Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (60)

31.
Бухалката изчезва

Крадливата сврака се завръща

Облякох си пуловер и дебело яке, нахлупих си вълнената шапка почти до очите, прекатерих се през зида отзад и излязох на уличката. Още не беше съмнало, хората спяха. Тръгнах безшумно към „резиденцията“.

Вътре всичко си беше съвсем същото, както го бях оставил преди шест дни, с мръсните съдове в мивката. Не намерих никакви бележки, нищо на телефонния секретар. Екранът на компютъра в стаята на Канела беше студен и мъртъв. От климатика беше топло. Свалих си якето и ръкавиците, после кипнах вода и си направих чай. Закусих няколко парчета сухар и сирене, измих съдовете в мивката и ги прибрах. Стана девет часът, а от Канела отново нямаше и помен.

* * *

Излязох в двора, вдигнах капака на кладенеца и се надвесих да погледна. Вътре пак си беше плътен мрак. Сега вече познавах кладенеца като себе си, като своето тяло: неговият мрак, миризмата му, тишината бяха част от мен. В известен смисъл знаех за кладенеца повече, отколкото за Кумико. Споменът за нея още беше ярък, разбира се. Ако затворех очи, възстановявах подробно гласа, лицето, тялото й, нейната походка. Все пак бях живял с нея в къщата цели шест години. Но усещах, че вече има неща, които не мога да възстановя толкова ясно. Или може би просто не можех да бъда сигурен, че каквото помня, е вярно, както не можех да се сетя съвсем точно каква беше извивката на опашката на котарака.

Седнах отстрани на кладенеца, пъхнах ръце в джобовете на якето си и пак огледах всичко наоколо. Имах усещането, че всеки момент ще завали студен дъжд или сняг. Не духаше вятър, но въздухът беше мразовит. По небето напред-назад се стрелкаше ято малки птици, сякаш да изрисува сложен десен или закодиран йероглиф, сетне се понесе устремно нанякъде. След малко чух приглушения тътен на реактивен самолет, той обаче не се виждаше от надвисналите облаци. В такъв мрачен ден можех да сляза в кладенеца, без да се притеснявам, че когато се кача, слънцето ще ме заслепи.

Но останах да седя и да не правя нищо. Нямаше закъде да бързам. Денят едва започваше. До обяд оставаше много време. Отдадох се на мисли, които ми хрумваха безредно, както си седях отстрани на зида на кладенеца. Къде ли е каменната птица, която по-рано беше в този двор? Дали сега краси друг двор, все така тласкана от несекващия порив да се извиси в небето? Или миналото лято, когато разрушиха къщата на Мияваки, са я хвърлили на боклука? Помнех я с любов. Имах чувството, че без нея дворът е загубил крехкото си равновесие.

Чак след единайсет часа, когато не ми бяха останали мисли за мислене, слязох по металната стълба в кладенеца. Стъпих на дъното и както винаги си поех няколко пъти дълбоко въздух — да го проверя. Беше си същият, лъхтеше леко на мухъл, но ставаше за дишане. Затърсих опипом бухалката на мястото, където я бях облегнал на стената. Нямаше я. Нямаше я никъде. Беше изчезнала. Напълно. Безследно.

* * *

Приклекнах, седнах, облегнах се на стената и въздъхнах.

Кой ли беше взел бухалката? Можеше да е само Канела. Единствен той знаеше за съществуването й и може би пак само той би решил да слезе в кладенеца. Но защо му е да взима бухалката? Не проумявах — това бе поредното нещо, което не проумявах.

Днес нямах друг избор, освен да продължа без бухалката. Не беше болка за умиране. В края на краищата бухалката си беше само нещо като талисман, който да ме пази. Чудо голямо, че не е тук. Бях успял да проникна в онази стая и без нея, нали така? След като си подарих тези доводи, дръпнах въжето и затворих капака на кладенеца. Обгърнах с ръце коленете си и затворих очи в мрака.

