Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (59)

30.
Опашката на Малта Кано

Борис Кожодера

В съня ми (макар и аз да не знаех, че е сън) седях на масата срещу Малта Кано и пиех чай. Правоъгълното помещение беше прекалено дълго и широко, за да го видя от единия до другия край, и вътре имаше петстотин, ако не и повече квадратни маси, наредени в съвсем прави редици. Седяхме на една от масите в средата, други освен нас нямаше. Под тавана, висок като в будистки храм, имаше безброй тежки греди, от които като пълзящи растения в саксии висяха някакви неща, наподобяващи перуки. Взрях се по-внимателно и видях, че това всъщност са човешки скалпове. Личеше от черната кръв отдолу. Бяха свалени току-що и бяха накачени по гредите, за да изсъхнат. Притесних се, че в чая ни ще капне от кръвта, която още не се беше спекла. Тя се стичаше наоколо като дъжд и звукът кънтеше в помещението с вид на пещера. Само скалповете точно над нашата маса бяха засъхнали и от тях не капеше кръв.

Чаят беше врял. Във всяка от чинийките до лъжичките бяха оставени по три зловещо зелени бучки захар. Малта Кано сложи две от тях в чая си и ги разбърка, те обаче не се разтопиха. Отнякъде се появи куче, което приседна до нашата маса. Беше с лицето на Ушикава. Едро, с набито черно туловище, но от врата нагоре беше Ушикава с тази подробност, че сплъстената черна козина му никнеше и по лицето, и по главата.

— Бре, та това е господин Окада! — каза кучето с вид на Ушикава. — Погледнете само: имам си коса. Порасна ми веднага щом се превърнах в куче. Удивително. Сега топките ми са много по-големи, отколкото едно време, и вече не ме боли стомах. И вижте: нямам очила! Нямам дрехи! Ужасно щастлив съм. Как досега не съм се сетил! Отдавна да съм станал куче! Ами вие, господин Окада? Защо не опитате?

Малта Кано взе бучката зелена захар, която й беше останала, и я метна по кучето. Бучката го удари с тъп звук по челото и от него потече мастиленочерна кръв, която се плъзна надолу по лицето на Ушикава. Но него явно не го заболя. Все така ухилен, той навири опашка и без да казва и дума, си тръгна. Наистина: тестисите му бяха неестествено огромни.

Малта Кано беше с шлифер. Реверите му бяха прихлупени, но от едва доловимото ухание на гола женска плът разбрах, че отдолу тя е гола. Беше, разбира се, с червената мушамена шапка. Вдигнах чашата и отпих от чая, но той нямаше вкус. Просто беше горещ, и толкова.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза Малта Кано и на мен ми се стори, че наистина изпитва облекчение. Не бях чувал гласа й от доста време, сега той като че ли беше по-бодър от преди. — Търся ви отдавна, а вас все ви няма. Вече се притеснявах да не би да ви се е случило нещо. Слава Богу, че сте добре. Олекна ми, щом чух гласа ви. Все пак нека се извиня, че изчезнах за толкова дълго. Не мога да се впускам в подробности и да ви обяснявам какво се е случило през това време в живота ми — особено пък така по телефона, затова ще обобщя най-важното. Основното е, че през цялото време пътувах. Върнах се преди седмица. Господин Окада? Господин Окада? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви — потвърдих аз и изведнъж забелязах, че държа до ухото си слушалка.

Срещу мен на масата Малта Кано също бе вдигнала слушалка. Гласът й звучеше като при международен разговор, когато връзката е лоша.

— През цялото време не бях в Япония, бях на остров Малта в Средиземно море. Веднъж най-неочаквано ми хрумна: „Ами да! Трябва да се върна в Малта при водата. Вече е време!“ Това се случи непосредствено след разговора ни последния път, господин Окада. Помните ли разговора? Търсех Крита. Но както и да е. Не смятах да отсъствам толкова дълго от Япония. Мислех да поостана там около половин месец. Затова и не се свързах с вас. Не казах почти на никого, че заминавам, просто се качих на самолета едва ли не само с дрехите на гърба си. Но след като пристигнах, установих, че не съм в състояние да си тръгна. Били ли сте някога в Малта, господин Окада?

Отговорих, че не съм бил. Спомних си, че преди време бях водил едва ли не същия разговор със същия човек.

— Господин Окада? Господин Окада?

— Да, още съм тук — казах аз.

Стори ми се, че имам да казвам нещо на Малта Кано, но не помнех какво. Замислих се и накрая се сетих. Преместих слушалката в другата си ръка и казах:

— А, да, отдавна се каня да ви се обадя, за да ви съобщя нещо. Котаракът се върна.

