Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (64)

35.
Съвсем истински нож

Нещо, което беше предсказано

Тръгнах към вратата, като осветявах пътя и внимавах да стъпвам безшумно. Бухалката беше в дясната ми ръка. Междувременно отново се почука: два пъти, сетне още два пъти. Този път по-силно и по-припряно. Залепих се до страничната стена, където нямаше да се виждам, щом вратата се отвореше. Затаих дъх и зачаках.

Когато звукът от чукането утихна, отново над всичко се спусна глуха тишина, сякаш не се беше случило нищо. Но аз усещах, че от другата страна на вратата има някой. Този някой стоеше там като мен — затаил дъх и наострил уши — и се опитваше да чуе звука от дишане или биенето на сърце, или пък да разчете движението на някоя мисъл. Мъчех се дъхът ми да не размърдва въздуха наоколо. „Аз не съм тук — казах си. — Не съм тук. Не съм никъде.“

Ключът се завъртя в ключалката. Онзи правеше всяко движение изключително предпазливо, разтягаше времето, необходимо за всяко действие, така че звуците, които го съпътстваха, да се откъснат един от друг и да изгубят смисъла си. Дръжката на вратата се завъртя, едва чуто скръцнаха пантите. Ударите на сърцето ми започнаха да стават все по-бързи. Опитах се да ги успокоя, безуспешно.

Някой влезе в стаята и леко раздвижи въздуха. Съвсем съзнателно се опитах да изостря всяко от петте си сетива и долових слабата миризма на чуждо тяло: странна смесица от дебели дрехи, сподавено дишане и изопнати нерви, обвити в тишина. Дали държеше нож в ръката си? Нищо чудно. Спомних си яркия бял блясък на метала. Затаих дъх, за да прикрия присъствието си, и стиснах още по-здраво бухалката.

След като влезе, онзи затвори вратата и я заключи отвътре. После застана с гръб към нея, зачака и напрегна зрение. Ръцете ми върху бухалката бяха плувнали в пот. Искаше ми се да избърша длани о панталона си, но и най-малкото излишно движение щеше да има пагубни последици. Извиках в съзнанието си спомена за скулптурата в градината на изоставената къща на Мияваки. За да залича присъствието си тук, се слях с образа на птицата. Там, в окъпаната от слънцето лятна градина, бях каменната птица, застинала в пространството и вперила очи в небето.

Онзи също носеше електрическо фенерче. Включи го и правият му тесен лъч проряза мрака. Светлината не беше силна. Идваше от същото фенерче с вид на химикалка, каквото имах и аз. Зачаках да ме подмине и да влезе в стаята, но той изобщо не се помръдна. Светлината започна да пада върху едно или друго в помещението: цветята във вазата, сребърния поднос върху масата (който отново проблесна чувствено), канапето, лампиона… Люшна се покрай носа ми и спря върху пода на сантиметри от върховете на маратонките ми: лижеше като змийски език всяко кътче в стаята. Чаках сякаш цяла вечност. Страхът и напрежението пронизаха с остра болка съзнанието ми.

„Недей да мислиш. Не ти е позволено да мислиш“, казах си аз. И никакви илюзии. „Илюзиите са пагубни“ — пишеше в писмото на лейтенант Мамия.

Накрая лъчът на електрическото фенерче се плъзна напред бавно, много бавно. Мъжът очевидно се движеше към вътрешната стая. Стиснах още по-силно бухалката. Изведнъж усетих, че потта по ръцете ми е изсъхнала. Сега те бяха прекалено сухи.

Мъжът направи бавно крачка напред, после спря. Сетне още една крачка. Сякаш проверяваше къде стъпва. Беше съвсем близо до мен. Поех си въздух и го задържах. Още две крачки, и онзи щеше да бъде точно където исках. Още две крачки, и аз щях да мога да сложа край на този ходещ кошмар. Точно тогава обаче светлината внезапно угасна. Пълният мрак отново погълна всичко. Мъжът беше изключил фенерчето. Опитах се да пришпоря ума си — да мисли бързо в мрака, но той отказваше изобщо да мисли. Прониза ме непозната тръпка. Мъжът беше разбрал, че съм там.

„Действай — казах си аз. — Не стой така.“ Опитах да се дръпна вляво, ала краката ми не се помръднаха. Бяха залепени за пода като краката на птицата от скулптурата. Направих усилие и едвам успях да наклоня наляво вцепененото си тяло от кръста нагоре. Точно тогава нещо твърдо и студено като ледена висулка ме прониза в дясното рамо.