 

 

Както и последния път, не успях да постигна духовното съсредоточаване, което търсех. В главата ми се блъскаха какви ли не мисли, които ми пречеха. За да се отърва от тях, се опитах да си мисля за басейна — за двайсет и пет метровия покрит басейн, където обикновено ходех да поспортувам. Представих си как плувам кроул. Не гоня скорост, придвижвам се бавно и равномерно. Вадя лакти плавно, с възможно най-малко шум и плисък, после загребвам леко, първо с пръстите. Поемам с устата малко вода и я изхвърлям бавно, все едно дишам под водата. След малко усещам как тялото ми се носи съвсем естествено във водата, сякаш ме тласка лек ветрец. Единственият звук, който достига до ушите ми, е равномерното ми дишане. Нося се по вятъра като птица в небето и гледам земята долу. Виждам далечни градове, мънички човеци и реки, които текат. Обгръща ме спокойствие, обзема ме чувство почти на възторг. Едно от най-хубавите неща в живота ми е плуването. Никога не е решавало никакви проблеми, но и не ми е вредило, никога не е съсипало нищо мое. Плуване.

Точно тогава чух нещо.

Осъзнах, че долавям в мрака ниско монотонно бръмчене, нещо като звук от криле на насекомо. Но този звук беше прекалено изкуствен, прекалено механичен, сякаш някой настройва късовълнов предавател. Затаих дъх и се ослушах, за да разбера откъде се чува. Сякаш идваше от някаква точка в мрака и същевременно от главата ми. В непрогледната тъмнина бе почти невъзможно да установя границата между двете.

Както бях насочил цялото си внимание към звука, съм заспал. Преди това не съм усетил да ми се спи. Най-неочаквано съм заспал, все едно вървях по коридор без определена цел, когато изневиделица бях дръпнат в непозната стая. Нямах представа колко дълго съм бил в това плътно като кал вцепенение. Едва ли е било дълго. Може би е продължило само миг. Но когато някакво присъствие ме изтегли от унеса, видях, че се намирам в друг мрак. Въздухът беше различен, температурата беше различна, свойствата и дълбочината на мрака бяха различни. Тъмнината беше обагрена с бледа матова светлина. Ноздрите ми доловиха позната остра миризма на цветен прашец. Бях в онази странна хотелска стая.

Вдигнах лице, огледах се, затаих дъх.

Бях минал през стената.

Седях на застлания с килим под, бях се облегнал на стената с копринени тапети. Ръцете ми още обгръщаха коленете. Колкото и страховито дълбок да бе сънят ми допреди миг, сега будното ми състояние беше пълно и ясно. Контрастът беше толкова голям, че трябваше да минат миг-два, докато осъзная, че съм буден. Бързото туптене на сърцето ми се чуваше съвсем отчетливо. Нямаше никакво съмнение. Бях тук. Най-после бях проникнал в стаята.

* * *

В ситнозърнестия многопластов мрак тя си изглеждаше точно каквато я помнех. Но след като очите ми свикнаха с тъмнината, започнах да откривам и дребни разлики. Първо, телефонът беше на друго място. Беше преместен от нощното шкафче върху възглавницата, в която бе почти хлътнал. После видях и че уискито в бутилката е на привършване. Беше останало съвсем малко на дъното. Всичкият лед в кофичката се беше разтопил и от него не беше останало друго освен стара мътна вода. Отвътре чашата беше суха и когато я докоснах, забелязах, че е покрита с белезникава прах. Доближих се до леглото, взех телефона и вдигнах слушалката до ухото си. Линията беше прекъсната. Стаята изглеждаше така, сякаш е изоставена, забравена от много време. Тук не се долавяше човешко присъствие. Само цветята във вазата бяха запазили странната си яркост.

Личеше, че някой е лежал в леглото: чаршафите, завивките и възглавниците бяха леко смачкани. Отметнах завивките и проверих дали отдолу е топло — не беше. Не бе останала и миризма от козметика. Явно беше минало много време, откакто човекът бе станал от леглото. Седнах на ръба му, отново огледах стаята и се ослушах. Но не чух никакви звуци. Мястото приличаше на древна гробница, от която мародери са отнесли тялото.

* * *

Внезапно телефонът иззвъня. Сърцето ми застина като подплашена котка. Силните трептения във въздуха събудиха носещите се частици цветен прашец, цветята надигнаха глави в мрака. Как изобщо беше възможно телефонът да звъни? Само допреди няколко мига линията беше мъртва като камък в пръстта. Започнах да дишам по-равномерно, успокоих сърцето си и проверих дали още съм там, в стаята. Протегнах ръка, докоснах с пръсти слушалката и за миг се подвоумих, преди да я вдигна от вилката. Телефонът вече беше иззвънял три, може би четири пъти.