След четири-пет секунди мълчание Малта Кано повтори:

— Котаракът се е върнал?

— Да. Запознахме се с вас именно защото издирвахме котарака, затова си рекох, че сигурно не е зле да ви съобщя.

— Кога се върна?

— В началото на пролетта. Оттогава си е при мен.

— Видът му различен ли е? Променило ли се е нещо, откакто изчезна?

Дали се е променило нещо ли?

— Сега, като се замисля, ми се струва, че формата на опашката му е малко по-различна — отговорих аз. — В деня, когато се върна, го помилвах и ми се стори, че преди опашката му беше по-извита. Но може и да греша. Все пак го нямаше близо година.

— Сигурен ли сте, че е същият котарак?

— Повече от сигурен. Имам го от много отдавна. Все ще разбера дали е същият, или не е същият.

— Ясно — каза Малта Кано. — Съжалявам, но ако трябва да бъда откровена, истинската опашка на котарака е тук при мен.

Малта Кано остави слушалката върху масата, после се изправи и махна шлифера. Както и подозирах, отдолу беше гола. Размерът на гърдите й и триъгълникът бяха почти същите, както на Крита Кано. Малта Кано не махна червената мушамена шапка. Обърна се и ми показа гърба си. Там, точно над дупето, беше прикачена опашката на котарака. Като съотношение към тялото отговаряше на тялото на Малта Кано и беше много по-голяма от опашката на Скумрия, но като форма беше същата. Пречупена на върха по същия начин и много по-убедително истинска, отколкото на котарака.

— Погледнете внимателно, ако обичате — подкани Малта Кано. — Ето я опашката на котарака, който изчезна. Сегашната му опашка е имитация. Може и да ви изглежда същата, но ако я огледате отблизо, ще установите, че е различна.

Посегнах да докосна опашката, но Малта Кано я дръпна рязко от ръката ми. После, както беше гола, скочи върху една от масите. От тавана върху протегнатата ми ръка капна капка кръв. Алена като мушамената шапка на Малта Кано.

— Бебето на Крита Кано се казва Корсика, господин Окада — заяви Малта Кано от масата и навири опашка.

— Корсика ли?

— Никой човек не е остров. Тази Корсика — изтананика отнякъде черното куче Ушикава.

Бебето на Крита Кано ли?

Събудих се, плувнал в пот.

* * *

Отдавна не бях сънувал сън, който да е толкова дълъг, ярък и свързан. И странен. Доста след като се събудих, сърцето ми продължи да бие така, че го чувах. Взех си горещ душ и си облякох чиста пижама. Беше един и нещо след полунощ, но вече не ми се спеше. За да се успокоя, извадих от дъното на едно от кухненските шкафчета стара бутилка бренди, налях си една чаша и го изпих.

После отидох да потърся Скумрия в спалнята. Котаракът се беше свил на кълбо под юргана и спеше непробудно. Отметнах завивката и хванах опашката на Скумрия, за да я разгледам. Прокарах пръсти по нея, за да си припомня точния ъгъл на извития край, но котаракът се протегна недоволно и пак заспа. Вече не бях сигурен, че това е същата опашка, която имаше, когато се казваше Нобору Ватая. Кой знае защо, ми се беше сторило, че именно опашката над дупето на Малта Кано е истинската опашка на котарака Нобору Ватая. Още помнех съвсем ясно формата и цвета й от съня.

„Бебето на Крита Кано се казва Корсика“, беше казала в съня ми Малта Кано.

* * *

На другия ден не се отдалечих много от къщата. Сутринта се запасих с хранителни продукти от супермаркета при станцията на метрото и си направих обяд. Дадох на котарака няколко големи пресни сардини. Следобед най-после отидох да поплувам в басейна — все отлагах. Нямаше много хора. Вероятно бяха заети с новогодишните приготовления. От колоните на тавана се чуваше коледна музика. Без да се напрягам, преплувах хиляда метра, после един от мускулите на ходилото ми се схвана и аз се отказах. На стената над басейна имаше голяма коледна играчка — за украса.

У дома с изненада намерих в пощенската кутия писмо, дебело писмо. Не беше нужно да гледам адреса на подателя, знаех от кого е. Само лейтенант Мамия ми пишеше с такъв красив почерк и старовремска четчица.

Писмото му започваше с цял куп извинения, че той е допуснал да мине толкова много време, докато се накани да ми пише. Изразяваше се толкова учтиво, та чак ми се стори, че не той, а аз трябва да се извинявам.

