Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- ねじまき鳥クロニクル, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отяпонски
- Емилия Масларова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина
ИК „Колибри“, София, 2007
Редактор от японски: Дора Барова
Художник на корицата: Стефан Касъров
Коректор: София Бранц
Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Печатница „Симолини“
История
- —Добавяне
9.
ДРенажните канали и абсолютната недостатъчност на електричество
Мая Казахара изследва естеството на перуките
На другата сутрин, след като изпратих Кумико, отидох да поплувам в басейна. Най-добре беше да плуваш сутрин, така се избягваха тълпите. Щом се прибрах у нас, си направих кафе и седнах да го изпия в кухнята — размишлявах за странната недовършена история на Крита Кано и се опитвах да си припомня в хронологичен ред всички събития в живота й. Колкото повече си припомнях, толкова по-странна ми се виждаше историята, не след дълго обаче мозъкът ми започна да мърда по-бавно и ми се доспа. Преместих се в хола, легнах на канапето и затворих очи. След миг вече спях и сънувах.
Сънувах Крита Кано. Но преди да се появи тя, сънувах Малта Кано. Носеше тиролска шапка с голямо, ярко оцветено перо. Помещението беше пълно с народ (беше нещо като голяма зала), но шапката на Малта Кано веднага прикова вниманието ми. Малта седеше сама на бара. Пред нея имаше нещо като голяма тропическа напитка, но не виждах дали тя я пие.
Аз бях с костюма, бях си сложил и папийонката. Веднага щом зърнах Малта Кано, се опитах да се придвижа в нейна посока, ала тълпата продължаваше да ми препречва пътя. Докато стигна до бара, Малта си беше тръгнала. Тропическата напитка си стоеше върху плота пред празния й стол. Разположих се на съседния стол и си поръчах уиски с лед. Барманът ме попита какво точно уиски предпочитам и аз отговорих „Къти Сарк“. Наистина ми беше все едно каква марка ще ми налее, но „Къти Сарк“ беше първото, което ми дойде на ум.
Ала още преди барманът да ми е дал уискито, усетих, че някой ме хваща отзад за ръката съвсем леко, сякаш пипа нещо, което всеки момент може да се разпадне. Обърнах се. Там стоеше мъж без лице. Не можех да кажа дали наистина е без лице, ала мястото, където би трябвало да бъде лицето му, тънеше в сянка и аз не виждах какво има зад нея.
— Насам, господин Окада — рече мъжът. Опитах се да кажа нещо, ала още преди да съм отворил уста, той допълни: — Елате с мен, ако обичате. Имаме съвсем малко време. Побързайте.
Без да пуска ръката ми, непознатият ме поведе с бърза крачка през навалицата към някакъв коридор. Не се съпротивлявах, тръгнах след него по коридора. В края на краищата мъжът знаеше как се казвам. Все пак не се оставях някакъв непознат да ме води където си иска. Във всичко това имаше някаква причина и цел.
След като повървяхме известно време по коридора, мъжът без лице спря пред някаква врата. На табелката беше написан номер: 208.
— Не е заключена. Вие трябва да я отворите.
Подчиних се. Зад вратата имаше просторна стая. Доколкото виждах, бе част от апартамент в старовремски хотел. Таванът беше висок, на него висеше старовремски полилей. Полилеят не светеше. Единствената светлинка в помещението идваше от малък мъждив аплик. Пердетата бяха плътно спуснати.
— Ако ви се пие уиски, господин Окада — рече мъжът без лице, — имаме колкото искате. „Къти Сарк“, нали така? Пийте, не се притеснявайте.
Той посочи барчето до вратата, после я затвори тихо и ме остави сам. Дълго стоях насред стаята, не знаех какво да правя.
На стената имаше голяма маслена картина. На нея беше изобразена река. Погледах я известно време с надеждата да се успокоя. Високо над реката светеше луна. Тя озаряваше с блед светлик отсрещния бряг, но толкова слабо, че не виждах почти нищо освен смътни очертания, които сякаш се сливаха.
Скоро ми се допи уиски. Понечих да отворя барчето и да си налея, както бе предложил мъжът без лице, но барчето не искаше да се отвори. Онова, което приличаше на врати, се оказа добра имитация. Опитах се да натисна или да дръпна различните части, които се подаваха навън, но барчето си остана затворено.
