Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (55)

26.
Хроника на птицата с пружината — 8

(или втората недодялана касапница)

Ветеринарят се събуди преди шест часа. Изми си лицето със студена вода и си направи закуска. През лятото се съмваше рано и повечето животни в зоологическата градина вече бяха будни. През отворения прозорец влизаха ревът им и ветрецът, който донасяше миризмите им, и ветеринарят разбра какво ще бъде времето, без да му се налага да гледа навън. Беше му станало навик. Първо се заслушваше, сетне вдишваше сутрешния въздух и се подготвяше за новия ден.

Днес обаче денят щеше да бъде различен от предния. Нямаше как да не е различен. Бяха изчезнали толкова много гласове и миризми! Тигрите, леопардите, вълците, мечките: вчера следобед всички те бяха умъртвени — избити — от войниците. Сега, след нощния сън, тези събития сякаш бяха част от тегав кошмар, който ветеринарят е сънувал отдавна. Той обаче знаеше, че всичко се случи наистина. Още усещаше в ушите си тъпата болка от тътена на пушките. Не, не беше сън. Сега беше август, годината беше 1945 и ветеринарят се намираше в град Синдзин, а от час на час съветските войски, които бяха прекосили вероломно границата, се приближаваха все повече. Такава беше действителността — истинска като мивката и четката за зъби, които ветеринарят виждаше пред себе си.

Поолекна му от рева на слоновете. А, да, на слоновете им се беше разминало. За щастие младият лейтенант начело на взвода бе проявил достатъчно нормален, здрав човешки разум, за да махне от списъка слоновете, помисли ветеринарят, докато си миеше лицето. Откакто беше пристигнал в Манджурия, той се беше натъквал на безброй тесногръди фанатизирани млади японски офицери и при всяка среща с тях се беше потрисал. Повечето бяха синове на селяни, бяха раснали по време на кризата през трийсетте години, бяха тънали в недоимък и им бяха втълпявали мегаломанския национализъм. Без да се замислят, те изпълняваха заповедите на висшестоящите, колкото и невероятни да бяха те. Ако в името на императора им наредяха да прокопаят дупка през земното кълбо и да стигнат до Бразилия, те щяха да грабнат лопатите и да запретнат ръкави. Някои наричаха това „чистота“, но ветеринарят употребяваше друга дума. Той беше син на лекар, беше изкарал образованието си в сравнително либералната обстановка на двайсетте години и изобщо не разбираше тези млади офицери. Да застреляш с пушка два-три слона, е много по-лесно, отколкото да прокопаеш дупка през земята и да излезеш в Бразилия, но макар и да говореше с лек провинциален акцент, лейтенантът, който командваше стрелковата част, изглеждаше по-нормален от другите млади офицери, които ветеринарят беше срещал — по-образовани и уж по-умни. Той го разбра от начина, по който младежът говореше и се държеше.

При всички положения слоновете не бяха избити и ветеринарят си помисли, че вероятно би трябвало да е благодарен. Войниците сигурно също са се зарадвали, че им се е разминало. А общите работници китайци вероятно са съжалили, че са изпуснали толкова много месо и слонова кост.

Ветеринарят кипна вода в чайника, сложи върху брадата си топла хавлиена кърпа и се избръсна. После закуси сам: чай, препечена филия и масло. Дажбите храна в Манджурия бяха доста оскъдни, но в сравнение с другаде можеше да минат направо за щедри. Това бе добре и за ветеринаря, и за животните. Те недоволстваха, че храната им е намаляла, ала положението тук бе значително по-добро, отколкото в зоологическите градини в Япония, където хранителните запаси бяха на изчерпване. Никой не можеше да предскаже бъдещето, но поне засега и на животните, и на хората им бяха спестени страданията на истинския глад.

Ветеринарният лекар се запита как ли са жена му и дъщеря му. Ако всичко вървеше по план, те би трябвало вече да са пристигнали в Пусан. Там живееше негов братовчед, който работеше в железниците, и жената и дъщерята на ветеринаря щяха да останат при него, докато тръгнат с транспортния кораб, който да ги върне в Япония. Сутринта, когато се събуди, ветеринарят усети колко му липсват. Домъчня му, че не чува как двете си приказват весело, докато приготвят закуската. В къщата се беше възцарила куха тишина. Това вече не беше домът, който ветеринарят обичаше, мястото, където се чувстваше добре. И в същото време изпитваше някаква странна радост, че е останал сам в празната къща — сега можеше да почувства пълноценно, с всяка своя клетка неумолимата сила на съдбата.

