Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (5)

5.
Пристрастен към лимоновите бонбони

Птица без полет и кладенец без вода

След като измих съдовете от закуската, отидох с велосипеда в ателието за химическо чистене при станцията. Собственикът — слаб мъж към петдесетте, с чело, нарязано от дълбоки бръчки, — слушаше касета със запис на оркестъра на Пърси фейт, пусната на касетофона върху рафта. Беше голям, JVC, с допълнителни тонколони и купчина касети отстрани. Оркестърът изпълняваше „Темата на Тара“, особено се стараеше мощната струйна секция. Самият собственик беше в дъното на помещението — свирукаше си заедно с музиката и с резки енергични движения гладеше с парната ютия риза. Приближих се до щанда и оповестих със съответните извинения, че в края на миналата година съм донесъл папийонка, която съм забравил да прибера. В девет и половина сутринта това бе за мирния му малък свят все едно появата на вестоносец, който носи лоши новини, в гръцките трагедии.

— Предполагам, че нямате и бележка — рече мъжът със странно отнесен глас.

Говореше не с мен, а с календара на стената до щанда. На снимката за юни се виждаха Алпите: зелена долина, пасящи крави, ярко бяло облаче, което се носи към Монблан, Матерхорн или нещо от тоя род. После той ме погледна с очи, с които сякаш ми казваше: щом сте смятали да забравяте тая чудесия, защо наистина не я забравихте! Погледът му беше прям и красноречив.

— В края на миналата година ли? Доста отдавна. Преди повече от шест месеца. Добре, ще погледна, но не очаквайте да я намеря.

Изключи ютията, остави я върху дъската за гладене и като си свирукаше музиката от „Вилата“, затърси по рафтовете в склада.

В гимназията бях завел гаджето си на „Вилата“. Главните роли се изпълняваха от Трой Донахю и Сандра Дий. Гледахме го в кино за архивни филми с двоен билет — и за „Следвай момчетата“ с Кони Франсис. Доколкото си спомнях, не ни хареса, но сега, когато тринайсет години по-късно чух мелодията в това ателие за химическо чистене, в съзнанието ми изникнаха само хубави спомени от онова време.

— Папийонакта е тъмносиня на бели точки, нали? — попита мъжът. — Бележката е на името на Окада?

— Да, същата — потвърдих аз.

— Имате късмет.

* * *

Веднага щом се прибрах, звъннах на Кумико в редакцията.

— Папийонката се намери! — съобщих й аз.

— Невероятно! — възкликна жена ми. — Браво на теб!

Прозвуча неестествено, като похвала за син, който е донесъл добри бележки. Почувствах се неловко. Съжалих, че не съм изчакал да се обадя по време на обедната почивка.

— Радвам се много — рече Кумико. — Но ме чакат. Извинявай. Можеш ли да ми звъннеш пак по обяд?

— Дадено — обещах аз.

След като затворих, излязох със сутрешния вестник на верандата. Както винаги се изтегнах по корем и разтворих на обявите за работа, които изчетох най-внимателно от край до край — колоните бяха запълнени с неразбираеми кодове и знаци. Наистина е изумително колко много професии има по света и всяка от тях е в полагащото й се правоъгълниче в спретнатата вестникарска подредба, наподобяваща карта на ново гробище.

Както всяка сутрин, чух как птицата навива пружината някъде по върхарите на дърветата. Затворих вестника, надигнах се, облегнах се на колоната и се загледах към градината. Не след дълго птицата отново нададе дрезгавия си писък, гърлен скърцащ звук, долетял от върха на бора в градината на съседа. Втренчих се в клоните, но от птицата нямаше и следа, чуваше се само писъкът. Както винаги. И така, пружината на света бе навита и за днес.

Точно преди десет заваля дъжд. Но не проливен. Всъщност почти не можеше да се види, че вали, капките бяха съвсем ситни, но ако напрегнех очи, ги виждах. Светът съществуваше в две състояния, дъждовно и недъждовно, и между тях би трябвало да има демаркационна линия. Още известно време продължих да седя на верандата и да се взирам в линията, която би трябвало да бъде някъде там.

Какво да правя с времето до обед? Дали да не отида да поплувам в близкия басейн, или да се върна да потърся котарака на уличката? Дълго се колебах между двете, както седях облегнат на колоната и гледах дъжда над градината.

Басейнът.

Котаракът.

