Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (6)

6.
За раждането на Кумико Окада и Нобору Ватая

Израсъл съм като единствено дете и ми е трудно да си представя как вече големите братя и сестри се чувстват, докато общуват, когато всеки води свой си живот. В случая с Кумико, станеше ли дума за Нобору Ватая, върху лицето й се появяваше странно изражение, сякаш тя е сложила случайно в устата си нещо с чудноват вкус, но нямаше как да разбера какво точно означава изразът й. Колкото до моите чувства към по-големия й брат, в тях нямаше нищо положително. Кумико го знаеше и смяташе, че е напълно логично. И тя не обичаше брат си. Ако не бяха кръвни роднини, дори ми беше трудно да си представя, че някога биха подхванали разговор. Обаче те бяха брат и сестра, от което нещата доста се усложняваха.

След като се скарах с баща й и прекъснах всякакви отношения със семейството й, Кумико вече нямаше повод да се вижда с Нобору Ватая. А ние с баща й се скарахме лошо. Не съм се карал често през живота си — не съм такъв човек, — но веднъж скарам ли се, няма връщане назад. Така скъсах окончателно с бащата на жена си. По-късно, след като бях отприщил гнева си, ядът ми загадъчно се изпари. Изпитвах само облекчение. Вече не ми се налагаше да се виждам с тъст си: от плещите ми сякаш бе паднало тежко бреме, което ме е мъчило отдавна. От гнева и омразата не бе останала и следа. Дори започнах да му съчувствам за трудностите, на които се е натъквал през живота, колкото и глупав и отблъскващ да ми се струваше този негов живот. Казах на Кумико, че никога повече няма да се срещам с майка й и с баща й, но тя може да ги посещава по всяко време. Тя не направи опит да ги види. „Не се притеснявай — рече ми. — Бездруго никога не съм изгаряла от желание да ги виждам.“

По онова време Нобору Ватая живееше с родителите си, но когато ние с баща му се скарахме, той просто стана и си излезе, без да казва и дума. Това не ме изненада. Аз не го интересувах. Той правеше всичко възможно да избягва личния контакт с мен, освен ако наистина не се налагаше. И така, когато спрях да се виждам с родителите на Кумико, вече нямаше причина да се виждам и с Нобору Ватая. Кумико също нямаше причини да се среща с брат си. Той беше зает, тя също, пък и двамата никога не са били близки.

Жена ми обаче понякога му се обаждаше в университетския кабинет, а той понякога й се обаждаше в редакцията (но не и вкъщи). Кумико ми съобщаваше за това, без да влиза в подробности за какво са си говорили. Аз не я питах и тя не ми разказваше, освен ако не се налагаше.

Изобщо не ме вълнуваше за какво разговарят Кумико и Нобору Ватая. Което не означава, че ми е било неприятно. Просто недоумявах какво имат да си кажат двама души, които са толкова различни. Или това се получаваше само през по-особения филтър на кръвната връзка?

* * *

Макар брат и сестра. Нобору Ватая и Кумико имаха разлика във възрастта от девет години. Между двамата липсваше видима връзка и заради това, че жена ми бе живяла няколко години при родителите на баща си.

Двамата не бяха единствените деца на семейство Ватая. Между тях имало и сестра, пет години по-голяма от Кумико. Но когато била на три години, Кумико била пратена от Токио в далечната Ниигата при баба си. След време майка й и баща й й казали, че са го направили, защото като малка била болнава и те смятали, че чистият въздух в провинцията ще й се отрази добре, тя обаче не им вярваше. Поне Кумико не помнеше някога да е била болнава и да е прекарала някаква тежка болест, а и никой в къщата в Ниигата не се притеснявал особено за здравето й.

— Сигурна съм, че това им е било просто оправдание — сподели веднъж с мен жена ми.

Съмненията й били подсилени от нещо, което чула от една роднина. По всичко личало, че между майка й и баба й тлеела отколешна вражда, и решението Кумико да бъде пратена в Ниигата било плод на примирие, което двете жени били сключили. С това, че преотстъпили Кумико за известно време, родителите й усмирили гнева на бабата, а фактът, че внучката е в дома й, потвърждавал, че тя е запазила връзката със сина си (бащата на Кумико). С други думи, момиченцето било нещо като заложница.