От удара като че ли се съживих и краката ми се отлепиха. Отскочих вляво и в опит да спипам противника си, затаих дъх в мрака. Кръвта в тялото ми бумтеше, всеки мускул и клетка се мъчеха да си набавят кислород. Дясното ми рамо изтръпна, но аз не усещах болка. Болката щеше да дойде по-късно. Застинах, мъжът също не се помръдваше. Стояхме в мрака един срещу друг. Нямаше какво да видим, какво да чуем.

Пак съвсем внезапно се появи ножът. Изсвистя покрай лицето ми като нападаща пчела и острият му връх ме закачи леко по дясната буза, където беше белегът. Усетих как кожата се разтваря. Не, мъжът също не ме виждаше. Ако ме виждаше, отдавна да ме е довършил. Замахнах в мрака с бухалката, целейки се в посоката, откъдето беше дошъл ударът с ножа, тя обаче само изсвистя във въздуха и не уцели нищо. Ударът обаче беше добър и от решителния му звук се поотпуснах. Силите все още бяха равностойни. Ножът ме беше порязал два пъти, но не лошо. И двамата не се виждахме. Мъжът може и да държеше нож, но аз държах бухалка.

Все така затаили дъх, отново се задебнахме във взаимната слепота и зачакахме някакъв намек на движение. Усещах, че по лицето ми се стича кръв, но странно, бях се освободил от страха. „Това е само нож — казах си. — Това е само порезна рана.“ Продължих да чакам. Продължих да чакам ножът отново да се насочи към мен. Можех да чакам цял живот. Издишах въздуха и отново го поех беззвучно. „Хайде! — подканих наум онзи. — Размърдай се! Чакам да се раздвижиш. Промуши ме, ако искаш. Не ме е страх.“

Ножът отново се появи. Цепна яката на пуловера ми. Усетих как върхът мина покрай гърлото ми, но така и не ме докосна по кожата. Завъртях се и отскочих встрани, после се изправих припряно и размахах бухалката из пространството. Тя удари мъжа някъде при ключицата. Това не бе достатъчно, за да го поваля или да му счупя някоя кост, знаех обаче, че го е заболяло. Долових как той се дръпна от удара и си пое дъх. Замахнах рязко назад и пак ударих с бухалката — в същата посока и малко по-високо, където бях чул поемането на въздух.

Ударът беше съвършен. Уцелих мъжа някъде високо по шията. Чу се гадният звук на кост, която се троши. С третия удар го фраснах по черепа и го запратих във въздуха. Той издаде странен звук и се свлече на пода. Както се беше проснал, задиша тежко, но после заглъхна. Стиснах очи и без да се замислям, замахнах като за последно по посока на звука. Не исках да го правя, ала нямах друг избор. Трябваше да довърша мъжа: не защото го мразех или дори защото се страхувах, а просто защото трябваше да го направя. Чух как в мрака нещо се пука като плод. Като диня. Застинах, както стисках точно пред себе си бухалката. После си дадох сметка, че треперя. Целият. И че не мога да спра. Отстъпих една крачка назад и извадих от джоба си електрическото фенерче.

— Недей! — извика глас в тъмнината. — Недей да гледаш!

Гласът на Кумико ми викаше от вътрешната стая и се опитваше да ме спре, за да не погледна. Но аз бях длъжен да го направя. Бях длъжен да видя. Бях длъжен да разбера какво е това нещо насред мрака, което току-що бях направил на пихтия. Знаех защо Кумико ми забранява да гледам. Беше права: не биваше да гледам. Но сега вече държах фенерчето в ръка и тази ръка се движеше сякаш от само себе си.

— Моля те, умолявам те, спри! — изкрещя Кумико. — Не гледай, ако искаш да ме отведеш отново у дома!

Стиснах зъби и бавно издишах въздуха, който бях затворил в дробовете си. Но треперенето не спираше. Във въздуха се носеше отвратителна миризма: миризма на мозък, на насилие и смърт. Бях го направил аз — именно заради мен въздухът миришеше така. Намерих канапето и се свлякох на него. Опитах се да спра гаденето, но то надделя. Повърнах върху килима всичко от стомаха си и когато го изхвърлих, започнах да повръщам стомашен сок, после въздух и слюнка. Докато повръщах, пуснах бухалката на пода. Чух я как се търкаля в мрака.