Котаракът надделя. Малта Кано беше казала, че той вече не е в квартала. Тази сутрин обаче усетих трудно определим подтик да изляза и да го потърся. Издирването му се бе превърнало в част от моето всекидневие. Освен това Кумико сигурно щеше да се поободри, че все пак съм се постарал. Облякох си тънкия дъждобран. Реших да не взимам чадър. Обух си маратонките и излязох от къщи с ключа и няколко лимонови бонбона в джоба. Прекосих напряко двора, но тъкмо се подпрях на циментовия зид, и иззвъня телефон. Застинах и нададох ухо, но така и не разбрах чий телефон звъни, дали нашият, или на съседа. Щом напуснеш дома си, всички телефони звънят еднакво. Реших да не се занимавам с това и се прекатерих през стената.

Усещах през тънките подметки на маратонките колко е мека тревата. Уличката бе по-тиха от обичайното. Известно време стоях, без да се помръдвам, и затаил дъх, се ослушвах, но не чух нищо. Телефонът беше спрял да звъни. Не пееха птици, откъм улицата не долиташе шум. Небето бе оцветено в равномерно съвършено сиво. В дни като този облаците вероятно поглъщат всички звуци от повърхността на земята. И не само звуците. Всякакви неща. Например възприятия.

С ръце в джобовете на дъждобрана тръгнах по тясната уличка, от време на време се хлъзгах. Там, където на пътя ми се изпречваха сушилките за пране, се промушвах странишком между стените. Минавах направо под стрехите на други къщи. Ето как вървях по притихналата уличка, която приличаше на изоставен изкуствен канал. Маратонките ми не издаваха никакви звуци по тревата. По време на краткия път чух само в една от къщите пуснато радио. Течеше предаване, в което се обсъждаха проблемите на слушателите. Някакъв мъж на средна възраст се оплака на возещия от тъща си. От откъслеците, които чух, се разбра, че жената е на шейсет и осем години и направо е луднала по конните надбягвания. След като подминах къщата, звукът на радиото започна да глъхне, докато не остана нищо, сякаш в небитието бяха хлътнали не само звукът на радиоапарата, но и мъжът на средна възраст с тъща му, вманиачена на тема коне, макар че и двамата със сигурност съществуваха някъде по света.

Накрая излязох при празната къща. Тя си стоеше пак така притихнала. На фона на сивите ниски облаци къщата със заковани капаци по прозорците на втория етаж се въздигаше като мрачно зловещо присъствие. Наподобяваше огромен товарен кораб, който отдавна е заседнал в бурна нощ на риф и е зарязан там да гние. Ако тревата не беше избуяла още повече след последното ми посещение, можех да реша, че тук времето е спряло. След дългите дъждовни дни стръкчетата трева се зеленееха злачни и лъскави и лъхтяха на дива волност, както мирише всичко, което е с корени дълбоко в пръстта. Точно в средата на това море от трева стоеше птицата — беше в съвсем същото положение като миналия път, с разперени криле, готова да политне. Точно тази птица обаче нямаше, разбира се, да политне никога. Знаех го, знаеше го и птицата. Тя щеше да продължи да чака там, където я бяха настанили, до деня, когато някой я откраднеше или я натрошеше на парчета. Не съществуваше друга възможност птицата да напусне градината. Единственото, което помръдваше, беше малка бяла пеперуда, която няколко седмици след сезона пърхаше над тревата. Напредваше несигурно, като човек, който търси нещо, а е забравил какво. След пет минути безплодно търсачество пеперудата политна нанякъде.

Както смучех лимоновия бонбон, се облегнах на мрежестата ограда и се вгледах в градината. От котарака нямаше и следа. Нямаше следа от нищо. Мястото приличаше на езеро със застинала застояла вода, където някаква огромна сила е препречила естествения поток.

Усетих някого зад себе си и се обърнах. Ала нямаше никой. Само оградата от другата страна на уличката и портичката в нея, портичката, където бе стояло момичето. Но сега тя беше затворена и в двора нямаше никой. Всичко бе мокро и притихнало. И се носеха миризми: трева. Дъжд. Дъждобранът ми. Лимоновият бонбон под езика ми, полуразтопен. Усетих ги всичките само с едно вдишване. Пак се обърнах и се огледах, ала нямаше никой. Ослушах се и дочух далечния приглушен тътен на хеликоптер. Там горе имаше хора, които летяха над облаците. Но дори този звук се отдалечи и отново се спусна тишина.