— Освен това вече са имали две деца — разказа ми веднъж жена ми. — Като се лишат от присъствието на третото, загубата не била голяма. Не че са смятали да се отърват от мен: вероятно просто са решили, че такова невръстно дете няма да преживее тежко раздялата. Всъщност едва ли са умували дълго. Това просто е било най-лесното решение на проблема. Представяш ли си? И аз не знам защо, но явно не са и подозирали как такава раздяла ще се отрази на малко дете.

Докато навършила шест години, живеела при баба си в Ниигата. Не че животът й в провинцията бил тъжен или неприятен. Баба й давала мило и драго за нея, а самата Кумико се забавлявала повече в игрите с братовчедите си, които били по-близко до нея като възраст, отколкото със собствените си брат и сестра. Накрая, когато станало време да тръгне на училище, я прибрали в Токио. Родителите й вече нервничели от дългата раздяла с дъщеря си и настояли да я вземат обратно при себе си, докато не е станало прекалено късно. В известен смисъл обаче били закъснели. През седмиците, след като взели решението да я приберат, баба й страдала все повече. Престанала да се храни, не можела да спи. Ту прегръщала и притискала с все сила до себе си малката Кумико, ту я биела с линия през ръцете, докато не ги насинела. Ту твърдяла, че няма да я пусне и че предпочита да умре, отколкото да се раздели с нея, ту й крещяла да се маха и че не иска да я вижда никога вече. С възможно най-обидните думи обяснявала на момиченцето каква ужасна жена е майка му. Дори се опитала да си пререже с ножица вените на китката. Кумико не проумявала какво става. Била твърде малка.

Тогава се затворила за външния свят. Стиснала очи. Запушила очи. Залостила съзнанието си. Сложила край на всяка мисъл и надежда. Следващите няколко месеца й се губели. Тя изобщо не помнела какво се е случило през тях. Когато излязла от това състояние, видяла, че се намира в нов дом. В дома, който изобщо не е трябвало да напуска. Там били родителите й, брат й и сестра й. Това обаче не бил нейният дом. Това било просто нова среда.

В тази нова обстановка Кумико станала трудно, мълчаливо дете. Не вярвала на никого, не се уповавала безусловно на никого. Чувствала се неловко в прегръдката на родителите си. Не познавала миризмата им. Притеснявала се. Понякога дори не давала да я прегръщат. Единственият човек в семейството, пред когото започнала, макар и трудно, да се разкрива, била сестра й. Майка й и баща й се били отказали да търсят път към нея, брат й почти не я забелязвал. Ала сестра й разбирала, че зад упоритите й настроения има объркване и самота. Помагала й всячески, спяла в същата стая, разговаряла с нея, четяла й, изпращала я до училището, помагала й с домашните. Когато Кумико се свивала в ъгъла на стаята и плачела с часове, сестра й била до нея и я прегръщала. Правела всичко възможно, за да намери път към сърцето й. И всичко е щяло да бъде съвсем различно, ако сестра й не била починала от хранително отравяне една година след завръщането на Кумико от Ниигата.

— Ако не беше умряла, обстановката у нас вероятно нямаше да бъде такава — сподели с мен жена ми. — Беше малка, едва в шести клас, но беше душата на семейството. Ако не беше починала, всички ние вероятно щяхме да бъдем днес по-нормални. Най-малкото аз нямаше да бъда такъв безнадежден случай. Разбираш ли? След това се чувствах ужасно виновна. Защо не умрях аз вместо сестра ми? Никой не ме обичаше. Никой не ми се радваше. Защо смъртта не бе отнесла мен? Родителите и брат ми знаеха какво изпитвам, но не казваха нищо, за да ме утешат. Къде ти! Говореха с повод и без повод за мъртвата ми сестра: колко красива и умна е била, колко внимателна, как всички са я обичали, колко добре е свирела на пиано. И ме принудиха да ходя на уроци по пиано! Все някой трябвало да свири след смъртта на сестра ми. Изобщо не се интересувах от пианото. Знаех, че никога няма да свиря като сестра си, а и не ми трябваше още едно доказателство колко ме е превъзхождала. Но те не искаха и да чуят. Просто не искаха. Затова и до днес мразя пианото. Не обичам да гледам как някой свири на пиано.