„Исках да ви разкажа и друга част от историята си и месеци наред се каня да ви пиша, ала изникнаха много неща, които ми попречиха да седна зад писалището и да взема писалката. Сега неусетно годината върви към своя край. Аз остарявам и може да умра всеки момент. Не бива да отлагам задачата до безкрайност. Писмото вероятно ще стане дълго, дано не ви отегчи, господин Окада.

Миналото лято, когато ви донесох подаръка за спомен от господин Хонда, ви разказах дълга история за времето, прекарано в Монголия, всъщност обаче разказът ми не е свършил — има си «продължение». Когато ви разказах патилата си, имаше няколко причини да не включвам тази част. Първо, историята щеше да стане прекалено дълга, ако ви я бях разправил цялата. Вероятно помните, че имах неотложна работа и просто нямаше време да ви разкажа всичко от начало до край. И може би по-важното е, че тогава емоционално още не бях готов да ви разкажа останалото и да ви го предам искрено, без да премълчавам нищо.

Ала след като си тръгнах от вас, си дадох сметка, че не е трябвало да допускам делничните неща да застават на пътя ми. Че е трябвало да ви разкажа всичко до края, без да крия нищо.

 

 

По време на ожесточената битка на 13 август 1945 година в покрайнините на Хайлар бях покосен от картечница и докато съм лежал на земята, един съветски танк Т-34 е прегазил с веригите си ръката ми. Както съм бил в безсъзнание, са ме откарали в съветската военна болница в Чита, където хирурзите са успели да ми спасят живота. Както вече ви споменах, в Синдзин бях във Военнотопографския корпус на Квантунската армия и веднага щом Съветският съюз обяви война на Япония, корпусът получи заповед да се изтегли незабавно в тила. Аз обаче бях решил да умра на всяка цена и си издействах да ме прехвърлят в хайларското подразделение на границата, където доброволно поисках да нападна съветски танк със сухопътна мина в ръцете си. Но както господин Хонда беше предрекъл при река Халка, смъртта не искаше да ме застигне. Загубих едната си ръка, но не и живота. Мисля, че всички бойци под мое командване са загинали. Вярно, изпълнявахме заповеди, но нападението беше глупаво, самоубийствено. Малките ни мини не можеха да навредят по никакъв начин на огромните танкове Т-34.

В съветската армия са хвърлили толкова усилия да ме спасят по една-единствена причина: докато към бълнувал, съм изрекъл нещо на руски. Така поне ми казаха след това. Както ви споменах, бях учил малко руски, а в генщаба в Синдзин имах много свободно време и го използвах, за да усъвършенствам каквото зная. Учех неуморно и към края на войната вече говорех свободно руски. В Синдзин живееха много белогвардейци, аз познавах няколко келнерки рускини и затова винаги имаше с кого да практикувам езика. Докато съм бил в безсъзнание, явно неволно съм заговорил на руски.

Още от самото начало съветската армия смяташе да праща японците военнопленници, заловени в окупирана Манджурия, в Сибир, където да ги впрегнат да работят тежък физически труд, както след края на сраженията в Европа бяха направили с доста германски войници. Съветският съюз наистина излезе победител, но след проточилата се война икономиката му беше в окаяно състояние, а недостигът на работна ръка си беше проблем навсякъде. Сред най-неотложните задачи бе да се набави работна ръка — мъже военнопленници. За тази цел им трябваха преводачи, а техният брой бе твърде ограничен. Щом разбрали, че поназнайвам руски, ме прехвърлили в болницата в Чита, вместо да ме оставят да умра. Ако не бях измънкал нещо на руски, са щели да ме зарежат да изгния в покрайнините на Хайлар и всичко е щяло да приключи. Съдбата е загадъчно нещо!

После бях подложен на изтощителен разпит и на няколкомесечна идеологическа подготовка, след което бях изпратен преводач в рудник за добив на въглища в Сибир. Ще пропусна подробностите от този период, само ще се спра накратко на идеологическата подготовка. Преди войната, докато бях студент, бях чел доста от забранените марксистки книги, като ги криех от полицията, и симпатизирах донякъде на комунистите, макар че се бях нагледал на какво ли не и не ги приемах безусловно. Покрай работата си в разузнаването познавах много добре кървавата история на потисничеството в Монголия, прилагано от Сталин и неговите марионетки диктаторите. Още от революцията те бяха пращали десетки хиляди ламаистки свещеници, земевладелци и всякакви противници на режима в концентрационни лагери, където са били избивани най-безмилостно. Същото се беше случило и в самия Съветски съюз. Дори и да вярвах в комунистическата идеология, вече не можех да вярвам на хората или системата, наложили тази идеология и принципи в живота. Същото беше отношението ми и към онова, което ние, японците, бяхме извършили в Манджурия. Сигурен съм, дори и не подозирате колко много китайски работници са били избити по време на строежа на тайната база край Хайлар — избити съвсем преднамерено, за да им се затвори устата и да не бъдат издадени плановете на базата.