Самата съдба беше неговата смъртоносна болест. Още от съвсем малък той живееше със зловещото усещане, че животът му е подвластен на някаква външна сила. Може би се дължеше на яркосиньото петно на дясната му буза. Като дете ветеринарят го мразеше, възприемаше го като дамга, каквато единствен той носи на лицето си. Идеше му да умре всеки път, когато другите малчугани се подиграваха или непознатите го заглеждаха. Де да можеше да изреже с нож тази част от плътта си! Но с годините започна да приема спокойно, че петното няма да се махне никога от лицето му. Може би оттам идваше и примирение с всичко, свързано със съдбата.

През повечето време силата на съдбата се долавяше просто като тих, монотонен бас контрент, който обагря само периферията на живота му. Рядко му се напомняше за съществуването й. Но от време на време, когато равновесието се нарушеше (а ветеринарят нямаше представа какво направлява равновесието — не откриваше някаква закономерност в тези промени), силата се увеличаваше и го потапяше в смирение, близко до парализата. В такива случаи ветеринарят нямаше друг избор, освен да зареже всичко и да се остави във властта на потока. От опит знаеше, че каквото и да прави и да мисли, няма да промени нещата. Съдбата изискваше своето и не мирясваше, докато не го вземе. Той бе напълно убеден в това.

Не че беше някакъв пасивен човек, обратното, бе по-решителен от мнозина други и винаги постигаше набелязаното. В професията си се открояваше като ветеринар с изключителни умения, като неуморен просветител. Липсваше му творчески живец, но в училище беше изкарвал само отлични оценки и беше ръководител на класа. И в службата му признаваха, че превъзхожда всички, останалите го уважаваха. Със сигурност не беше „фаталист“ в обичайния смисъл на думата. Обаче никога през живота си не бе изпитвал непоколебимата убеденост, че сам е взел едно или друго решение. Винаги му се струваше, че съдбата го е тласнала да реши нещата така, както й харесва на нея. Случваше се ветеринарят да изпита моментно задоволство, че е решил нещо със собствената си воля, после обаче виждаше, че всичко е било решено предварително от някаква външна сила, хитро маскирана като свободна воля — просто примамка, хвърлена на пътя му, за да го прилъже да постъпи така, както трябва да постъпи. Единственото, което той бе решавал съвсем сам, бяха дреболии, които, честно казано, явно изобщо не бяха изисквали някакво решение. Ветеринарят се чувстваше като управник на държава, който не прави нищо повече от това да слага царския печат върху документи по указание на регент, упражняващ истинската власт в царството — като императора на марионетната империя Манджоу-го.

Лекарят обичаше жена си и дъщеря си. Те бяха най-прекрасното в неговия живот, особено дъщеря му, която той боготвореше едва ли не до полуда. За тях бе готов да даде живота си. И наистина, често си беше представял как го прави и смъртта заради тях, както я виждаше във въображението си, му се струваше най-сладката възможна смърт. В същото време обаче често, като се прибереше у дома и видеше жена си и дъщеря си, си казваше: в края на краищата тези хора са отделни човешки същества, с които нямам връзка. Те бяха нещо различно, нещо, което той не познаваше истински, нещо, което съществуваше далеч от него. И когато лекарят се почувстваше така, му минаваше мисълта, че не е избрал сам тези хора, което не му пречеше да ги обожава безусловно, без никакви съмнения. Това за него бе голям парадокс, неразрешимо противоречие, огромен капан, заложен от живота.

Но светът, към който ветеринарят принадлежеше, стана много по-прост и разбираем, след като той остана сам в къщата в зоологическата градина. Сега единственото, за което трябваше да мисли, бяха грижите за животните. Жена му и дъщеря му ги нямаше. Засега не се налагаше да мисли и за тях. Беше останал насаме със съдбата си.

И не Квантунската армия, не съветската армия или войските на комунистите и на Куоминтан, а именно съдбата, огромната сила на съдбата държеше в хватката си град Синдзин. Всеки виждаше, че тук се разпорежда съдбата и че волята на отделния човек не струва нищо. Предния ден тъкмо съдбата бе пощадила слоновете и беше погребала тигрите, леопардите, вълците и мечките. Какво ще погребе и какво ще пощади сега? На тези въпроси не можеше да отговори никой.

Лекарят излезе от къщата и отиде да се погрижи за сутрешното хранене на животните. Предположи, че вече никой няма да дойде на работа, но завари в кабинета си две китайчета, които го чакаха. Ветеринарят не ги познаваше. Бяха тринайсетина-четиринайсетгодишни, мургави и кльощави, с бързи очи на зверчета.

— Казаха ни да дойдем да ви помогнем — обясни единият хлапак.

