Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (52)

23.
Преброяване на овцете

Нещото в средата на окръжността

Няколко дни след първото посещение на Ушикава помолих Канела, когато идва в „резиденцията“, да ми носи вестник. Беше време да започна да си възвръщам допира с действителността на външния свят. Колкото и да се опитваш да го избегнеш, когато стане време, тя те открива.

Канела кимна и след това всеки ден се появяваше с три вестника.

Преглеждах ги сутрин след закуската. Толкова дълго не бях чел вестници, че сега се изумих колко са странни — студени и празни. От дразнещата миризма на мастило ме заболя глава, черните пълчища на ситните йероглифи сякаш ми избождаха очите. Начинът, по който бяха написани заглавията, и тонът на написаното ми се виждаха нереални. Често се налагаше да оставя вестника, да затворя очи и да въздъхна. Невъзможно е да съм изпитвал същото преди. Да чета вестник, би трябвало да е далеч по-обикновено изживяване. Какво ли толкова се беше променило в тях? Или какво толкова се бе променило в мен?

След като известно време четох вестници, успях да разбера нещо, свързано с Нобору Ватая: че той заздравява още повече позициите си в обществото. Като един от новоизгрелите депутати от Камарата на представителите осъществяваше амбициозна програма за политическа дейност, а като автор на колонка в списание и редовен телевизионен коментатор постоянно се изказваше за едно или друго. Виждах името му навсякъде. По причина, която не схващах, хората се вслушваха в мнението му, и то все по-ентусиазирано. Нобору Ватая беше съвсем нов на политическата сцена, а вече бе приветстван като един от младите политици, от които може да се очакват велики дела. В проучване на общественото мнение, проведено от дамско списание, той бе посочен за политика, ползващ се с най-голямо одобрение в страната. Нобору Ватая беше смятан за интелектуалец, включил се в обществения живот, за нов тип интелигентен политик, какъвто досега не е имало.

След като прочетох колкото издържах за последните събития и водещото място на Нобору Ватая в тях, насочих вниманието си към растящата колекция от книги за Манджоу-го. Канела ми носеше всичко, което успееше да намери по темата. Но и тук не успях да избягам от сянката на Нобору Ватая. Онзи ден тя изскочи от страниците на книга, посветена на логистиката. Беше издадена през 1978 година и библиотечният екземпляр беше взиман от читател само веднъж още докато книгата е била нова, и бе върнат почти веднага. Вероятно само познатите на лейтенант Мамия се вълнуваха от логистичните проблеми в Манджоу-го.

Според автора още през 1920 година имперската армия в Япония проучвала възможността да набави огромни количества екипировка за оцеляване в зимни условия, тъй като се очаквала широкомащабна война със Съветския съюз. Това се смятало за неотложен въпрос, защото на японците им липсвал опит от истински сражения в такива наистина мразовити места като Сибир. Ако поради граничен конфликт се стигнело до война срещу СССР, което в онези дни било, разбира се, възможно, армията просто не била подготвена да издържи в зимна кампания. Ето защо към генералния щаб била създадена работна група, която да обмисли подготовката за хипотетична война със Съветския съюз, и логистичният отдел бил натоварен да проучи доставките на специални зимни униформи. За да разберат какво точно представлява истинският студ, хората от отдела заминали за далечния северен остров Сахалин, за който Япония открай време водела спорове с царска Русия, а после и със СССР, и използвали истинска бойна част, за да изпробват подплатените ботуши, шинели и бельо. Проучили най-старателно униформите в съветската армия и дори униформите в армията на Наполеон по време на Руската кампания и стигнали до извода, че със сегашната екипировка японската армия няма да изкара една зима в Сибир. Изчислили, че две трети от фронтоваците на бойната линия ще излязат от строя заради премръзване. Сегашните им униформи били използваеми донякъде за по-меките зими в Северен Китай, освен това били недостатъчни. Работната група изчислила колко точно овце са необходими, за да се изработи подходящо зимно облекло за десет дивизии (по онова време членовете на работната група се шегували, че от броене на овце нямат време да спят), и включили в доклада си данните заедно с приблизителния брой на машините, необходими за преработката на вълната.