Освен това бях станал свидетел как по нареждане на руския офицер монголците на негово подчинение бяха одрали жив един човек. Бях хвърлен в монголски кладенец и в онази странна ослепителна светлина бях загубил всякаква жажда за живот. Как човек като мен можеше да вярва в идеологията и политиката?

Като преводач осъществявах връзката между японските военнопленници в рудника и руснаците, които ги държаха там. Не знам как е било в другите концентрационни лагери в Сибир, но в рудника, където работех, всеки ден хората мряха като мухи. Причини не липсваха: недохранване, непосилен труд, срутвания, наводнения, лоши хигиенни условия, заради които избухваха епидемии, зимен студ, от който се пукаха и камъните, надзиратели насилници, жестоко потушаване и на най-малката съпротива. Имаше и случаи, когато самите японци линчуваха свои сънародници. В тези обстоятелства хората изпитваха само омраза, недоверие, страх и отчаяние.

Ако броят на починалите станеше толкова голям, че това се отразяваше на производителността, с цели влакови композиции докарваха нови военнопленници. Те бяха облечени в дрипи и бяха съвсем измършавели, близо една четвърт от тях измираха още първите няколко седмици, защото не издържаха на суровите условия в рудника. Хвърляха мъртъвците в някоя от изоставените шахти. Беше невъзможно да им се изкопаят гробове. Земята там беше вледенена през цялата година. Лопатите не можеха да я разкопаят. Ето защо изоставените шахти бяха идеално място за изхвърляне на мъртвите. Те бяха дълбоки и тъмни, а от студа труповете не се вмирисваха. Понякога ги затрупваха с пласт въглища. Щом някоя от шахтите се напълнеше, я зариваха с пръст и камъни и се пренасяха на следващата.

Но в шахтите хвърляха не само мъртъвци. В тях се озоваваха и живи концлагеристи — за назидание на останалите. Надзирателите руснаци хващаха всеки японски войник, който проявяваше признаци на съпротива, пребиваха го от бой, докато стане на пихтия, чупеха му ръцете и краката и го мятаха в черната шахта. И до ден-днешен чувам жалните им писъци. Беше си жив ад в буквалния смисъл на думата.

Като важен стратегически обект рудникът се управляваше от хора, пратени от Централния комитет на партията, и се охраняваше от военните. Мълвеше се, че най-големият шеф — студен, безмилостен партиен функционер, който още беше млад и много амбициозен — бил земляк на Сталин. Единственото, което го вълнуваше, бе как да повиши производителността. Не се интересуваше, че работниците мрат като мухи. Докато добивът растеше, Централният комитет на партията щеше да сочи рудника му като образцов и да му праща повече работна сила. Колкото и работници да измираха, те щяха да бъдат подменяни с нови. За да увеличи добива, началникът на рудника нареждаше да се разработват жили, които при обичайни обстоятелства се смятаха за прекалено опасни. Съвсем естествено, и броят на злополуките продължаваше да расте, но директорът нехаеше.

Той не беше единственият коравосърдечен човек в управата на рудника. Повечето надзиратели бяха бивши затворници, неуки хора, изключително жестоки и отмъстителни. Не проявяваха никакви признаци на състрадание или съчувствие, сякаш от дългия живот тук, накрай света, сред сибирския студ, се бяха превърнали в някакви нечовеци. Бяха извършили престъпления и бяха пратени в сибирските затвори, но вече си бяха излежали тежките присъди и нямаха домове и семейства, при които да се върнат. Бяха взели местни жени, бяха им направили деца и се бяха установили за постоянно на сибирска земя.

На принудителен труд в рудника пращаха не само японски военнопленници. Имаше и много руски политически затворници и бивши военни, пометени от чистките на Сталин. Мнозина между тях бяха начетени, прекрасни хора. Сред руснаците имаше и малко жени и деца, вероятно разпръснатите останки от семействата на политическите затворници. Пращаха ги да събират боклука, да перат и да вършат други такива неща. Младите жени често се използваха за проститутки. Освен руснаци влаковете докарваха поляци, унгарци и други чужденци, някои мургави (предполагам, арменци и кюрди). Лагерът беше разделен на три участъка: в най-големия бяха натъпкани японците военнопленници, във втория живееха други затворници и военнопленници, а в третия бяха волнонаемните, миньори и минни специалисти, офицери и надзиратели от военното поделение, някои със семействата си, и редови руснаци. При гарата имаше и голям военен гарнизон. Военнопленниците и затворниците нямаха право да напускат своя участък. Различните участъци на лагера бяха отделени един от друг с плътна бодлива тел и се охраняваха от войници с картечници.