Мъжът кимна. Попита ги как се казват, те обаче не отговориха. Лицата им си останаха безизразни, сякаш момчетата не бяха чули въпроса. Очевидно бяха пратени от китайците, които довчера бяха работили тук. В очакване на промените те вероятно бяха предпочели да нямат никакво вземане-даване с японците, но бяха решили, че никой няма да търси отговорност на децата. Момчетата бяха пратени в знак на добра воля. Работниците знаеха, че ветеринарят не може да се грижи сам за животните.

Той почерпи хлапаците с по две курабийки, после ги поведе да му помагат в храненето на животните. Обикаляха от клетка на клетка с теглена от муле каруца, даваха на всяко животно каквото яде и му сменяха водата. Невъзможно беше да почистят клетките. В най-добрия случай можеха да измият набързо с маркуч изпражненията. Все пак зоологическата градина беше затворена, и да понамирисваше, никой нямаше да недоволства.

Оказа се, че сега, когато ги нямаше тигрите, леопардите, мечките и вълците, работата е по-лесна. Грижите за едрите хищници си искаха усилие, а и бяха опасни. Колкото и да му беше криво, докато минаваше покрай празните им клетки, ветеринарят изпита и облекчение, че тази работа е отпаднала.

Започнаха в осем и в десет и нещо вече бяха приключили. После момчетата изчезнаха, без да кажат и дума. Лекарят се чувстваше изтощен от тежкия физически труд. Върна се в кабинета си и докладва на директора на зоопарка, че животните са нахранени.

* * *

Малко преди пладне в зоологическата градина отново се появи младият лейтенант, водеше със себе си и осемте войници, с които бе идвал предния ден. В пълно бойно снаряжение, те крачеха с метален звънтеж, който се чуваше отдалеч. И този път куртките им бяха почернели от потта, отново в дърветата пищяха цикади. Днес обаче те не бяха дошли да избиват животни. Лейтенантът изкозирува пред директора и съобщи:

— Трябва да знаем с какви използваеми каруци и впрегатни животни разполага зоологическата градина.

Директорът отвърна, че имат точно едно муле и една каруца.

— Преди половин месец предадохме единствения си камион и двата коня — уточни той.

Лейтенантът кимна и съобщи, че незабавно ще реквизира мулето и каруцата, както му е наредено от щабквартирата на Квантунската армия.

— Чакайте малко — намеси се ветеринарят. — Каруцата и мулето ни трябват, с тях по два пъти на ден храним животните. Всички местни хора се изнесоха. Без мулето и каруцата животните ще измрат от глад. Дори с тях едвам издържаме.

— Всички едвам издържаме, господине — отвърна лейтенантът, който беше брадясал, със зачервени очи. — За нас най-важно е да защитим града. Ако се наложи, винаги можете да пуснете животните от клетките. Погрижихме се за опасните кръвожадни зверове. Другите не представляват риск. Такива са заповедите, господине. Налага се да се оправяте както можете.

С това той сложи край на спора и изпрати хората си да вземат мулето и каруцата. След като те си тръгнаха, ветеринарят и директорът се спогледаха. Директорът отпи от чая, поклати глава и не каза нищо.

След четири часа войниците се върнаха с мулето и каруцата, която беше натоварена с нещо, покрито отгоре с мръсен брезент. Мулето се задъхваше и беше запенено от следобедната жега и тежестта на товара. Осемте войници водеха с насочени щикове пред себе си четирима китайци, младежи на двайсетина години, облечени в бейзболни екипи, ръцете им бяха завързани отзад. От синините и отоците по лицата им личеше, че са били жестоко бити. Дясното око на единия китаец се бе подуло и почти се беше затворило, а от кръвта, която течеше от устните на друг, фланелката му беше станала на червени петна. Отпред на екипите не пишеше нищо, но личаха празни правоъгълници от отпраните ленти с имената им. Номерата отзад на фланелките бяха 1, 4, 7 и 9. Ветеринарят не проумяваше защо в такъв повратен момент четирима млади китайци са с бейзболни екипи и защо японските части са ги били толкова жестоко и са ги домъкнали тук. Гледката сякаш не беше от този свят — рисунка на душевноболен.

Лейтенантът попита директора на зоологическата градина дали му се намират кирки и лопати, които да им даде. Младият офицер изглеждаше още по-блед и съсипан и от преди. Ветеринарят заведе него и хората му в бараката за инструменти зад кабинета. Лейтенантът избра две кирки и две лопати и ги връчи на хората си. После каза на лекаря да дойде с него и като остави войниците, го поведе към горичката зад пътя. Ветеринарят го последва. Където и да стъпеше лейтенантът, изскачаха скакалци. Във въздуха се носеше миризмата на лятна трева, оглушително пищяха цикадите, а ревът, който слоновете надаваха от време на време, звучеше като далечно предупреждение.