Мрежестата ограда около празната къща също беше с портичка — и тя мрежеста, естествено. Побутнах я плахо. Тя се отвори с едва ли не разочароваща лекота, сякаш ме приканваше да вляза. „Не се притеснявай — все едно ми каза. — Влизай.“ Не се налагаше да се позовавам на подробните си познания за законите, които бях придобивал в продължение на осем дълги години, за да съм наясно, че може да загазя не на шега. Ако някой съсед ме забележеше в празната къща и се оплачеше в полицията, ченгетата щяха да довтасат и да ме подложат на разпит. Щях да обясня, че си търся котарака, че е изчезнал и съм тръгнал да оглеждам квартала. Щяха да ме питат къде живея и къде работя. Щеше да се наложи да кажа, че съм безработен. От това те щяха да се усъмнят още повече. Вероятно се страхуваха от терористи левичари или нещо от този род и бяха убедени, че терористите левичари са плъзнали из цяло Токио със скрити арсенали от оръжие и самоделни бомби. Щяха да се обадят на Кумико в редакцията, за да проверят разказа ми. Тя щеше да се разстрои.

Е, чудо голямо. Влязох и дръпнах портичката, за да я затворя след себе си. Да става, каквото има да става.

Прекосих градината и се огледах. Маратонките стъпваха както винаги безшумно по тревата. Имаше няколко овощни дръвчета, но не знаех как точно се казват, тревата беше висока. Беше избуяла и бе скрила всичко. По две от овощните дървета се бе увило подрумче, което сякаш ги бе задушило до смърт. Цветята в лехата покрай оградата бяха покрити с яйца на насекоми и се белееха като призраци. По едно време до ухото ми забръмча упорита мушица.

Подминах каменното изваяние и стигнах до нахлузените един върху друг бели пластмасови столове, скътани под стряхата. Най-горният беше мръсен, но столът под него вършеше работа. Избърсах го с ръка и седнах на него. От високите бурени бе невъзможно да ме видят от уличката, стряхата ме пазеше от дъжда. Седях, свируках си и наблюдавах как градината получава прещедрия дар от ситни дъждовни капки. В началото не забелязах какво точно си свирукам, после си дадох сметка, че е увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, същата мелодия, която си бях свирукал и когато ми се бе обадила онази непозната и бях готвил спагети.

Докато си седях така в градината без хора наоколо, докато гледах тревата и каменната птица и си свируках (фалшиво) мелодията, имах чувството, че съм се върнал в детството. Че съм в скривалище, където не ме вижда никой. Това ми вдъхна спокойствие. Прииска ми се да метна по някаква цел камък — ставаше и малко камъче. Например по каменната птица. Щях да я ударя само колкото да я чуя как издрънчава. Като дете често си бях играл така. Слагах на известно разстояние празна консервена кутия и мятах камъни, докато я напълнех. Можех да го правя с часове. Сега обаче в краката ми нямаше камъни. Както и да е! На никое място няма всичко, от което се нуждаеш.

Вдигнах крака, свити в коленете, и подпрях брадичка на ръката си. После затворих очи. Пак не се чуваха никакви звуци. Мракът зад затворените ми клепачи беше като облачното небе, но сивото бе някак по-наситено. През няколко минути някой идваше и рисуваше върху сивото с различен негов оттенък: златист, зеленикав, червен. Бях възхитен колко много отсенки на сивото има. Странни същества са човеците. Достатъчно е да поседиш на едно място десетина минути, и ще видиш изумително многообразие от сиви тонове.

Докато разглеждах каталога си с мостри на сивия цвят, пак си засвируках, без да мисля за нищо.

— Ей! — каза някой.

Отворих рязко очи. Понаведох се странично, за да видя над треволяка портичката. Беше отворена. Широко. Някой ме беше последвал вътре. Сърцето ми се разтуптя лудешки.

Ей! — каза отново някой.

Женски глас. Тя излезе иззад птицата и тръгна към мен. Беше момичето, което се бе пекло на слънцето в двора отсреща. Носеше същата синя тениска на „Адидас“ и късия панталон. И този път накуцваше. Само дето не беше с тъмните очила.

— Какво правиш тук? — попита то.

— Търся си котарака — отговорих аз.

— Сигурен ли си? Нямам чувството, че търсиш нещо. Седиш със затворени очи и си свирукаш. Така трудно ще намериш каквото и да било, нали?

Усетих, че се изчервявам.