Като преводач, който осъществява връзката, бях длъжен всеки ден да се явявам в щаба и всъщност разполагах със свободата да минавам от участък в участък, стига да нося пропуска си. Недалеч от щаба беше железопътната гара, там имаше нещо като град с една улица, няколко окаяни магазинчета, една кръчма и хотел за чиновниците и висшите офицери, дошли на проверка. Отстрани на площада имаше корита, откъдето конете пиеха вода, а в средата стърчеше пилон, на който се вееше големият червен флаг на СССР. Под флага имаше бронетранспортьор с картечница, на който винаги се подпираше отегчен на вид млад войник в пълно бойно снаряжение. Новопостроената военна болница се падаше в дъното на площада и пред входа й се въздигаше голяма статуя на Йосиф Сталин.

А сега трябва да ви разкажа за един човек. Срещнах го през пролетта на 1947 година, вероятно някъде в началото на май, когато снегът най-после се беше разтопил. Беше минала година и половина, откакто ме бяха докарали в рудника. Когато го видях за пръв път, мъжът беше в униформа, каквато носят всички руски затворници. Заедно с още десетина свои сънародници бе пратен да участва в ремонта на железопътната гара. Трошаха с чукове чакъл и го насипваха около релсите. Всичко наоколо се огласяше от млатенето на големите чукове. Връщах се от щаба, където бях занесъл един доклад, и минавах покрай железопътната гара. Сержантът, който ръководеше ремонта, ме спря и ми нареди да си покажа пропуска. Извадих го от джоба си и му го подадох. Сержантът, едър мъжага, го погледа известно време вторачено и мнително, но явно не знаеше да чете. Повика един от затворниците, които работеха на железопътната линия, и му каза да го прочете на глас. Този затворник се различаваше от останалите, имаше вид на образован човек. И това беше той. Още щом го видях, усетих как пребледнявам като платно. Едвам си поемах дъх — в буквалния смисъл на думата. Имах чувството, че съм под вода и се давя.

Образованият затворник бе не друг, а руският офицер, който при река Халха беше заповядал на монголските войници да одерат жив Ямамото. Сега беше отслабнал и почти плешив, един от предните му зъби липсваше. Вместо в безупречната офицерска униформа беше облечен в мръсни затворнически дрехи, вместо лъснати до блясък ботуши носеше продрани валенки. Стъклата на очилата му бяха мръсни и напукани, рамките бяха разкривени. Но това безспорно беше същият човек. Просто бе изключено да съм се припознал. Той също се вторачи в мен, очевидно заинтригуван от това, че го гледам толкова втренчено. През последните девет години и аз като него бях остарял. Дори бях започнал да побелявам. Обаче той явно ме позна. По лицето му се мярна изумление. Трябваше да съм изгнил на дъното на монголския кладенец — а изведнъж ме вижда пред себе си. И на мен, разбира се, през ум не ми беше минавало, че ще се натъкна на него в лагера на сибирския рудник, и то в затворническа униформа.

Веднага си възвърна самообладанието и зачете спокойно написаното върху пропуска на неграмотния сержант, който носеше картечница, преметната през врата. Прочете името ми, че съм преводач, че имам право да се движа из лагера и така нататък. Сержантът ми върна пропуска и кимна да вървя. Тръгнах, но след малко се обърнах. Мъжът ме гледаше. Май се подсмихна, но може би само ми се е сторило. Краката ми трепереха и в началото едвам стъпвах. В миг ужасът, който бях изживял преди девет години, ме заля отново.

Реших, че мъжът е изпаднал в немилост и е бил пратен в лагер в Сибир. По онова време това не беше рядкост в Съветския съюз. В правителството, партията и сред военните се водеха ожесточени битки, а с патологичната си мнителност Сталин гонеше до дупка онези, които нарочеше за свои врагове. Те падаха от власт, срещу тях се водеха скалъпени показни процеси, после или биваха екзекутирани по бързата процедура, или ги пращаха в концлагери, кой знае кои в крайна сметка вадеха по-голям късмет. Ако отървяха смъртната присъда, бяха обречени на робски, невъобразимо жесток каторжен труд до сетен лъх. Ние, японските военнопленници, поне можехме да се надяваме, че ако оцелеем, ще се приберем по домовете си, докато за заточените руснаци такава надежда не съществуваше. Като всички останали, и този офицер щеше да изгние в сибирската земя.

