Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (48)

19.
Подземният лабиринт

Двете врати на Канела

— В онази къща има компютър, нали, господин Окада? Само не знам кой работи с него — каза Ушикава.

Беше девет часът вечерта, аз седях на масата в кухнята с телефонната слушалка на ухото.

— Да, има — отвърнах кратко.

Ушикава изсумтя.

— Това поне го знам, все пак съм си любопитен — рече той. — Не коментирам, разбира се, факта, че държите там компютър. Днес всеки, който се занимава с умствен труд, трябва да разполага с компютър. В това няма нищо странно. Но за да не се разпростирам излишно, само ще кажа, че ми хрумна колко хубаво ще бъде, ако мога да се свързвам с вас чрез компютъра. Затова поразпитах, но да го вземат мътните, оказа се далеч по-сложно, отколкото си представях. Няма да се получи връзка по обикновена телефонна линия. Освен това трябва да знаеш паролата за достъп. Ако не я знаеш, вратата не се отваря. Това вече ме довърши.

Аз продължавах да мълча.

— Само не ме разбирайте погрешно, господин Окада. Не се опитвам да проникна в компютъра ви и да бърникам. И през ум не ми е минавало. При всичките защити, които сте наслагали, не бих могъл да се добера до някакви сведения, дори и да исках. А аз не искам. Единственото, което се опитвам да направя, е да ви помогна да разговаряте с госпожа Кумико. Нали помните, обещах ви и ще се постарая да съдействам вие двамата да разговаряте директно. Доста време е минало, откакто тя се е изнесла от къщата, не е редно нещата да остават недоизяснени. А както е тръгнало, животът ви ще вземе съвсем да се обърка. Винаги е най-добре хората да разговарят очи в очи, открито. В противен случай неминуемо възникват недоразумения, а от недоразуменията хората се чувстват нещастни… Ето какво изтъкнах пред госпожа Кумико. Направих всичко по силите си. Но така и не успях да я убедя. Тя е категорична: не иска да разговаряте направо — дори по телефона (и дума не можело да става да се срещне с вас). Дори по телефона! Бях на път да се откажа. Опитах всичко, тя обаче беше непреклонна. Като скала. — Ушикава замълча и зачака да кажа нещо, аз обаче не отговорих. — Но аз не се предавам толкова лесно. Доктор Ватая щеше да се разсърди, ако просто се бях примирил. Другият може да се държи като скала или като стена, аз обаче съм длъжен да намеря някакъв — макар и малък — компромис. Такава ни е работата: да намираме компромиси. Ако не искат да ти продадат хладилник, накарай ги да ти продадат лед. Ето защо се напънах да измисля някакъв изход от положението. Лично аз съм на мнение, че точно това ни прави човеци: хилядите различни идеи, които ни хрумват. И така, най-неочаквано в замъгления ми ум изникна идея — все едно звездица изгря между облаците. „Ами да! — казах си аз. — Защо да не общуват по компютърен начин?“ Нали се сещате, да си пишете с клавиатурата и излиза на мониторите. Можете го, нали, господин Окада?

В юридическата кантора бях ползвал компютър, бях търсил правни прецеденти, бях издирвал лични данни на клиенти и бях кореспондирал по електронната поща. Кумико също беше работила с компютър. В редакцията на списанието за здравословно хранене имаха файлове с рецепти и препоръки.

— На стар компютър няма да стане — продължи Ушикава, — но с вашата и нашата машина би трябвало да общувате доста бързо. Госпожа Кумико каза, че е готова да разговаря с вас по този начин. Поне за това успях да я убедя. Ще влезете в писмена комуникация в реално време, почти като на живо. Това е последният компромис, който успях да измисля. Уви, не съм от най-съобразителните. Какво ще кажете? Едва ли сте в див възторг от идеята, но буквално се намъчих, докато стигна до нея. Да ви призная, уморително е да си напрягам толкова много мозъка, дето го нямам.

Преместих мълком слушалката в лявата си ръка.

— Ало? Господин Окада? Чувате ли ме?

— Чувам ви — потвърдих аз.

— Добре. Единственото, което ми трябва от вас, е паролата за достъп до компютъра ви. Тогава вече мога да уредя да говорите с госпожа Кумико. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че има някои пречки.

— Виж ти! И какви?

— Първо, как да бъда сигурен, че си пиша с Кумико? При компютърно общуване не виждаш лицето на събеседника си, не чуваш и гласа му. Може на клавиатурата да е друг, който се прави на Кумико.

— Разбрах — рече Ушикава очевидно впечатлен. — Не ми е хрумвало. Но съм сигурен, че все има някакъв изход. Не че ви лаская, но е хубаво да гледаш скептично на нещата и да се съмняваш. „Съмнявам се, значи съществувам.“ Добре де! А не може ли още в началото да попитате госпожа Кумико за нещо, което само тя може да знае? Ако отговори, значи наистина е Кумико. Толкова години сте живели заедно, все има нещица, които са ваша обща тайна.

В думите му имаше логика.

— Вероятно би могло — потвърдих аз. — Но не знам паролата. Не съм и докосвал машината.