Без да казва нищо, лейтенантът тръгна между дърветата, докато не намери нещо като поляна в гората. Районът бе определен за площадка, където децата да си играят с малките животни. Но планът беше отложен за неопределено време: заради все по-сложното положение на фронта стана трудно набавянето на строителни материали. Дърветата бяха изсечени и слънцето грееше точно в кръга гола земя като сценично осветление в тази част на гората. Лейтенантът застана в средата на кръга и се огледа. Ровна пръстта с тока на ботуша си.

— Ще направим временен бивак — обяви той, после се наведе и гребна шепа пръст.

Ветеринарят кимна. Нямаше представа защо ще правят лагер в зоологическата градина, но реши да не пита. Тук, в Синдзин, от опит се беше научил никога да не задава въпроси на военни. Те само се дразнеха и при всички положения не отговаряха ясно и недвусмислено.

— Първо ще изкопаем голяма дупка — продължи лейтенантът, сякаш си говореше сам.

Изправи се и извади от джоба на куртката си пакет цигари. Захапа една, почерпи и лекаря, после запалиха двамата с обща клечка кибрит. За да запълнят мълчанието, мъжете пушеха съсредоточено. Лейтенантът пак взе да рови с ботуша в пръстта. Нарисува нещо с тока, сетне го изтри. Накрая попита ветеринаря:

— Къде сте роден?

— В Канагава — отвърна лекарят. — В един град на име Офуна, недалеч от морето.

Лейтенантът кимна.

— А вие откъде сте? — попита ветеринарят.

Вместо да отговори, офицерът присви очи и загледа как димът се издига между пръстите му. „Не, не си струва да задаваш на военен въпроси — повтори си отново лекарят. — Разпитват те, но ако ти попиташ нещо, никога не отговарят. Мълчат като гроб, буквално.“

— Там има киностудия — каза лейтенантът.

Трябваше да минат няколко секунди, докато ветеринарят разбере, че офицерът му говори за Офуна.

— Точно така. Голяма студия. Но никога не съм влизал вътре.

Лейтенантът пусна на земята каквото беше останало от цигарата и го смачка.

— Дано се върнете там — рече той. — Е, дълго плаване е до Япония. Ние всички вероятно ще измрем тук. — Докато говореше, беше забил поглед в земята. — Я ми кажете, докторе, страх ли ви е от смъртта?

— Вероятно зависи как умираш — отговори ветеринарят след кратък размисъл.

Лейтенантът вдигна очи и го погледна с интерес. Явно беше очаквал друг отговор.

— Прав сте — каза той. — Зависи как умираш.

Известно време двамата мълчаха. Лейтенантът сякаш всеки момент щеше да заспи прав. Очевидно беше изтощен. Над тях като птица прелетя голям скакалец и с шумно движещи се криле изчезна в тревата. Лейтенантът си погледна часовника.

— Време е да започваме — оповести той напосоки. После каза на ветеринаря: — Бих искал да останете малко. Може би ще се наложи да ви помоля за една услуга.

Лекарят кимна.

* * *

Войниците доведоха на поляната в гората пленените китайци и им развързаха ръцете. Ефрейторът очерта с бейзболна бухалка върху земята широк кръг — ветеринарят не проумяваше защо войник ще носи бухалка, това бе поредната загадка — и заповяда на японски на пленниците да изкопаят в земята дълбока дупка с размерите на кръга. Четиримата с бейзболните екипи започнаха да копаят мълком с кирките и лопатите. Половината войници ги охраняваха, другите се излегнаха под дърветата. Явно умираха за сън, още щом се проснаха с цялото бойно снаряжение на земята, и захъркаха. Другите, които останаха на пост, наблюдаваха как върви копаенето, бяха подпрели пушките с щикове на хълбоците, за да са им подръка. Лейтенантът и ефрейторът се редуваха да наглеждат китайците и да дремят под дърветата.

За по-малко от час четиримата пленници изкопаха трап с диаметър около три и половина метра, на дълбочина им стигаше до вратовете. Единият поиска на японски вода. Лейтенантът кимна и войник донесе кофа, пълна с вода. Четиримата китайци започнаха да гребат един по един с шепи от водата и да я пият жадно. Изпиха почти цялата кофа. Екипите им бяха почернели от кръвта, калта и потта.

Лейтенантът накара двама от войниците да изтеглят каруцата при трапа. Ефрейторът отметна брезента, под него имаше четирима мъртъвци. Бяха със същите бейзболни екипи, както пленниците, и също очевидно бяха китайци. Явно бяха застреляни, екипите им бяха целите на черни кървави петна. Над труповете вече се виеха рояци големи мухи. По петната кръв лекарят прецени, че са мъртви от около денонощие.