Овцете на японските острови очевидно били недостатъчни, за да се води продължителна война на северните територии срещу съветската армия в случай на икономически санкции или на блокада срещу Япония, ето защо в доклада се казвало, че е наложително Япония да осигури и постоянни доставки на вълна (или на заешки и други кожи) от района на Манджурия и Монголия, и оборудването, с което да ги преработва. През 1932 година, непосредствено след създаването на марионетния режим в Манджоу-го, за проучване на въпроса на място там бил пратен млад технократ, току-що завършил Генералщабната академия със специалност логистика — казвал се Йошитака Ватая.

Йошитака Ватая ли! Това със сигурност беше чичото на Нобору. По света нямаше много хора с презиме Ватая, а името Йошитака разсейваше всички съмнения.

Задачата му била да установи колко време ще бъде необходимо, докато Манджоу-го бъде в състояние да осигури постоянни доставки на вълна. Йошитака Ватая се заел с въпроса за униформите за студено време като образец за модерна логистика и направил изчерпателен математически анализ.

Докато бил в Мукден, Йошитака Ватая направил всичко възможно да го представят на генерал-лейтенант Канджи Ишивара и прекарал с него цялата вечер — пиели и си говорели.

Канджи Ишавара. Още едно име, което знаех. Чичото на Нобору Ватая е бил свързан с Канджи Ишавара, водача на инсценираното китайско нападение срещу японските части от предната година, известно като „Манджурския сблъсък“, събитие, благодарение на което Япония да окупира Манджурия и да създаде Манджоу-го и което по-късно ще се окаже първата битка на една петнайсетгодишна война.

Ишивара бил обиколил континента и се бил убедил не само че широкомащабна война със Съветския съюз е неизбежна, но и че ключът към победата в нея е в заздравяването на логистичната позиция на Япония чрез бързата индустриализация на току-що основаната империя Манджоу-го, чиято икономика трябвало сама да задоволява нуждите си и да не разчита на внос. Той изложил красноречиво, пламенно възгледите си пред Йошитака Ватая. Настоявал, че е важно от Япония да се „внесат“ селяни, благодарение на които земеделието и животновъдството в Манджоу-го да дръпнат напред и добивите да се повишат.

Ишивара смятал, че Япония не бива да превръща Манждоу-го в поредната откровена японска колония като Корея и Тайван и трябва да я наложи като нов модел азиатска държава. Но проявявал завиден реализъм, като признавал, че Манджоу-го в крайна сметка ще послужи за логистична база във войната срещу Съветския съюз и дори срещу Съединените щати и Великобритания. Бил убеден, че сега Япония е единствената държава в Азия, способна да се вдигне на война срещу Запада (той я наричал „Окончателната война“) и че ако искат да се освободят от Запада, другите страни са длъжни да й сътрудничат. По онова време никой офицер в имперската армия не съчетавал като Ишивара задълбочения интерес към логистиката с огромната начетеност. Повечето други японски офицери отхвърляли логистиката като „дамска“ дисциплина и били убедени, че „воините на Негово величество“ трябва да се сражават дръзко и самоотвержено, колкото и зле да са оборудвани, и че истинската бойна доблест е да победиш могъщ враг, който е по многочислен и по-добре въоръжен. Че пътят към почестите минава през удара по врага и офанзивата, „прекалено бърза, та да могат обозите да настигнат армията“.

За съвършения технократ Йошитака Ватая това били пълни глупости. Според него било равнозначно на самоубийство да започнеш без логистична подкрепа продължителна война. Благодарение на петгодишния план за бързо икономическо развитие, наложен от Сталин, съветската войска била разширила и модернизирала значително своята боеспособност. Петте кървави години на Първата световна война били помели ценностите на стария свят, а механизираната война била направила истинска революция в мисленето на европейците по отношение на стратегията и логистиката. Йошитака Ватая бил живял две години в Берлин и бил осмислил с цялото си същество тази истина, но манталитетът на повечето японски военни не бил надскочил опиянението от победата, която били удържали преди близо трийсет години в Руско-японската война.

