Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (53)

24.
Знакът става червен

Дългата ръка се протяга

Когато дойде на другата сутрин в девет. Канела не беше сам. Отпред до него седеше майка му Индийско орехче Акасака. Не се беше появявала от близо месец. Тогава също беше пристигнала заедно с Канела, без да предупреди, беше закусила с мен и след около час общи приказки си беше тръгнала.

Канела си свали сакото и както слушаше Кончерто гросо на Хендел (за трети пореден ден), отиде в кухнята, за да препече филийки и да запари чай на майка си, която още не беше закусила. Винаги правеше съвършени препечени филийки, ставаха си за реклама. После, докато той както винаги подреждаше в кухнята, ние с Индийско орехче седнахме на една от масичките, за да пием чай. Тя изяде само една филийка с малко масло отгоре. Навън валеше студен дъжд, нещо като суграшица. Индийско орехче почти не говореше, аз също — няколко думи за времето. Но усещах, че тя иска да ми каже нещо. Поне това бе ясно от израза на лицето й и от начина, по който говореше. Отчупваше залци колкото пощенска марка и един по един ги хапваше. От време на време поглеждахме към дъжда, сякаш той ни е стар общ приятел.

След като Канела оправи в кухнята и се зае да чисти, Индийско орехче ме заведе в „пробната“. Беше обзаведена точно както „пробната“ в офиса в Акасака. Размерът и формата бяха еднакви. И тук на прозореца имаше тънки и дебели пердета и дори денем беше сумрачно. Пердетата се дръпваха най-много по десет минути на ден, докато Канела чистеше в стаята. И тук имаше кожено канапе, стъклена ваза с цветя върху масата и лампион. Насред помещението имаше голям работен плот, на който бяха оставени ножици, парчета плат, дървена кутия с игли и конци, креда, скицник (в който дори бяха нарисувани няколко истински модела) и инструменти, чиито имена и предназначение не знаех. На стената беше окачено голямо огледало, в което човек можеше да се огледа в цял ръст, а единият ъгъл на стаята бе отделен с параван — за преобличане. Клиентките, които идваха в „резиденцията“, винаги биваха довеждани в това помещение.

Нямах представа защо Канела и майка му са го направили точно копие на първоначалната „пробна“. Тук, в тази къща, нямаше нужда от чак такива предпазни мерки. Може би те (и клиентките им) бяха свикнали с обстановката в „пробната“ в офиса в Акасака дотолкова, че нямаше нужда да измислят нищо ново като обзавеждане на помещението тук. Каквито и да бяха причините да я обзаведат така, лично аз нямах нищо против, беше ми приятно. В „пробната“, сред разните шивашки инструменти, изпитвах някаква необяснима сигурност. Обстановката беше нереална, но не и неестествена.

Индийско орехче ми каза да седна на коженото канапе и се разположи до мен.

— И така. Как се чувствате? — попита тя.

— Не се оплаквам — отговорих аз.

Беше облечена в яркозелен костюм. Полата беше къса, а големите шестоъгълни копчета на сакото й бяха закопчани чак до шията като на куртките на Неру. Раменете бяха с подплънки. Покрай тях се сетих за един научнофантастичен филм, който бях гледал отдавна и в който действието се развиваше в близкото бъдеще. Почти всички жени във филма бяха с подобни костюми и живееха във футуристичен град.

Индийско орехче носеше пластмасови обици, големи, съвсем същите на цвят като костюма. Бяха с много особен наситенозелен оттенък, сякаш постигнат чрез съчетаването на няколко цвята, и вероятно бяха правени по поръчка, за да съответстват на костюма. Или пък обратното: костюмът беше ушит така, че да съответства на обиците, точно както правим стенна ниша, която да съответства на хладилника. Реших, че този поглед върху нещата може би не е чак толкова лош. Въпреки дъжда Индийско орехче беше дошла със слънчеви очила със стъкла, които почти сигурно бяха зелени. Чорапите й също бяха зелени. Днес очевидно беше зелен ден.