— Не е лесно да се отвори, господин Окада — каза Крита Кано. Забелязах, че и тя стои там — пак с прическата и дрехите от началото на шейсетте. — Трябва да мине известно време, докато барчето се отвори. Днес и дума не може да става. По-добре се откажете.
Докато я гледах, тя смъкна дрехите си с лекота, сякаш отваряше грахова шушулка, и най-неочаквано, без обяснение, застана гола пред мен.
— Разполагаме със съвсем малко време, господин Окада, нека свършим възможно най-бързо. Съжалявам, че ви притискам, но си имам причини. Беше ми доста трудно дори да дойда тук.
После тя се приближи, разкопча панталона ми и сякаш е най-естественото нещо на света, извади члена ми. Сведе очи с изкуствени мигли и го лапна. Устата й беше по-голяма, отколкото си бях представял. Вътре в нея веднага се възбудих. Докато жената движеше език, завитите краища на косата й потреперваха като от лек ветрец и ме милваха по бедрата. Единственото, което виждах, бяха косата и изкуствените й мигли. Седнах на леглото, а жената коленичи, с лице заровено между краката ми.
— Престанете — казах аз. — Нобору Ватая ще дойде всеки момент. Не искам да го виждам тук.
Крита Кано махна уста от члена ми и отвърна:
— Не се притеснявайте. Поне за това разполагаме с предостатъчно време.
Прокара език по члена ми. Не исках да свършвам, ала не можех да се спра. Имах чувството, че е всмукан и отделен от мен. Устните и езикът на жената се бяха впили като хлъзгави твари. Свърших. Отворих очи.
Страхотно. Отидох в банята, изпрах си нацапаните гащи и застанах под топлия душ, за да се изкъпя старателно и да отмия лепкавите усещания от съня. Колко ли години бяха минали от последния ми мокър сън? Помъчих се да си спомня, но не можах, беше изтекло доста време.
Излязох изпод душа и още се бършех, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Кумико. Беше ми малко неловко да разговарям с нея след изживяването с друга жена, което току-що ми се беше присънило.
— Звучиш странно — каза тя. — Какво има?
Лекотата, с които долавяше такива неща, беше стряскаща.
— Нищо — отвърнах аз. — Задрямал съм. Ти ме събуди.
— О, така ли? — рече Кумико.
Усетих в слушалката недоверието й, но от това се стегнах още повече.
— Както и да е, извинявай. Довечера ще позакъснея — допълни жена ми. — Ще си дойда някъде към девет. Ще вечерям навън.
— Добре — отвърнах. — Аз ще хапна нещо. Не се притеснявай.
— Наистина извинявай — каза Кумико, сякаш за нещо се беше сетила.
После малко помълча и затвори.
Няколко секунди гледах слушалката. След това отидох в кухнята и си обелих ябълка.
* * *
През шестте години, откакто бях женен за Кумико, не бях спал нито веднъж с друга жена. Което не означава, че не съм пожелавал друга или не съм имал възможност да изневеря. Просто не съм се възползвал от тези възможности. Не мога да обясня защо, вероятно е свързано с начина, по който степенувам нещата в живота.
Все пак веднъж бях прекарал нощта с друга. Харесвах я, знаех, че би спала с мен. Но накрая не го направих.
От няколко години бяхме колеги в юридическата кантора. Тя бе две-три години по-млада от мен. Работата й беше да вдига телефона и да съгласува нещата, беше много оправна. Бърза и с невероятна памет. Каквото и да я попиташ, ти отговаряше: кой къде работи и какво, коя папка в кой шкаф е, такива работи. Уговаряше всички срещи. Всички я обичаха и разчитаха на нея. Двамата бяхме доста близки. Няколко пъти бяхме ходили на по питие. Не беше точно красавица, но на мен ми харесваше.
Когато дойде време да напусне, защото се омъжваше (заради работата на мъжа й се налагаше да се премести на остров Кюшу), няколко колеги я поканихме за по едно последно питие заедно. След това двамата с нея трябваше да се приберем с един и същ влак и тъй като беше късно, аз я изпратих до тях. Тя ме покани на кафе. Притеснявах се да не изпусна последния влак, ала знаех, че може и да не се видим повече, а и ми се щеше да се поободря, затова реших да се кача. Тя живееше в апартамент, в каквито живеят повечето сами момичета. Вътре имаше хладилник, възголям за сам човек, и етажерки за книги и за стереоуредбата. Една приятелка й била дала хладилника. В съседната стая колежката ми се преоблече в по-удобни дрехи и направи кафе в кухнята. Седнахме на пода и започнахме да си говорим.