След като спазмите в стомаха ми попреминаха, понечих да извадя носната кърпа, за да си избърша устата, но не успях да си помръдна ръката. Не успях и да стана от канапето.

— Хайде да си ходим — казах на мрака в съседната стая. — Всичко приключи. Хайде да вървим.

Жената не отговори.

Там вече нямаше никого. Свлякох се върху канапето и затворих очи.

Усетих как силите ме напускат, как изтичат от пръстите, раменете, врата, краката ми… Болката от раните също започна да се притъпява. Тялото ми губеше всяко усещане за маса и материалност. Това обаче не ми вдъхна тревога, не ми вдъхна никакъв страх. Без да се съпротивлявам, се предадох, предадох плътта си на някакво огромно топло нещо, което дойде съвсем естествено да ме обгърне. Тогава разбрах, че минавам през пихтиестата като медуза стена. Единственото, което трябваше да направя, бе да се оставя на лекия поток. „Никога вече няма да се върна тук“, казах си аз, докато минавах пред стената. Всичко беше приключило. Но къде беше Кумико? Къде бе отишла? Трябваше да я отведа от стаята. Точно заради това убих мъжа. Точно заради това му бях пръснал като диня черепа. Точно заради това аз… Но вече не можех да мисля. Съзнанието ми потъна в дълбокия вир на нищото.

* * *

Когато дойдох на себе си, видях, че отново седя в мрака. Както винаги гърбът ми беше опрян на стената. Бях се върнал на дъното на кладенеца.

Но това не бе обичайното дъно на кладенеца. Тук имаше нещо ново, нещо непознато. Опитах се да впрегна сетивата си, за да разбера какво става. Какво беше толкова различно? Ала сетивата ми още бяха в състояние на почти пълно вцепенение. Схващах само частично, откъслечно къде се намирам. Имах чувството, че е станала грешка и съм в чужда обвивка. Но постепенно започнах да разбирам какво е.

Вода. Бях заобиколен от вода.

Кладенецът вече не беше сух. Седях чак до кръста във вода. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя. Как беше възможно? Кладенецът се пълнеше с вода, но не студена. Усещах я топла. Имах чувството, че съм се потопил в затоплен басейн. Тогава ми хрумна да проверя в джоба си. Исках да видя дали електрическото фенерче още е там. Дали го бях донесъл със себе си от другия свят? Имаше ли някаква връзка между случилото се там и тази действителност? Ала ръката ми не се помръдна. Не можех да раздвижа дори пръстите си. Цялата сила бе изтекла от ръцете и краката ми. Не можех да се изправя.

Започнах да обмислям хладнокръвно положението. В началото водата ми стигаше само до кръста, можех да не се притеснявам, че ще се удавя. Вярно, не бях в състояние да се движа — вероятно защото бях изразходвал силите си до последна капка. Ще мине малко време и ще си ги възвърна. Раните от ножа вероятно не бяха много дълбоки, а вцепенението поне ми спестяваше болката. Бузата ми май вече не кървеше.

Облегнах глава на стената и си казах: „Добре де, няма страшно.“ Всичко вероятно беше приключило. Единственото, което трябваше да направя, бе да оставя тялото си да почине малко, после да се върна в своя първоначален свят, в света горе на земята, където всичко тъне в слънчева светлина… Но защо кладенецът най-неочаквано беше започнал да се пълни с вода? Толкова дълго беше пресъхнал, мъртъв, а сега се съживяваше. Дали не беше свързано с онова, което бях постигнал там? Да, вероятно беше. Онова, което е спирало водната жила, сигурно се е махнало.

* * *

След някое време си дадох сметка за един зловещ факт. В началото се опитах да не го приемам като факт. В съзнанието ми изникна цял списък възможности, чрез които да го опровергая. Помъчих се да си втълпя, че е халюцинация, породена от мрака и умората. Накрая обаче се видях принуден да призная истината. Колкото и да се опитвах да заблудя сам себе си, фактът си беше факт.

Водата се покачваше.

Водата се бе покачила и сега ми стигаше не до кръста, а до коленете, които бях свил. Покачваше се бавно, но се покачваше. Отново се помъчих да раздвижа тялото си. С насочено усилие се постарах да изстискам колкото силици ми бяха останали, но не постигнах нищо. Единственото, което успях да направя, бе да поизвия врат. Погледнах нагоре. Капакът на кладенеца си беше плътно на мястото. Опитах се да видя часовника на лявата си китка — безуспешно.