Йошитака Ватая се прибрал в Япония като заклет привърженик на доводите на Ишивара, на неговия светоглед и на обаятелната му личност и тесните им връзки продължили години наред. Често ходел на гости на изтъкнатия офицер дори след като той бил върнат от Манджурия, за да поеме командването на откъснатата крепост в Майзуру. Точният и старателно подготвен доклад на Йошитака Ватая за овцевъдството и преработката на вълна в Манджоу-го бил представен в щаба малко след като той се завърнал в Япония и бил оценен високо. Но след като през 1939 година Япония претърпяла болезнено поражение в битката при Номинхе и икономическите санкции, наложени от САЩ и Великобритания, станали още по-сурови, военните започнали да пренасочват вниманието си на юг и работата група, която трябвало да разработи стратегията за хипотетичната война срещу Съветския съюз, малко по малко прекратила дейността си. Сред факторите, допринесли за решението битката при Номинхе да бъде приключена бързо, още в началото на есента, за да не прерасне в истинска война, било заключението на работната група, че „при сегашната ни боеспособност ние не сме в състояние да предприемем зимна кампания срещу съветската армия“. Веднага щом задухали есенните ветрове, императорското главно командване предприело действие, необичайно за японската армия, която всячески се стремяла да опази доброто си име, отказало се от битките и чрез дипломатически преговори преотстъпило на Външна Монголия и съветските части безплодната Хулунбуирска степ.

В бележка под линия авторът изтъкваше, че след войната, по време на окупацията на Макартър, на Йошитака Ватая му било забранено да заема държавни постове и той се усамотил в родната Ниигата, после обаче, след като забраната паднала, от Консервативната партия го убедили да се кандидатира за Горната камара, където той бил депутат два мандата, а сетне се прехвърлил в Долната камара. На стената в кабинета му бил окачен калиграфски свитък на Канджи Ишивара.

Нямах представа що за депутат е бил чичото на Нобору Ватая и какво е постигнал като политик. По едно време беше министър и очевидно е бил много влиятелна личност в избирателния си окръг, но така и не се превърна в политически водач от национален мащаб. Сега постът му в парламента беше наследен от неговия племенник Нобору Ватая.

* * *

Оставих книгата, сключих пръсти зад главата си и загледах през прозореца някъде по посока на входната порта. След малко тя щеше да се отвори навътре и щеше да се появи мерцедесът с Канела зад волана. Той щеше да докара поредната „клиентка“. Бях свързан с „клиентките“ посредством белега върху бузата си. Бях свързан пак със същия белег и с дядото на Канела (бащата на Индийско орехче). Дядото на Канела и лейтенант Мамия бяха свързани чрез град Синдзин. Лейтенант Мамия и ясновидецът господин Хонда бяха свързани от специалната задача, която са изпълнявали на границата между Манджурия и Монголия, а двамата с Кумико се бяхме запознали с господин Хонда чрез семейството на Нобору Ватая. С лейтенант Мамия ме свързваше онова, което бяхме изживели в кладенците — той в Монголия, аз в имота, където седях сега. В същия имот навремето беше живял армейски офицер, командвал части в Китай. Всички тези неща бяха свързани в нещо като окръжност с център Манджурия отпреди войната, континентална Източна Азия и кратката война при Номинхе през 1939 година. Но не проумявах защо ние с Кумико сме били въвлечени в тази историческа верига от причини и следствия. Всички събития бяха станали много преди ние с нея да сме били родени.

Седнах на писалището на Канела и сложих ръце върху клавиатурата. Пръстите ми още усещаха разговора с Кумико. Бях сигурен, че е протекъл под зоркия поглед на Нобору Ватая. Той се опитваше да научи нещо от думите ни. Не бе уредил да се свържем по този начин просто от добро сърце. Заедно с хората си почти сигурно се опитваше да използва достъпа, който чрез комуникационния линк бе получил до компютъра на Канела, за да научи тайните на къщата. Аз обаче не се притеснявах. Дълбините на компютъра — това бяха дълбините в душата на самия Канела. А Нобору Ватая и хората му нямаше откъде да знаят колко неизбродими са тези дълбини.