— На мен не ми пречи — продължи момичето, — но някой, който не те познава, ще вземе да те помисли за извратен тип. — То помълча. — Не си извратен тип, нали?

— Вероятно не — рекох аз.

Момичето се приближи, огледа придирчиво натрупаните един върху друг пластмасови столове, избра си един, по който нямаше много кал, и след като го огледа още веднъж, го свали на земята и седна.

— И свирукането ти е ужасно — оповести момичето. — Не знам мелодията, но свирукаш фалшиво. Не си обратен, нали?

— Вероятно не — отвърнах аз. — Защо?

— Някой ми е казвал, че обратните не умеели да свирукат. Така ли е?

— Кой знае? Вероятно са празни приказки.

— Както и да е, пет пари не давам, и да си някой извратен тип или педал. Между другото, как се казваш? Не знам как да се обръщам към теб.

— Тору Окада — представих се аз.

Момичето повтори тихо няколко пъти името ми.

— Ама че име — рече то.

— Е, не е кой знае какво име — съгласих се аз. — Винаги ми се е струвало, че звучи като името на министър на външните работи отпреди войната: Тору Окада. Нали?

— Нищо не ми говори. Мразя историята. Най-слаба съм по този предмет. Но както и да е. Нямаш ли прякор? Нещо по-лесно от това Тору Окада.

Не се сещах да имам прякор. Никога през живота си не бях имал. Защо ли?

— Нямам прякор — отвърнах аз.

— Никакъв ли? Например Мечока? Или Жабока?

— Никакъв.

— Ау! — извика момичето. — Измисли си някакъв.

— Птицата с пружината — рекох аз.

— Птицата с пружината ли? — зяпна ме момичето. — Това пък какво е?

— Птицата, която навива пружината — обясних аз. — Всяка сутрин. По върховете на дърветата. Навива пружината на света. Чагъъърт.

Момичето продължи да ме гледа. Аз въздъхнах.

— Просто ми хрумна — допълних. — И не само това. Всеки ден птицата идва и прави чагъъърт в дървото на съседа. Но никой не я е виждал.

— Звучи ми логично. И така, вече ще бъдеш Господин Птицата с пружината. Не се произнася лесно, но пак е за предпочитане пред това Тору Окада.

— Благодаря ти много.

Момичето качи крака на стола и подпря брадичка върху коленете си.

— А ти как се казваш? — попитах аз.

— Мая Казахара. Мая… като месец май.

— През май ли си родена?

— Защо изобщо питаш? Представяш ли си някой, роден през юни, да се казва Мая?

— Вероятно си права — съгласих се аз. — Още ли не ходиш на училище?

— Наблюдавам те от доста време — вметна момичето, без да отговаря на въпроса ми. — От стаята си. С бинокъл. Видях те как влизаш през портичката. Държа подръка малък бинокъл, за да виждам какво става на уличката. Оттук минават какви ли не хора. Обзалагам се, че не знаеш. И не само хора. И животни. Какво правеше сам тук през цялото време?

— Седях си — отговорих аз. — Мислех за едно време. Свируках си.

Мая Казахара започна да гризе нокътя на палеца си.

— Странен си — отбеляза тя.

— Не съм странен. Хората го правят непрекъснато.

— Дори и да е така, не го правят в празните къщи на съседите. Можеш да си седиш и във вашия двор, ако искаш само да мислиш за едно време и да си свирукаш.

Тук беше права.

— Значи Нобору Ватая не се е прибрал.

Поклатих глава.

— И ти ли не си го виждала оттогава? — попитах аз.

— Не, а внимавах да не изскочи отнякъде тигров котарак на кафяви ивици. С леко подвита на върха опашка. Нали така?

Момичето извади от джоба на късия си панталон кутия цигари „Хоуп“ и запали една с клечка кибрит. Дръпна няколко пъти, погледна ме право в лицето и рече:

— Вече оплешивяваш леко, нали?

Вдигнах механично ръка към темето си.

— Не там, глупчо — каза момичето. — Отпред. Косата ти е по-назад, отколкото би трябвало да бъде. Не мислиш ли?

— Не съм забелязал.

— Е, аз забелязах — рече тя. — Точно тук ще оплешивееш. Отпред ще останеш без коса. — Момичето се хвана отпред за косата и доближи рязко челото си до лицето ми. — Внимавай.

Докоснах се отпред по косата. Може би Мая беше права. Косата ми като че ли наистина беше оредяла. Или само ми се струваше? Още нещо, за което да се притеснявам.

