Харуки Мураками
Норвежка гора (11)

11

Рейко ми писа няколко пъти след смъртта на Наоко. „Нямаш никаква вина, твърдеше тя. Никой няма вина, все едно да виниш някого за дъжда.“ Но аз нито веднъж не й отговорих. Какво можех да й кажа? Каква полза щеше да има от това? Наоко вече я нямаше на този свят; тя се бе превърнала в шепа пепел.

Организираха скромно погребение за Наоко в Кобе, в края на август, и когато то мина, се върнах в Токио. Казах на хазяина си, че ще отсъствам известно време, а на шефа си в италианския ресторант, че напускам. На Мидори написах кратка бележка — в момента не исках да се виждаме, но изказвах надежда, че тя ще ме чака още малко. Прекарах следващите три дена по кината и след като изгледах всички нови филми в Токио, стегнах раницата си, изтеглих всичките си пари от банката, отидох на гара Шинджуку и хванах първия попаднал ми експрес, заминаващ от града.

Не мога да се сетя къде ходих през моите пътувания. Доста ясно си спомням гледките, звуците и ароматите, но имената на градовете ми се губят, както и всякакъв смисъл в последователността, в която пътувах от място на място. Движех се от град на град с влак или автобус, или пътувах на автостоп в някой камион. Постилах спалния си чувал на празни паркинги, гари, паркове, речни или морски брегове. Веднъж предумах полицаите да ми позволят да спя свит в кьошето на близък полицейски участък, друг път спах близо до едно гробище. Все едно ми беше къде спя, стига да не пречех на никого и да можех да остана в чувала си колкото ми се искаше. Изтощен от ходене, се пъхвах в спалния си чувал, гаврътвах малко евтино уиски и веднага заспивах. В гостоприемните градове ми носеха храна и мрежи против комари, а в не особено гостоприемните хората се обаждаха в полицията и ме пропъждаха от парковете. На мен, така или иначе, ми беше все едно. Единственото, което исках, бе да замръквам в градове, които не познавам.

Когато парите ми бяха на свършване, се хванах на работа като общ работник за няколко дни, докато изкарам за най-необходимото. Винаги се намираше някаква работа за мен. Просто продължих да се движа от един град до следващия без определена цел. Светът беше голям и пълен със странни неща и непознати хора. Веднъж се обадих на Мидори, тъй като трябваше да чуя гласа й.

— Семестърът започна отдавна, както знаеш — рече тя. — На някои курсове вече правят проверки. Какво смяташ да правиш? Даваш ли си сметка, че те няма вече цели три седмици? Къде си? Какво правиш?

— Съжалявам, но засега не мога да се върна в Токио. Все още не.

— И само това ли ще ми кажеш?

— Наистина не мога да кажа нищо повече в момента. Може би през октомври…

Мидори затвори, без да каже нищо.

Продължих да пътувам. От време на време отсядах в някой евтин хотел и се изкъпвах и избръсвах. Онова, което виждах в огледалото, изглеждаше ужасно. Слънцето бе изсушило кожата ми, очите ми бяха хлътнали и по измършавелите ми бузи имаше странни петна и рани. Изглеждах така, сякаш току-що бях изпълзял от пещера, но все пак приличах на себе си. Бях аз.

По това време се движех по крайбрежието, колкото се може по-далеч от Токио — може би в Тотгори или северния бряг на Хього. Вървенето пеша по брега беше лесно. Винаги можех да намеря удобно място за спане на пясъка. Палех огън от плевели и си изпичах малко сушена риба, която купувах от местен рибар. После малко уиски и слушах шума на вълните, мислейки си за Наоко. Беше толкова странно, че е мъртва и вече не бе от този свят. Не можех да приема, че е истина. Не можех да повярвам. Бях чул как забиваха гвоздеите в капака на ковчега й, но все още не можех да свикна с факта, че се е върнала към нищото.

Не, ликът й бе още жив в паметта ми. Все още можех да я видя как обхваща пениса ми с уста, а косата й пада върху корема ми. Все още усещах топлината й, дъха й по себе си и онзи безпомощен момент, когато не бях в състояние да сторя нищо друго, освен да свърша. Спомнях си го толкова ясно, сякаш се е случило преди пет минути и бях сигурен, че Наоко е още до мен, че все още мога да протегна ръка и да я докосна. Но не, нея я нямаше, тялото й вече не съществуваше на този свят.

В нощите, когато не можех да спя, образът й изплуваше в паметта ми. Нямаше как да го възпра. Твърде много спомени за нея се тълпяха в съзнанието ми и щом някой от тях намереше и най-малката пролука, останалите си пробиваха път в безконечен поток — непрестанен изблик — Наоко в жълтия си дъждобран почиства курника и носи чувала с фураж в онова дъждовно утро; издълбания в средата кейк за рождения ден и усещането, че сълзите й проникват през ризата ми — да, тогава също валеше дъжд; Наоко, крачеща до мен през зимата в палтото си от камилска вълна; Наоко, докосваща баретата, която носеше непрекъснато; Наоко, взираща се в мен със своите невероятно спокойни очи; Наоко, седнала на канапето, със събрани под синята нощница крака и опряна на коленете брадичка.

Спомените се блъскаха подобно на приливни вълни, завличайки тялото ми към непознато място — място, където бях заедно с мъртвите. Там живееше тя и аз можех да разговарям с нея и да я държа в прегръдките си. Смъртта там не беше критичен момент на прекратяване на живота. Смъртта там бе само един от многото елементи, включващи живота. Там Наоко живееше със смъртта у себе си. А на мен казваше: „Не се тревожи, това е само смъртта. Не й позволявай да ти създава грижи“.

На това непознато място не чувствах никаква печал. Смъртта бе смърт, а Наоко — Наоко. „Какъв е проблемът? — питаше ме тя със свенлива усмивка. — Нали съм тук?“ Нейните обичайни малки жестове утешаваха сърцето ми и ми носеха изцеление. „Щом това е смъртта, мислех си, значи тя съвсем не е лошо нещо.“ — „Така е, каза Наоко, смъртта не е нищо особено. Тя е просто смърт. Тук всичко е толкова лесно за мен.“ Наоко ми говореше в промеждутъците между грохота на тъмните вълни.

Накрая обаче приливът се отдръпваше и аз оставах сам на брега. Безсилен, не можех да помръдна; мъката ме забулваше в дълбок мрак и най-подир идваха сълзите. Не чувствах, че плача, а че сълзите просто капят от очите ми подобно на пот.

От смъртта на Кидзуки бях научил едно нещо и смятах, че съм го превърнал в част от себе си под формата на философско убеждение: „Смъртта не е антипод на живота, а естествена част от живота“.