Водата проникваше през някакъв отвор, при това все по-бързо. В началото само се беше процеждала, а сега направо шуртеше. Чувах я. След малко вече ми стигаше до гърдите. Колко ли дълбока щеше да стане?

„Пази се от вода“, ми беше казал господин Хонда. Никога не бях обръщал внимание на пророчеството му. Вярно, не го бях забравил (човек не забравя такива странни неща), но не го бях взимал и на сериозно. За нас с Кумико господин Хонда не бе нищо повече от безобиден епизод. От време на време, ако се случеше нещо, повтарях думите му на шега: „Пази се от вода.“ И двамата с Кумико се смеехме. Бяхме млади и нямахме нужда от пророчества. Самият живот си беше нещо като пророчество. Но господин Хонда се оказа прав. Направо ми идеше да прихна на глас. Водата се покачваше и аз бях в беда.

Спомних си за Мая Казахара. Използвах въображението си, за да си представя как тя маха капака на кладенеца — съвсем истински и ясно. Образът беше толкова истински и ясен, че можех и да вляза в него. Не бях в състояние да помръдна тялото си, но въображението ми още работеше. Какво друго можех да сторя?

— Ей, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. Гласът й отекна надолу, после нагоре по стените на кладенеца. Чак сега си дадох сметка, че в кладенец с вода има по-добро ехо, отколкото в пресъхнал кладенец. — Какво правиш долу? Пак ли мислиш?

— Не правя нищо — отвърнах, гледайки нагоре. — Сега нямам време да обяснявам, но не мога да си помръдна тялото, а водата тук се покачва. Кладенецът вече не е пресъхнал. Може да се удавя.

— Клетият Господин Птицата с пружината! — рече Мая Казахара. — Изчерпа се, докато се опитваше с всички сили да спасиш Кумико. И вероятно наистина си я спасил. Нали? И междувременно си спасил куп други хора. Но не си спасил себе си. А никой друг не може да те спаси. Използвал си силите и съдбата си, за да спасяваш другите. Всичките ти семена са били посети другаде и сега торбичката ти е празна. Чувал ли си за по-голяма несправедливост? Мъчно ми е за теб, Господин Птицата с пружината, наистина. Но в края на краищата ти сам реши така. Разбираш ли за какво говоря?

— Разбирам — отвърнах.

Усетих в дясното си рамо тъпа болка. Значи наистина се е случило, помислих аз. Ножът наистина ме е порязал. Порязал ме е като истински нож.

— Страх ли те е да умреш, Господин Птицата с пружината? — попита Мая Казахара.

— Естествено, че ме е страх — отговорих аз. Чух как гласът ми прокънтява в кладенеца. Беше моят глас и същевременно не беше моят. — Естествено, че ме е страх, като си представя как ще умра в този тъмен кладенец.

— В такъв случай сбогом, клети ми Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. — Съжалявам, но не мога да ти помогна. Далеч съм, много далеч.

— Сбогом, Мая Казахара — отвърнах аз. — Изглеждаш страхотно по бански.

Гласът на Мая Казахара беше много тих, когато тя каза:

— Сбогом, Господин Птицата с пружината.

Капакът на кладенеца отново се затвори плътно. Образът избледня. Но не се случи нищо. Образът не беше свързан с нищо. Извиках към отвора на кладенеца:

— Къде си. Мая Казахара, точно сега, когато имам нужда от теб?

* * *

Водата ми стигаше до гърлото. Обхващаше като примка шията ми. От притеснение ми беше трудно да дишам. Вече под водата, сърцето ми се затрудняваше да отмерва времето, което му беше останало. При това темпо разполагах само с пет минути, преди водата да затули устата и носа ми и да започне да пълни белите ми дробове. Беше невъзможно да победя. Бях върнал този кладенец към живот и щях да умра заедно с възкръсването му. Казах си, че не е чак толкова зле да умреш така. Светът беше пълен с далеч по-страшни начини за умиране.

Затворих очи и се постарах да посрещна възможно най-спокойно наближаващата смърт. Замъчих се да надвия страха. Поне бях успял да оставя след себе си някои неща. Това беше единствената дребна добра новина. Опитах да се усмихна — без особен успех. „Все пак ме е страх да умра“, прошепнах на самия себе си. Оказа се, че това са последните ми думи. Не бяха много значителни, но бе твърде късно да ги променям. Водата вече беше над устата ми. После стигна до носа ми. Спрях да дишам. Дробовете ми изискваха въздух. Но въздух вече нямаше. Имаше само хладка вода.

Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.