По едно време, когато изчерпахме всички теми, тя ме попита така, сякаш й е хрумнало току-що:
— Можеш ли да посочиш нещо, нещо конкретно, от което много те е страх?
— Не — отговорих аз, след като помислих. Страхувах се от много неща, но не можех да откроя само едно. — А ти?
— Аз се страхувам от дренажни канали — отвърна младата жена и обхвана с ръце коленете си. — Знаеш ли какво е това?
— Нещо като канавки, нали?
В съзнанието ми не изникна точно определение на думата.
— Да, но са подземни. С капаци. В тях е тъмно като в рог.
— Ясно — казах аз. — Дренажни канали.
— Родена съм и съм израсла в провинцията. Във Фукушима. До нас имаше поток, съвсем малък, нещо като вада за поливане на нивите. На едно място се скриваше под земята и се вливаше в дренажния канал. Когато това се случи, сигурно съм си играела с по-големите деца. Била съм само на две-три годинки. Другите ме сложиха в малка лодка и ме пуснаха надолу по потока. Вероятно са го правили и друг път, тогава обаче валеше дъжд и водата беше придошла. Лодката им се изплъзна и ме понесе право към отвора на дренажния канал. Той щеше да ме всмуче, ако по една случайност наблизо не стоеше някакъв селянин. Сигурна съм, че е нямало да ме намерят никога. — Тя прокара ляв показалец по устата си, сякаш за да провери дали още е жива. — И досега помня какво точно се случи. Лежа по гръб и водата ме носи. Отстрани потокът се издига над мен като каменни стени, отгоре е синьото небе. Наситено, яркосиньо. Течението ме носи шеметно. Все по-бясно и по-бясно. Аз обаче не разбирам какво означава това. После внезапно проумявам: отпред има мрак. Истински мрак. Той се приближава и ще ме глътне. Вече усещам как студената сянка започва да ме обгръща. Това е най-ранният ми спомен. — Тя отпи от кафето. — Уплашена съм до смърт — сподели с мен младата жена. — Толкова съм уплашена, че вече не издържам. Чувствам се както онзи път, сякаш течението ме носи към отвора и аз не мога да се отскубна.
Извади от дамската си чанта цигара, сложи я в устата си и я запали с клечка кибрит, после издиша бавно и дълго дима. За пръв път я виждах да пуши.
— За брака си ли говориш? — попитах аз.
— Да — потвърди жената. — За брака си.
— Има ли някакъв проблем? — полюбопитствах. — Нещо конкретно?
Тя поклати глава.
— Едва ли — отвърна — Всъщност няма. Само куп дребни нещица.
Не знаех какво да й кажа, но обстоятелствата изискваха да кажа нещо.
— Според мен преди сватбата всеки се чувства в една или друга степен така. „О, не, допускам ужасна грешка!“ Вероятно нямаше да е нормално, ако не се чувстваше така. Когато избираш с кого да прекараш живота си, взимаш важно решение. Естествено е да си уплашена, но чак толкова?
— Лесно е да се каже: „Всички се чувстват така. Всички са еднакви“ — възрази тя.
Единайсет часът мина и замина. Трябваше да намеря начин да изведа разговора към успешен край и да се махна оттук. Но преди да съм изрекъл и дума, младата жена най-неочаквано ме помоли да я прегърна.
— Защо? — изумих се аз.
— За да заредиш батериите ми — отвърна тя.
— Да заредя батериите ти ли?
— Тялото ми е останало без електричество. От няколко дни не съм мигнала. Още щом се унеса, и се събуждам, а после сън не ме лови. Не мога да мисля. Изпадна ли в такова състояние, някой трябва да зареди батериите ми. Иначе не мога да живея. Наистина.
Взрях се в очите й — дали не е пияна, но те отново си бяха нейните обичайни умни, прозорливи очи. Тя съвсем не бе пияна.
— Но нали след седмица се омъжваш. Можеш да накараш мъжа си да те прегръща колкото искаш. Всяка нощ. Хората се женят за това. Никога вече няма да оставаш без електричество.
— Проблемът е сега — натърти тя. — Не утре, не след седмица или месец. Сега съм останала без електричество.