Докато живеем, ние отглеждаме смъртта. Колкото и вярно, може би, да беше това, то бе само една от истините, които трябваше да научим. От смъртта на Наоко научих следното: никоя истина не може да премахне горестта, която изпитваме при загуба на любим човек. Никоя истина, никаква откровеност, никаква мощ, никаква доброта не могат да отстранят тази горест. Единственото, което можем да направим, е да я изтърпим докрай и да научим нещо от нея, ала онова, което научаваме, няма да ни помогне, когато се изправим пред следващата скръб, спохождаща ни внезапно. Вслушвайки се във вълните нощем, вслушвайки се в шума на вятъра ден подир ден, аз се концентрирах върху тези свои мисли. С раница на гръб и пясък в косите се движех все по-далече и по-далече на запад, поминувайки на диета от уиски, хляб и вода.

 

 

В една ветровита вечер, докато лежах, увит в спалния си чувал, и плачех, откъм изоставен стар кораб при мен се отби млад рибар и ми предложи цигара. Приех я и запалих за първи път след повече от година. Той ме попита защо плача и аз почти инстинктивно отвърнах, че майка ми е починала. Не мога да превъзмогна мъката, рекох, и затова съм тръгнал на път. Той каза, че искрено ми съчувства и донесе от жилището си голяма бутилка саке и две чаши.

Вятърът фучеше лудо по пясъчния бряг. Рибарят ми разказа, че майка му починала, когато бил на седемнайсет години. Макар и болна, тя се съсипвала от работа от сутрин до късна вечер. Аз го слушах с едно ухо, пийвах си саке и от време на време измърморвах нещо в отговор. Имах чувството, че слушам история от много далечен свят. За какво, по дяволите, говори това момче, запитах се и съвсем внезапно ме обзе силна ярост; прииска ми се да му извия врата. Никак не ме интересува твоята майка! Аз изгубих Наоко! Нейното красиво тяло изчезна от този свят! Защо, по дяволите, ми разправяш за проклетата си майка?!

Ала гневът ми припламна и угасна бързо. Затворих очи и продължих да слушам с едно ухо безспирното бъбрене на рибаря. Накрая той ме попита дали не съм гладен.

— Не — отвърнах, — но в раницата ми има хляб и сирене, един домат и парче шоколад.

— Какво си обядвал? — попита ме пак.

— Хляб, сирене, домат и шоколад — отговорих.

— Почакай ме тук — каза той и изчезна.

Опитах се да го спра, но той се изгуби в мрака, без да се обърне.

Единственото, което можех да сторя, бе да продължа да пия своето саке. Брегът бе застлан с хартиени парченца от фойерверки, избухнали на пясъка, а вълните се разбиваха о него с неистов грохот. Едно мършаво псе дойде, въртейки опашка и душейки покрай моя лагерен огън в търсене на нещо за ядене, но накрая се отказа и се отдалечи.

Младият рибар се върна половин час по-късно с две кутии суши и още една бутилка саке.

— Трябва да изядеш храната в горната кутия, защото вътре има риба — рече той, — а в долна кутия има само ролца от водорасли и препържени парчета тофу, а те могат да изтраят до утре. Той напълни чашите със саке от новата бутилка. Аз му благодарих и ометох сам храната в цялата горна кутия, макар и да беше повече от достатъчна за двама. След като бяхме изпили толкова саке, колкото можахме, рибарят ми предложи да ме подслони за през нощта, но когато казах, че предпочитам да спя сам на брега, повече не отвори дума за това. На тръгване той извади от джоба си една сгъната банкнота от пет хиляди йени и я пъхна в джоба на ризата ми.

— Ето, рече. Купи си нещо хубаво за хапване. Изглеждаш ужасно.

Отвърнах, че вече е направил предостатъчно за мен и че не мога да приема и пари на това отгоре, ала той отказа да си ги вземе обратно.

— Това не са никакви пари — рече. — Давам ти ги като на приятел. Не му мисли чак толкова, просто ги вземи.

Нямах какво друго да направя, освен да му благодаря и да приема парите.

Когато той си отиде, внезапно си спомних за моята някогашна приятелка, онази, с която бях спал за първи път в трети курс в гимназията. Тръпки ме побиха, като си дадох сметка колко зле бях постъпил с нея. Едва ли изобщо се бях замислял за нейните чувства и желания, или за болката, която й бях причинил. Тя бе толкова мило и нежно момиче, но по онова време не се впечатлявах особено от нейното очарование и по-късно почти не се сещах за нея. Какво ли прави тя сега, запитах се. И дали ми беше простила?

Усетих пристъп на гадене и повърнах до стария кораб. Главата ме болеше от толкова много изпито саке и изпитвах угризения, задето бях излъгал рибаря и бях приел парите. Реших, че е време да се върна в Токио; не можех вечно да продължавам така. Напъхах спалния чувал в раницата, вмъкнах ръцете си през ремъците и се запътих към местната гара. Казах на служителя на гишето за билети, че искам да се върна в Токио колкото се може по-скоро. Той провери разписанието и каза, че бих могъл да стигна в Осака до сутринта, ако се прехвърля от един нощен влак на друг, и оттам мога да хвана бързия влак. Благодарих му и си послужих с банкнотата от пет хиляди йени, която бях получил от рибаря, за да си купя билет до Токио. Докато чаках влака, си купих вестник и проверих датата — 2-ри октомври 1970-а. Значи бях пътувал в продължение на цял месец. Трябваше да се върна в реалния свят.

Едномесечното пътуване нито бе повдигнало духа ми, нито бе смекчило удара от смъртта на Наоко. Пристигнах в Токио в почти същото душевно състояние, в което бях заминал. Дори не можах да се накарам да телефонирам на Мидори. Какво можех да й кажа? Как можех да започна? „Сега вече всичко свърши; ти и аз ще бъдем щастливи заедно?“ Не, това бе изключено. С каквито и думи да си послужех обаче, фактите не се променяха — Наоко бе мъртва, а Мидори жива. Наоко беше купчинка бяла пепел, а Мидори бе живо, дишащо човешко същество.

Бях обзет от чувството, че затъпявам. Въпреки че се върнах в Токио, не правех нищо дни наред, затворен в стаята си. Паметта ми остана фиксирана по-скоро върху мъртвите, нежели върху живите. Стаите, които бях запазил за Наоко, бяха със спуснати кепенци, мебелите — облечени в бяло, первазите — прашни. Прекарвах по-голяма част от деня в тях. И мислех за Кидзуки. „И така, ти най-сетне направи Наоко своя, чух се да му казвам. О, да, тя беше поначало твоя. Сега може би е приобщена към друг свят. Ала на този, в този несъвършен свят на живите, аз направих за Наоко най-доброто, на което бях способен. Опитах се да създам нов живот за двама ни. Но няма значение, Кидзуки. Давам ти я. Все пак ти бе този, когото тя избра. Сред гора, тъмна като дълбините на собственото й сърце, тя се обеси. Някога ти отмъкна част от мен в света на мъртвите, а сега Наоко донесе друга част от мен в този свят. Понякога се чувствам като пазач на музей — на един огромен, празен музей, където никой не идва и аз не бдя за никого, освен за себе си.“

 

 

На четвъртия ден от завръщането ми в Токио получих писмо от Рейко. С бърза поща. Беше кратичка бележка: „Не мога да се свържа с теб от седмици и се тревожа. Моля те, обади ми се. В девет сутринта и девет вечерта ще чакам на телефона“.

