Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (65)

36.
Разказ за патешкия народ

Сенки и сълзи

(Гледната точка на Мая Казахара: 6)

„Здравей отново, Господин Птицата с пружината.

Ей, тези писма стигат ли изобщо до теб?

Написала съм ти тонове писма и вече наистина се питам дали изобщо ги получаваш. За адреса ти не съм съвсем сигурна, не пиша адрес на подателя, така че сигурно ги трупат на рафта за ненамерени получатели в пощата и те си стоят непрочетени и прашни. Все пак реших: карай, ако не ги получаваш, не ги получаваш, какво толкова? Драскам си ги тия неща, но за мен най-важно е, че излагам мислите си върху хартия. Лесно ми е да го правя, ако си представя, че ти пиша на теб, Господин Птицата с пружината, и аз не знам защо. Ей, наистина, защо ли?

Но ми се иска да прочетеш точно това писмо. Надявам се и се моля да го получиш.

А сега ще ти разкажа за патешкия народ. Да, знам, споменавам ти за пръв път за него, но слушай сега.

Казвала съм ти вече, че фабриката, в която работя, е разположена в огромен парк с гора, езеро и така нататък. Страхотно е за разходки. Езерото е доста голямо и там живее патешкият народ, общо дванайсетина птици. Не знам какъв е редът в семейството им. Вероятно и те си имат някакви вътрешни отношения, някои членове се разбират по-добре с едни и не толкова добре с други, но никога не съм ги виждала да се бият.

Декември е, езерото е започнало да се заледява, но ледът не е много дебел. Дори когато е студено, има достатъчно незаледена вода и патиците си плуват. Казвали са ми, че когато ледът стане достатъчно дебел, някои от момичетата идват тук да се пързалят с кънки. Тогава на патешкия народ (да, знам, че изразът е странен, но свикнах с него и сега си го употребявам, без дори да се замислям) ще му се наложи да се премести другаде. Лично аз не обичам да се пързалям с кънки и предпочитам да не се заледява, но няма как. Искам да кажа, че в тази част на страната става наистина много студено и щом живее тук, патешкият народ трябва да се примирява с това положение.

Напоследък идвам тук в края на всяка седмица и убивам времето, като гледам патешкия народ. Като дойда, два-три часа си минават ей така, без да ги усетя. Излизам на студа, омотана от глава до пети като ловец на бели мечки: дебел панталон, шапка, шал, ботуши, подплатено с кожа яке. И с часове седя сама на някой камък и гледам захласната патешкия народ. Понякога им роня стар хляб. Никой друг, разбира се, не идва в студовете да се занимава с такива шантави неща.

Вероятно не знаеш, Господин Птицата с пружината, но е страшно приятно да прекарваш времето с патешкия народ. Никога не ми омръзва да го гледам. Направо не проумявам защо всички останали се разкарват и се охарчват, за да гледат някакъв тъп филм, когато могат да се порадват на патиците. Понякога те си летят, после пляскат с криле и кацат върху леда, но краката им се плъзгат и патиците падат. Все едно гледаш телевизионна комедия! Смея се с глас, нали съм сама и няма никой друг наоколо. Е, не че нарочно се мъчат ме разсмеят. Правят всичко възможно да живеят сериозно и само понякога им се случва да паднат. Страхотни са.

Патешкият народ е с плоски оранжеви крачета, които са много сладки, приличат на детски гумени ботушки, но сигурно не са направени за лед, защото виждам, че патиците се хлъзгат и някои дори падат на дупетата си. Сто на сто краката им са без грайфери. Зимата не е от най-приятните годишни времена за патешкия народ. Какво ли си мислят патиците за леда и така нататък? Обзалагам се, че не го мразят чак толкова. Поне така ми се струва на мен. Изглеждат доста щастливи, нищо че е зима, и вероятно само си мърморят: «Пак ли тоя лед? Е, карай…» Ето още нещо, което страшно ми харесва в патешкия народ.

Езерото е насред гората, далеч от всичко. Никой (освен мен, разбира се!) не си прави труда да идва по това време на годината чак дотук освен в съвсем топли дни. Аз пък тръгвам по пътеката през гората и чувам как под ботушите ми скърца ледът от смръзналия се скорошен сняг. Виждам наоколо много птици. Когато съм вдигнала яката на якето и съм се омотала с шала, когато дъхът ми излиза във въздуха на бели облачета и нося в джоба си парче хляб, когато вървя по пътеката през гората и си мисля за патешкия народ, ми става едно такова топло и радостно и усещам, че от много, много отдавна не съм била толкова щастлива.

Но стига сега за патешкия народ.

 

 

Да ти призная, Господин Птицата с пружината, преди един час се събудих заради един сън за теб и седнах да ти пиша това писмо. В момента (поглеждам часовника) е точно два и осемнайсет през нощта. Както обикновено си легнах към десет часа, казах на патешкия народ «Хайде лека нощ на всички» и бързо съм заспала, но после, преди малко — хоп! — и се събудих. Всъщност не съм сигурна, че наистина е било сън. Изобщо не помня какво съм сънувала. Може и да не съм сънувала. При всички положения чух гласа ти точно до ухото си. Ти ме викна няколко пъти с много силен глас. Уплаших се и се събудих.

