Алберто Матиоли
Големият Лучано (13) (Павароти, истината за него)

13

Дръжте се, дойде времето на „Павароти и приятели“. Сред безбройните инициативи на Лучано Павароти тази е най-спорната и обсъждана, най-невероятната, но и най-гледаната, някаква смесица от музика, добри чувства, сделки, полемики, реклама, благотворителност, приеми, шеги и предизвикателства. Романси и рап, деца от Афганистан и холивудски звезди, коне (истински) и магарета (нарисувани), лейди Д. и Далай Лама, всичко разбъркано заедно, а резултатът е нещо ако не възхитително, то при всички случаи — ново, в продължение на десетилетие станало част от колективната представа на италианците за поп културата като за някакъв очакван ритуал, в известен смисъл — неизбежен, възпитано разпуснат, естествено телевизионен, винаги различен, но накрая — винаги еднакъв, като Сан Ремо или Мис Италия. В центъра той, Големият Лучано, превърнал се като че ли в поп звезда, тоест, икона на самия себе си. Но го слушат да пее невероятни дуети с така наречените му „приятели“ (много от тях среща за пръв път именно на концерта) и дори този, който няма представа какво всъщност е тенор, благодарение на подобни прояви получава известна информация. В края на краищата нищо друго не успя така както „Павароти и приятели“ да създаде и утвърди мита за Павароти като „голяма личност“, национален паметник, архииталианец в телевизионен формат. В краткосрочен план това е успех, защото му създава такава популярност, каквато никой с неговия занаят никога не е имал. Що се отнася до перспективата — не я виждам. Павароти наистина рискува да бъде запомнен като голям, дебел господин, със съмнително черна брада, натъпкан във фрак, да изпълнява с усилие някакви песнички заедно с Джованоти или Андреа Бочели, а големият тенор да бъде забравен. Така както понякога той самият забравяше, че е. Но неговите възражения на тези, които го критикуват, са: „За мен единствената разлика, съществуваща в полето на музиката, е между хубавата и лошата музика.“ Не липсват прецеденти. Нима знаменитата Монсерат Кабайе не изпя веселата „Барселона“ заедно с другата голяма примадона Фреди Меркюри? Но „Павароти и приятели“ никога не създава нещо толкова фантастично…

От „Павароти и приятели“ има седем издания между 1992 и 2003 години, с две прекъсвания през 1993 и 1997, когато в Модена в парка „Нови Сад“, бивш градски хиподрум, прекръстен по този начин в чест на един ужасен югославски град, с който червената Модена се побратими през епохата на комунизма, бе показана поредната реплика на Тримата тенори, за да се съберат пари за реконструкция на „Фениче“ във Венеция и „Лицео ди Барселона“ — два исторически театъра, с еднакъв край а ла фламбе. Формално концертът на концертите бе нещо като апендикс към конкурса за надбягвания на хиподрума, кръстен на името на Павароти. Той винаги е имал слабост към конете, до такава степен, че бе създал близо до дома си, в покрайнините на Модена, напълно оборудван център, където се провеждаше важно надбягване. Много бързо обаче концертът затъмни надбягването. Дълъг е списъкът на участниците и ще бъде скучно да ги изброяваме. Разбира се, имаше и големи имена. От чужденците ще спомена Боб Гелдоф, Браян Адамс, Анита Бекер, Боно (два пъти), „Дъ Едж“, Браян Ено, Майкъл Болтън, Саймън Ле Бон, Елтън Джон, Ерик Клептън (два пъти), Лайза Минели, Шерил Кроу, „Спайс Гърлс“, Селин Дион, Джон Бон Джови, Стиви Уондър, Натали Кол, Биби Кинг, Джо Кокър, Кинг, Рики Мартин, Лайнъл Ричи, Марая Кери, Глория Естефан, Бойзоун, Джордж Майкъл, „Юритмикс“, Скънк Аненси, Енрике Иглесиас, Трейси Чапман, Каетано Велозо, Бари Уайт, Анастейша, Лу Ред, Джеймс Браун, Стинг, Грейс Джонс, „Дийп Пърпъл“. От италианците: Дзукеро (рекорд от шест концерта), Лучо Дала, Джорджа, Андреа Бочели (три пъти), Джованоти, Лигабуе, Пиеро Пелу, Едуардо Бенато, Ерос Рамацоти, Пино Даниеле, Лаура Паузини (два пъти), Ренато Дзеро, Алекс Брити, Джани Моранди, Биаджо Антоначи, Ирене Гранди, Фиорела Маноя, Пати Право, Елиза, Джино Паоли, Раф и още много други.