Обадих й се в девет часа същата вечер. Рейко вдигна след първото позвъняване.

— Как си? — попита.

— Горе-долу — отвърнах.

— Съгласен ли си да ти дойда на гости вдругиден?

— Да ми дойдеш на гости ли? Имаш предвид тук в Токио?

— Точно така. Искам хубаво да си поговорим.

— Ще напуснеш санаториума?

— Ами няма как иначе да дойда да те видя, нали? Във всеки случай е време да се измъкна от това място. Все пак съм тук от осем години. Ако ме подържат още малко, ще се скапя.

Установих, че ми е трудно да говоря. След кратка пауза Рейко продължи:

— Ще пристигна със скоростен влак в три и двайсет вдругиден. Ще ме чакаш ли на гарата? Спомняш ли си как изглеждам? Или си загубил интерес към мен сега, когато Наоко не е жива?

— Не — отвърнах. — Ще те чакам на гара Токио вдругиден в три и двайсет.

— Няма да ти е трудно да ме познаеш. Аз съм старата дама с калъф за китара. Няма много такива.

 

 

И наистина не ми беше никак трудно да открия Рейко сред навалицата. Тя носеше мъжко яке от туид, бели панталони и червени гуменки. Косата й беше късо подстригана както винаги, с обичайните кичурчета, стърчащи нагоре. В дясната си ръка държеше кафяв кожен куфар, а в лявата — черен калъф за китара. В мига, в който ме забеляза, лицето й се озари от широка усмивка с много бръчици, и аз установих, че също й се усмихвам. Поех куфара й и тръгнах до нея към влака до западните предградия.

— Хей, Ватанабе, откога имаш такава ужасна физиономия? Или сега така е модно в Токио?

— Попътувах малко и през цялото време се храних с боклуци — отвърнах. — Хареса ли ти скоростния влак?

— Никак! — отговори тя. — Човек не може да отвори прозорците. Исках да купя храна в кутия от една сергия над перона.

— Продават и във влака, нали знаеш?

— Да, сандвичи в торбички на безбожни цени. И прегладнял кон няма да ги близне. Много ми се услаждаше храната в кутия на гара Готенба.

— Това е било едно време, преди да се появи влакът-стрела.

— Е, и аз съм от едно време, отпреди да се появи влакът-стрела!

По пътя до Кичиджоджи Рейко гледаше с жадното любопитство на турист пейзажа на Мусашино, преминаващ покрай прозореца на влака.

— Променило ли се е много за осем години? — попитах.

— Не знаеш какво чувствам сега, нали, Ватанабе?

— Не, не знам.

— Страх ме е — рече тя. — Толкова ме е страх, че направо ще се побъркам. Не знам какво трябва да правя, добрах се дотук съвсем сама — тя млъкна за малко. — Но „направо ще се побъркам“ май звучи малко самоуверено, не мислиш ли?

Аз се усмихнах и хванах ръката й.

— Не се безпокой — рекох. — Всичко ще е наред. Дойде сам-сама от толкова далеч.

— Не сам-сама успях да се измъкна от онова място, а заради теб и Наоко. Не можех повече да стоя там без нея и трябваше да дойда в Токио да поговоря с теб. Това е всичко. Ако нищо не се беше случило, навярно щях да прекарам там остатъка от живота си.

Кимнах.

— Какви са ти бъдещите планове? — попитах Рейко.

— Заминавам за Асахикава — отвърна тя. — Напред към пущинаците на Хоккайдо! Една стара приятелка от колежа ръководи там музикална школа и ме покани за две-три години да й помагам. Казах й, че не съм особено ентусиазирана. Най-сетне си върнах свободата, а трябва да замина за Асахикава, така ли? Малко е трудно да ме вдъхнови такова затънтено място.

— Не е чак толкова ужасно — рекох със смях. — Бил съм там. Не е лошо градче. Има си собствена атмосфера.

— Сигурен ли си?

— Напълно. По-добре е, отколкото да останеш в Токио.

— О, да — каза тя. — Нямам къде другаде да отида, а вече изпратих нещата си там. Хей, Ватанабе, обещай, че ще ми идваш на гости.

— Разбира се, ще идвам. Но веднага ли трябва да заминеш? Не може ли да поостанеш в Токио известно време?

— Ще ми се да се помотая тук няколко дни, ако е възможно. Може ли да отседна при теб? Няма да ти се пречкам?

— Няма проблеми — отвърнах. — Имам голям килер, където мога да спя в спалния си чувал.

— Не искам да ти създавам неудобства.

— Няма такова нещо, наистина. Килерът е огромен.

Рейко почука ритмично по калъфа на китарата между краката й.

— Може би ще трябва да привикна с новата обстановка, преди да замина за Асахикава. Просто съм отвикнала от света извън санаториума. Има толкова неща, които не разбирам, и съм нервна. Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш малко да се справя? Само теб мога да помоля за това.

— Ще направя всичко, което е по силите ми да ти помогна.

— Надявам се, че няма да ти преча — каза тя.

— Изобщо няма как да ми пречиш.

Тя ме погледна и ъгълчетата на устата й се извиха нагоре в усмивка, но не каза нищо.

 

 

Почти не разговаряхме през останалата част от пътуването до гара Кичиджоджи и в автобуса до моето жилище. Разменихме си няколко откъслечни коментари върху промените в Токио, пребиваването на Рейко в колежа по музика и за моето пътуване до Асахикава, но не споменахме нищо за Наоко. Бяха минали десет месеца, откакто за последно бях видял Рейко и вървейки рамо до рамо с нея, се почувствах необяснимо спокоен и умиротворен. Помислих си, че усещането ми е познато, а после ми мина през ума, че така се чувствах, когато вървях по улиците на Токио заедно с Наоко. И както двамата с нея не споменавахме и дума за мъртвия Кидзуки, така двамата с Рейко мълчахме за мъртвата Наоко. Тази мисъл ми попречи да продължа да говоря. Рейко поприказва още малко, но като разбра, че нищо няма да кажа, също млъкна. Никой от нас не промълви и дума в автобуса.