Стиснала устни, тя се вторачи в ходилата си. Бяха съвършени. Малки и бели, с десет красиви нокътчета. Очевидно жената наистина искаше някой да я прегърне, затова я притиснах до себе си. Всичко беше много странно. За мен тя не беше нищо повече от оправна симпатична колежка. Работехме в една юридическа кантора, разказвахме си вицове, от време на време ходехме да пийнем. Ала тук, далеч от службата, в нейното жилище, докато я прегръщах, ние не бяхме нищо друго освен топла плът. На служебната сцена бяхме играли поверените ни роли, но след като бяхме слезли от сцената, след като бяхме изоставили временните образи, които си поднасяхме взаимно, се бяхме превърнали в неуверена, разколебана плът, в топли парчета месо, снабдени със сърца, мозъци, храносмилателна система и полови органи. Бях обхванал с ръце гърба й, а тя бе притиснала до мен гърди. Бяха по-големи и меки, отколкото си бях представял. Облегнат на стената, седях на пода, а жената се бе сгушила в мен. Останахме в това положение дълго и се прегръщахме, без да казваме и дума.
— Така добре ли е? — попитах с глас, който не прозвуча като моя.
Сякаш някой друг говореше вместо мен.
Тя не каза нищо, но аз усетих, че кима.
Беше с трикотажна блуза и тънка пола, която й стигаше до коленете, но по едно време усетих, че отдолу е гола. Веднага се възбудих и жената май го усети. Чувствах топлия й дъх върху врата си.
Накрая не спах с нея. Но все пак й „зареждах батериите“ до два след полунощ. Тя ме помоли да съм останел, докато заспяла. Заведох я до леглото и я сложих да легне. Тя обаче дълго време остана будна. Облече си пижама, а аз продължих да я прегръщам и да я „зареждам“. Докато я притисках в обятията си, почувствах, че страните й пламтят и сърцето й бие учестено. Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но не знаех какво друго да сторя. Най-простото бе да преспя с нея, ала успях да залича от съзнанието си тази възможност. Инстинктите ми подсказаха да не го правя.
— Много те моля, не ме намразвай — рече жената. — По-силно е от мен, останало ми е съвсем малко електричество.
— Не се притеснявай. Влизам ти в положението — уверих я аз.
Знаех, че трябва да се обадя вкъщи, но какво щях да кажа на Кумико? Не исках да я лъжа, а бях наясно, че няма да бъда в състояние да й обясня какво става. След малко това вече ми се струваше без значение. Да става, каквото има да става. Тръгнах си в два часа и се прибрах чак в три. Едвам намерих такси.
Кумико беше бясна, разбира се. Седеше будна на кухненската маса и ме чакаше. Казах, че съм поизлязъл да се почерпя с колегите и да поиграем маджонг. Толкова ли не съм могъл да се обадя по телефона, попита жена ми. Отвърнах, че не съм се сетил. Тя не ми повярва и лъжата лъсна почти веднага. От години не бях играл маджонг, пък и не ме бива в лъжите. Накрая изплюх камъчето и си признах. Разказах на Кумико всичко от начало до край — без частта с възбуждането, естествено, — като продължих да твърдя, че не съм правил нищо с жената.
Кумико не ми говори три дни. В буквалния смисъл. Не ми каза нито дума. Спеше в другата стая, хранеше се сама. Това бе най-голямата криза, пред която се бе изправял бракът ни. Кумико наистина ми бе много сърдита и аз разбирах какво й е.
След три дни на мълчание тя ме попита:
— Какво щеше да си помислиш ти на мое място? — това бяха първите думи, които ми каза. — Ами ако аз се бях прибрала в три призори в неделя сутринта, без дори да ти се обадя? „През цялото това време бях в леглото с един мъж, но ти не се притеснявай, не съм правила нищо, моля те, повярвай ми. Просто му зареждах батериите. Какво толкова, дай да закусим и да си лягаме.“ Нима твърдиш, че е нямало да се ядосаш и си щял да ми повярваш?
Продължих да мълча.
— А още по-лошото е — продължи жена ми, — че ме излъга. Каза, че си отишъл да се почерпиш и да играеш маджонг. Опашата лъжа! Как искаш да ти повярвам, че не си спал с нея?
— Извинявай, че те излъгах — рекох аз. — Не биваше да го правя. Но единствената причина да те излъжа е, че ми беше много трудно да ти обясня. Повярвай: наистина не съм правил нищо нередно.
Кумико отпусна глава върху масата. Имах чувството, че въздухът в кухнята става все по-рядък.
