Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (49)

20.
Историята на индийско орехче

На Индийско орехче Акасака й трябваха няколко месеца, за да ми разкаже историята на своя живот. А тази история беше дълга, много дълга, с големи перипетии, така че това, което описвам тук, е съвсем опростено (макар и не непременно кратко) обобщение. Не мога с увереност да твърдя, че то съдържа същността на разказа, но поне би трябвало да предава в общи линии важните събития, случили се в решителни моменти от живота й.

* * *

Когато Индийско орехче и майка й избягали от Манджурия, единственото ценно нещо, което имали, били накитите по тях. От пристанището на Сасебо заминали за Йокохама, при роднините на майка й, които от доста време имали фирма за внос и износ на стоки и търгували главно с Тайван. Преди войната фирмата процъфтявала, но когато Япония загубила Тайван, и те загубили много от сделките. Бащата починал от сърце, а вторият син в семейството, който бил и втори във фирмата след бащата, загинал малко преди края на войната при въздушно нападение. Най-големият син напуснал учителската професия, за да поеме семейната фирма, но като нагласа не ставал за търговец и не могъл да възстанови някогашното богатство. Семейството още притежавало хубава къща и земя, ала в следвоенните години на недоимък на Индийско орехче и майка й им било тежко да живеят там — все пак били допълнителни гърла за изхранване. Винаги се стараели да не се натрапват, ядели по-малко от другите, ставали по-рано, нагърбвали се с по-голяма част от къщната работа. Индийско орехче доизносвала преправените дрехи на по-големите си братовчеди, включително ръкавиците, чорапите и дори бельото. Рисувала с остатъците от боички, които те изхвърляли. Било й болезнено дори да се буди сутрин. Само при мисълта, че започва нов ден, сърцето й се свивало.

Искала да се изнесе от къщата, да заживее сама с майка си някъде, където няма да се чувстват толкова притеснени, дори и това да ги обричало на немотия. Ала майка й нямала сили да се махне.

— Помнех я като много дейна — сподели Индийско орехче, — но след като избягахме от Манджурия, се стопи. Сякаш жизнената й енергия изцяло се бе изпарила от нея.

Вече нямала желание за нищо. Само повтаряла отново и отново на дъщеря си колко щастливи са били едно време. Така Индийско орехче решила да прави, да струва, но да намери начин да се погрижи за бъдещето.

Не че не била ученолюбива, но предметите в гимназията не й се стрували интересни. Не вярвала, че има смисъл да си пълни главата с някакви исторически дати, с правилата в английската граматика или геометрични формули. Искала най-много да усвои нещо полезно, за да бъде независима възможно най-скоро. Била далеч от съученичките си и от безгрижния им, весел живот в гимназията.

Единственото, което я интересувало, била модата. Постоянно, от сутрин до вечер, мислела за дрехи. Не че разполагала със средства да се облича изискано, можела само да чете и да препрочита модните журнали, които успявала да намери, и да запълва скицници с рисунки на тоалетите, които виждала по списанията или за каквито мечтаела. Нямала представа какво в хубавите дрехи е запленило толкова силно въображението й. Както обясняваше, може би идвало оттам, че като малка в Манджурия непрекъснато си играела с огромния гардероб на майка си. А тя била първа кокетка. Имала толкова много рокли и кимона, че дрешниците не ги побирали, и малката Индийско орехче ги вадела при първа възможност и ги разглеждала. Когато двете напуснали Манджурия, повечето рокли и кимона си останали там, а малкото, които успели да напъхат в раниците, заменили от немай-къде по пътя срещу храна. Майка й разгъвала поредната рокля, въздишала и я разменяла.