Когато Кумико ми разказа това, се вбесих на семейството й. Да й причинят всичко това! Да не й го спестят! Беше преди да се оженим. Познавахме се от два месеца. Беше тиха неделна сутрин, бяхме в леглото. Кумико ми разказва дълго за детството си, сякаш разнищваше заплетен конец, и от време на време млъкваше, за да премисли събитията. За пръв път говореше толкова много за себе си. До онази сутрин не знаех почти нищо за семейството и детството й. Знаех, че е кротък човек, че обича да рисува, че има дълга красива коса и две бенки отзад на лявото рамо. И че съм първият й мъж.

Докато разказваше, от време на време се разплакваше. Разбирах я: имаше нужда да си поплаче. Прегръщах я и я милвах по косата.

— Сигурна съм, че ако сестра ми не беше починала, щеше да я обикнеш — каза тя. — Всички я обичаха. Обикваха я от пръв поглед.

— Може би — отвърнах аз. — Но по една случайност съм влюбен в теб. Съвсем просто е. Ние с теб сме заедно. И сестра ти няма нищо общо с това.

Както лежеше, Кумико се позамисли. Седем и половина в неделя сутринта: време, когато всичко звучи приглушено и въздушно. Слушах как гълъбите престъпват по покрива на къщата, как някой в далечината вика куче. Кумико гледа дълго-дълго някаква точка на тавана.

— Я ми кажи — рече накрая, — обичаш ли котки?

— Умирам за котки — отговорих й. — Като малък винаги съм имал. Постоянно си играехме, дори спях с тях.

— Щастливец. Аз страшно исках да имам котка. Но не ми разрешаваха. Майка ми ги мрази. Никога през живота си не съм получавала онова, което искам. Нито веднъж. Представяш ли си? Нямаш понятие какво е да живееш по този начин. Когато живееш така — когато никога не получаваш каквото искаш, — накрая вече не знаеш какво всъщност искаш.

Хванах я за ръката.

— Дори и да е било досега така, вече не си дете. В правото си сама да избираш как да живееш. Можеш да започнеш отначало. Ако искаш котка, единственото, което трябва да направиш, е да избереш живот, в който можеш да я имаш. Просто е. Твое право е… нали така?

Тя не сваляше очи от мен.

— Мм — рече ми. — Така е.

Няколко месеца по-късно двамата с Кумико вече обсъждахме как ще се оженим.

* * *

Детството на Кумико в онзи дом е било тежко и ненормално, обаче и детството на Нобору Ватая е било съсипано, но в друго отношение. Майката и бащата направо били луди по сина си, ала не само го обграждали с обич, а били взискателни за много неща. Бащата бил убеден, че единственият начин да живееш пълноценно в японското общество е да изкарваш възможно най-високите оценки и да прегазваш всекиго и всички, застанали на пътя ти към върха. Бил напълно уверен в това.

Малко след като се ожених за дъщеря му, чух от самия него тези думи. Той твърдеше, че хората не се раждали равни. Че ни учели в училище на тези тъпотии, за да ни натрапят чувство за справедливост. Япония наистина имала политическата структура на демократична държава, но същевременно била класово общество на ожесточената кръвожадна конкуренция, където слабите били премазвани от силните, и ако не успееш да станеш част от върхушката, просто нямало смисъл да живееш в страната. Щял си да бъдеш пометен. Трябвало да се бориш със зъби и нокти, за да изкачиш следващото стъпало в йерархията. Такива амбиции били повече от здравословни. Ако хората загубели амбициите си, Япония щяла да загине. Не изказах никакво мнение в отговор на възгледите на тъст ми. А и той не го очакваше от мен. Просто излагаше схващанията, убежденията си, които нямаше да се променят никога.

Майката на Кумико беше дъщеря на високопоставен държавен служител. Израсла в най-хубавия квартал на Токио, тя бе живяла в охолство и нямаше нито възгледи, нито дух да оспорва мненията на съпруга си. Поне според мен тя нямаше мнение за нищо, което не вижда точно пред себе си (и всъщност си беше изключително късогледът). Възникнеше ли случай, когато трябваше да изкаже мнение за нещо в по-широкия свят, тъща ми заимстваше мнението на мъжа си. Ако нещата се ограничаваха само с това, всичко щеше да бъде наред, но както често е характерно за такива жени, тъща ми страдаше от неизлечима форма на снобизъм. Понеже им липсват осмислени ценности, подобни хора стигат до едно или друго становище само като възприемат чужди представи или възгледи. Единственото правило, което ги направлява, е: „Как изглеждам в очите на другите?“ И така, госпожа Ватая се бе превърнала в тесногръда изнервена жена, която се вълнуваше единствено от мястото на мъжа си в управлението и от научните успехи на сина си. Което не се вместваше в стеснения й кръгозор, за нея се обезсмисляше.

