— Струва ми се, че всичко е въпрос на нагласа. Ако искаш, можеш да се оставиш много неща да те дразнят — правилата, мижитурките, които се мислят за голяма работа, съквартирантите, играещи радиогимнастика в шест и половина сутринта. Обаче ако си дадеш сметка, че навсякъде, където и да отидеш, е почти същото, може да се справиш.

— И аз смятам така — подхвърли тя и кимна. Изглежда премисляше внимателно нещо. Погледна ме право в очите, сякаш се взираше в някой необикновен предмет. Видях, че взорът й бе толкова дълбок и ясен, че накара сърцето ми да затупти силно. Осъзнах, че никога не бях имал случай да погледна така в очите й. Това бе първият път, когато двамата вървяхме заедно и говорехме толкова дълго.

— Възнамеряваш да живееш в пансион ли? — попитах я.

— Аха — отвърна тя. — Тъкмо се питах какво ли е да живееш с други хора. И… — явно се помъчи — и не успя — да намери точната дума или израз. Сетне въздъхна и сведе поглед. — О, не знам. Няма значение.

Това сложи край на разговора. Тя продължи да върви на изток, аз я следвах.

Почти година бе изминала, откакто видях Наоко за последно, и през това време тя бе отслабнала толкова много, че не приличаше на себе си. Пълничките бузи — нейна отличителна черта, почти се бяха стопили, а вратът й бе станал тънък и изящен. Не че сега беше мършава или с нездрав вид: имаше нещо естествено и спокойно в начина, по който бе отслабнала, сякаш се бе крила на дълго, тясно място, докато сама бе станала дълга и тясна. И много по-привлекателна отпреди. Исках да й го кажа, но не можах да намеря подходящ начин да се изразя.

Не бяхме планирали да се срещнем, но бяхме попаднали един на друг случайно, в работническия влак до Чуо. Тя бе решила да гледа някакъв филм, а пък аз се бях запътил към книжарниците в Канда — нищо важно нямаше и в двата случая. Тя бе предложила да слезем от влака, което стана в Йоцуя, където зашумената дига се отправя към едно приятно място за разходки при стария крепостен ров. Отново сами, ние нямахме за какво по-специално да говорим и аз не бях съвсем сигурен защо Наоко бе предложила да слезем от влака. Всъщност ние никога не сме имали много какво да си кажем един на друг.

Щом се намерихме на улицата, Наоко тръгна, а аз забързах подире й, на един ярд разстояние от нея. Можех да намаля дистанцията между нас, ала нещо ме възпираше. Вървях, загледан в раменете й и в правата й черна коса. Тя носеше голяма кафява барета и когато извръщаше глава, зървах едно малко, бяло ухо. От време на време тя поглеждаше назад и казваше нещо. Понякога това бе някаква забележка, на която можех да отговоря, понякога бе нещо, на което нямаше как да отвърна. Друг път просто не можех да чуя какво говореше. Така или иначе, на нея като че ли й беше все едно. Още щом бе казала, каквото искаше да каже, тя пак се обръщаше с лице напред и продължаваше пътя си. Е, какво пък, виках си аз, хубав ден за разходка.

Ако се съдеше по походката й, за Наоко това не беше обикновена разходка. На Иидабаши тя сви надясно, излезе на крепостния ров, пресече уличката при Джинбочо, изкачи хълма при Очаномидзу и се оказа на Хонго. Оттам последва трамвайните линии до Комагоме. Интересен маршрут. Когато стигнахме до Комагоме, слънцето залязваше и денят преминаваше в мека пролетна вечер.

— Къде сме? — попита Наоко, сякаш за първи път обърна внимание на околната обстановка.

— В Комагоме — отвърнах аз. — Не разбра ли? Направихме голямата дъга.

— Защо дойдохме тук?

— Ти ни доведе тук. Аз само те следвах.

Отидохме до една закусвалня близо до гарата да изядем по чиния юфка. Измъчван от жажда, си взех една бира. От момента, когато направихме поръчката си, до момента, в който се бяхме нахранили, никой от нас не обели и дума. Аз бях изтощен от целия този път, а тя просто седеше там, с ръце върху масата, и пак обмисляше нещо. Всички места бяха заети в тази топла неделя и хората коментираха новините по телевизията. А ние просто се разходихме от Йоцуя до Комагоме, казах си.

— Ти си в добра форма — рекох, когато изядох юфката си.

— Изненадан ли си?

— Разбира се.