Формулата е проста. Всяка звезда „носи“ една своя песен, а друга е преработена за дует с Павароти. И после — големият финал събира всички с някой голям хит, без значение класическа или забавна музика. Всичко това върху огромна сцена, монтирана пред прашната ограда на бившия хиподрум, и пред публика, разделена на две: отляво креслата на платилите повече или на достатъчно известните, за да бъдат поканени (те влизат като на ревю, пристъпвайки бавно по червената пътека, за радост на фотографите); отдясно — поляната за платилите по-малко, обикновено младежи, фенове на някой от участниците. Представлението се предава директно от телевизията, първия път водеща бе Алба Париети, след това винаги Мили Карлучи, която се справя отлично с английския и с предлозите, професионалистка, ценена високо от Павароти. Зад кулисите управлението на трафика от звезди и прочее е в ръцете на Николета Мантовани — тук тя е много повече на мястото си, отколкото в гримьорните на една опера. Биоложката върши — и то добре — работа, която наистина й харесва: музикален продуцент. Организира всичко с група сътруднички, повечето верни приятелки или съученички. Тя е избирала певците, свързвала се е с тях и предполагам, е обяснявала на мъжа си кой кой е. Ако „Павароти и приятели“ продължи толкова години, заслугата е нейна (в случай, че все пак решим да говорим за заслуга).

Но първият опит (27 септември 1992 година) не премина добре. Тогава избухна известният скандал с плейбека. На два пъти по време на концерта Павароти само се преструваше, че пее в дует — така да се каже — с Лучо Дала „Карузо“ и с Дзукеро „Мизерере“. Теоретично двете песни са изключително подходящи за гласа му, а втората е написана за него. Проблемът обаче бе в това, че за Павароти плейбекът бе новост и той още не бе успял да го разбере. Бе очевидно дори за тези на десети ред, че движението на устните не е в синхрон с това, което се чува, представете си какво е било за тези пред телевизорите, с близките планове на изключително обърканата физиономия на тенора. Той се оправда с липса на достатъчно време за репетиции, представяйки за пръв път алибито на благотворителните цели, станало по-късно дежурно оправдание при всяка липса, най-вече на добър вкус. На често срещания въпрос: „Лучано, какво те накара да го направиш?“ отговорът бе: „Направих го заради борбата с таласемията.“ Средствата, събрани от концерта на плейбек, отидоха в Центъра за трансплантация на костен мозък в Пезаро на професор Лукарели и фондация „Берлони“ за борба с болестта. След това Павароти отрязва: „В различни случаи съм доказал, че мога да пея.“ Но досадната случка го кара да направи пауза от една година. От тогава предпочита да пее на живо.