— В какъв смисъл? — попитах аз. — Как да внимавам?

— Всъщност май не можеш да направиш нищо. Няма как да избягаш от оплешивяването. Който оплешивява, си оплешивява. Щом му дойде времето — после няма спасение. Нищо не може да го спре. Разправят, че имало начин да го избегнеш, ако се грижиш добре за косата си, но това са врели-некипели. Виж скитниците, които спят в метростанция „Шинджуку“. Имат си коса хората. Да речеш, че всеки ден я мият с „Клиник“ и „Видал Сасун“ или се мажат с лосион „Х“. Само си дрънкат производителите на козметика, за да ти вземат парите.

— Със сигурност си права — възхитих й се аз. — Но откъде знаеш толкова много за оплешивяването?

— Работя към една фирма за перуки. От доста време. Знаеш, че не ходя на училище, и ми остава много време за убиване. Провеждам анкети, участвам в проучвания, неща от тоя род. Затова знам всичко за мъжете, които оплешивяват. Натъпкана съм с информация.

— Виж ти — възкликнах аз.

— Но знаеш ли — продължи момичето, след като хвърли фаса на земята и стъпи върху него, — във фирмата, където работя, ни забраняват да казваме, че някой е „плешив“. Трябва да кажем „мъже с проблемна коса“. Кажеш ли „плешив“, значи подлагаш хората на дискриминация. Веднъж предложих на шега да казваме „господа, изправени пред фоликулно предизвикателство“, леле, направо побесняха! „Не е смешно, млада госпожице“, казаха ми. Ужасно сериоооооооозни са. Знаеш ли? Всички по тоя скапан свят са ужасно сериозни.

Извадих лимоновите бонбони, лапнах един и предложих на Мая Казахара. Тя поклати глава и издърпа цигара.

— Сега се сетих, Господин Птицата с пружината — рече момичето, — че беше безработен. Още ли не си намерил работа?

— Не.

— А търсиш ли наистина?

— Определено. — Още щом изрекох думата, и се запитах доколко е вярна. — Всъщност не съм толкова сигурен — допълних. — Според мен имам нужда от време. Време, през което да мисля. И аз не съм сигурен какво точно ми трябва. Трудно е да ти обясня.

Мая Казахара пак загриза един от ноктите си и ме гледа дълго.

— Знаеш ли какво, Господин Птицата с пружината — подхвана тя. — Защо един ден не дойдеш да поработиш с мен? Във фирмата за перуки. Не плащат много, но е лесно и сам си определяш работното време. Какво ще кажеш? Не му мисли, направи го. За да смениш темпото. Това може би ще ти помогне да проумееш много неща.

Тук тя беше права.

— Тук си права — казах.

— Жестоко! — възкликна момичето. — Следващия път, когато се наканя да отида, ще мина да те взема. Та къде, каза, се пада къщата ти?

— Хм, трудно е да ти обясня. А може и да не е трудно. Вървиш по уличката, правиш всички завои. Вляво ще видиш къща с червена хонда сивик, паркирана отзад. Има лепенка „Нека има мир за всички народи по света“. Ние сме в следващата къща, но нямаме портичка към улицата. Има циментов зид, трябва да се прекатериш. На мен ми стига до брадичката.

— Не се притеснявай. Все ще се прекача през една стена, няма проблем.

— Кракът не те ли боли вече?

Тя издиша дима с нещо като въздишка и отговори:

— Не се притеснявай. Нищо ми няма. Накуцвам за пред нашите, защото не ми се ходи на училище. Преструвам се. Стана ми нещо като навик. Правя го дори когато не ме гледа никой и съм сама в стаята си. Нямам равна. Нали казват: „За да излъжеш другите, първо трябва да излъжеш себе си.“ Но както и да е. Господин Птицата с пружината. Я ми кажи, смел ли си?

— Не.

— Ама никога ли не си бил?

— Не, никога не съм бил смел. И едва ли ще се променя.

— А любопитен ли си?

— Виж, любопитството е друго. Да, донякъде съм любопитен.

— А не мислиш ли, че любопитството и смелостта си приличат малко? — попита Мая Казахара. — Който е смел, е и любопитен, а който е любопитен, е и смел. Нали?

— Хм, може и да си приличат — отвърнах аз. — Може би си права. Може би понякога наистина вървят заедно.

— Например когато се промъкваш в чужд двор.