* * *

Индийско орехче ми беше споменавала, че Канела познавал компютърните потайности като двете си ръце. Направил си е собствена сложна база данни, която е защитил от външен достъп с таен код и други хитри изобретения. С пръсти на клавишите, той беше пълновластен господар на този триизмерен подземен лабиринт. Знаеше всеки от преплетените проходи и само с натискането на един клавиш можеше да влезе където си поиска. Според Индийско орехче на неосведомения натрапник (тоест на всеки друг освен Канела) щяло да му отнеме месеци, за да проникне през лабиринта и да преодолее алармите и капаните, наслагани по пътя към важните данни. Не че компютърът в „резиденцията“ беше кой знае какъв — не, горе-долу от същия вид, както в офиса в Акасака. Но и двата бяха свързани с компютъра в дома на Канела, където той безспорно съхраняваше данни за клиентките и водеше сложно двойно счетоводство, аз обаче подозирах, че пази нещо повече от тайните, свързани с работата, неговата и на майка му, през годините.

Стигнах до този извод заради всеотдайността, с която Канела работеше на компютъра в нашата „резиденция“. Обикновено се затваряше в малкия кабинет, но от време на време вратата оставаше отворена и не без усещането, че нахлувам в чужда територия, аз го наблюдавах. Той сякаш беше в някаква интимна връзка с компютъра. Младежът удряше бързо няколко пъти по клавиатурата, после се вторачваше в екрана и кривеше уста явно от недоволство или леко се усмихваше. Случваше се бавно и съсредоточено да докосне някой клавиш, после втори, трети, друг път пръстите му препускаха по клавиатурата устремно — като на пианист, който изпълнява етюд на Лист. Канела като че ли водеше безмълвен разговор с машината и надзърташе през екрана на монитора в друг свят, с който чувстваше особена близост. Често си мислех, че за него действителността не е земният свят, а този подземен лабиринт. Може би в него младежът имаше ясен звънлив глас, с който говореше прекрасно и се смееше, и плачеше.

* * *

— Не може ли да се свържа с компютъра оттук, от къщи? — попитах аз Ушикава. — Така няма да ни трябва парола.

— Не, няма да стане. Не можете да получите съобщенията. Проблемът е в паролата — този „Сезам, отвори се“. Без нея не можем да направим нищо. Вратата няма да се отворя за вълка, колкото и да си преправя гласа. Нека си чука и разправя: „Здрасти, аз съм твоят приятел заекът“, но ако не знае паролата, много му здраве. А в случая става въпрос за желязна завеса. — В своя край на линията Ушикава драсна клечка кибрит и запали цигара. Представих си развалените му пожълтели зъби и кривата уста. — Паролата е от три знака, цифри и букви. Щом се появи надписът, разполагате с десет секунди. Ако сгрешите три пъти, достъп ви се отказва, освен това се включва алармата. Не че почва да пищи сирена или нещо от тоя род, но вълкът оставя отпечатъци от лапите си и се разбира, че е бил там. Хитро, а? Ако седнете да изчислите всички възможни съчетания и комбинации между двайсет и шестте букви и десетте цифри, броят им е направо безграничен. Не знаете ли паролата, не можете да направите нищо.

Известно време мълчах, за да помисля.

— Хрумва ли ви нещо, господин Окада?

* * *

Следобед на другия ден, след като клиентката се качи отзад на мерцедеса и беше откарана, аз влязох в малкия кабинет на Канела, седнах пред компютъра и го включих. Върху хладната синя светлина на монитора изплува надпис:

До десет секунди напиши паролата.

Вкарах трибуквена дума, която вече бях измислил:

зоо

Чу се звуков сигнал и се появи съобщение за грешка:

Грешна парола.

До десет секунди напиши паролата.

Десетте секунди започнаха да текат долу на екрана. Натиснах клавиша за главни букви и написах същите букви:

ЗОО

И този път ми беше отказан достъп:

Грешна парола.

До десет секунди напиши паролата.

Ако още веднъж се въведе грешна парола, достъпът ще бъде отказан автоматично.

И този път десетте секунди започнаха да се отброяват долу на екрана. Написах с главна буква само „з“-то. Това беше последният ми шанс.

Зоо

Вместо да се появи съобщение за грешка, излезе менюто, към което имаше напътствие:

Избери от посочените програми.

Въздъхнах от облекчение и заразглеждах дългия списък от програми, докато стигнах до комуникации. Натиснах бутона на мишката и екранът се освети.

Избери от посочените програми.

Избрах „Чат“ и кликнах с мишката.

До десет секунди напиши паролата.

Явно това „кръстовище“ бе важно за Канела, щом той бе затворил достъпа. А щом кръстовището беше важно, и самата парола би трябвало да е важна. Написах:

ПОД

Върху екрана се появи:

Грешна парола.

До десет секунди напиши паролата.

Броенето отзад напред започна: 10,9,8…

Опитах със съчетанието от главна и малки букви, с което се беше получило в началото:

Под

Върху екрана блесна:

Напиши телефонен номер.

Кръстосах ръце и оставих очите ми да възприемат новото съобщение. Дотук не беше зле. Бях успял да отворя две от вратите в лабиринта на Канела. Не, никак не беше зле. „Зоо“ и „Под“ ставаха. Зоологическа градина и Подводница. Кликнах „Изход“ и се върнах на основното меню, после избрах „Изключи“, при което излязоха следните опции:

Запис на влизането в операционния файл? Y/N?

Както ми беше казал Ушикава, избрах „Не“, за да не се запише влизането ми.

Екранът угасна бавно. Избърсах потта, избила по челото ми. Уверих се, че съм оставил клавиатурата и мишката точно както ги бях заварил, после напуснах кабинета, докато мониторът изстиваше.