— Ало.

Докато вдигах, връзката прекъсна. Усетих в ръката си неизбежната тежест на смъртта — слушалката беше като чувал с пясък.

— Ало — повторих аз, но чух само собствения си дрезгав глас, сякаш отскочил от дебела стена.

Затворих, после пак вдигнах слушалката и я долепих до ухото си. Звук нямаше. Продължавах да седя на ръба на леглото и да се опитвам да овладея дишането си, докато чаках телефонът да иззвъни отново. Той не иззвъня. Загледах как прашинките във въздуха отново изпадат в безсъзнание и се потапят в мрака. Пак пуснах в съзнанието си звука на телефона. Вече не бях докрай сигурен, че наистина е звънял. Но ако допуснех съмненията да пропълзят в мен, те нямаше да имат край. Трябваше да се спра. В противен случай дори съществуването ми на това място щеше да бъде поставено под въпрос. Телефонът беше иззвънял, не можеше да има грешка. И в следващия миг заглъхна като мъртъв. Прокашлях се, ала и този звук умря моментално във въздуха.

Изправих се и тръгнах да обикалям стаята. Разгледах пода, взрях се в тавана, седнах на масата, облегнах се на стената, натиснах бързо дръжката на вратата, включих и изключих лампиона. Дръжката на вратата не се и помръдна, разбира се, а лампата беше мъртва. Прозорецът беше закрит отвън. Заслушах се, дано чуя някакви звуци, но тишината беше като гладка висока стена. И все пак усещах, че тук има нещо, което се опитва да ме измами, сякаш някой или някои бяха затаили дъх, бяха се долепили до стената, бяха се слели с нея, за да не разбера, че са тук. Затова се престорих, че не забелязвам. Лъжехме се много успешно. Пак се прокашлях и докоснах с пръсти устните си.

Реших да огледам още веднъж стаята. Пак опитах да запаля лампиона, той обаче не светна. Отворих бутилката уиски и помирисах каквото беше останало в нея. Миризмата си беше същата. „Къти Сарк“. Завинтих капачката и върнах бутилката на масата. За кой ли път допрях телефонната слушалка до ухото си, но телефонът не можеше да бъде по-мъртъв от това. Направих бавно няколко крачки, за да усетя килима с подметките си. Долепих ухо до стената и насочих цялото си внимание в опит да чуя някакви звуци, които проникват през нея, но не чух, разбира се, нищо. Отидох при вратата и макар да знаех, че е безсмислено, натиснах дръжката. Тя се извъртя. За миг не успях да възприема този факт като факт. Преди малко дръжката на вратата не се помръдна, сякаш беше циментирана. Почнах всичко отначало, за да опитам отново, махнах ръка от дръжката, пак посегнах и я натиснах. Тя поддаде веднага под ръката ми. От това се почувствах някак странно, сякаш езикът ми бе набъбнал в устата.

Вратата беше отворена.

Бутнах я само колкото в стаята да нахлуе ослепителна светлина. Бухалката. Ако бухалката беше тук, щях да се чувствам по-уверен. О, остави я тая бухалка! Отворих широко вратата. Погледнах първо наляво, после и надясно, за да съм сигурен, че няма жива душа, и излязох в коридора. Беше дълъг и застлан с мокет. Малко по-нататък видях голяма ваза, пълна с цветя. Беше същата, зад която се бях скрил, докато свирукащият сервитьор бе чукал на вратата.

Помнех коридора като дълъг, с много чупки и разклонения по него. Бях успял да стигна дотук благодарение на сервитьора, който си свирукаше по коридора — бях го видял и бях тръгнал след него. Върху табелката на вратата пишеше, че това е стая 208.

С предпазливи стъпки тръгнах към вазата. Надявах се да намеря пътя за фоайето, където Нобору Ватая говореше по телевизията. Онзи път във фоайето имаше много хора, които сновяха напред-назад. Може би там щях да открия следа, по която да тръгна. Но да се луташ из хотела, беше като да вървиш без компас из огромна пустиня. Ако не намерех фоайето, а после и пътя назад към стая 208, щях да бъда заклещен на това място с вид на лабиринт и нямаше да успея да се върна в истинския свят.