При следващото издание през деветдесет и четвърта година „Павароти и приятели“ определя окончателно своята физиономия. Звездите пристигат, казват няколко думи в подкрепа на благотворителната кампания за момента, отказват се от заплащане и дори от капризите си. Или поне се ограничават. Най-натоварен бе той, Маестрото, тъй като в знак на внимание и уважение пееше с всеки от гостите. За аранжорите това означаваше огромно напрягане на фантазията, тъй като с Лайза Минели е лесно, песента не може да бъде друга, освен „Ню Йорк, Ню Йорк“, но не е никак лесно да намериш нещо, с което да събереш Павароти и „Спайс Гърлс“. След това, разбира се, идва проблемът всяка година да научиш Тенора на различни нови парчета. Да, не става дума да пееш Шьонберг, а някаква модерна песничка, но вече знаем, че Павароти бе навлязъл във фазата, когато му бе трудно да научи нещо ново, каквото и да е то. Сигурно мнозина, докато са гледали концертите по телевизията, са се питали защо пред Маестрото има някаква прозрачна поставка, на пръв поглед напълно излишна. Всъщност това бе екран, по който, невидими за публиката, преминаваха текстовете на песните. А услужливият маестро Леоне Маджера, ако не беше на диригентския подиум, така или иначе бе наблизо, за да успокоява приятеля си и да му подава първите тонове от „Certe notti“ или „Serenata rap“.

Музикалните резултати бяха противоречиви. Според Павароти най-големият хит, тръгнал от концертите му, бе „Мис Сараево“. Песента е на Боно и „Дъ Едж“ за войната на Балканите, написана от Боно. Той вече е доказал името си на борец за подпомагане на държавите от Третия свят и е привилегирован посредник между ръководителите на държавите и правителствата. Песента се определя като парче „с черен хумор, почти дадаистичен“, направена е от семпли тонове, достигаща максималния си патос с появата на Павароти и цигулките. Лучано пее на италиански трогателни откъси, описващи чувствата на едно момиче от бивша Югославия, престанало да вярва в любовта. Ако се разходим през десетте години на рискови дуети, ще видим, че те въздействат със своята невъздържана сантименталност, например „Holy Mother“ с Клептън, „Certe notti“ с Лигабуе, „Peace wonted just to be free“ с Уондър и други. Имаше и случаи, когато дуетът бе само начин да се представи не особено добре една хубава песен („Pazza idea“ с Пати Право и „Il cielo in una stanza“ с Джино Паоли). Така или иначе през поп нощите не всички котки бяха черни. Големите личности в по-голяма или по-малка степен успяваха да се справят добре, групите от типа „чуй и изхвърли“ заедно с Големия Лучано получаваха своите петнайсет минути слава. Ако „Funiculi funicula“, изпята заедно с Акуа, можеше да мине за деменциален делириум, то „Viva for ever“ със „Спайс Гърлс“ (вече във формат четири) си бе просто делириум. Катастрофално беше, когато някой си позволяваше част от ария: Майкъл Болтън пее сам „Nessun dorma“ или Грейс Джоунс пее с Павароти „Pourquoi me reveiller“. Това са кошмари, които понякога се повтарят, особено ако си преял. Почти всички, особено чужденците, демонстрираха професионализъм, малко поизкривен, но действащ. До степен, че винаги възможният инцидент (става дума за музикален, защото дипломатически имаше предостатъчно) бе избягван. Само един път се наложи да започнат от начало поради липса на синхрон. Това стана по време на концерта през 2000 година с Биаджо Антоначи и песента „Se e vero che chi sei“.