— Не знам какво да кажа — продължих аз. — Не мога да ти обясня, мога само да те помоля да ми повярваш.
— Добре де. Така да бъде, ще ти повярвам — рече жена ми. — Но и ти запомни: някой ден вероятно и аз ще направя същото. И когато това стане, искам и ти да ми повярваш. Имам това право.
Кумико не упражни правото си. Често се питах как ли ще се почувствам, ако го направи. Сигурно щях да й повярвам, но и моята реакция безспорно щеше да бъде точно толкова сложна и трудна за преодоляване, както реакцията на жена ми. Само като си помислех, че ме е заплашила и тя да го направи — защо? Но сигурно тогава се е чувствала точно така.
* * *
— Господин Птицата с пружината! — чу се откъм градината.
Беше Мая Казахара.
Още си подсушавах косата, но излязох на верандата. Момичето седеше върху перилото и гризеше нокътя на палеца си. Пак беше със слънчевите очила, както онзи път, когато се запознахме, с бял панталон и черно поло. Държеше подложка за листове.
— Прекатерих се — оповести Мая и посочи циментовия зид. После изтръска отзад панталона си. — Досетих се, че не съм сбъркала къщата. Радвам се, че е твоята! Представяш ли си, ако се бях натресла в друга къща! — извади от джоба си пакет цигари и запали една. — Е, как си, Господин Птицата с пружината?
— Мисля, че добре.
— Сега отивам на работа — заяви момичето. — Защо не дойдеш с мен? Работим по двама и си е за предпочитане да съм с някого, когото познавам. Ако се падна с някой нов, ще има да ме подпитва през цялото време: „На колко години си? Защо не си на училище?“ Ужас. Или пък ще се окаже някой извратеняк. И това се случва, да знаеш! Хайде, ела с мен, Господин Птицата с пружината!
— Каква е работата — онова проучване, което ти възлага производителят на перуки ли?
— Да — потвърди Мая. — Единственото, което трябва да правиш, е от един до четири да броиш плешивите глави по Гинза[1]. Лесно е! И за теб е само добре дошло. Както е тръгнало, и ти някой ден ще оплешивееш, не е зле да видиш как стоят нещата сега, когато още имаш коса.
— Добре де, ами ти? Няма ли да те накажат в училище, ако те спипат, че си избягала и вършиш такива неща посред бял ден на Гинза?
— А, не. Ще им кажа, че провеждам социологическо проучване. Винаги се хващат.
Понеже нямах планове за следобеда, реших да отида. Мая Казахара звънна във фирмата, за да каже, че отиваме. Докато говореше по телефона, се превърна в много възпитана млада жена: „Да, уважаеми господине, бих искала да ме включите в една група с него, да, точно така, благодаря ви много, да, разбирам, да, след пладне ще бъдем при вас.“ Оставих на Кумико бележка, че до шест ще се върна, в случай че тя се прибереше рано, после излязохме с Мая Казахара.
Фирмата за перуки се намираше в квартал Шимбаши. В метрото Мая Казахара ми обясни как се провежда проучването. Щели сме да застанем на някой ъгъл и да броим всички плешиви (или оплешивяващи) мъже, които минават покрай нас. Щели сме да ги класифицираме според степента на плешивост: В — онези, чиято коса е започнала леко да оредява, Б — онези, които са загубили доста от нея, и А — онези които наистина са плешиви. Мая извади от папката брошура и ми показа примери за трите стадия.
— Нали виждаш кои глави в коя категория попадат? Няма да влизам в подробности, че ще откарам до довечера. Но вече получи представа, нали?
— Да, получих — отвърнах аз, без да изпитвам особена увереност.
От другата страна на Мая Казахара седеше възпълен мъж, който очевидно работеше в голяма компания — и който съвсем определено попадаше в категория Б: той постоянно надзърташе притеснен в брошурата, но момичето сякаш не забелязваше колко изнервящо му действа това.
— Аз ще ги редя по категории, а ти ще стоиш до мен с бланката за проучването. Ще ги вписваш в А, Б или В, както ти кажа. И готово, фасулско, нали?
— Сигурно — рекох аз. — Но защо изобщо провеждат такова проучване?