Лейтенантът заповяда на четиримата китайци, които бяха изкопали дупката, да хвърлят телата в нея. Без да кажат нищо, с безизразни лица, мъжете свалиха труповете от каруцата и един по един ги пуснаха в трапа. Всеки от труповете се приземи с глух звук. Номерата, написани върху екипите на мъртвите мъже, бяха 2, 5, 6 и 8. Ветеринарят ги запомни.

След като китайците хвърлиха труповете в дупката, войниците ги завързаха за близките дървета. Лейтенантът вдигна китка и се взря с мрачно лице в часовника си. Сетне погледна някъде към небето, сякаш търсеше нещо. Приличаше на началник на гара, който стои на перона и чака много закъснял влак. Всъщност обаче не гледаше нищо. Просто протакаше. После се извърна към ефрейтора и му заповяда отсечено войниците да умъртвят с щиковете трима от пленниците (номера 1,7 и 9).

Бяха избрани трима войници, които заеха позиция пред тримата китайци. Войниците бяха по-бледи от осъдените на смърт. Китайците изглеждаха твърде уморени, за да се надяват на нещо. Ефрейторът им предложи по цигара, но те отказаха. Той върна пакета в джоба на куртката си.

Лейтенантът и ветеринарят бяха малко по-встрани от войници.

— Гледайте — каза лейтенантът. — Ето ви още един начин на умиране.

Лекарят кимна. „Не го казва на мен — помисли си той. — Казва го на себе си.“

Офицерът обясни тихо:

— Най-бързо и лесно е да ги разстреляме, но имаме заповед да не пилеем и един-единствен куршум, особено пък за китайци. Трябва да пазим боеприпасите за руснаците. Да убиеш с щик не е толкова лесно, както изглежда. Между другото, докторе, в армията учили ли са ви как да боравите с щик?

Лекарят обясни, че е ветеринар в кавалерията и не е обучаван да борави с щик.

— Ами за да убиеш човек с щик, трябва да направиш следното: първо го промушваш тук, под ребрата. — Той показа малко над стомаха си. — После правиш с острието голям дълбок кръг, за да разкъсаш органите. След това натискаш нагоре, за да пронижеш сърцето. Ако само го наръгаш, нищо не постигаш. Това непрестанно се втълпява на войниците. Наред с нощните нападения ръкопашния бой и боравенето с щик са гордостта на императорската армия. При това е по-евтино от танковете, самолетите и оръдията. Е, можеш да се обучаваш колкото си искаш, но в крайна сметка пронизваш сламено чучело, а не човек. На чучелото не му тече кръв, то не крещи, червата му не се изсипват на земята. Тези войници тук всъщност никога не са убивали така човек. Аз също.

Лейтенантът погледна ефрейтора и му кимна. Той излая заповедта на тримата войници, които застанаха мирно. После отстъпиха половин крачка назад и насочиха остриетата на щиковете всеки към своя пленник. Един от младежите (номер 7) изръмжа нещо на китайски, което прозвуча като псувня, и се изплю предизвикателно, но слюнката не падна на земята, а се стече отпред по бейзболния му екип.

При следващата заповед тримата войници забиха с невероятна сила щиковете в китайците. После, както бе обяснил и лейтенантът, завъртяха остриетата и ги насочиха нагоре. Виковете на китайците не бяха много силни и прозвучаха по-скоро като стон, сякаш целият въздух от телата им бе излязъл внезапно през едно-единствено отвърстие. Войниците извадиха щиковете и отстъпиха назад. Ефрейторът отново излая заповед и мъжете повториха съвсем същото отначало: промушиха китайците с щиковете, завъртяха ги, забиха ги нагоре и ги издърпаха. Ветеринарят наблюдаваше вцепенен — имаше чувството, че се раздвоява. Беше и убиецът, и жертвата. Усещаше и как щикът пронизва тялото на жертвата, и болката от разкъсаните вътрешни органи.

Китайците се гърчиха в предсмъртни мъки много по-дълго, отколкото той би могъл да си представи. От пронизаните им тела на земята изтече огромно количество кръв, но дори с разкъсани органи те продължиха да потръпват конвулсивно още известно време. Ефрейторът разряза с щика въжетата, с които китайците бяха завързани за дърветата, после нареди на войниците, които не бяха участвали в екзекуцията, да издърпат повалените тела до трапа и да ги пуснат в него. И тези трупове паднаха с тъп звук, ветеринарят обаче долови, че той е различен от звука на предишните трупове — вероятно защото тези китайци още не бяха издъхнали.