Сега обаче не беше време за колебание. Това вероятно беше последната ми възможност. От половин година бях чакал всеки ден на дъното на кладенеца и сега най-после вратата се беше отворила. Освен това в най-скоро време щяха да ми отнемат кладенеца. Ако сега не успеех, щях да пропилея цялото това време и усилия.

Завих няколко пъти по коридора. Мръсните ми маратонки стъпваха беззвучно по мокета. Не чувах нищо: нито гласове, нито музика, нито телевизия, нито дори вентилатор или асансьор. Хотелът беше притихнал като руина, забравена от времето. Завих по много чупки и подминах много врати. Коридорът се раздвояваше отново и отново, бях завивал само надясно с мисълта, че ако реша да се върна назад, ще намеря стаята, като завивам само наляво. Но вече не се ориентирах. Не усещах да съм се доближил до нещо. Номерата по вратите не бяха поредни и продължаваха до безкрайност, затова изобщо не можеха да ми помогнат. Изтичаха от съзнанието ми почти още преди да са се запечатали в паметта ми. От време на време усещах, че вече съм подминавал някои. Спрях насред коридора и затаих дъх. Дали не се въртях все на едно място като човек, който се е загубил в гората?

* * *

Докато стоях и се чудех какво да правя, чух в далечината познат звук. Беше свирукащият келнер. Свиреше прекрасно, без капка фалш. Неподражаемо. И този път си свирукаше увертюрата към „Крадливата сврака“ на Росини, което не беше никак лесно, но явно него не го затрудняваше. Продължих нататък по коридора по посока на свирукането, което стана по-силно и ясно. Човекът очевидно вървеше към мен. Видях дебела колона и се скрих зад нея.

И този път сервитьорът носеше сребърна табла с обичайната бутилка „Къти Сарк“, кофичката за лед и две чаши. Мина забързано покрай мен, като гледаше право напред с израз, от който се подразбираше, че е очарован от звука на собственото си свирукане. Изобщо не погледна към мен, бързаше толкова много, че не можеше да си позволи да направи и едно излишно движение. „Всичко е както предишния път“, помислих си аз. Тоест тялото ми се е върнало назад във времето.

Още щом сервитьорът ме подмина, аз тръгнах след него. Сребърният поднос подскачаше весело в такт със свирукането, хвърляше светли отблясъци по тавана. Келнерът повтаряше и повтаряше мелодията от „Крадливата сврака“ като заклинание. „За какво ли става дума в операта «Крадливата сврака»?“, зачудих се аз. Единственото, което знаех, беше монотонната мелодия на увертюрата и тайнственото заглавие. Когато бях малък, имахме у нас плоча с увертюрата. Беше запис под диригентството на Тосканини. В сравнение с младежкото живо и леко съвременно изпълнение под диригентството на Клаудио Абадо в записа с Тосканини имаше някакво напрежение, от което ти се смразяваше кръвта, сякаш притискаш могъщ враг в ожесточена битка и бавно го душиш. А дали „Крадливата сврака“ наистина е за сврака, която обича да краде? Ако нещата някога се оправят, ще отида в библиотеката и ще погледна в музикалната енциклопедия. Може дори да си купя диск с пълния запис на операта, ако съществува такъв. Или ще отпадне купуването. Дотогава отговорите на тези въпроси може би изобщо няма да ме вълнуват.

Свирукащият сервитьор продължи да върви право напред целеустремено и сковано като робот, а аз го следвах, без да увеличавам или да скъсявам разстоянието. Така или иначе, знаех къде отива. Носеше неотворената бутилка „Къти Сарк“, леда и чашите в стая 208. И наистина, сервитьорът спря пред нея. Премести подноса в лявата си ръка, провери номера на стаята, изопна се като струна и почука тихо на вратата. Три пъти, после още три пъти.

Не разбрах дали отвътре са отговорили. Бях се скрил зад вазата и наблюдавах сервитьора. Мина известно време, той обаче продължи да стои в стойка мирно, сякаш подложил на изпитание собствената си издръжливост. Не почука отново, само продължи да чака вратата да се отвори. Накрая тя сякаш склони пред желанието му и се открехна навътре.