— Не знам — каза момичето. — Правят го из цяло Токио: в Шинджуку, Шибуя, Аояма. Вероятно се опитват да разберат в кой квартал има най-много плешивци. Или да видят какво е съотношението между типовете А, Б и В сред населението. Знае ли човек? Имат толкова пари, че се чудят какво да правят с тях. Могат да ги пилеят и за такива неща. В бизнеса с перуки печалбите са огромни. Служителите получават много по-големи премии, отколкото в големи фирми. Знаеш ли защо?
— Не. Защо?
— Перуките са нетрайни. А на бас, че не знаеш: издържат две, най-много три години. Колкото по-добре са направени, толкова по-бързо се износват. Бързооборотна стока са. Защото прилепват по черепа: косата отдолу изтънява още повече. А стане ли това, си принуден да купиш нова перука, за да запазиш съвършения си образ. И помисли: какво ще направиш, ако носиш перука, а след две години тя вече се е скапала, какво ще ти мине през главата? Ще си помислиш ли: карай, перуката ми се развали. Вече не мога да я нося. Но трябва да се изръся с доста пари, за да купя нова, ето защо от утре тръгвам на работа без перука. Това ли ще си помислиш?
Аз поклатих глава:
— Вероятно не.
— То се знае, че не. Веднъж сложиш ли перука, ще носиш, докато си жив. Тя се превръща в нещо като твоя съдба. Затова и производителите на перуки печелят толкова много. Неприятно ми е да го кажа, но те са като наркотрафикантите. Зарибят ли те, си техен до гроб. Да си чувал на някой плешивец внезапно да му е поникнала коса? Лично аз не съм. Една перука сигурно струва най-малко половин милион йени, по-гъстите вървят и по един милион. А през две години на теб ти трябва нова! Ужас. Дори колата ти служи по-дълго, четири-пет години. А после можеш да я продадеш на старо.
— Сега разбирам какво имаш предвид — казах аз.
— Освен това производителите на перуки държат и свои си фризьорски салони. Мият перуките и подкъсяват истинската коса на клиентите. Помисли само: не можеш да седнеш на стола на обикновен бръснар, да смъкнеш перуката и да кажеш: „Така и така, искам да ме подстрижете.“ Дори само от тези фризьорски салони приходите са огромни.
— Знаеш много — отбелязах с искрено възхищение.
Мъжът от категория Б до Мая слушаше захласнат разговора ни.
— Разбира се — потвърди тя. — Момчетата във фирмата ме харесват. Разказват ми какво ли не. Печалбите в този бизнес са огромни. Правят перуките в Югоизточна Азия, на такива разни места, където има евтина работна ръка. Дори взимат косата оттам, от Тайланд или Филипините. Жените си продават косата на фирмите за перуки. На някои места така изкарват пари за чеиз. Знае ли човек какво става на този свят! Гледаш някого до теб, а той може би носи косата на някоя индонезийка.
Ние с мъжа от категория Б огледахме инстинктивно другите във вагона.
* * *
Отбихме се във фирмата в Шимбаши, за да вземем плик, в който имаше бланки за проучването и моливи, фирмата уж държеше втория по големина пазарен дял, но бе много потайна, на входа нямаше дори табела, така че клиентите да не се притесняват, когато влизат и излизат. Името на фирмата не бе написано нито върху плика, нито върху бланките. В отдел „Проучване на пазара“ попълних регистрационен формуляр за наемно лице на плаващо работно време, в който посочих името, адреса, образованието и възрастта си. Вътре във фирмата бе невероятно спокойно. Никой не крещеше по телефона, никой не блъскаше със запретнати ръкави по клавиатурата на компютъра. Всички бяха облечени спретнато и си гледаха тихо и съсредоточено работата. Както би могло да се очаква, нямаше плешиви мъже. Някои може би дори носеха изделието на фирмата, но лично аз не успях да ги разпозная. От всички фирми, които съм посещавал, тази ми се видя най-странната.
Отидохме с метрото до Гинза. Бяхме подранили, бяхме и гладни, затова отскочихме да хапнем по един хамбургер.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, ако беше плешив, щеше ли да носиш перука? — попита Мая Казахара.
— Чудя се — отвърнах аз. — Не обичам нещата, които отнемат време и създават главоболия. Ако започна да оплешивявам, вероятно няма да предприема нищо.
— Чудесно — одобри момичето и избърса с хартиената салфетка кетчупа по устата си. — Така и трябва. Плешивите изобщо не изглеждат чак толкова зле, колкото си мислят. Лично аз съм на мнение, че излишно се травмират.
— Чудя се — повторих аз.