Сега жив бе останал само плененият млад китаец с номер 4 върху горнището на екипа. Тримата пребледнели войници накъсаха от растенията в краката си широки листа, за да избършат окървавените щикове. По остриетата беше полепнала не само кръв, но и странна на цвят телесна течност и късчета плът. Наложи се да късат още доста листа, докато лъснат метала на остриетата.

Ветеринарят се учуди, че са оставили жив номер 4, но реши да не пита. Лейтенантът извади поредната цигара и я запали. Почерпи и ветеринаря, който взе мълком цигарата, захапа я и драсна клечка кибрит. Ръката му не трепереше, но я чувстваше като схваната, сякаш палеше кибрита с ръка в дебела ръкавица.

— Тези младежи са кадети в офицерската школа на Манджоу-го — обясни лейтенантът. — Отказали са да участват в защитата на Синдзин. Снощи са убили двама от преподавателите японци и са се опитали да избягат. Заловени са по време на нощната проверка, четирима са убити на място и хванахме останалите четирима. Други двама избягаха в тъмното. — Лейтенантът прокара длан по брадата си. — Опитали са да се измъкнат в бейзболни екипи. Вероятно са решили, че ако са в униформи, ще ги пипнат като дезертьори. Или ги е било страх да не ги заловят в униформи на Манджоу-го частите на комунистите. Единственото, което са можели да облекат в школата освен униформите, са екипите на бейзболния отбор. Затова са откъснали имената и са побягнали. Може би не знаете, но школата има страхотен отбор. Ходеха на приятелски мачове в Тайван и Корея. Този тук — лейтенантът махна към завързания за дървото — е капитан на отбора, има страхотен удар. Според нас точно той е организатор на бягството. Убил е двамата преподаватели с бухалка. Преподавателите знаели, че в казармата има брожения, и решили да не раздават оръжие, освен ако не е крайно наложително. Но забравили бейзболните бухалки. И двамата са с разцепени черепи. Сигурно са умрели на място. Два съвършени удара. Ето я бухалката.

Лейтенантът каза на ефрейтора да му я донесе. Подаде я на ветеринаря. Лекарят я хвана с две ръце и я вдигна пред лицето си като играч, който се готви за удар. Бухалката беше най-обикновена, с не особено добра изработка, с грапава повърхност. Но беше тежка и много използвана. Дръжката бе почерняла от потта. Не приличаше на оръжие, което снощи да е убило двама души. След като я подържа, за да усети тежестта й, ветеринарят я върна на лейтенанта, който замахна вещо с нея няколко пъти.

— Играете ли бейзбол? — попита той лекаря.

— Като малък играех непрекъснато.

— А сега?

— Вече не си падам по бейзбола — отговори лекарят и понечи да попита: „А вие, лейтенанте?“, но преглътна думите.

— Заповядаха ми да го убия със същата бухалка, която е използвал — обясни сухо офицерът и почука по земята с бухалката. — Око за око, зъб за зъб. Между нас да си остане, но според мен тая заповед е безсмислена. Какво ще спечелим, като убием тези китайци? Вече не са ни останали самолети, не са ни останали бойни кораби, елитните войски са избити. За стотна от секундата някакъв вид особена нова бомба е сринала до основи град Хирошима. Или ще ни пометат от Манджурия, или ще ни изтребят до крак и Китай отново ще принадлежи на китайците. Вече сме избили достатъчно китайци, няколко повече не променят нищо. Но заповедите са си заповеди. Аз съм воин, длъжен съм да ги изпълнявам. Вчера избихме тигрите и леопардите, днес трябва да избием тези момчета. Затова гледайте хубаво, докторе. Ето още един начин човек да умре. Лекар сте, вероятно сте свикнали с ножове, кръв и вътрешности, ала едва ли сте виждали да убиват някого с бейзболна бухалка.

Лейтенантът заповяда на ефрейтора да отведе играча с номер 4, бейзболиста с най-добрия удар, до трапа. Отново му вързаха ръцете зад гърба, после му завързаха очите и го накараха да коленичи на земята. Беше висок и широкоплещест младеж, ръцете му бяха дебели колкото бедрата на повечето хора. Лейтенантът повика един млад войник и му връчи бухалката.

— Убий го с това — нареди той.

Младият войник застана мирно й изкозирува, после взе бухалката, но след като я хвана с две ръце, продължи да стои като вкаменен. Явно не схващаше как трябва да убие с бейзболна бухалка китаец.

— Играл ли си някога бейзбол? — попита лейтенантът младия войник (същия, на когото съветският надзирател във въгледобивния рудник край Иркутск щеше да пръсне черепа с лопата).

— Не, лейтенант, никога не съм играл — отговори високо войникът.