С обичайния низ от плавни движения жената извади от дамската си чанта цигара, захапа я и издала леко устни наред, я запали. Поне запалката не беше зелена, беше същата тънка, скъпа на вид златна запалка, която Индийско орехче използваше постоянно. Но отиваше много на зеленото. Жената кръстоса крака в зелени чорапи. Огледа внимателно коленете си и придърпа полата. И сякаш лицето ми бе продължение на нейните крака, погледна към мен.

— Не се оплаквам — повторих аз. — Чувствам се както винаги.

Индийско орехче кимна.

— Не сте ли уморен? Нямате ли нужда от почивка?

— Не бих казал. Мисля, че свикнах с работата. Сега ми е много по-лесно, отколкото в началото.

Индийско орехче не каза нищо. Димът от цигарата й се виеше право нагоре като вълшебно изправяща се връв на индийски факир и после я всмукваше климатикът на тавана. Според мен това бе най-тихият и най-мощен климатик на света.

— А вие как сте? — попитах аз.

— Аз ли?

— Вие уморена ли сте?

Жената ме погледна.

— Уморена ли изглеждам?

Всъщност ми се беше сторила уморена още в мига, когато очите ни се срещнаха. Казах й го и тя въздъхна.

— Тази сутрин в едно списание се е появила още една статия, част от поредицата „Къщата на обесениците и нейната тайна“. Звучи като заглавие на филм на ужасите.

— Това е втората, нали? — попитах аз.

— Точно така — потвърди Индийско орехче. — Всъщност неотдавна в друго списание излезе статия по същата тема, но за радост май никой не направи връзката. Поне засега.

— Нещо ново ли се е появило? За нас?

Индийско орехче угаси елегантно цигарата в пепелника. Сетне поклати леко глава. Зелените й обици запърхаха като пеперуди в началото на пролетта.

— Не точно за нас — отвърна тя и известно време мълча. — Кои сме, с какво се занимаваме — още никой не знае. Ще ви оставя един брой, прочетете го, ако ви е интересно. Всъщност обаче искам да ви попитам за нещо, което завчера ми пошушнаха: че сте имали шурей, който бил прочут млад политик. Вярно ли е?

— За съжаление да — потвърдих аз. — Братът на жена ми.

— Братът на жената, която е изчезнала?

— Да.

— Дали се е досетил какво правите тук?

— Знае, че идвам всеки ден и правя нещо. Пратил е човек да разучи. Предполагам, че е притеснен. Но се съмнявам да се е досетил.

Индийско орехче се позамисли. После обърна лице към мен и попита:

— Не харесвате особено шурея си, нали?

— Не, не го харесвам особено.

— И той не харесва вас.

— Меко казано.

— И сега се безпокои какво правите тук. Защо?

— Ако се разчуе, че съм замесен в нещо съмнително, може да гръмне скандал, който да засегне и него. Той точно сега е на гребена на вълната. Вероятно е естествено да се притеснява от такива неща.

— Значи не той дава на медиите информация за къщата?

— Да ви призная, нямам представа какво се върти в главата на Нобору Ватая. Но здравият разум ми подсказва, че той няма да спечели нищо, ако дава информация на пресата. По-скоро ще се опита да потули нещата.

Индийско орехче дълго въртя в пръстите си тънката златна запалка. Тя приличаше на златна вятърна мелница в почти безветрен ден.

— Защо не сте ни казвали нищо за този ваш шурей? — попита жената.

— Не съм казал не само на вас. Опитвам се да не отварям дума за него пред никого — отвърнах аз. — Не сме си симпатични още от самото начало, а сега направо се мразим. Не съм крил от вас. Просто не смятах, че има нужда да говоря за това.

Индийско орехче въздъхна, този път малко по-тежко.

— Трябваше да ни предупредите.

— Може би е трябвало — съгласих се аз.

— Сигурна съм, съзнавате за какво става въпрос. При нас идват клиентки, свързани с политиката и бизнеса. Хора с власт и влияние. Известни хора. Длъжни сме да ги пазим. Точно заради това взимаме такива крайни предпазни мерки. Това поне знаете.