Та родителите се запретнали да внушават и на невръстния Нобору Ватая своята съмнителна философия и изкривена представа за света. Треперели му като на писано яйце, намирали му най-добрите частни учители, които можело да се купят с пари. При всеки успех му набавяли каквото си поиска. Детството му преминало в изключителен материален разкош, но когато той навлязъл в най-чувствителния и уязвим етап от живота, нямал време за момичета, нито възможност да палува с другите момчета. Волю-неволю трябвало да хвърля всички усилия да се закрепи като първенец. Не знам дали на Нобору Ватая му е харесвало да живее така. Кумико също не знаеше. Той не беше от хората, които ще седнат да разкриват чувствата си: пред сестра, пред родители, пред когото и да било. Пък и е нямал избор. Според мен някои мисловни модели са толкова елементарни и едностранчиви, че нищо не може да им се противопостави. При всички положения Нобору Ватая завършил елитната частна гимназия, записал икономика в прочутия Токийския университет и се дипломирал с отличие.

Баща му очаквал да стане държавен служител или да отиде на работа в някоя голяма корпорация, той обаче предпочел научното поприще. Не бил глупак. Знаел за какво го бива най-много и че мястото му не е в истинския свят на сътрудничеството, а в свят, където се искат дисциплина и неотклонно прилагане на познанията и който възнаграждава индивидуалните умения на интелекта. Заминал на двегодишна специализация в Йелския университет, после се върнал в университета в Токио. Скоро след това се поддал на увещанията на родителите си и се оженил по сметка, бракът му обаче издържал всичко на всичко две години. След развода се върнал да живее при родителите си. По времето, когато се запознах с Нобору Ватая, той вече си беше напълно оформен особняк и доста неприятен тип.

Някъде две години след като се ожених за Кумико, шуреят ми издаде голяма дебела книга. Беше икономически труд, пълен с термини, и аз не разбрах изобщо какво иска да каже. Не намирах смисъл в нито една страница. Не че не опитах, ала не схващах дори заглавията на главите, защото всичко в книгата ми се струваше неразгадаемо. Дори не можех да определя защо е така, дали защото съдържанието е трудно, или защото книгата е написана лошо. Но другите икономисти обявиха труда за велик. Един от рецензентите оповести, че „става дума за съвършено нов вид икономика, за труд, написан през съвършено нова призма“, но това бе единственото, което схванах и от самата рецензия. Не след дълго средствата за масово осведомяване обявиха Нобору Ватая за „герой на новото време“. Появиха се цели книги с анализи на труда му. Два от въведените от него изрази: „икономика на половия нагон“ и „икономика на отделителната система“, се превърнаха в крилати фрази. Вестниците и списанията поместваха обширни портрети за Нобору Ватая като един от най-ярките интелектуалци на съвременността. Направо не можех да повярвам, че човек, написал такава статия, е разбрал какво Нобору Ватая казва в книгата си. Съмнявах се, че дори са я разгръщали. Но подобни неща не ги притесняваха. Нобору Ватая беше млад, несемеен и достатъчно умен, за да напише книга, която никой не разбира.

Тя го направи прочут. Всички списания го канеха да пише критични материали. Той се появяваше по телевизията, за да изказва мнения по политически и икономически въпроси. Не след дълго започна да присъства редовно в едно от обзорните политически предавания. Който го познаваше (включително ние с Кумико), не бе и подозирал, че Нобору Ватая става за такава роля. Всички го смятаха за човек на науката, който се вълнува само от своята тясно специализирана област. Но светът на средствата за масово осведомяване му се услади и той направо се развихри. Беше неотразим. Изобщо не се притесняваше от насочените към него камери. Дори обратното, пред тях като че ли се отпускаше повече, отколкото в живота. Наблюдавахме изумени това внезапно преображение. Нобору Ватая, когото виждахме по телевизията, обличаше скъпи костюми и слагаше вратовръзки, които пасваха идеално на тях, носеше очила с изискани рогови рамки. Косата му беше подстригана по последната мода. Очевидно му помагаха професионалисти. Никога дотогава не го бяхме виждали да излъчва такъв лукс. И макар самият телевизионен канал да му осигуряваше дрехите, шуреят ми ги носеше с лекота, така, сякаш цял живот се е обличал само така. Кой е този човек, запитах се, когато го видях първия път. Къде е истинският Нобору Ватая?