— Да, нещо такова — потвърдих и завъртях лимоновия бонбон с езика си. — Когато се промъкваш в чужд двор, смелостта и любопитството вървят заедно. Любопитството понякога е в състояние да събуди смелостта, дори да я породи. Но обикновено се изпарява. А смелостта се пробужда трудно. Докато любопитството е като да имаш забавен приятел, на когото всъщност не можеш да разчиташ. Примамва те и после те зарязва на произвола на съдбата — да се оправяш сам, ако намериш смелост.

Момичето се позамисли.

— Сигурно е така — рече то. — Сигурно можеш да го погледнеш и по този начин. — Мая се изправи и изтръска мръсотията, полепнала отзад по късия панталон. После ме погледна отгоре. — Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, искаш ли да видиш кладенеца?

— Кладенеца ли? — повторих аз.

Какъв кладенец?

— Тук има пресъхнал кладенец. Харесва ми. Искаш ли да го видиш?

* * *

Минахме напряко през двора и заобиколихме къщата. Кладенецът беше кръгъл, с диаметър може би метър и половина. Имаше и капак от дебели дъски, изрязани по формата му. Върху кръглия дървен капак бяха сложени два бетонни къса — да не се размества. Самият кладенец бе със зид, висок към метър, и наблизо растеше едно-единствено старо дърво, което сякаш го охраняваше. Беше някаква овошка, но и аз не знам каква.

Както почти всичко, свързано с къщата, и кладенецът изглеждаше така, сякаш е изоставен много отдавна. Създаваше впечатление, което може да се определи като „пълна вцепененост“. Сигурно когато хората престанат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.

При внимателен оглед се оказа, че кладенецът всъщност е много по-стар от всичко наоколо. Беше правен в друга епоха, много преди къщата. Дори дървеният капак си беше антика. Зидът около кладенеца бе измазан отвън с дебел слой цимент, но вероятно само за да го заздрави. Дървото до него сякаш се гордееше, че се е извисявало тук много по-дълго, отколкото другите дървета наоколо.

Свалих единия къс бетон на земята и вдигнах половината на дървения капак. Хванах се за ръба на кладенеца, надвесих се и погледнах надолу, но не успях да видя дъното. Кладенецът очевидно беше дълбок и долната му част тънеше в мрак. Подуших въздуха вътре. Дъхтеше едва доловимо на мухъл.

— Няма вода — обясни Мая Казахара.

Кладенец без вода. Птица, която не може да лети. Улица, която не води наникъде. И…

Мая вдигна от земята парче тухла и го метна в кладенеца. След миг се чу тих сух звук. Нищо повече. Звукът бе съвсем сух, сякаш човек можеше да го натроши в ръцете си. Изправих се и погледнах Мая Казахара.

— Защо ли няма вода? Дали е пресъхнал? Или някой го е затрупал?

Тя сви рамене:

— Когато някой затрупва кладенец, не го ли пълни догоре? Какъв е смисълът да държиш такава суха дупка? Може да паднеш и да се нараниш. Нали?

— Мисля, че си права — потвърдих аз. — Водата явно е пресъхнала заради нещо.

Внезапно си спомних какво ми каза преди доста време господин Хонда. „Когато трябва да се извисиш, намери най-високата кула и се качи на върха й. Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното му.“ И така, вече имах кладенец — ако ми потрябва.

Пак се надвесих и се взрях в мрака, без да очаквам нищо. Така значи, помислих си, на място като това посред бял ден съществува такъв непрогледен мрак. Прокашлях се и преглътнах. Звукът изкънтя в мрака, сякаш кашляше някой друг. Слюнката ми още имаше вкус на лимонови бонбони.

* * *

Върнах капака на кладенеца на мястото му и го затиснах с парчето бетон. Сетне си погледнах часовника. Наближаваше единайсет и половина. Беше време да си вървя, за да се обадя на Кумико в обедната й почивка.

— Трябва да се прибирам — обясних аз.

Мая Казахара се понавъси.

— Върви, Господин Птицата с пружината — рече тя. — Политай към къщи.

Когато прекосихме двора, каменната птица още бе вперила сухи очи в небето. То беше запълнено от край до край с покривалото на сивите облаци, но поне беше спряло да вали. Мая Казахара откъсна шепа трева и я метна към небето. Понеже нямаше вятър, който да отнесе стръкчетата, те паднаха в нозете й.

— Помисли колко много часове остават до времето, когато слънцето залязва — рече ми тя, без да ме поглежда.

— Наистина — рекох аз. — Много часове.