Всякакви претенции за добър вкус бяха премълчавани заради благотворителния характер на концертите и факта, че участниците го правеха безплатно, но не без печалба: колко струва появяването ти в най-гледаното време на екраните на най-големите телевизии? Благотворителните цели се избираха между най-обсъжданите от новинарските екипи световни събития: децата от Босна, Гватемала, Косово, Камбоджа, Тибет, Афганистан, Ангола, Ирак, изобщо обиколка в света на войните и кланетата. Откриването от Павароти на „Мюзик Сентър“ в Мостар бе изключително рекламирано медийно събитие. Като резултат музикално-благотворителната машина устоя на множеството опити да се демонстрират каквито и да е претенции. Всяко издание на „Павароти и приятели“ даваше повод да се търси под вола теле около финансите на Тенора: проверка от данъчните на банковите му сметки, журналистически проверки доколко е наистина ефективно това, което се прави, проверки на децата от Афганистан, доведени в Италия с нередовни документи, полемики за неплатени сметки и т.н. В края на краищата това е нормално поведение към събитие, въртящо се около собственото си величие. Отговорите бяха поверени на хладнокръвната Николета. Именно тя в навечерието на последното издание обясни, че „Павароти и приятели“ се е превърнал в благотворителен колос: двайсет и един милиарда от старите лири (около единайсет милиона евро), събрани за десет години. Досега никой не е успял да докаже, че това не е вярно. Естествено най-знаменитият благотворителен концерт в света привличаше професионалисти в благотворителността от всички краища на планетата. През деветдесет и пета година дойде ред на лейди Даяна, вече фалирала като принцеса на Уелс и бъдеща кралица на Англия (трудна роля, изискваща стил и професионализъм, качества, присъщи на бившата й свекърва), но обявена за фея на благотворителността, звезда на глобалната политическа коректност, много повече икона на поп културата от някои приятели на сцената. Появи се на концерта в Модена на 5 септември 1995 година, прекръстен веднага на „Д-дей“, и се настани между телевизионни старлетки, натруфени стилисти, побъркани фотографи, пощурели журналисти и монументални бодигардове. Нейният свят. Подари на кмета Джулиано Барболини една своя снимка заедно със синовете й (съпругът вече бе отлъчен). Беше с бяла, много къса и доста изрязана рокля и потъна в хилядите шалчета на Павароти, отдадена на дълга прегръдка, посветена на телевизионните камери. Прекалено гореща, поне за крепост на английския консерватизъм, какъвто е „Дейли Телеграф“: „Правилно и необходимо ли бе британска принцеса да прегръща един шоумен чужденец?“ Знае се, че поздравите с целувки и прегръдки са разпространени и от другата страна на Ламанша, но сливането на Лейди Ди с Големия Павароти беше обсъдено прекомерно обстойно: „Интимна прегръдка пред публика“. Ужас! „Когато принцесата на Уелс е щедро прегърната от оперен певец с наднормено тегло, целувките наистина трябва да приключат.“ В действителност образът на Даяна изглеждаше създаден точно за „Павароти и приятели“, да го кажем така: бе черешката върху тортата. Естествено, домакинът бе изключително поласкан от присъствието й. До степен, че да отиде в Лондон по повод погребението й, но без да пее, защото „не се пее със сълзи в гърлото“.

Пет години по-късно почетен гост бе Далай Лама. За щастие той беше по-сдържан. Ограничи се с това да се качи на сцената и със слънчева усмивка около минута да ръси будистки мъдрости, посрещнат от изправената на крака и аплодираща го публика: „Краят на живота е радост и щастие, мислете за самите себе си“ (доста неясно, тъй като всички присъстващи имаха илюзията, че са се събрали именно за да мислят за другите).

Истинското забавление бе зад кулисите, там се опитваше най-доброто от парка за забавления „Паваротиленд“: възможността да се размесят в един необикновен, но симпатичен кратер малкият стар свят на операта и малкият град от италианската провинция с най-големите рок звезди в света. Заслужава си да се видят физиономиите при пристигането за репетициите на Елтън Джон в невероятен костюм в граховозелено на черни точки. Или Ерик Клептън и Спайк Ли (режисьор на концерта през деветдесет и осма), захванали се с пърженото и отличния ориз в ресторанта на тенора „Европа-92“, оставени в ръцете на невероятно симпатичния собственик Чезаре Кло, който ръководеше като на шега огромния трафик от знаменитости и тортелини. Изобщо не е сигурно, че ще успеете да се промъкнете, преодолявайки блиндираната и все по-строга охрана, но най-забавното място бе зад кулисите, за да се насладите на непрекъснатото движение на „приятелите“.