Пред камерите шуреят ми разиграваше ролята на Немногословния. Ако го попитаха за мнението му, той отговаряше просто, ясно и точно. Ако спорът се разгорещеше и всички останали започнеха да крещят, Нобору Ватая запазваше самообладание. Ако му отправеха предизвикателство, предпочиташе да си замълчи, да остави опонентът му да се доизкаже и после с едно-единствено изречение да направи на пух и прах доводите му. Беше усвоил до съвършенство изкуството да нанася смъртоносния удар с усмивка и мъркане. На телевизионния екран изглеждаше много по-умен и благонадежден, отколкото истинският Нобору Ватая. И аз не знам как го постигаше. Със сигурност не беше красив. Но беше висок и слаб, личеше, че има добро възпитание. В телевизията бе намерил място, където се чувстваше в свои води. Средствата за масово осведомяване го посрещнаха с разтворени обятия, а той ги прие не по-малко въодушевено.

Аз обаче не можех да го гледам — и по телевизията, и по вестниците и списанията. Със сигурност бе кадърен и надарен. Поне това не мога да му отрека. Умееше да повали противника си бързо и безвъзвратно с възможно най-малко думи. С животински нюх долавяше накъде духа вятърът. Но ако човек следеше внимателно какво говори или пише, щеше да се убеди, че в думите му няма последователност. Те не отразяваха възглед, който се основава на дълбоко убеждение. Нобору Ватая живееше в свят, който сам бе сътворил, обединявайки няколко едноизмерни мисловни системи. При нужда бе в състояние да пренареди за миг комбинацията. Прилагаше изобретателни, дори артистични интелектуални хватки и номера. За мен обаче те се свеждаха всичко на всичко до играта. Ако в мненията му изобщо имаше някаква последователност, то това бе последователната липса на последователност, а ако шуреят ми имаше някакъв светоглед, то това бе светоглед, в който се открояваше липсата на светоглед. Ала тъкмо до тези липси се свеждаха интелектуалните му козове. Последователността и строго установеният светоглед бяха излишен багаж в интелектуалната безкрайна война, припламваща в ограниченото време, с което разполагаха средствата за масово осведомяване, и голямото предимство на Нобору Ватая бе, че е свободен от подобно бреме.

Той нямаше какво да отстоява, което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху чистите битки. Единственото, от което се нуждаеше, бе да напада и да поваля противника. Нобору Ватая беше интелектуален хамелеон, който променяше цвета си в зависимост от опонента, вместваше логиката си в къси като реклами изречения, за да постигне максимално въздействие, и впрягаше с лекота цялата риторика. Нямах представа как се е сдобил с всички тези умения, но той очевидно умееше да гъделичка чувствата на публиката. Знаеше как да прилага логика, вълнуваща огромното мнозинство. Всъщност дори не му се налагаше да следва логиката: беше достатъчно да се преструва, че го прави, стига по този начин да приковеше вниманието на масите.

Друг негов коз беше лекотата, с която боравеше с терминологията. Никой, естествено, не знаеше какво означава тя, ала Нобору Ватая умееше да я поднесе така, та да разбереш, че именно ти си виновен, задето не я схващаш. И постоянно се позоваваше на статистиката. Цифрите се бяха врязали в съзнанието му и съдържаха огромен потенциал да убеждават, но ако после човек поспреше и се замислеше, си даваше сметка, че никой не е оспорил източниците на Нобору Ватая и тяхната достоверност.

Вбесявах се от тази хитра тактика на шурея ми, но така и не можех да обясня на никого какво точно ме дразни. Нито веднъж не съм успял да посоча довод, с който да оборя Нобору Ватая. Все едно да се боксираш с призрак: ударите само просвистяват във въздуха. Няма какво да ударят. Стъписан, наблюдавах как дори умни интелектуалци се прехласват по шурея ми. Това, кой знае защо, ме дразнеше.

И така, малко по малко започнаха да гледат на Нобору Ватая като на един от най-умните мъже на нашето време. Сякаш никой вече не се вълнуваше от последователността. Единственото, което всички очакваха да видят по телевизията, бе поредната схватка на гладиаторите интелектуалци — колкото по-червена кръв пускаха те, толкова по-добре. Нямаше никакво значение, че някой е казал в понеделник едно, а в четвъртък точно обратното.