Аз кимнах.

— Канела хвърли много усилия и задели много време, за да създаде точна сложна система, гарантираща, че няма да се разчуе нищо: цял лабиринт от фирми фантоми, счетоводни книги с двойно и тройно счетоводство, напълно анонимно място на паркинга в онзи хотел в Акасака, изключително строго отношение към клиентелата, контрол на приходите и разходите, плана на тази къща. Именно неговият ум роди всичко това. Дотук системата работеше почти съвършено, както сме го предвидили. Да, нужни са много пари, за да поддържаме такава система, но парите не са проблем за нас. Важното е жените, които идват тук, да усещат, че са напълно защитени.

— Тоест според вас тази система е изложена на опасност.

— За съжаление да.

Индийско орехче извади кутия цигари и взе една, но вместо да я запали, я държа дълго между пръстите си.

— И за капак сега се появява този прочут политик, който се оказва мой шурей и който само увеличава опасността от скандал.

— Точно така — потвърди жената, устните й потрепнаха.

— И какъв е анализът на положението, който Канела е направил?

— Синът ми не казва нищо. Като голяма стрида на морското дъно. Затворил се е в себе си, заключил е вратата и мисли задълбочено.

Индийско орехче беше вперила очи в мен. Най-после запали цигарата, сякаш едва сега си беше спомнила, че я държи. Сетне каза:

— Още си мисля много за това… за съпруга си и как беше убит. Защо трябваше да го режат на парчета? Защо трябваше да окървавяват стаята, да вадят вътрешностите му и да ги отнасят? Просто не се сещам за причина да го правят. Мъжът ми не беше от хората, които някой ще убие по такъв необичаен начин. Но ме озадачава не само смъртта на съпруга ми. Всички необясними събития, които са се случвали в живота ми: огромната страст, която се появи у мен към модния дизайн, и това, че тя изчезна толкова внезапно, начинът, по който Канела престана да говори, странната работа, която вършим сега и която ме грабна изневиделица — всичко сякаш е програмирано умело, така че да ме доведе дотук. Имам чувството, че всяко мое движение се направлява от невероятно дълга ръка, която е протегната от много-много далеч, и че животът ми не е нищо друго освен удобен проход, през който всички тези неща да минат.

От съседната стая се чу тихото бучене на прахосмукачката: Канела чистеше. Както винаги го правеше съсредоточено и целеустремено.

— Чувствали ли сте се някога по този начин? — попита Индийско орехче.

— Никога не съм имал усещането, че съм бил „грабнат“ от нещо — отговорих аз. — Тук съм, защото трябваше да бъда тук.

— За да свирите с вълшебната флейта и да намерите Кумико ли?

— Точно така.

— Търсите нещо — отбеляза Индийско орехче и бавно смени кръстосването на краката си в зелени чорапи. — А всичко си има цена.

Продължих да мълча.

Жената най-сетне огласи заключението си:

— Решихме известно време да не водим клиентки. Решението е на Канела. Заради статиите в списанията и шурея ви, който внезапно се появи на сцената, сигналът се промени от жълт на червен. Вчера отменихме всички записани часове от днес нататък.

— И колко ще продължи това „известно време“?

— Докато Канела запуши дупките в системата и бъдем сигурни, че опасността е преминала. Съжалявам, но не искам да поемаме никакви рискове. Както и досега. Канела ще идва всеки ден, но без клиентки.

* * *

Вече не валеше, когато Канела и Индийско орехче си тръгнаха. Пет-шест врабеца се къпеха в локвата на алеята. Щом мерцедесът на Канела се скри и автоматичната врата се затвори, седнах на прозореца и загледах облачното зимно небе зад клоните на дърветата. В съзнанието ми изникнаха думите на Индийско орехче: „Невероятно дълга ръка, която е протегната от много-много далеч.“ Представих си как ръката се протяга от ниските черни облаци — като илюстрация в зловеща книга с картинки.