Беше един от онези следобеди в началото на есента, когато светлината е ярка и ослепителна, точно каквато беше година по-рано, когато посетих Наоко в Киото. Облаците бяха бели и тънки като кости, небето просторно и високо. Ароматът, носен от лекия ветрец, нюансът на светлината, дребните цветя в тревата, едва доловимият екот, който съпровождаше звуците — всичко това ми подсказваше, че есента пак бе дошла, увеличавайки отдалечеността между мен и мъртвите с всеки кръг на сезоните. Кидзуки беше все още на седемнайсет, а Наоко на двайсет и една — завинаги.

— Ах, каква приятна промяна е да дойдеш на такова място! — каза Рейко, оглеждайки се на всички страни, когато слязохме от автобуса.

— Защото тук няма нищо особено — рекох.

Когато я въведох през задната порта в градината на моята къщурка, Рейко бе впечатлена от всичко.

— Удивително! Ти си направил тези рафтчета и бюрото?

— Да! — отвърнах, наливайки чай.

— Явно имаш сръчни ръце. И поддържаш жилището толкова чисто!

— Под влияние на Есесовеца — подхвърлих. — Той ме направи маниак на тема чистота. Не че моят хазяин недоволства.

— А, твоят хазяин! Трябва да отида да се запозная с него. Предполагам, че домът му е оттатък градината.

— Да се запознаеш с него ли? Защо?

— Какво имаш предвид с това „защо“? Някаква странна възрастна жена се появява в квартирата ти и започва да дрънка на китара. Ще се зачуди какво става. По-добре да направя добро първоначално впечатление. Дори му нося кутия със сладкиши за чай.

— Много находчиво — рекох.

— Мъдростта, която идва с годините. Ще му кажа, че съм ти леля от страната на майка ти, дошла на гости от Киото, така че не ми противоречи. Разликата във възрастта влиза в работа в такива моменти. Никой няма да се усъмни.

Рейко извади кутията със сладки от чантата си и отиде да засвидетелства почитта си. Аз седнах на верандата, изпих още една чаша чай и си поиграх с котката. Минаха двайсет минути и когато Рейко най-сетне се върна, измъкна от чантата си тенекиена кутия с оризови бисквити и каза, че това е подарък за мен.

— За какво си говорихте толкова време? — попитах, дъвчейки една бисквита.

— За теб, естествено — отвърна Рейко, люлеейки в скута си котката и разтърквайки бузата си о нея. — Той каза, че си много възпитан младеж и сериозен студент.

— Сигурна ли си, че мен имаше предвид?

— Не се съмнявам, че говореше за теб — отвърна тя през смях. После, като зърна моята китара, я взе, настрои я и изсвири „Десафинадо“ на Антонио Карлос Жобим^[1]. От месеци не бях слушал китарата на Рейко и сега тя пробуди у мен познатото топло чувство.

— Упражняваш ли се на тази китара? — попита Рейко.

— Търкаляше се в складовото помещение на хазяина, та я взех и дрънкам на нея от време на време. Това е.

— По-късно ще ти дам един урок. Напълно безплатно.

Рейко остави китарата, свали якето си от туид и седнала облегната на опорния стълб на верандата, запали цигара. Носеше риза с къс ръкав.

— Хубава риза, не мислиш ли? — попита.

— Така е — отвърнах. Наистина бе красив модел.

— На Наоко е. Обзалагам се, че не знаеше, че двете носехме еднакъв размер дрехи. Особено когато тя пристигна в санаториума. После малко наддаде на тегло, но въпреки това носехме горе-долу еднакъв размер — блузи, панталони, обувки, шапки. Само сутиените не можехме да си разменяме. Тук съм доста плоска. Та винаги си трампехме дрехи. Те действително бяха нещо като общо имущество.

Щом като го спомена, забелязах, че телосложението й е почти като на Наоко. Поради формата на лицето и тънките ръце и крака винаги бе оставяла у мен впечатлението, че е по-ниска и по-слаба от Наоко, но всъщност беше учудващо едра.

— Якето и панталоните също са нейни — каза Рейко. — Всичко е нейно. Не се ли дразниш, като ме виждаш да нося дрехите й?

— Ни най-малко — отвърнах. — Сигурен съм, че Наоко щеше да се радва, ако знаеше, че някой й носи дрехите — особено пък ти.

— Странно — каза Рейко и леко щракна с пръсти — Наоко не остави завещание или нещо подобно — с едно изключение, за дрехите си. Бе написала набързо един ред в бележника на писалището си. „Моля предайте всичките ми дрехи на Рейко.“ Беше особен човек, не мислиш ли? Защо от всички неща ще е била загрижена тъкмо за дрехите си, когато се е готвела да умре? Кого го е грижа за дрехи? Сигурно е имало куп други неща, които е искала да каже.

— А може би не е така — рекох аз.

Рейко продължи да пуши и като че ли потъна в размисъл. После каза:

— Предполагам, че искаш да чуеш цялата история от начало до край.

— Да — казах. — Моля те разкажи ми всичко.

 

 

— Изследванията в болницата в Осака показали, че състоянието на Наоко се подобрява за момента, но че тя трябва да остане там по-дълго и лекарите да продължат интензивното лечение, от което да има полза в бъдеще. Споменах го в писмото си — онова, което ти изпратих някъде към десети август.

— Да. Спомням си.

— На двайсет и четвърти август ми се обади по телефона майка й да ме пита дали Наоко може да ме посети в санаториума. Искала да прибере вещите, които бе оставила при мен, и понеже не могла да се види с мен известно време, искала да поговорим и може би да пренощува в нашия апартамент. Отвърнах, че би било чудесно. Много исках да я видя и да поговоря с нея. И така, Наоко и майка й пристигнаха на другия ден — на двайсет и пети, с такси. Трите се потрудихме заедно да опаковаме нещата на Наоко и си приказвахме непринудено. Късно следобед Наоко каза, че ще е добре майка й да се върне вкъщи и че с нея, с Наоко, всичко ще е наред. Повикаха такси и майка й си замина. Изобщо не се притеснявахме, защото Наоко изглеждаше в чудесно разположение на духа. Всъщност дотогава аз бях много притеснена. Очаквах да я видя депресирана, изтощена и измършавяла. Знаех колко изтощителни изследвания, лечения и прочие провеждат в тези болници, затова имах известни опасения относно това гостуване. Но един-единствен поглед бе достатъчен да се убедя, че е добре. Изглеждаше много по-здрава, отколкото си бях представяла, усмихваше се и говореше много по-нормално, отколкото последния път, когато я видях. Беше ходила в козметичен салон и излагаше на показ новата си фризура. И аз реших, че няма нищо притеснително, дори майка й да ни остави сами. Наоко ми каза, че този път възнамерява да позволи на лекарите в онази болница да я излекуват веднъж завинаги, а аз рекох, че навярно така би било най-добре. После двете излязохме да се поразходим и все още говорехме безспир, най-вече за бъдещето. Наоко ми каза, че онова, което наистина й се иска, е да се махнем от санаториума и да отидем да живеем някъде двете.