— Искам да те осведомя, че в прогимназията бях бегач на дълги разстояния. Навъртах по десет или петнайсет километра. И откакто се помня, баща ми ме водеше на алпинизъм в неделните дни. Ти знаеш нашата къща — там, близо до планината. Винаги съм имала яки крака.

— Не ти личи — казах аз.

— Знам — отвърна тя. — Всички ме смятат за слабичко момиченце. Но човек не може да добие представа за една книга по корицата. — Към това тя прибави една кратка усмивка.

— Същото важи и за мен — рекох. — Много съм уморен.

— О, съжалявам, мъкнах те със себе си цял ден.

— От друга страна, съм доволен, че имахме възможност да си поговорим. Никога преди не сме го правили, само ти и аз — продумах, опитвайки се безуспешно да си спомня за какво бяхме приказвали.

Тя си играеше с пепелника на масата.

— Питам се… — поде — дали не би имал нещо против… искам да кажа, дали наистина няма да ти е неприятно… Мислиш ли, че бихме могли пак да се видим? Знам, че нямам никакво право да искам това от теб.

— Никакво право ли? Какво имаш предвид?

Тя се изчерви. Моят отговор на молбата й бе навярно малко пресилен.

— Не знам… Наистина не мога да го обясня — каза тя, издърпвайки ръкавите на пуловера си нагоре над лактите и пак надолу. На светлината от лампите в заведението ръцете й имаха прелестен матовозлатист цвят. Не исках да кажа точно думата право. Търсех друг начин да се изразя.

Опряла лакти на масата, тя се загледа в календара на стената, сякаш едва ли не се надяваше да намери там подходящия израз. След като не успя, въздъхна, притвори очи и се заигра с баретата си.

— Няма значение — продумах аз. — Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш. Аз също не съм сигурен как да го предам с думи.

— Изобщо не мога да изразя онова, което искам — продължи Наоко. — Така е от доста време. Опитвам се да кажа нещо, но намирам само погрешни думи — погрешни думи или напълно противоположни на онова, което имам предвид. Правя усилие да се коригирам, а това само още повече влошава положението. Загубвам представа какво се опитвам да кажа, с какво да започна. Сякаш се разцепвам на две и играя на гоненица със себе си. Едната половина преследва другата около голям, дебел стълб. Другото ми „аз“ знае точните думи, ала същинското не може да го хване.

Наоко вдигна глава и ме погледна в очите.

— Нещо стана ли ти ясно?

— Всеки човек се чувства донякъде така — казах аз. — Всеки се опитва да изрази себе си и се ядосва, когато не намира думи.

Наоко изглеждаше разочарована от отговора ми.

— Не, не е и това — рече без допълнително обяснение.

— Във всеки случай ще се радвам да те видя пак — казах. — В неделите винаги съм свободен, а и вървенето ще ми се отрази добре.

Качихме се на линия Яманоте, после Наоко се прехвърли на линия Чуо в Шинджуку. Живееше в мъничък апартамент, забутан в западното предградие Кокубунджи.

— Кажи ми — промълви тя, когато се разделяхме. — Променило ли се е нещо в начина ми на изразяване?

— Мисля, че да — отвърнах, — но не съм сигурен какво точно. Честно казано, знам, че някога се виждахме често, обаче не помня да сме говорили много.

— Струва ми се, че е истина — каза тя. — Във всеки случай, може ли да ти се обадя в събота?

— Разбира се. Ще очаквам да се обадиш.

 

 

За първи път срещнах Наоко през пролетта на втората ми година в гимназията. Тя също беше втора година и посещаваше изискана девическа гимназия, ръководена от една християнска организация. Училището бе толкова изискано, че се смяташе за не изискано да се набляга твърде много на ученето. Наоко беше приятелка на моя най-добър (и единствен) приятел, Кидзуки. Двамата се познаваха едва ли не от рождение, домовете им бяха на няма и двеста метра един от друг.

Както при повечето двойки, които са заедно от детинство, съществуваше една открита непринуденост в отношенията на Кидзуки и Наоко и известно усещане, че искат да бъдат насаме един с друг. Те непрекъснато си гостуваха и ядяха или играеха маджонг^[2] със семействата си. Имах с тях няколко срещи по двойки. Наоко довеждаше за мен някоя своя съученичка и четиримата отивахме в зоопарка, на плувния басейн или на кино. Момичетата, които довеждаше, бяха все привлекателни, но твърде изискани за моя вкус. Спогаждах се по-добре с малко по-грубичките девойки от моята държавна гимназия, с които беше по-лесно да се общува. Никога не можех да кажа какво става в хубавичките главици на момичетата, които тя водеше, а навярно и те не можеха да ме разберат.