* * *

Запознах се с Нобору Ватая, когато с Кумико решихме да се оженим. Исках да говоря с него, преди да се срещна с баща й. Въобразявах си, че като мъж, който на възраст е по-близо до мен, той ще разчисти някои от препятствията.

— Мисля, че не бива да разчиташ на помощта му — предупреди Кумико, очевидно притеснена. — Не мога да ти обясня защо, но брат ми просто не е такъв.

— Е, рано или късно трябва да се запозная с него — напомних аз.

— Сигурно — съгласи се Кумико.

— Струва си да опитам — допълних. — Човек никога не знае.

— Сигурно — повтори Кумико. — Може би.

По телефона Нобору Ватая не изгаряше от желание да се среща с мен. Щом съм настоявал, можел да ми отдели половин час. Разбрахме се да се срещнем в кафенето на метростанция „Очаномизу“. По онова време той беше най-обикновен преподавател в колеж, още не бе написал книгата си и не се беше преобразил като начин на обличане. Джобовете на якето му бяха издути от това, че Нобору Ватая бе държал прекалено дълго в тях ръцете си. Косата му плачеше за подстригване. Полото му с цвят на горчица изобщо не пасваше на синьо-сивото туидено сако. Той имаше вид, присъщ на младите асистенти, за които парите са химера. Сънените му очи издаваха човек, който току-що излиза от библиотеката, след като цял ден е ровил из книгохранилището, но като се взрях в тях, долових и студен пронизващ блясък.

Представих се и казах, че в близко бъдеще възнамерявам да се оженя за Кумико. Постарах се да обясня нещата възможно най-честно. Работя в юридическа кантора, но зная, че това не е за мен. Още търся нещо подходящо. Би било безразсъдство човек в моето положение да рискува да се жени, но обичам сестра му и съм убеден, че мога да я направя щастлива. Двамата можем да си помагаме и да се подкрепяме.

Нобору Ватая сякаш изобщо не чуваше думите ми. Седеше със скръстени ръце и ме слушаше, без да продумва. Дори след като приключих с кратката си реч, той не се помръдна. Май си мислеше за друго.

Още от самото начало се чувствах неловко в присъствието му, но реших, че е поради обстоятелствата. Всеки ще се чувства неловко, ако трябва да заяви на непознат: „Искам да се оженя за сестра ти.“ Но докато седях срещу него, у мен започна да се надига неприятно чувство. Сякаш в стомаха ми набъбваше смрадлива лепкава буца. Не че Нобору Ватая ми беше казал или беше направил нещо, с което да ме засегне. Докривя ми заради лицето му: не за друго, а заради лицето на Нобору Ватая. Имах интуитивното усещане, че то е скрито от някакъв плътен слой. Точно то не ми харесваше. Не беше истинското му лице. Не можех да се отърся от това чувство.

Идеше ми да се махна оттам. Дори се поколебах дали да не стана и да не си тръгна, но бях длъжен да докарам нещата докрай. Продължих да седя, да отпивам от вече изстиналото кафе и да чакам Нобору Ватая да каже нещо.

Когато заговори, той сякаш нарочно бе намалил звука на гласа си, за да не пилее енергия.

— Да ви призная — рече ми, — нито разбирам какво ми казвате, нито ме интересува. Нещата, които ме вълнуват, са от съвсем различен порядък и вие от своя страна нито можете да ги разберете, нито ви интересуват. За да бъда възможно най-кратък в заключението, ще ви кажа, че ако искате да се ожените за Кумико и тя иска да се омъжи за вас, нямам нито право, нито основания да ви преча. Така че не ви преча. През ум не би ми минало. Но и не очаквайте нищо повече от мен. И най-важното, не очаквайте да губя още време и да се занимавам с този въпрос.

Погледна си часовника и се изправи. Изявлението му беше стегнато, по същество. В него нямаше нищо излишно и не липсваше нищо. Разбрах пределно ясно и какво ми казва, и какво мисли за мен.

Така приключи първата ни среща.