* * *
Следващите три часа седяхме на входа на метрото при сградата на „Вако“ и броихме плешивите мъже, които минаваха. Да гледаш отгоре хората, които слизат в метрото и се качват по стълбите, бе най-точният начин да определиш степента на плешивост на една или друга глава. Мая Казахара казваше „А“, „Б“ или „В“, а аз записвах. Очевидно го беше правила много пъти. Нито веднъж не се запъна, не се поколеба и не се поправи, причисляваше всяка глава към съответната категория много бързо и точно, като изричаше буквите тихо и отчетливо, та минувачите да не я усетят. Ако наведнъж минеха много плешиви глави, момичето трябваше да изстреля като картечница буквите: „ВВБАБВ-ВААВВБББ.“ По едно време при нас дойде изискано облечен старец (с буйна снежнобяла коса) — да види какво правим.
— Извинявайте — рече ми той след малко, — но разрешете да попитам какво всъщност правите?
— Проучване — отговорих аз.
— Какво проучване? — продължи да любопитства дядката.
— Социологическо — уточних аз.
— ВАВАБВ — намеси се Мая Казахара.
Изисканият старец не бе никак убеден, но продължи да ни наблюдава, докато накрая се отказа и си тръгна.
Когато часовникът отсреща даде знак, че е станало четири часът, ние приключихме с проучването и се върнахме в закусвалнята да пийнем по кафе. Работата уж беше лека, а установих, че вратът и раменете ми, кой знае защо, са вдървени. Вероятно бе заради потайността на онова, което правехме, заради гузното чувство, че броя толкова подло плешивите мъже. Забелязах, че през цялото време, докато се връщахме с метрото в управлението на фирмата в Шимбаши, аз по инерция вписвам всяка плешива глава в категория А, Б или В, и от това насмалко да ми се доповръща. Опитах се да спра, но явно бях набрал инерция. Предадохме бланките с проучването и си получихме възнаграждението — доста добро за времето и усилията, които бяхме вложили. Подписах се във ведомостта и прибрах парите в джоба си. Взехме с Мая Казахара метрото до Шинджуку, а оттам по линия „Одакю“ се прибрахме. Вече бе започнал най-натовареният час. За пръв път от доста време се возех в препълнен влак на метрото, но това не ме изпълни с особена носталгия.
— Хубава работа, нали? — попита Мая Казахара, докато стоеше до мен във вагона на метрото. — Лесна е, заплащането не е лошо.
— Доста добро е — съгласих се аз и продължих да смуча лимоновия бонбон.
— Ще дойдеш ли с мен и следващия път? Можем да го правим по веднъж в седмицата.
— Защо не? — съгласих се аз.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — рече Мая Казахара след кратко мълчание, сякаш внезапно й беше хрумнало нещо, — обзалагам се, че хората се страхуват да не оплешивеят, защото покрай това се сещат за края на живота. В смисъл, когато косата ти започва да пада, сигурно имаш чувството, че животът ти свършва… и ти си направил гигантска крачка по посока на смъртта, към Големия край.
Позамислих се над думите й.
— Със сигурност може да се възприеме и така — съгласих се аз.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, понякога се питам какво е да умираш малко по малко през дълъг период от време. Как мислиш?
Не знаех накъде бие, затова наместих ръка върху дръжката във вагона и се взрях в очите на Мая.
— Можеш ли да ми посочиш пример какво разбираш под това „да умираш малко по малко“?
— Ами… не знам. Хванат си като в капан в мрака съвсем сам, нямаш нищо за ядене, нищо за пиене и малко по малко умираш…
— Сигурно е ужасно — отбелязах аз. — Болезнено. Ако мога да избирам, не бих искал да умра така.
— Но в крайна сметка, Господин Птицата с пружината, животът не е ли това? Не сме ли всички ние хванати като в капан някъде в мрака, взели са ни храната и водата и ние умираме бавно, малко по малко?…
Засмях се.
— Прекалено млада си, за да бъдеш такава… песимистка — казах аз, като употребих чуждицата.
— Песи… какво?
— Песимистка. В смисъл че гледаш само черната страна на нещата.
— Песимистка… песимистка… — заповтаря тя отново и отново на себе си чуждата дума, а после ме погледна сърдито. — Аз съм само на шестнайсет години — заяви Мая — и не знам много за света, но едно знам със сигурност. Ако аз съм песимистка, значи възрастните, които не са песимисти, са пълни кретени.