И селото в Хокайдо, където се беше родил, и селото в Манджурия, в което беше израснал, бяха толкова бедни, че никое семейство не можеше да си позволи такъв лукс като бейзболна топка и бухалка. Като малък беше тичал из нивите, беше ловил водни кончета и се беше сражавал с пръчка. Никога през живота си не беше играл или дори гледал бейзбол. За пръв път хващаше бухалка.

Лейтенантът му обясни как да я държи и му показа няколко пъти как да замахва с нея.

— Разбра ли? Важното е извъртането в кръста — каза през зъби. — Извръщаш тялото назад и замахваш. Краят на бухалката си се движи естествено. Видя ли? Ако мислиш прекалено много как да замахнеш и цялото движение се извършва от ръцете, ударът е слаб. Силата е от извъртането в кръста, не от ръцете.

Войникът май не разбра докрай напътствията на лейтенанта, но взе тежката бухалка и няколко пъти опита да замахне. Всички го гледаха. Лейтенантът сложи ръце върху неговите, за да намести хватката. Показваше добре. Не след дълго бухалката в ръцете му свистеше, макар и плахо, във въздуха. На младежа може и да му липсваше умение, но той го компенсираше с мускулна сила — беше работил от тъмно до тъмно на нивата.

— Ядва се — одобри лейтенантът и изтри с кепето потта по челото си. — Добре, постарай се да го направиш с един добър, чист удар. Не го оставяй да се мъчи.

Всъщност искаше да каже: „И аз като теб не искам да го правим. На кого ли му е хрумнала тази тъпотия? Да убиваме човек с бейзболна бухалка…“ Но офицер за нищо на света не би казал подобно нещо на редник.

Войникът застана зад китаеца със завързаните очи, който беше коленичил на земята. Когато вдигна бухалката, силните лъчи на залязващото слънце хвърлиха на земята дългата й раздута сянка. „Колко странно е всичко — помисли си ветеринарят. — Лейтенантът е прав, никога не съм виждал да убиват човек с бейзболна бухалка.“ Войникът държа дълго бухалката вдигната. Лекарят забеляза, че върхът й трепери.

Лейтенантът кимна на войника. Той си пое дълбоко въздух, замахна назад, после с все сила удари главата на кадета китаец. Направи го изумително добре. Завъртя се точно както му беше показал лейтенантът и удари с удебелената част мъжа зад ухото — бухалката му се подчини изцяло. Чу се изпукването на черепни кости. Китаецът не издаде никакъв звук. За миг тялото му увисна в странна поза във въздуха, сетне тежко се стовари напред. Китаецът се свлече по буза на земята, от ухото му рукна кръв. Не се помръдна. Лейтенантът си погледна часовника. Без да пуска бухалката, младият войник се вторачи с отворена уста някъде в пространството.

Лейтенантът беше човек, който правеше всичко много изрядно. Изчака цяла минута. Щом се увери, че младият китаец изобщо не помръдва, каза на ветеринаря:

— Бихте ли ми направили една услуга? Проверете дали наистина е мъртъв.

Ветеринарят кимна, отиде до мястото, където лежеше младежът, коленичи и му махна превръзката от лицето. Очите му бяха широко отворени и гледаха някъде нагоре, от ухото му течеше яркочервена кръв. През полуотворената му уста се виждаше прехапаният език. От удара вратът му беше неестествено извит. Ноздрите му бяха изхвърлили големи кървави съсиреци, от които по сухата пръст бяха останали черни петна. В едната ноздра вече се бе пъхнала голяма чевръста муха — да снесе яйцата си. За всеки случай ветеринарят хвана мъжа за китката и провери пулса. Пулс нямаше — поне там, където би трябвало да се усеща. Младият войник беше убил на място здравеняка китаец с един-единствен удар на бухалката — от първия път в живота си. Ветеринарят погледна лейтенанта и му кимна, че мъжът наистина е мъртъв. След като изпълни възложената му задача, той се надигна, за да се изправи, и внезапно му се стори, че слънцето, напичащо го в гръб, припламва още по-силно.