— Да рисувам дрехи, бе моята малка тайна врата към друг свят — сподели Индийско орехче, — свят, който принадлежеше само на мен. В него въображението беше всичко. Колкото по-добре си представяш каквото искаш да си представиш, толкова по-свободен се чувстваш от действителността. И най-много ми харесваше, че не струва нищо. Беше безплатно. Беше прекрасно! Но това, че си представях красиви дрехи и прехвърлях образите върху хартия, не бе само начин да загърбя действителността и да се потопя в мечтите. То за мен беше естествено и очевидно, както дишането. Затова смятах, че важи и за всички останали. Когато осъзнах, че не всички останали го умеят — че дори и да искат, не всеки го умее, — си казах: „Аз съм различна от останалите, ето защо и животът ми ще бъде различен от техния.“

Индийско орехче напуснала гимназията и се прехвърлила в училище за шивачки. За да събере пари за таксата, се примолила на майка си да продаде едно от последните останали й бижута. В продължение на две години учила шев, кройка и дизайн и усвоявала и други полезни умения. След като завършила училището, наела апартамент, където се изнесла да живее сама. Записала се в училище за професионален дизайн, плащала си таксата, като работела сервитьорка и от време на време шиела и плетяла. Щом завършила и това училище, започнала работа при производител на качествено дамско облекло, където си извоювала да я назначат в моделиерския отдел.

Никой не оспорвал голямата й дарба. Тя не само рисувала добре, но и хрумванията й, гледната й точка се различавали от тези на околните. Представяла си ясно какво иска да постигне, при това не заимствала от никого: моделите винаги си били нейни и се раждали съвсем естествено. Тя се борела да претвори и най-дребните подробности в образа с упоритостта на есетра, която плува срещу течението на пълноводна река, за да си хвърли хайвера. Нямала време за спане. Обичала си работата и мечтаела само за едно — за деня, когато ще стане независима дизайнерка. И през ум не й минавало да се забавлява извън работата: всъщност не умеела да прави никое от нещата, с които хората се забавляват.

След някое време шефовете обърнали внимание на качествената й работа и проявили интерес към необичайните й, свободно падащи линии. Така годините на чиракуване приключили и тя получила признание: оглавила малък отдел, където да прави нещата по свой избор — небивало повишение.

Година след година трупала нови и нови успехи. С дарбата и трудолюбието си привлякла вниманието на хората не само във фирмата, но и в цялата модна индустрия. Светът на модния дизайн бил затворен, в него обаче имало справедливост, защото той бил подчинен на конкуренцията. Силата на дизайнера се определяла само от едно: колко бройки са поръчани от модела, който той е създал. Нямало съмнение кой е победил и кой е загубил: истината била в цифрите. Индийско орехче не живеела със съзнанието, че се конкурира с някого, но никой не можел да оспори успехите й.

Била се посветила изцяло на работата си. Вече наближавала трийсетте. Познавала се с мнозина, доста мъже проявявали интерес към нея, ала връзките й с тях били краткотрайни и повърхностни. Индийско орехче сякаш била неспособна да прояви дълбок интерес към живо човешко същество. Съзнанието й било пълно с образи на дрехи и моделите на мъж й правели много по-силно впечатление, отколкото самият мъж.

Но когато била на двайсет и седем години, се запознала на новогодишно тържество на модната индустрия със странен на вид човек. Чертите му били, общо взето, правилни, но косата му стърчала във всички посоки, а брадичката и носът му били остри като каменни сечива. Приличал по-скоро на лъжепроповедник, отколкото на дизайнер на дамско облекло. Бил една година по-млад от Индийско орехче, слаб като върлина и с бездънно дълбоки очи, с които гледал нагло, сякаш за да притеснява нарочно околните. В тях обаче Индийско орехче видяла отражението си. По онова време той още бил неизвестен като дизайнер, но бързо се налагал, двамата се срещали за пръв път. Тя, разбира се, била чувала за него. Говорело се, че младежът притежава неповторим талант, но е себичен, високомерен и дръпнат и никой не го обича.

— Бяхме си лика-прилика — сподели Индийско орехче. — И двамата бяхме израсли в континентална Азия. След войната и той се върнал в Япония, но от Корея, също беден като църковна мишка. Баща му бил професионален войник и след войната живеели в немотия. Още докато бил съвсем малък, майка му починала от тиф и според мен тъкмо това е породило у него изострения интерес към дамското облекло. Наистина беше талантлив, но не умееше да общува с хората. Уж беше дизайнер на дамско облекло, а ако се озовеше пред жена, се изчервяваше и се държеше като ненормален. С други думи, и двамата бяхме черните овце в стадото.