След известно време Кидзуки се отказа от опитите си да ми урежда срещи с момичета и вместо това тримата излизахме заедно. Киздуки и Наоко, и аз: странно, но това бе най-удобната комбинация. Включването на четвърто лице винаги правеше нещата малко неловки. Бяхме като телевизионно токшоу, аз бях гостът, Кидзуки — талантливият домакин, а Наоко — неговата асистентка. Него го биваше да заема тази централна позиция. Вярно, че понякога проявяваше сарказъм, който често създаваше впечатление за арогантност, но в действителност бе един деликатен и справедлив човек. Отправяше забележките и шегите си безпристрастно към Наоко и мен, като се грижеше да разбере дали някой от нас не се чувства пренебрегнат. А ако някой от двама ни оставаше твърде дълго смълчан, той правеше така, че да го накара да заговори. Може и да изглеждаше по-грубо, отколкото бе всъщност: той знаеше как да владее и да променя атмосферата на разговора секунда по секунда. В допълнение притежаваше рядка дарба да открива интересни моменти в нечии, общо взето, неинтересни мнения, така че когато разговаряше с него, човек имаше чувството, че е изключително интересна личност, с изключително интересен живот.

И все пак той никак не беше общителен. Бях единственият му истински приятел в училище. Изобщо не можех да разбера защо такъв интелигентен и способен събеседник не насочваше талантите си към по-широк кръг от хора, а се задоволяваше да се концентрира върху нашето малко трио. Нито пък можех да проумея защо ме избра за свой приятел. Бях просто най-обикновен хлапак, който обичаше да чете книги и да слуша музика и никак не се открояваше, та да подтикне човек като Кидзуки да му обърне внимание. При все това ние веднага се спогодихме. Неговият баща беше зъболекар, известен с високите си професионални умения и високите си такси.

— К’во ще кажеш да си чукнем една среща по двойки в неделя? — ме попита той още щом се запознахме. — Моята приятелка ходи в девическо училище и тя ще доведе за теб някоя сладурана.

— Дадено — отвърнах и така срещнах Наоко.

Тримата прекарвахме много време заедно, ала винаги когато Кидзуки излезеше от стаята, Наоко и аз се затруднявахме да общуваме един с друг. Никога не знаехме за какво да говорим. И всъщност нямахме обща тема за разговор. Вместо да приказваме, пиехме вода или си играехме с нещо на масата и чакахме Кидзуки да се върне и да поднови прекъснатия разговор. Наоко не беше особено словоохотлива, а аз обичах повече да слушам, отколкото да говоря, така че се чувствах неловко, когато оставах насаме с нея. Не че бяхме несъвместими като характери: просто нямахме за какво да си говорим.

Наоко и аз се видяхме само веднъж след погребението на Кидзуки. Две седмици след това събитие се срещнахме в едно кафене, за да уредим някаква дребна работа, и когато свършихме, нямахме какво повече да си кажем. Опитах се да засегна няколко теми, ала нищо не се получи. А когато Наоко заговори, имаше известно раздразнение в тона й. Изглежда бе ми ядосана, но не знаех защо. Повече не се видяхме до деня, когато година по-късно се срещнахме случайно във влака до Чуо в Токио.

Наоко навярно ми беше ядосана, тъй като не тя, а аз бях последният човек, който бе видял Кадзуки жив. Може да не беше най-добрият начин да се изразя, но горе-долу разбирах как се чувстваше тя. Ако бе възможно, бих й отстъпил мястото си, но в края на краищата нямаше как да се поправи станалото и нищо не можех да сторя.

Беше хубав майски следобед. След обяда Кидзуки предложи да избягаме от занятия и да отидем да поиграем билярд или нещо подобно. Не проявявах особен интерес към следобедните занятия, така че двамата избягахме от училище, отправихме се бавно по хълма до една билярдна зала на пристанището и направихме четири игри. Когато спечелих небрежно първата игра, той стана сериозен и на свой ред спечели другите три. Което означаваше, че по традиция пак аз трябваше да платя. Докато играехме, Кидзуки не каза нито една духовитост, което бе доста необичайно за него. По-късно изпушихме по една цигара.

— Защо си толкова сериозен? — попитах.

— Днес не исках да губя — отвърна Кидзуки и се усмихна доволно.