— Да живеете двете ли? Ти и Наоко?

— Точно така — каза Рейко и леко сви рамене. — Отвърнах, че идеята ми се струва добра, но не знам какво ще каже за Ватанабе. И тя рече: „Не се безпокой, ще се разбера с него“. И толкоз. После тя говори за това къде ще живеем и какво ще правим, такива неща. След това отидохме в курника и си поиграхме с птиците.

Извадих една бира от хладилника и я отворих. Рейко запали друга цигара. Котката като че ли заспа в скута й.

— Това момиче вече бе намислило всичко. Сигурна съм, че затова беше толкова енергична и изглеждаше весела и в добро здраве. Сигурно е било голямо облекчение за съзнанието й да смята, че знае точно какво възнамерява да прави. Сетне приключихме с прегледа на вещите й, хвърлихме ненужното в металния бидон на двора и го изгорихме — бележникът, който бе използвала да си води дневник и всички писма, които бе получила. И твоите също. Това ми се стори малко странно и я попитах защо изгаря тези неща. Винаги с такова старание пазеше писмата ти на сигурно място и ги препрочиташе отново и отново. Тя отвърна: „Искам да се освободя от всичко, свързано с миналото, за да мога да се родя отново в бъдещето“. Мисля, че доста се хванах за думите й. Те имаха един вид собствена логика. Помня, че си помислих колко ми се иска тя да оздравее и да бъде щастлива. Беше толкова мила и хубава в този ден. Ще ми се да можеше да я видиш!

Когато приключихме, отидохме в столовата да вечеряме, както бяхме свикнали. После се изкъпахме и аз отворих бутилка хубаво вино, което пазех за специален повод като този, и ние пихме и свирихме на китарата. Бийтълс, както винаги: „Норвежка гора“, „Мишел“, любимите й песни. И двете се чувствахме доста добре. Загасихме лампите, съблякохме се и си легнахме в леглата. Беше знойна нощ. Прозорците ни бяха широко отворени, но не се усещаше освежителен полъх. Навън бе тъмно като в рог, щурците пееха, а въздухът в стаята бе толкова наситен с мириса на летните треви, че беше трудно да се диша. Съвсем неочаквано Наоко заговори за теб — за нощта, когато сте правили секс. Много подробно. Как си я съблякъл, как си я докосвал, как тя разбрала, че се овлажнява, как си проникнал в нея, колко хубаво било — описа ми всичко до най-малките подробности. А аз я попитах: „Как така изведнъж реши да ми разкажеш за това тъкмо сега?“ Имам предвид, че дотогава никога не бе говорила открито с мен за секс. Разбира се, бяхме провели открит разговор за секса като вид терапия, но тя беше твърде притеснена, за да се впуска в подробности. Сега обаче не можех да я спра. Бях шокирана.

И така, тя отвърна: „Не знам, просто искам да говоря за това. Ще престана, ако така предпочиташ“.

А аз рекох: „Не, няма проблеми, продължавай. Ако има нещо, което изпитваш необходимост да споделиш, по-добре е да го изприкажеш докрай. Ще изслушам всичко, което имаш да кажеш“.

И тя продължи да разправя своята история. „Когато той проникна в мен, не можех да повярвам, че толкова боли. Беше ми за пръв път все пак. Бях толкова влажна, че той веднага проникна, но въпреки това умът ми се замъгли — много болеше. Навлезе толкова, колкото можа, помислих си, но после той вдигна краката ми и проникна още по-навътре. Побиха ме студени тръпки, сякаш се потапях в ледена вода. Ръцете и краката ми се вкочаниха и една студена вълна премина през мен. Не разбирах какво става. Помислих си, че може да умра на мига, но, така или иначе, ми беше все едно. Той разбра, че изпитвам болка, спря да се движи, и все още дълбоко в мен, взе да ме целува навсякъде — по главата, шията, гърдите — дълго, дълго. Полека-лека топлината се върна в тялото ми и после, съвсем бавно, той започна да се движи. О, Рейко, беше прекрасно! Вече усещах, че мозъкът ми направо ще се разпадне. Исках да остана така завинаги, да остана в обятията му до края на живота си. Толкова прекрасно беше.“

И тогава аз й рекох: „Щом като е било толкова прекрасно, защо просто не остана с Ватанабе и не продължи да правиш това всеки ден?“

А тя отвърна: „Не, Рейко, разбрах, че то повече няма да се повтори. Разбрах, че беше нещо, което се случва един-единствен път в живота и е неповторимо. Никога преди и след това не съм изпитвала нещо подобно. Никога не съм чувствала, че искам да го направя отново, и никога повече не съм се овлажнявала така“.

Разбира се, аз й обясних, че е нещо, което често се случва на младите жени и че в повечето случаи минава от само себе си с възрастта. И в края на краищата вече се е случило веднъж: няма място за излишно безпокойство и че няма пак да се случи. Самата имах куп проблеми в началото на брака си.

Но тя рече: „Не, не, Рейко. Изобщо не се безпокоя за това. Просто не искам някой пак да проникне в мен. Не искам пак да бъда изнасилена така — от някого“.

Допих си бирата, а Рейко изпуши втората си цигара. Котката се протегна в скута й, застана в друга поза и пак заспа. Рейко, изглежда, не знаеше как да продължи, докато не запали третата си цигара.

— След това Наоко се разплака. Седнах на ръба на леглото й и я погалих по косата. „Не се безпокой, й казах, всичко ще бъде наред. Красиво младо момиче като теб трябва да има мъж, който да я прегръща и да я прави щастлива.“ Наоко бе плувнала в пот и обляна в сълзи. Взех пешкир и избърсах лицето и тялото й. Дори панталонът й бе мокър, затова й помогнах да го събуе — един момент, не си го помисляй, нищо особено не последва. Двете винаги се къпехме заедно. Тя ми беше като по-малка сестра.

— Знам, знам — рекох.

— Както и да е, Наоко каза, че иска да я прегърна. Отвърнах, че е прекалено горещо за прегръдки, но тя каза, че сме заедно за последен път и аз я прегърнах. Само за малко. С пешкира между нас, за да не прилепнат едно към друго потните ни тела. И когато тя се успокои, аз отново я избърсах, облякох й нощницата и я сложих да си легне. Тя веднага заспа дълбоко. Или може би просто се преструваше, че спи. Във всеки случай изглеждаше толкова сладка и красива онази нощ, имаше лице на тринайсет-четиринайсетгодишно момиче, което от раждането си не бе преживявало нищо лошо. Видях това изражение на лицето й и разбрах, че мога да спя спокойно.