След година, през 1963-та, те се оженили, а детето им — Канела — се родило една година по-късно (годината на Олимпийските игри в Токио).

— Името му наистина ли е Канела?

Веднага след раждането му Индийско орехче повикала майка си да го гледа. Самата тя трябвала да работи от тъмно до тъмно и нямала време за пеленачето. Канела бил отгледан главно от баба си.

* * *

Индийско орехче така и не разбрала дали обича съпруга си като мъж. Липсвали й критерии, по които да прецени, това важало и за него. Събрала ги случайната среща и споделената страст към модния дизайн. Но първите им десет години съвместен живот били плодотворни и за двамата. Веднага след като се оженили, напуснали фирмите, където работели, и направили свое независимо дизайнерско студио в малък апартамент в малка сграда със западно изложение точно зад булевард Аояма. В него нямало климатична инсталация и през лятото било толкова задушно и горещо, че от потта моливите се изплъзвали от ръцете им. В началото не им потръгнало. И на Индийско орехче, и на мъжа й им липсвал всякакъв предприемачески нюх, заради което непочтени партньори от модната индустрия ги лъжели най-безогледно, или просто не успявали да си уредят поръчки, защото не знаели какво точно да направят, и допускали невероятни грешки. Задлъжнели дотолкова, че по едно време им се струвало: единственото решение е да избягат. Пробивът дошъл, когато Индийско орехче случайно се запознала с кадърен мениджър, който веднага усетил, че са талантливи, и заработил с тях честно и лоялно. От този миг нататък студиото се развивало толкова добре, че предишните им главоболия заприличали на лош сън. Всяка година продажбите се удвоявали и през 1970-а малката фирма, която те били основали почти без всякакви средства, жънела невероятен успех, неочакван дори за двамата нахакани и самонадеяни млади съпрузи. Те назначили още хора, преместили се в голяма сграда на самия булевард и отворили свои магазини на такива модни места като Гинза, Аояма и Шинджуку. Оригиналните им колекции често присъствали в средствата за масово осведомяване и марката се утвърдила.

* * *

След като фирмата се разраснала, естеството на работата им започнало да се променя. Дизайнът и производството на облекло наистина е творчески процес, но за разлика от работата на скулптора или на писателя то е и бизнес, от който зависи благосъстоянието на много хора. Човек не може просто да се затвори у дома и да твори каквото му хрумне. Някой трябва да представи пред света „лицето“ на фирмата. Тази потребност ставала все по-голяма, защото поръчките се увеличавали. Един от двамата съпрузи трябвало да ходи по светски сбирки и модни ревюта, да държи кратки речи, да общува на чашка с гостите и да дава интервюта за медиите. Индийско орехче нямала никакво намерение да се нагърбва с тази роля, затова тя се паднала на мъжа й. И той бил необщителен и затворен като нея и в началото му било много тежко. Не обичал да говори пред много хора и подир всяко такова събитие се прибирал направо изцеден. След половин година обаче забелязал, че вече не му е толкова трудно. Пак не говорел особено гладко, но хората не посрещали резкия му, недодялан изказ така, както навремето, когато той бил млад — сега явно му симпатизирали. Възприемали дръпнатото му държане (дължащо се на саможив и необщителен характер) като доказателство не за високомерие и наглост, а за обаятелен артистичен темперамент. Мъжът на Индийско орехче дори започнал да се чувства добре в ролята, която играел, и скоро вече минавал за светска знаменитост и герой.