Знаменито бе пристигането на „Спайс Гърлс“, останали вече четири, след като са се сбогували с Гери. Групата е тръгнала към залез, без да е направила каквото и да е, за да си заслужи славата. Появиха се изключително възбудени за репетициите, провеждани в един голям хотел, заобиколени от горили (личната им охрана) и охраната на хотела. Бях там по чиста случайност. Когато пристигна, Павароти ме видя в групата от журналисти, настанили се отпред, и тъй като в този момент край него нямаше никой от антуража му, за да помага, маестрото ме повика. Нещо, за което съм му изключително благодарен. Не е лесно начинание да напъхаш Павароти в асансьор, но в замяна успях да се вмъкна на репетициите. Така че бях точно до Тенора, когато Мел Би, Ема, Виктория и Мел Си нахлуха в стаята, подхвърляйки едно: „Хай, Пав!“ Шашнат, той се обърна към мен: „Тия пък кои са?“ „Маестро, знаете ги, «Спайс Гърлс»…“ Всичко е ясно, започват прегръдки, целувки, снимки и репетиция на парчето, на която веднага се разбра, че „Viva forever“ ще бъде пълен провал. Така и стана. Изобщо персоните зад кулисите представляваха невероятен коктейл: хористи от „Росини“, американски бодигардове, приятели и приятелки на звездите, на Ники, затрупани с работа дискографи и сервитьори от ресторанта с хранителни муниции, истерични пресаташета и стари приятели, с които Павароти играеше карти. Срещнах и нотариуса на Павароти, Енрико Спаньоли: той кротко чакаше артистите да подпишат отказ от възнаграждение, както предвижда правото, когато правиш нещо безплатно. Върви, че обяснявай на Селин Дион или на Стиви Уондър какво означава тази декларация…

Както всички хубави (така де…) неща „Павароти и приятели“ не продължи много. При последните концерти формулата започваше да губи силата си. Това бе нещо вече видяно при Тримата тенори. Събитието е такова именно защото е необичайно, единствено. Когато се превърне в рутинно, започва да се разпада, става предвидимо и безсмислено. Беше важно самият Павароти да избегне някои прояви, които в дадения контекст изглеждаха прекалено кичозни. Обяснението за благотворителност още издържаше, но навярно трябваше да се обърне по-голямо внимание на образа на благотворителя. Освен това по целия свят подобни прояви вече не бяха експеримент, случваха се често и понякога резултатите не бяха по-лоши (например Стинг пее балади от времето на Елизабет).

Помилването дойде от страна на РАИ през 2003 година. Много прозаично, но проблемите бяха свързани с пари. През тази година държавната телевизия предложи за концерта осемдесет процента по-малко средства от дадените преди. Николета контраатакува и поиска поне петдесет, предлагайки да плати разликата от собствения си джоб, по-скоро от този на мъжа й. Не се постигна съгласие. „Павароти“ така или иначе се проведе на двайсет и седми май с добър асортимент от „приятели“: Боно, Ерик Клептън, Лаура Паузини, Андреа Бочели, това, което остана от „Куин“, Лайнъл Ричи, Рики Мартин, „Дийп Пърпъл“, обичайния Дзукеро. Но имаше още един удар. „Медиасет“, получила покана да замени РАИ, не прие. Така алтернативните проекти, обявени от Николета, да направят такъв концерт в Ню Йорк, в Монте Карло, в Бразилия, така и си останаха проекти. Тенора започна да прибира платната и май нямаше особено желание да започне отново.

От десетте години „приятели“ останаха СД-та, рекламирани от ДЕККА след хиляди проблеми с авторски, ексклузивни и други права, и средствата, събрани за някои добри, хуманни и забравени каузи. На мен специално ми остана споменът за смаяната физиономия на Лучаноне, когато се оказа лице в лице с четири непознати девойчета, подвикващи: „Хай, Пав!“