Притесняваше ме само едно — че сега той знае как се казвам и къде да ме намери. Преди войната бях участвал (без дори да подозирам, разбира се) в онази тайна операция заедно с шпионина Ямамото, бях се прехвърлил през река Халха и бях навлязъл с разузнавателни цели на територията на Монголия. Ако човекът съобщеше това, щях да изпадна в доста тежко положение. В крайна сметка обаче той не ме издаде. Не. Както установих след време, имал е спрямо мен далеч по-важни планове.

След седмица пак го зърнах при железопътната гара. Пак беше в окови, пак беше облечен в мръсната затворническа униформа и трошеше чакъл. Погледнах го, той също ме погледна. Остави чука на земята и се извърна към мен — беше висок и стоеше изпънат, сякаш носеше военната униформа. Този път със сигурност се подсмихваше, едва-едва, някак зловещо, от което ме побиха тръпки. Сега гледаше точно както онзи път, докато бе наблюдавал как дерат жив Ямамото. Аз не казах нищо и продължих нататък.

По онова време имах един приятел офицер от щаба на съветската армия. И той като мен беше завършил география (в Ленинград). Бяхме връстници, и двамата се интересувахме от картография и от време на време си намирахме поводи, за да си говорим за тези неща. Офицерът проявяваше интерес към стратегическите карти на Манджурия, които Квантунската армия е разработила. Ако наблизо беше някой от шефовете му, не водехме, естествено, такива разговори. Трябваше да дебнем тях да ги няма, за да си поговорим като професионалисти. Понякога той ми даваше храна и ми показваше снимки на жена си и на децата си, които беше оставил в Киев. Докато бях заточен в Съветския съюз, това е единственият руснак, когото съм чувствал близък.

Веднъж го попитах уж между другото за затворниците, които работеха на железопътната гара. Обясних, че един от тях ми е направил особено впечатление като по-различен, очевидно навремето е заемал висока длъжност. Описах го. Офицерът, който се казваше Николай, отвърна свъсен: «Сигурно е Борис Кожодера. По-добре стой надалеч от него.» Защо, попитах аз. Николай се поколеба дали да ми казва друго, но знаеше, че положението ми позволява да му правя услуги, затова накрая ми разправи без особено желание как Борис Кожодера се е озовал в рудника. «Но не споменавай на никого, че съм ти казал аз — предупреди ме той. — С този тип шега не бива. Сериозно, от най-гадните е. Лично аз не бих го докоснал и с триметров прът.»

Ето какво ми разказа Николай. Истинското име на Борис Кожодера било Борис Громов. Точно както и предполагах, навремето бил майор в НКВД. През 1938 година, когато Чойбалсан превзема властта в Монголия, а след това става министър-председател, пращат Громов военен съветник в Улан Батор. Там той създава по модела на НКВД на Берия монголските тайни служби и се отличава в смазването на контрареволюционните елементи. Правят хайки, залавят всеки, за когото имат и най-малко подозрение, хвърлят го в концентрационен лагер и го изтезават, после го убиват.

Веднага след края на битката при Номинхе, когато далекоизточната криза е преодоляна, Борис е върнат в Москва и получава ново назначение в завзетата от Съветския съюз Източна Полша, където се включва в прочистването на старата полска армия. Точно там си спечелва прозвището Кожодера. Прилага свое си изтезание — заповядва на човек, когото според мълвата си бил довел от Монголия, да дере хората живи. Ясно е от само себе си, че поляците изпитват смъртен ужас от него. Всеки, принуден да гледа такова дране, си признава каквото му кажат. Когато германската армия нахлува внезапно и започва войната на СССР с Германия, Борис е изтеглен от Полша в Москва. Тогава има масови арести по подозрения за сътрудничество на хитлеристкия режим, избиват се хора или се пращат в лагери. И този път Борис блясва със своите изтезания и се прочува като дясната ръка на Берия. Сталин и Берия фабрикуват теорията за вътрешния заговор, за да потулят отговорността, че са проспали нацисткото нахлуване, и да засилят властта си. Жестоките изтезания отнемат живота на мнозина невинни. Мълвяло се, че по онова време Борис и неговият човек са одрали най-малко пет души, и според слуховете той гордо бил окачил кожите им по стените в кабинета си.