— Сигурно сте го чували по име — каза Индийско орехче. — По онова време обаче аз всъщност вършех сама две трети от дизайнерската работа. Дръзките му оригинални идеи вече бяха съобразени по-скоро с пазара и с търсенето, а и той ги раждаше в предостатъчни количества. Оставаше аз да ги разработя, да ги доразвия и да ги въплътя. Колкото и да се разрастваше фирмата, не наемахме други дизайнери. Назначавахме помощен персонал, но основната част от работата поемахме ние. Единственото, което целяхме, бе да правим дрехите, които искаме да правим, без да мислим кой ще ги купува. Не правехме никакви пазарни проучвания и калкулации на себестойността, не планирахме стратегии. Решили, че искаме да създадем нещо по някакъв начин, го правехме именно така, влагахме най-качествените платове, не претупвахме нищо. Каквото в другите модни къщи правеха на два етапа, ние го правехме на четири. Където те влагаха два метра плат, ние шиехме с четири. Лично проверявахме и одобрявахме всяка дреха, която излизаше от ателието. Ако нещо не се продадеше, го хвърляхме. Нищо не сме преоценявали. Дрехите ни бяха, разбира се, доста скъпи. Хората от модната индустрия ни смятаха за луди, но онова, което шиехме, се превърна в символ на времето, както Питър Макс, Уудсток, Туиги, „Волен ездач“. Само как се забавлявахме, докато правехме дрехи! Сякаш ни бяха пораснали огромни криле и ние можехме да полетим накъдето поискаме.

* * *

Но точно когато жънели най-големи успехи с дизайнерското студио, Индийско орехче и мъжът й започнали да се отчуждават. Дори когато работели рамо до рамо, тя понякога усещала, че сърцето му е далеч. Очите му били изгубили ненаситния си блясък от едно време. Нямало я и необуздаността, заради която преди той често запокитвал едно или друго. Индийско орехче забелязвала, че мъжът й е погълнат от свои си мисли и гледа вторачено в пространството. Извън дизайнерското студио двамата почти не разговаряли и нощите, когато той не се прибирал, ставали все по-чести. Индийско орехче усещала, че сега в живота му има много жени, но това не й пречело. Смятала го за неизбежно, защото отдавна били прекратили всякакви физически отношения (главно защото тя нямала желание за секс).

* * *

Мъжът й бил убит в края на 1975-а, когато тя била на четирийсет, а Канела — на единайсет години. Трупът му бил намерен нарязан на парчета в хотелска стая в Акасака. Открила го камериерката, когато в единайсет сутринта влязла да почисти. Банята приличала на касапница. Цялата кръв била изтекла, главата била отрязана, липсвали сърцето, стомахът, черният дроб, двата бъбрека и панкреасът, да си рече човек, че убиецът е изрязал органите и ги е отнесъл в найлонови пликчета или в нещо друго. Главата била сложена върху капака на тоалетната чиния, лицето, обърнато към вратата, било направено на пихтия. Убиецът очевидно бил отрязал първо главата и след това бил извадил и органите.

За да извадиш органите от човешко тяло, се искат изключително остри инструменти и голямо умение. За целта няколко от ребрата били срязани с трион, което иска доста време за кървавото деяние. Не било ясно защо някой ще го прави.

Заради празничната суетня администраторът на рецепцията помнел само, че мъжът на Индийско орехче се е регистрирал в стаята на дванайсетия етаж в десет часа предната вечер и че е бил с жена, с красива жена около трийсетте с червено палто, не много висока. Тя не носела нищо освен малка дамска чанта. По леглото имало следи от бурен секс. Открили косъмчета и семенна течност на съпруга на Индийско орехче. В стаята било пълно с отпечатъци от пръсти, но те били толкова много, че не вършели работа на следователите. В коженото му куфарче имало само кат бельо, тоалетни принадлежности, папка със свързани с работата документи и едно списание. Стоте хиляди йени в брой и няколкото кредитни карти в портфейла му си били непокътнати, липсвал само един бележник, за който се предполагало, че е бил у него. В стаята нямало следи от боричкане.