Когато се събудих в шест сутринта, нея я нямаше. Нощницата й беше там, където я бе свалила, но дрехите й, гуменките и джобното фенерче, което винаги държах до възглавницата си, липсваха. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Самият факт, че бе взела фенерчето, означаваше, че беше излязла навън в мрака. Прегледах за всеки случай бюрото й и там открих бележката: „Моля предайте всичките ми дрехи на Рейко“. Незабавно събудих всички и се пръснахме в различни посоки да я търсим. Претърсихме мястото сантиметър по сантиметър — от общежитията до околните гори. Отне ни пет часа, докато я намерим. Тя дори си беше донесла парче въже.

Рейко въздъхна и погали котката.

— Пие ли ти се чай? — попитах.

— Да, благодаря — отвърна тя.

Сложих да ври вода и донесох на верандата чайник. Наближаваше залез-слънце. Дневната светлина бе отслабнала и дългите сенки на дърветата стигнаха до краката ни. Отпих от чая си и погледнах към произволната смесица от жълти японски рози, розови азалии и високи, зелени нандини в градината.

— После пристигна линейката и отнесе тялото й, а полицаите започнаха да ме разпитват. Не че имаше какво толкова да питат. Бе оставила нещо като предсмъртна бележка, а те приемаха за дадено, че самоубийството е едно от нещата, които душевноболните извършват. Така че до голяма степен всичко беше формално. Щом си заминаха, аз ти телеграфирах.

— Колко тъжно погребение беше — рекох. — Роднините й, види се, бяха малко смутени, че съм разбрал за смъртта й. Сигурен съм, че не искаха хората да знаят, че е самоубийство. Вероятно дори не трябваше да присъствам там. Което ме накара да се чувствам още по-зле. И щом се върнах, хванах пътя.

— Какво би казал да се поразходим? Може би ще е добре да купим нещо и да приготвим вечеря. Умирам от глад.

— Разбира се. Яде ли те се нещо по-специално?

— Сукияки — отвърна тя. — Не съм го опитвала от години. Често сънувах сукияки и как се тъпча с говеждо, зелен лук, юфка, печено тофу и зеленчуци.

— Разбира се, ще го приготвим, но аз нямам подходящ тиган.

— Остави това на мен. Ще взема назаем от твоя хазяин.

Тя изтича до главната къща и се върна с възголям тиган, газов котлон и гумен маркуч.

— Не е зле, а?

— Не е зле!

Купихме всичките необходими продукти от магазинчета в квартала — говеждо, яйца, зеленчуци, тофу. Аз избрах едно доста сносно бяло вино. Понечих да платя, но Рейко настоя тя да плати всичко.

— Помисли си само как ще ми се смее семейството, ако чуе, че съм оставила племенника ми да плати храната! Освен това нося прилична сума в брой. Така че не се безпокой. Нямах намерение да напусна санаториума без пукната пара.

Рейко изми ориза и го сложи да се вари, а аз изнесох необходимите неща за готвенето на верандата. Когато всичко бе готово, Рейко извади китарата си и като че ли я изпробва с една бавна фуга на Бах. На трудните места нарочно забавяше или ускоряваше темпото, правеше изпълнението безстрастно или сантиментално, като слушаше с видима наслада многообразието от звуци, които изтръгваше от инструмента. Когато свиреше на китарата, Рейко изглеждаше като седемнайсетгодишно момиче, радващо се на нова рокля. Очите й искряха и тя свиваше устни в нещо като лека усмивка. Като свърши, тя се облегна назад, вдигна очи към небето и като че потъна в мисли.

— Имаш ли нещо против да ти говоря? — попитах.

— Ни най-малко — отвърна тя. — Просто си мислех колко съм прегладняла.

— Планираш ли да се видиш със съпруга си или с дъщеря си, докато си тук? Сигурно са някъде в Токио.

— Съвсем наблизо. В Йокохама. Но не, не планирам да се виждам с тях. Сигурна съм, че ти казах преди — за тях е по-добре да нямат нищо общо с мен. Започнали са нов самостоятелен живот. И аз бих се почувствала направо ужасно, ако се срещна с тях. Не, най-добре ще е да стоя настрана.

Тя смачка празната кутия севън старс и извади нова от куфара си, разпечата я и захапа цигара, но не я запали.

— С мен е свършено като човек — рече. — Всичко, което виждаш, е блед спомен от онова, което бях. Най-важната част от мен, онова, което беше в душата ми, умря преди години и аз просто функционирам по памет.

— Но аз те харесвам такава, Рейко, такава, каквато си — блед спомен или каквото е. И онова, което ще кажа, може да няма смисъл, но аз наистина се радвам, че носиш дрехите на Наоко.

Рейко се усмихна и си запали цигарата със запалка.

— Макар и съвсем младо момче, ти действително знаеш как да ощастливиш една жена.

Почувствах, че се изчервявам.

— Само казвам каквото мисля.

— Да, знам — продума Рейко усмихната.

Когато не след дълго оризът бе готов, намазах тигана и наредих продуктите за сукияки.

— Кажи, не е ли сън това — възкликна Рейко, душейки въздуха.

— Не, едно напълно реално сукияки — отвърнах. — Съдейки по собствен опит, разбира се.

Вместо да приказваме, ние се нахвърлихме на яденето с дървените си пръчици, поляхме го с много бира и приключихме с ориз. Чайка се навърташе наоколо, привлечена от миризмата, и ние си поделихме храната с нея. След като се наядохме до насита, седнахме, облегнати на верандата, и гледахме луната.

— Сита ли си? — попитах.

— Напълно — каза с пъшкане Рейко. — Никога през живота си не съм яла толкова много.

— Какво ти се прави сега?

— Искам да изпуша една цигара и да отида на баня. Косата ми е мръсна. Трябва да я измия.

— Няма проблеми. Има една баня наблизо.

— Кажи ми, Ватанабе, ако не възразяваш. Спал ли си с онова момиче Мидори?

— Имаш предвид дали сме правили секс ли? Все още не. Решихме да не го правим, докато не се оправят нещата.

— Ами те вече се оправиха, не мислиш ли?

Поклатих глава.

— Имаш предвид сега, когато Наоко не е жива.

— Не, не това. Взел си решението си много преди Наоко да умре — никога да не напускаш Мидори. Дали Наоко е жива, или не, няма нищо общо с твоето решение. Ти избра Мидори. Наоко избра да умре. Вече си възрастен човек и трябва да поемеш отговорността за решенията си. Иначе всичко ще съсипеш.