Кожодера е жесток, но и много предпазлив и така се измъква невредим от всички заговори и чистки. Берия го обича като свой син. Но вероятно точно заради това той става прекалено самоуверен и се самозабравя. Грешката, която допуска, е пагубна. Арестува командира на танков батальон по подозрение, че по време на битка в Украйна е установил тайна връзка с едно от механизираните есесовски подразделения на Хитлер. Борис изтезава жестоко човека, докато го умъртви: пъха нажежени метални пръти във всичките му отвърстия, изгаря му с ютия ушите, ноздрите, ануса, половия орган. Оказва се обаче, че офицерът е племенник на високопоставен функционер от комунистическата партия. И не само това, генщабът на съветската армия провежда обстойно разследване, при което се установява, че офицерът не е сторил нищо и няма никаква вина. Партийният функционер е бесен, а и военното командване не остава със скръстени ръце след такъв удар, нанесен по честта на съветската армия. Този път дори Берия не успява да спаси Борис. Той е разжалван, изправен пред съд и осъден на смърт заедно със своя помагач монголеца. Но от НКВД се разтичват и уреждат смъртната присъда да бъде заменена с принудителен труд в концентрационен лагер (а монголецът все пак е обесен). Берия праща тайно на Борис в затвора писмо, в което му обещава да използва връзките си в партията и в армията и след първата година в лагера той да бъде пуснат на свобода и възстановен на постовете си. Така поне бил чувал Николай.

«Както виждаш, Мамия — пошушна ми руснакът, — всички смятат, че някой ден Борис ще се върне в Москва, че Берия скоро ще го измъкне оттук. Е, даже Берия трябва да действа много внимателно: лагерът се управлява от партията и от армията. Но всички сме нащрек. Вятърът винаги може да си смени посоката. И тогава всеки, който е притискал тук Борис, ще си изпати. Светът е пълен с малоумници, никой обаче не е толкова глупав, че сам да си подписва смъртната присъда. Стъпваме на пръсти около Борис. Той тук е нещо като почетен гост. Е, не може да му се осигурят прислужници и да му се уреди живот като в хотел. Все пак за пред другите е с пранги и троши по малко чакъл, но той всъщност си има самостоятелна стая и получава колкото си иска тютюн и пиене. Мен ако питаш, е като отровна змия. Не заслужава да е жив. Колко хубаво би било, ако някой се промъкне нощно време и му кръцне гръкляна.»

 

 

Веднъж пак минавах покрай железопътната гара и този път едрият сержант ме спря. Понечих да извадя пропуска, той обаче поклати глава и ми каза да съм отидел в кабинета на началника на гарата. Озадачен, се подчиних, но заварих в кабинета не началника, а Борис Громов. Седеше на бюрото, пиеше чай и очевидно ме чакаше. Застинах на прага. Руснакът не беше с окови. Махна ми да вляза.

«Радвам се да те видя, лейтенант Мамия. Доста години минаха — рече ми той ведро и ме озари с широка усмивка. Почерпи ме цигара, но аз отказах. — По-точно девет — продължи руснакът, след като си запали цигарата. — Или са осем? При всички положения се радвам да видя, че си жив и здрав. Радостно е да срещнеш стари приятели! Особено след такава жестока война. Не си ли съгласен? И как успя да се измъкнеш от кладенеца?»

Продължих да стоя, без да казвам нищо.

«Както и да е. Важното е, че си се измъкнал. Останал си без ръка. И си научил чудесно руски. Прекрасно, прекрасно. Оправяш се и без чужда помощ. Но най-важното е, че си жив.»

«Не по свой избор», отвърнах аз.

Борис се засмя гръмогласно. «Интересен човек си, лейтенант Мамия. Имал си избор да не си жив, а ето че си тук и си жив, много даже. Да, наистина, твърде интересен човек. Но аз не се хващам толкова лесно. Никой не може да се измъкне сам от онзи дълбок кладенец… да избяга, да намери пътя към реката и да се върне в Манджурия. Но ти не се притеснявай. Няма да те издам. Всъщност стига сме говорили за теб. Нека ти разкажа за себе си. Както виждаш, свалиха ме от власт и сега съм нищо и никакъв затворник в концентрационен лагер. Обаче нямам намерение цял живот да се свирам тук, накрай света, и да троша чакъл. Не съм загубил властта си в Централния комитет и я използвам, за да увеличавам от ден на ден властта си и тук. И искам да ти заявя най-откровено, че държа да съм в добри отношения с вас, японските военнопленници. В края на краищата производителността в рудника зависи от вас, от вашия добив на въглища, от усърдната ви работа. Не можем да постигнем нищо, ако не се съобразяваме с вашата власт, включително с твоята, лейтенант Мамия. Искам да се възползвам от нея. Ти си бивш офицер от разузнаването на Квантунската армия, истински храбрец. Знаеш прекрасно руски. Ако ми станеш посредник, аз съм в положение да направя нещо за теб и за другарите ти. Предлагам ти добра сделка.»