Полицаите обиколили всички, за които се знаело, че се познават с мъжа на Индийско орехче, но не открили жена, която да съответства на описанието, дадено от администратора. Малкото жени, които все пак издирили, нямали причини за такава кръвна омраза или ревност, а и всичките имали желязно алиби. В света на модата (който при всички положения не се слави с топли приятелски отношения) имало доста хора, които недолюбвали мъжа на Индийско орехче, но никой като че ли не го мразел чак дотам, че да го убие, и не би могъл да изреже толкова вещо шест органа от тялото му.

Пресата побързала, разбира се, да разтръби сензацията за убийството на прочутия дизайнер, но от полицията се оправдали, че разследването още не е приключило, и потулили информацията за липсващите органи, за да се избегне шумотевицата около странното престъпление. От скъпия хотел очевидно също оказали известен натиск, за да не се разчува ужасната подробност. Не било огласено почти нищо друго, освен че мъжът е бил убит с нож в една от хотелските стаи. Известно време се мълвяло, че в цялата работа има „нещо гнило“, но не се открило нищо конкретно. Полицията разследвала подробно, но така и не заловила убиеца и не установила мотивите за престъплението.

— Тази хотелска стая сигурно и досега стои запечатана — допълни Индийско орехче.

* * *

Пролетта след убийството на мъжа си тя продала на голям производител на модно облекло фирмата заедно с магазините, стоката и марката. Когато адвокатът, който преговарял от нейно име, донесъл договора, Индийско орехче само сложила своя печат, без нищо да каже и дори без да погледне договорената сума.

След като приключила с фирмата, тя установила, че страстта й да създава дрехи просто се е изпарила. Мощният поток на желанието да твори бил пресъхнал, макар че доскоро осмислял живота й. От време на време приемала по някоя и друга поръчка и я изпълнявала безупречно, като истинска професионалистка, но без никаква радост. Все едно ядяла, без да усеща вкуса на храната. Имала чувството, че са изтръгнали и нейните „вътрешности“. Който познавал някогашния й устрем и умение, я помнел като легендарно присъствие — такива хора продължавали да я търсят за работа, тя обаче отпращала всички освен неколцина, на които не можела да откаже. Послушала съвета на своя счетоводител и вложила парите си в акции и недвижими имоти, така че през онези години на икономически разцвет имуществото й нараснало.

Малко след като продала фирмата, майка й починала от сърце. Един горещ августовски следобед пръскала с вода тротоара отпред, когато изведнъж се оплакала, че не се чувства добре. Легнала и заспала, като хъркала притеснително силно, и не се събудила повече. Индийско орехче и Канела останали сами на света. Майката се затворила за близо година в къщата, по цял ден лежала на канапето и гледала градината, сякаш се опитвала да преоткрие тишината и спокойствието, които досега липсвали в живота й. Почти не се хранела, спяла по десет часа на ден. Канела, който би трябвало да е вече в прогимназията, вършел всичко у дома вместо майка си, а щом приключел, свирел Моцарт и сонатите на Хайдн и учел няколко чужди езика.

Така минала близо една празна и тиха година в живота на Индийско орехче и внезапно тя съвсем случайно открила, че притежава свръхестествени способности, за каквито дотогава и не подозирала. Решила, че те са се появили, за да заменят огромната й страст към модния дизайн, която направо се била изпарила. И наистина, тази сила се превърнала в новото й поприще, макар че самата тя изобщо не се била стремила към него.

* * *

Първа от необикновените й способности се възползвала съпругата на собственик на универсален магазин, будна, енергична жена, която на младини била оперна певица. Тя оценила таланта на Индийско орехче много преди младата дизайнерка да се утвърди и да се прочуе, и следяла отблизо развитието й. Без подкрепата на тази жена фирмата на Индийско орехче щяла да се провали още в зародиш. Заради твърде близките им отношения тя се съгласила да помогне на жената и на дъщеря й да изберат булчинска рокля за сватбата на дъщерята и тоалет за майката, задача, която не й се сторила обременителна.

Докато чакали за пробата на булчинската рокля. Индийско орехче и приятелката й си говорели, когато най-неочаквано жената се хванала за главата, залитнала и се свлякла на пода. Индийско орехче я подхванала ужасена и заразтривала дясното й слепоочие. Направила го инстинктивно, без да се замисля, но още щом докоснала с ръка, усетила „нещо“, сякаш напипвала предмет в платнена торба.