— Но аз не мога да я забравя — рекох. — Казах на Наоко, че ще продължа да я чакам, но не устоях на думата си. В крайна сметка й обърнах гръб. Не казвам, че някой е виновен — проблемът си е изпяло мой. Мисля, че нещата щяха да свършат по същия начин, дори и да не й бях обърнал гръб. Наоко открай време избираше смъртта. Но това е далеч от въпроса. Не мога да си простя. Ти ми казваш, че нищо не може да се направи при естествена промяна в чувствата, но моята връзка с Наоко не беше просто нещо. Ако се позамислиш, двамата с нея се свързахме на границата между живота и смъртта. Така беше при нас от самото начало.

— Ако изпитваш болка поради смъртта на Наоко, бих те посъветвала да продължиш да изпитваш тази болка до края на живота си. И ако има нещо, което можеш да научиш от това, трябва да го научиш. Но то не бива да ти попречи да бъдеш щастлив с Мидори. Болката няма нищо общо с връзката ти с нея. Засегнеш ли още повече Мидори, раната може да се окаже нелечима. Така че колкото и да е трудно, трябва да си силен. Трябва да възмъжееш, да станеш още по-зрял. Напуснах санаториума и изминах целия този път до Токио, за да ти кажа това — целия този път с влак.

— Разбирам какво ми казваш, но все още не съм готов да последвам напълно съвета ти. Такова тъжно, малко погребение беше! Никой не бива да си отива така от този свят.

Рейко протегна ръка и ме погали по главата.

— Всички някога ще си отидем така. И аз, и ти.

 

 

Повървяхме пет минути покрай брега на реката до местната обществена баня и се върнахме доста освежени. Отворих бутилката вино и двамата седнахме на верандата да го изпием.

— Слушай, би ли донесъл още една чаша?

— Да — отвърнах. — Но защо?

— Ще устроим наше си погребение на Наоко, само ти и аз. Такова, което няма да е толкова тъжно.

Когато й подадох чашата, Рейко я напълни догоре и я постави върху каменния фенер в градината. После седна на верандата, облягайки се на един стълб, с китарата в ръце и с цигара в уста.

— А би ли донесъл кутия кибрит? Най-голямата, която намериш.

Извадих кибритена кутийка и я оставих до нея.

— Сега искам всеки път, щом изпълня някоя песен, да поставям клечка кибрит и да наредя клечките една до друга. Ще изсвиря всяка песен, за която се сетя.

Отначало Рейко изпълни нежна очарователна интерпретация на „Мила моя“ на Хенри Манчини.

— Ти подари на Наоко плоча с тази песен, нали? — попита.

— Да. За Коледата на по-миналата година. Тя наистина харесваше тази песен.

— И аз я харесвам. Толкова е нежна и красива… — тя изпълни още няколко такта от мелодията и отпи глътка вино. — Чудя се колко ли песни мога да изсвиря, преди да се напия. Ще бъде хубаво погребение, не мислиш ли — не толкова тъжно?

Рейко продължи с Бийтълс, изпълни „Норвежка гора“, „Вчера“, „Мишел“ и „Нещо“. Изпя и изсвири „Слънцето изгрява“, после изсвири „Шутът на хълма“. Аз поставих в редица седем кибритени клечки.

— Седем песни — каза Рейко, като си сръбна още вино и запали поредна цигара. — Тези момчета сигурно са знаели нещо за мъката на живота и за нежността.

Под „тези момчета“ Рейко, разбира се, имаше предвид Джон Ленън, Пол Маккартни и Джордж Харисън.

След кратка почивка Рейко загаси цигарата си и пак взе китарата. И изсвири „Пени Лейн“, „Кос“, „Джулия“, „Когато съм на 64“, „Неудачникът“, „И аз я обичам“ и „Хей, Джуд“.

— Колко песни станаха?

— Четиринайсет — отвърнах.

Тя въздъхна и ме попита:

— А ти? Можеш ли да изсвириш нещо — може би някоя песен?

— Не. Свиря ужасно.

— Тогава изсвири я ужасно.

Взех китарата си и изпълних със запъване „Горе на покрива“, а Рейко си почиваше с цигара и вино. Когато свърших, тя ми изръкопляска.

После изпълни транскрипция за китара на „Павана за една умираща кралица“ от Равел и една прекрасно изчистена интерпретация на „Клер де Люн“ от Дебюси.

— Научих ги и двете след смъртта на Наоко. Нейният музикален вкус никога не се издигна над хоризонта на сантиментализма.

След това изпълни няколко песни на Бакара: „Близо до теб“, „Капки дъжд падат на главата ми“, „Отбий се“, както и „Блус със сватбени камбани“.

— Двайсет — казах аз.

— Аз съм човек-грамофон — възкликна Рейко. — Моите преподаватели щяха да припаднат, ако можеха да ме видят сега.

Тя продължи да си пийва, да пуши и да свири — няколко песни в стил боса нова, Роджърс и Харт, Гершуин, Боб Дилън, Рей Чарлз, Керъл Кинг, Дъ Бийч Бойс, Стиви Уондър, „Песен на сукиякито“, „Синьо кадифе“, „Зелени ливади“ от Кию Сакамото. Понякога затваряше очи и кимаше с глава или тананикаше мелодията.

Когато виното свърши, минахме на уиски. Излях виното от чашата върху каменния фенер в градината и го смених с уиски.

— Докъде стигна бройката? — попита Рейко.

— Четирийсет и осем — отвърнах.

Четирийсет и девета поред песен беше „Елинор Ръгби“, а петдесетата — още едно изпълнение на „Норвежка гора“. След това тя даде почивка на ръцете си и пи малко уиски.

— Може би спи, а? — каза тя.

— Да — отвърнах. — Изумително е.

Рейко ме погледна в очите и каза:

— Сега ме чуй, Ватанабе. Искам да забравиш напълно онова тъжно малко погребение, на което присъства. Запомни това изумителното, което ние устроихме.

Кимнах.

— Ето още малко в добавка — рече тя и като петдесет и първа мелодия изсвири любимата си Бахова фуга. Когато стигна до края, рече почти шепнешком: — Какво ще кажеш да го направиш с мен, Ватанабе?

— Странно — отговорих. — И аз си мислех за същото.

 

 

Влязохме вътре и дръпнахме пердетата. После в затъмнената стая Рейко и аз потърсихме телата си, сякаш за нас това беше най-естественото нещо на света. Свалих блузата и панталоните й, после бельото й.

— Имах доста странен живот — каза Рейко, — обаче не съм си и помисляла, че някога панталонът ми ще бъде събут от мъж, който е с деветнайсет години по-млад от мен.

— Предпочиташ сама да го събуеш ли?

— Не, продължавай. Но не бъди твърде възмутен от всичките ми бръчки.