Точно тогава младият китайски бейзболист в екип номер 4 седна, сякаш току-що се е събудил. Без изобщо да се колебае и двоуми — поне така се стори на онези, които го гледаха, — той сграбчи лекаря за китката. Всичко това се разигра за стотна от секундата. Ветеринарят се вцепени от недоумение: този човек беше мъртъв, той бе сигурен. Но сега с последния си дъх китаецът сграбчи лекаря за китката със силата на стоманено менгеме. С широко отворени очи и зеници, все така обърнати нагоре, мъжът се строполи в дупката, повличайки лекаря след себе си. Той падна върху него и чу как от тежестта му изпукаха ребрата на жертвата. Китайският бейзболист продължаваше да го стиска за китката. Всичко това се разигра пред очите на войниците, но те бяха втрещени и не бяха в състояние да сторят друго, освен да стоят и да гледат. Пръв се окопити лейтенантът, който скочи в трапа. Извади пистолета от кобура, допря цевта до главата на китаеца и натисна два пъти спусъка. Отекнаха два остри, застъпващи се гърмежа и в слепоочието на мъжа зейна голяма черна дупка. Сега вече животът го бе напуснал окончателно, той обаче пак отказваше да пусне китката на лекаря. Лейтенантът коленичи и както държеше с едната ръка пистолета, се зае с мъчителната задача да разтваря един по един пръстите на мъртвеца. Ветеринарят лежеше в дупката, заобиколен от осем смълчани трупа на китайци в бейзболни екипи. В трапа писъкът на цикадите звучеше много по-различно, отколкото над земята.

След като ветеринарят беше освободен от хватката на мъртвеца, войниците измъкнаха и него, и лейтенанта от гроба. Ветеринарят седна на тревата и няколко пъти си пое дълбоко въздух. След това си погледна китката. Пръстите на мъжа бяха оставили пет яркочервени следи. Уж беше горещ августовски следобед, а лекарят усети, че е премръзнал до кости. „Никога няма да се избавя от този студ — помисли той. — Човекът наистина искаше да ме отмъкне със себе си.“

Лейтенантът сложи пистолета на предпазител и го върна в кобура. За пръв път стреляше по човек. Но се опита да не мисли за това. Войната още не беше свършила, щяха да умират още хора. Той можеше да остави тежките мисли за по-нататък. Избърса в панталона потната си дясна длан, после заповяда на войниците, които не бяха участвали в екзекуцията, да заровят ямата. Над трупове вече се виеше огромен рояк мухи.

Младият войник продължи да стои като вцепенен с бухалката в ръце. Сякаш не можеше да отлепи пръсти от нея. Лейтенантът и ефрейторът не го закачаха. Младежът уж беше станал свидетел на целия низ от събития: как „мъртвият“ китаец най-неочаквано хваща ветеринаря за китката, как двамата падат в гроба, как лейтенантът скача вътре, за да довърши китаеца и сега как другите войници запълват трапа. Но той гледаше и нищо не виждаше. Слушаше птицата с пружината. Както и вчера следобед, тя беше на някое дърво и издаваше звука „чагъъърт-чагъъърт“, сякаш навиваше пружина. Войникът погледна нагоре, за да открие посоката, от която идва писъкът, ала не видя никаква птица. Усети, че му се гади, но не толкова силно, както предния ден.

Докато слушаше навиването на пружината, младият войник виждаше откъслечни образи да изникват един по един пред него и после да избледняват. След като съветските части им изземеха оръжието, младият лейтенант щеше да бъде предаден на китайците и обесен заради тези екзекуции. Ефрейторът щеше да умре от холера в концентрационен лагер в Сибир: щеше да бъде хвърлен в барака изолатор и да бъде зарязан там, докато умре, макар че всъщност просто щеше да е припаднал от недояждане, без да е болен от холера, във всеки случай не и преди да го затворят в бараката за болни. Ветеринарят с белега на лицето щеше да умре една година по-късно при злополука. Макар и цивилен, съветските власти щяха да го арестуват като помагач на военните. Щеше да работи в дълбока шахта в сибирски рудник, където щеше да се удави заедно с много други пленници войници при наводнение. „А аз…“, помисли си младият войник с бухалката в ръцете, но не успя да види собственото си бъдеще. Не виждаше дори онова, което се разиграваше пред него. Затвори очи и заслуша вика на птицата с пружината.

После си спомни изведнъж океана: океана, който беше гледал от палубата на кораба, плаващ от Япония за Манджурия. Никога дотогава или след това не беше виждал океан. Това бе станало преди осем години. Младият войник още помнеше миризмата на соления въздух. Океанът бе едно от най-големите неща, които той беше зървал през живота си: по-голям и по-дълбок от всичко, което си представяше. Според времето и мястото променяше цвета, формата и нрава си. Пробуждаше в сърцето на младия войник голяма тъга и същевременно му носеше спокойствие и утеха. Дали щеше да го види отново? Отпусна пръсти и бухалката падна на земята. Тя се удари с глух звук в пръстта. След като пусна бухалката, младежът усети, че още повече му се повдига.

Птицата с пружината продължаваше да пищи, но никой друг не можеше да чуе зова й.

* * *

Тук завършва „Хроника на птицата с пружината“ — 8.