Когато отворих очи, в стаята не беше тъмно. През прозореца влизаше лунна светлина. Над хълма беше увиснала страхотна огромна луна като поднос от неръждаема стомана. Беше толкова голяма, та ми се стори, че ако се пресегна, мога да напиша върху нея нещо. А светлината, която струеше през прозореца, приличаше на голям бял вир. Седнах в леглото и започнах да умувам какво ли се е случило преди малко. Защо ме викаше по име с такъв ясен, кънтящ глас? Сърцето ми думкаше като обезумяло ужасно дълго. Ако си бях у дома, щях да се облека — нищо, че е посред нощ — и щях да дотичам по уличката до вас, Господин Птицата с пружината. Но тук, горе в планината, на милион километри от теб, не можех да изтичам никъде, нали?

И тогава знаеш ли какво направих?

Съблякох се гола. Ъхъ. Не ме питай защо. И аз самата не знам. Затова мълчи и слушай нататък. И така, съблякох и последната дреха от себе си и станах от леглото. И паднах на колене на пода в бялата лунна светлина. Бяха спрели парното и в стаята сигурно е било студено, аз обаче не усещах студ. В лунната светлина, която струеше през прозореца, имаше нещо особено, което обгръщаше тялото ми с тънка защитна пелена. Поне аз го чувствах така. Известно време стоях така и гледах, после обаче започнах да подлагам различни части на тялото си на лунната светлина. И аз не знам защо, стори ми се естествено. Лунната светлина беше страхотна, толкова красива, че просто не можех да не го направя. Главата, раменете, ръцете, гърдите, коремчето, краката, дупето и онова там отпред, знаеш кое: потапях ги едно по едно в лунната светлина, сякаш се къпех.

Ако някой ме беше видял отвън, щеше да му се стори много, ама много странно. Сигурно съм приличала на някаква извратенячка и шантавелка, която съвсем превърта от лунната светлина. Но никой не ме видя, разбира се. Въпреки че сега, като се замисля, онова момче с мотоциклета може би е било някъде там и ме е гледало. Е, чудо голямо. То е мъртво. Ако е искало да погледа и това му е доставяло удоволствие, защо пък не!

Но все пак не ме видя никой. Правех го сама на лунната светлина. И от време на време зажумявах и си представях патешкия народ, който вероятно спеше някъде край езерото. Мислех си за топлотата и щастието, които ние с патешкия народ бяхме създали заедно през деня. Защото в крайна сметка патешкият народ си е нещо като вълшебен амулет, който ме пази.

След това дълго стоях на колене, съвсем гола, съвсем сама в лунното сияние. От него кожата ми беше с вълшебен цвят и то хвърляше чак до стената дългата сянка на тялото ми. Но тази сянка сякаш беше не моя, а на тялото на много по-зряла жена. Тя не беше девствена като мен, не беше ъглеста и ръбата, а бе по-пълна и закръглена, с много по-големи гърди и зърна. Въпреки това си беше сянката, която хвърлях аз — само че по-изтеглена и дълга, с различна форма. Ако аз се преместех, се местеше и тя. Известно време се опитвах да се движа по различни начини и наблюдавах много, много внимателно, за да видя връзката между мен и моята сянка и да разбера защо тя изглежда толкова различна. Накрая обаче така и не разбрах. Колкото повече гледах, толкова по-странна ми се струваше.

А сега идва частта, която наистина ми е много трудно да обясня, Господин Птицата с пружината. Съмнявам се, че ще успея да го направя, но все пак ще опитам.

Накратко казано, най-неочаквано се разплаках. Ако беше киносценарий или нещо от тоя род, в него щеше да пише: «Мая Казахара: тук тя внезапно захлупва лице върху дланите си, плаче на глас, избухва в сълзи.» Но ти не се стряскай. Криех го от теб през цялото време, а всъщност съм най-голямата ревла, раждала се по тоя свят. Това е тайната ми слабост. Изобщо не се изненадах, че така ни в клин, ни в ръкав, без всякаква причина съм ревнала. Но обикновено, след като си поплача, си казвам, че е време да спра. Лесно се разплаквам, но точно толкова лесно и спирам. Тази нощ обаче не можех и не можех да спра. Тапата беше изскочила, и край. Не знаех защо съм ревнала, затова и не знаех как да се спра. Сълзите ми се лееха като кръв от дълбока рана. Направо не можех да повярвам, че произвеждам толкова много сълзи. Направо се притесних, че ако продължавам така, ще взема да се обезводня и ще се превърна в мумия.

Просто виждах и чувах как сълзите ми се стичат в белия вир на лунната светлина и чезнеха в него, сякаш винаги са си били част от светлината. Докато падаха, отразяваха светлината на луната и блещукаха като красиви кристали. По едно време забелязах, че сянката ми и тя плаче, рони бистри, ясно очертани сълзи. Виждал ли си, Господин Птицата с пружината, сенки на сълзи? Те не са като обикновените сенки. Съвсем не. Идват от някакъв друг, далечен свят, който е само за сърцата ни. Или може би не. Тогава ми хрумна, че сълзите, които рони моята сянка, може би са истински, а сълзите, които роня аз, са само сенки. Ти, Господин Птицата с пружината, не разбираш, сигурна съм. Когато седемнайсетгодишно момиче рони голо сълзи на лунната светлина, може да се случи всичко. Наистина.

 

 

Ето какво стана в тази стая преди около час. Сега седя на бюрото и ти пиша, Господин Птицата с пружината, писмо с молив (облечена, разбира се!).

Чао, Господин Птицата с пружината. Не знам как точно да го изразя, но ние с патешкия народ в гората се молим да ти е топло и щастливо. Ако ти се случи нещо, не се колебай, пак ме извикай по име.

Лека нощ“