Стъписала се, затворила очи и се опитала да мисли за друго. В съзнанието й изникнала зоологическата градина в Синдзин — зоологическата градина в ден, когато било затворено и Индийско орехче била там съвсем сама, пускали я навсякъде вътре, понеже била дъщеря на главния ветеринар. Било най-щастливото време в живота й, когато тя се чувствала закриляна, обичана и сигурна в себе си. Това бил най-ранният й спомен. Безлюдната зоологическа градина. Тя си спомнила миризмите и ярката светлина, формата на всеки облак, който се носел по небето. Вървяла сама от клетка към клетка. Било през есента, небето било бездънно и ясно, от дърво на дърво прехвърчали цели ята манджурски птици. Това бил нейният първоначален свят, свят, който в много отношения Индийско орехче била загубила завинаги. Не знаела колко време е минало така, по едно време обаче жената се изправила и й се извинила. Както обяснила самата тя, още била замаяна, но ужасното й главоболие било минало. Няколко дни по-късно Индийско орехче получила много повече пари, отколкото можела да очаква за свършената работа.

След около месец съпругата на собственика на универсалния магазин й се обадила по телефона и я поканила на обяд. След ресторанта й предложила да отидат у тях, където казала на Индийско орехче:

— Имаш ли нещо против да сложиш длан върху главата ми, както онзи път. Искам да проверя нещо.

Индийско орехче нямала причина да откаже. Седнала до жената и долепила длан до слепоочието й. Както и първия път, усетила същото „нещо“. Този път насочила цялото си внимание, за да разбере какво представлява, то обаче започнало да се гъне и да се променя. „Живо е!“ Индийско орехче усетила как я пронизва страх. Затворила очи и си припомнила зоологическата градина в Синдзин. Не й било трудно. Единственото, което трябвало да направи, било да възстанови историята, която била разказвала на Канела, и сцените, които му била описвала. Съзнанието й напуснало тялото, полутало се известно време из пространството между спомена и разказваните истории, после се върнало. След като Индийско орехче дошла на себе си, жената я хванала за ръката и й благодарила. Индийско орехче не попитала какво се е случило току-що, а жената не дала обяснение. Както и първия път, усещала лека умора, по челото й избили капчици пот. Преди да си тръгне, жената й благодарила, че й е отделила време и си е дала труда да й погостува, и се опитала да й връчи плик с пари, ала Индийско орехче отказала да го вземе — учтиво, но твърдо.

— Това не ми е работата — рекла тя, — а и последния път ми плати прещедро.

Жената не настояла.

След няколко седмици я запознала с друга жена. Тя била на около четирийсет и пет години. Дребна, с пронизващи хлътнали очи. Дрехите, с които била облечена, били изключително скъпи, но освен сребърната венчална халка не носела никакви накити. От излъчването й се разбирало, че не е коя да е. Съпругата на собственика на универсалния магазин била рекла на Индийско орехче:

— Иска да направиш същото, както с мен. Много те моля, не й отказвай, а когато ти даде пари, не обяснявай нищо, просто ги вземи. В крайна сметка това ще се окаже важно за теб… и за мен.

Индийско орехче влязла заедно с жената в една от вътрешните стаи и както и предишния път, положила длан върху слепоочието й. Вътре в тази жена имало различно „нещо“. Било по-силно, отколкото нещото в съпругата на собственика на магазина, и се движело по-бързо. Индийско орехче затворила очи, затаила дъх и се опитала да удържи движенията. Съсредоточила се повече и се оставила във властта на спомените. Надзърнала и в най-дребните им гънчици и пратила топлината на спомените вътре в „нещото“.

— Още преди да се усетя, това ми стана нещо като професия — сподели Индийско орехче.

Дала си сметка, че е обгърната от мощен поток. А когато пораснал, Канела започнал да помага на майка си.