След като се оженихме с Кумико, на няколко пъти се е налагало като шурей и зет ако не да влизаме в истински разговор, то поне да си разменим някоя и друга дума. Както вече беше намекнал, нямахме допирни точки, така че колкото и думи да си разменяхме, това нямаше да прерасне в нещо, което да наречем разговор. Сякаш приказвахме на различни езици. Ако Далай Лама лежеше на смъртно легло, а джаз музикантът Ерик Долфи се опитваше да му обясни колко е важно да избере смазка за двигателя на автомобила, която да съответства на промените в звука на бас кларнета, тази размяна на думи вероятно щеше да бъде малко по-смислена и логична, отколкото моите разговори с Нобору Ватая.

Рядко се измъчвам дълго от душевни терзания, предизвикани от друг човек. Някой може да ме ядоса или подразни, но ми минава бързо. Слагам вододел между себе си и другия, сякаш сме същества от различни царства. Това си е своеобразна дарба (не че се хваля: не е никак лесно и ако го умеете, си е дарба, по-особена способност). Когато някой ми лази по нервите, първото, което правя, е да преместя обекта на неприятните чувства в друга сфера, която няма нищо общо с мен. После си казвам: добре де, криво ми е, но съм прехвърлил източника на тези чувства в друга зона, далеч оттук, където мога да го проуча и да се занимая с него по-късно, когато реша. Иначе казано, замразявам чувствата си. След време, когато ги размразя, за да ги анализирам, понякога установявам, че пак ми мъчат душата, но рядко се случва. Времето обикновено изтегля отровата и прави нещата безобидни. После рано или късно ги забравям.

Дотук през живота си бях успявал да съхраня своя свят в относително устойчиво състояние, защото чрез тази система за управление на чувствата бях избягвал повечето излишни главоболия. Донякъде се гордея, че през цялото това време съм успявал да поддържам такава действена система.

Но когато ставаше въпрос за Нобору Ватая, моята система даваше засечка. Все не можех и не можех да го изтласкам в сфера, която не е свързана с мен. И това направо ме вбесяваше. Бащата на Кумико беше нагъл неприятен тип, в края на краищата обаче си бе дребнаво човече, което живееше, вкопчено в прост подбор от тесногръди схващания. Можех да забравя човек като него. Но не и Нобору Ватая. Той знаеше възможностите си. И имаше сравнително ясна представа за човек като мен. Стига да поискаше, можеше да ме смаже, докато от мен не останеше нищо. Единствената причина да не го прави бе, че изобщо не му пукаше за мен. Не му се занимаваше да ме смазва. И точно това в него ме вбесяваше. Той беше презряна твар, кух отвътре егоист. Но като човек бе далеч по-способен от мен.

След онази първа среща в устата ми остана лош вкус, който не искаше да се махне. Имах чувството, че някой ме е накарал насила да лапна шепа смрадливи буболечки. И да ги изплюех, все тая: продължавах да ги усещам в устата си. Ден след ден не можех да мисля за друго освен за Нобору Ватая. Опитах се да ходя на концерти и на кино. Дори отидох с колегите от кантората на бейзболен мач. Пиех и четях книгите, които бях възнамерявал да прочета, когато ми остане време. Но Нобору Ватая все беше пред мен — стоеше с кръстосани ръце, гледаше ме със злобните си очи и сякаш всеки момент щеше да ме погълне като бездънно мочурище. Това съвсем ме изнерви и разтресе като земетръс земята, на която стоях.

Когато се видяхме с Кумико, тя ме попита с какви впечатления съм останал от брат й. Не бях в състояние да й призная чистосърдечно. Искаше ми се да я попитам за маската, която този неин брат е надянал, и за изкривеното „нещо“, което стои зад нея. Искаше ми се да й кажа всичко, каквото мислех за него. Но не казах нищо. Усещах, че това са неща, които никога няма да бъда в състояние да й предам, и че ако не мога да се изразя ясно, не бива да го правя изобщо — най-малкото сега.

— Той е… особен, поне това е сигурно — рекох й аз.

Понечих да добавя нещо, ала не намерих думи. А и Кумико не настоя. Само кимна мълком.

След това чувствата ми към Нобору Ватая не се промениха. Той продължи да ме изважда от равновесие. Беше като упорита лека температура. Никога не съм имал у нас телевизор, но по някакво странно съвпадение, зърнех ли някъде телевизионен апарат, виждах шурея си, който правеше поредното изявление. Ако чаках пред някой лекарски кабинет и разлистех списание, пак се натъквах на снимка на Нобору Ватая с негова статия. Имах чувството, че той ме дебне иззад всеки ъгъл в познатия свят.

Е, защо да си кривя душата. Мразех го.