Умря същата нощ в гаража си. Прекарал гумен маркуч от ауспуха на своя N-360 до един прозорец, облепил луфта на прозореца и дал пълна газ. Нямах представа колко време му е отнело, докато умре. Родителите му не си били вкъщи, а на посещение при болен роднина, и когато отворили вратата на гаража да приберат колата си, той вече бил мъртъв. Радиото му работело, под стъклочистачката била пъхната някаква разписка от бензиностанция.

Кидзуки не бе оставил предсмъртно писмо, а нямаше никакъв мотив за самоубийство, за който някой можа да се досети. Понеже бях последният човек, видял го жив, ме извикаха на разпит в полицията. Казах на следователя, че Кидзуки с нищо не е показал какво се кани да направи, че е бил съвсем същият както всякога. Полицаят си бе съставил явно лошо мнение за него и мен, сякаш беше съвсем естествено човек, който бяга от час и играе билярд, да се самоубие. Историята приключи с кратка дописка във вестника. Родителите на Кидзуки се отърваха от неговия червен N-360. Известно време самотно бяло цвете бележеше чина, на който бе седял той.

През десетте месеца между смъртта на Кидзуки и дипломирането ми не можех да си намеря място. Започнах да спя с една от съученичките си, но това не продължи и половин година. Всъщност тя никак не ме привличаше. Кандидатствах в частен университет в Токио — учебно заведение с приемен изпит, за който не се наложи да уча много, и не ликувах, когато бях приет. Момичето ме помоли да не отивам в Токио: „На петстотин мили оттук е!“ — изтъкваше като аргумент тя. Аз обаче трябваше да се измъкна на всяка цена от Кобе. Исках да започна нов живот някъде, където не познавах абсолютно никого.

— Преспа с мен и вече изобщо не те интересувам — каза тя плачешком.

— Не е вярно — отвърнах. — Просто изпитвам необходимост да се махна от този град. — Но тя не можеше да ме разбере. И така ние се разделихме. С мисъл за всички неща, които я правеха много по-приятна от другите момичета, аз се качих на бързия влак до Токио, чувствайки се ужасно заради постъпката си, но нямаше как да я поправя. Опитах се да забравя момичето. Когато започнах новия си живот в пансиона, ми оставаше да направя едно-единствено нещо: да престана да приемам нещата много на сериозно; да установя една удобна дистанция между себе си и всичко останало. Да забравя за билярдните маси със зелени плъстени покривки, червените N-360 и белите цветя върху чиновете в училище; да забравя пушека, издигащ се от високите комини на крематориума, и подобните на буци преспапиета в стаите за разпит в полицията. Отначало това проработи. Усилено се помъчих да забравя, но у мен остана нещо неопределено и възлесто, което заседна на гърлото ми. След време тази буца започна да придобива ясна и проста форма, форма, която съм в състояние да предам с думи, като следните:

Смъртта съществува не като противоположност на живота, а като част от него.

Изразено така, това е едно клише, но по онова време го усещах не като думи, а като буцата в гърлото ми. Смъртта съществува — в едно преспапие, в четири червени и бели топки върху билярдна маса, — а ние продължаваме да живеем и да я поемаме с дробовете си като ситен прах.

Дотогава бях разбирал смъртта като нещо напълно отделно и независимо от живота. Бях усещал, че ръката на смъртта неминуемо ще ни грабне, ала до деня, в който се протегне за нас, тя не ни закача. Това ми се беше струвало проста, логична истина. Животът е тук, а смъртта е някъде там, отвъд. Аз съм тук, а не отвъд.

В нощта, когато Кидзуки умря обаче, аз изгубих способността си да разглеждам смъртта (и живота) в такива прости понятия. Смъртта не беше антипод на живота. Тя бе вече тук, в живота ми, тя винаги е била тук и никакво усилие от моя страна нямаше да ми позволи да забравя това. Когато през онази майска нощ смъртта грабна седемнайсетгодишния Кидзуки, тя грабна и мен.

Живях с тази буца в гърлото до следващата пролет, когато навърших осемнайсет, но през цялото време се борех срещу това да стана сериозен. Да започнеш да гледаш сериозно на нещата, не беше същото, като да се приближиш до истината, разбрах аз, макар и смътно. Ала смъртта бе факт, сериозен факт, независимо как го възприема човек. Затънал в това задушаващо противоречие, продължих безкрайно да се въртя в кръг. Сега, когато се връщам към тях, ми се струва, че това бяха особени дни. В средата на живота ми всичко се въртеше около смъртта.