— Харесвам бръчките ти.

— Ще ме накараш да се разплача — прошепна тя.

Целувах я навсякъде, като специално се постарах да последвам с език набръчканите места. Имаше гърди на момиче. Погалих ги и хванах зърната им между зъбите си, после пъхнах пръст в нейната топла, влажна вагина и започнах да го движа.

— Погрешно място, Ватанабе — прошепна Рейко в ухото ми. — Това е просто една бръчка.

— Не мога да повярвам, че се шегуваш в такъв момент!

— Извинявай — рече тя. — Страх ме е. Не съм го правила от години. Чувствам се като седемнайсетгодишно момиче — дойдох на гости на едно момче в неговата стая, а съвсем неочаквано се оказвам гола.

— Честно казано, чувствам се така, сякаш изнасилвам седемнайсетгодишно момиче.

С пръст в нейната „бръчка“, придвижих устни нагоре към шията и до ухото и хванах едното зърно с пръстите на другата си ръка. Когато дишането й се учести и гърлото й затрепери, разтворих дългите й тънки крака и проникнах в нея.

— Нали няма да направиш така, че да забременея? Ще се стараеш, нали? — промърмори Рейко в ухото ми. — Много бих се притеснила, ако забременея на тази възраст.

— Не се безпокой — казах. — Просто се отпусни.

Когато проникнах докрай, тя потрепери и издаде въздишка. Галейки гърба й, аз се движех в нея и после, съвсем внезапно, свърших. Беше силна, неудържима еякулация. Стиснах Рейко здраво, когато спермата ми заизтича на пресекулки в нейната топлина.

— Извинявай — рекох. — Не можах да се овладея.

— Не ставай смешен — каза Рейко, като ме плесна по задника. — Не бива да се притесняваш. Винаги ли мислиш за това, когато правиш секс?

— Да, почти.

— Е, не го мисли, когато си с мен. Забрави го. Просто се отпусни и прави каквото искаш. Добре ли беше?

— Направо чудесно. Затова не можах да се овладея.

— Сега не е моментът да се владееш. Прекрасно е. И на мен ми беше много хубаво.

— Знаеш ли какво, Рейко?

— Какво?

— Трябва да си намериш любовник. Ти си невероятна. Иначе би било чиста загуба.

— Добре, ще си помисля. Но се питам дали хората си намират любовници и прочие в Асахикава.

След няколко минути пак се възбудих и проникнах в нея. На Рейко й секна дъхът и тя се заизвива под мен. Движех се бавно и овладяно, докато я държах в прегръдките си и разговаряхме. Беше чудесно преживяване да разговаряме така. Кажех ли нещо смешно и я разсмеех, вибрациите се предаваха на мен чрез пениса ми. Останахме в прегръдките си много дълго.

— О, толкова е хубаво — каза Рейко.

— И движението не е лошо — рекох.

— Хайде. Направи го.

Вдигнах краката й и проникнах колкото можах, после се отдадох на удоволствието от усещането да се движа кръгообразно и след като му се насладих напълно, си позволих да свърша.

Онази нощ съединихме телата си общо четири пъти. В края на всеки път Рейко се отпускаше в ръцете ми, трепереща леко, със затворени очи и издаваше дълга въздишка.

— Никога повече не трябва да го правя — до края на живота си. О, моля те, Ватанабе, кажи ми, че е истина. Кажи ми, че мога да се успокоя, защото съм сторила каквото е необходимо, за да живея дълго.

— Никой не може да ти го гарантира — рекох. — Няма как да се разбере.

 

 

Опитах се да убедя Рейко, че със самолет ще е по-бързо и по-лесно, но тя настоя да замине за Асахикава с влак.

— Обичам ферибота до Хоккайдо. И нямам желание да летя на самолет — отсече.

Придружих я до гара Уено. Тя носеше китарата си, а аз — куфара й. Седнахме на пейка на перона да изчакаме пристигането на влака. Рейко беше със същото яке от туид и с белите панталони, които носеше, когато пристигна в Токио.

— Наистина ли смяташ, че в Асахикава не е чак толкова лошо? — попита.

— Градчето е хубаво. Скоро ще ти дойда на гости.

— Наистина ли?

Кимнах.

— И ще ти пиша.

— Обичам писмата ти. Наоко изгори всичките, които й изпрати. А те бяха чудесни!

— Писмата са просто късове хартия — казах. — Изгориш ли ги, онова, което остава в сърцето ти, ще остане; запазиш ли ги, онова, което изчезне, ще изчезне.

— Знаеш ли, Ватанабе, истината е, че ме е страх да замина за Асахикава сама. Затова непременно ми пиши. Винаги когато чета твои писма, чувствам, че си до мен.

— Щом като искаш, ще пиша непрекъснато. Но не се безпокой. Познавам те — ще се справиш, където и да отидеш.

— И още нещо. Някак си усещам, че като че нещо е напъхано в мен. Дали не е фантазия?

— Просто блед спомен — отвърнах и се усмихнах.

Рейко също се усмихна.

— Не ме забравяй — рече.

— Няма да те забравя — отвърнах. — Никога.

— Може никога повече да не се видим, но където и да съм, винаги ще си спомням за теб и за Наоко.

Видях я, че плаче. Не усетих как започнах да я целувам. Хората на перона се втренчиха в нас, но мен вече не ме беше грижа за тези неща. Бяхме живи, тя и аз. И единственото, за което трябваше да мислим, бе, че животът продължава.

— Бъди щастлив — извика Рейко, когато се качи на влака. — Дадох ти всичките нужни съвети. Нямам какво повече да кажа. Просто бъди щастлив. Вземи моят дял от щастие и този на Наоко и ги задръж за себе си.

Подържахме си ръцете за малко и се разделихме.

 

 

Обадих се на Мидори по телефона.

— Трябва да говоря с теб — рекох. — Има един милион неща, за които да ти разкажа. Един милион неща, за които трябва да поговорим. Ти си всичко, което искам на този свят. Искам да те видя и да ти говоря. Искам ти и аз да започнем всичко отначало.

Мидори отвърна с дълго, дълго мълчание — мълчанието на всички тихи дъждове на света, валящи върху всички окосени ливади. Притиснал чело на стъклото, затворих очи и зачаках. Накрая тихият глас на Мидори наруши мълчанието:

— Къде си?

Къде бях?

Стиснал здраво слушалката, вдигнах глава и се обърнах да видя какво има вън от телефонната кабина. Къде бях? Нямах представа. Никаква представа нямах. Къде бе това място? Единственото, което се мяркаше пред погледа ми, бяха безчислените силуети на хора, запътили се незнайно накъде. Отново и отново повиквах Мидори от мъртвата точка на това несъществуващо място.