«Никога не съм бил шпионин — заявих аз — и нямам намерение тепърва да ставам.»

«Не искам от теб да шпионираш — възрази Борис, сякаш за да ме успокои. — Единственото, което казвам, е, че мога да облекча живота на твоите хора. Предлагам ти да подобрим взаимоотношенията и да ми станеш посредник. Заедно да катурнем този никаквец грузинския функционер. Аз мога да го направя, хич не се съмнявай. Сигурен съм, че вие, японците, го мразите в червата. Веднъж да се отървем от него, и ще получите частично самоуправление, правото да създавате комисии и своя организация. Поне ще се отървете от издевателствата на надзирателите. Нали го искате?»

Тук Борис беше прав. Отдавна се оплаквахме на управата в лагера, но никой не ни обръщаше внимание.

«А какво искате срещу това?», попитах аз.

«Почти нищо — отвърна той с широка усмивка и разпери ръце. — Единственото, към което се стремя, са близките приятелски отношения с вас, японските военнопленници. Искам да отстраня някои от своите партийни другари, с които явно не мога да изляза на глава, и за да го постигна, се нуждая от вашето съдействие. Имаме много общи интереси, защо да не си стиснем ръцете в името на общото благо? Както се казва, „дай, за да получиш“. От вас съдействието, от мен добронамереността. Няма лъжа и измама. Знам, разбира се, че не мога да искам от теб да ме харесваш. Определено имаме доста неприятни общи спомени. Но да оставим любезностите. Аз съм човек на честта. Обещая ли нещо, го изпълнявам. Било каквото било, да го забравим. Обмисли до няколко дни предложението ми и ми дай твърд отговор. Според мен си струва да се опита. С твоите хора нищо не губите, нали? Но го обсъди само с хора, на които имаш пълно доверие. Някои от японските военнопленници са доносници. Внимавай да не усетят какво става. Ако разберат, може да си изпатим. Засега не съм всесилен тук.»

Върнах се в своя участък и дръпнах настрани един човек, с когото да обсъдя предложението на Борис. Бивш армейски подполковник, мъж на място с пъргав ум. Беше командвал част, с която се беше затворил в крепост в планината Хинган и бе отказал да развее бялото знаме дори след капитулацията на Япония. Сега беше негласен лидер на японците военнопленници в лагера и дори руснаците се съобразяваха с него. Обясних му, че Борис е бил висш офицер от тайните служби и без да му споменавам за случая с Ямамото на река Халха, му предадох неговото предложение. Подполковникът прояви интерес, когато разбра, че руснакът иска да отстрани сегашния партиен началник и да осигури поне частично самоуправление на японските военнопленници. Наблегнах, че Борис е хладнокръвен, опасен звяр, интригант, думите му не бива да се приемат за чиста монета. «Вероятно си прав — рече подполковникът, — но същото важи и за грузинското приятелче, а наистина нищо не губим.» И той също беше прав. Казах си, че ако от сделката излезе нещо, положението ни няма накъде повече да се влошава. Но не бих могъл да греша повече. Адът наистина няма дъно.

Няколко дни по-късно успях да уредя среща на четири очи между подполковника и Борис далеч от любопитните погледи. Превеждах им. След половинчасов разговор те се разбраха и си стиснаха ръцете. Не знам какво е станало след това. Двамата избягваха да се срещат, за да не привличат вниманието, и си разменяха по някакъв таен канал кодирани съобщения. Така ролята ми на посредник се изчерпа. Толкова по-добре за мен. Стига да можех да го предотвратя, не исках да имам нищо общо с Борис. Едва след време стана ясно, че това си е направо невъзможно.

Както той беше обещал, след около месец Централният комитет отстрани от длъжност грузинеца и два дни по-късно прати на негово място друг човек. Минаха още два дни и през нощта трима японски военнопленници бяха удушени. Бяха намерени да висят на таванските греди, за да се създаде впечатлението, че са се самоубили, но очевидно ги бяха умъртвили други японци. Тримата явно бяха доносниците, за които Борис бе споменал. Разследване така и не се проведе. Борис вече беше превзел лагера.“