Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (46)

17.
Пробната

Наследникът

Индийско орехче не знаеше нищо за жените, които идваха при нея. Никоя от тях не разказваше за себе си и Индийско орехче не питаше нищо. Имената, с които си записваха час, очевидно бяха измислени. Но тези жени излъчваха по-особена миризма, каквато създава властта, подплатена с пари. Жените не се перчеха с това, ала от начина, по който се обличаха, Индийско орехче разбираше, че всички идват от привилегированите среди.

За да уважи прекалено силното желание на клиентките си всичко да остане в тайна, Индийско орехче нае помещения в административна сграда в Акасака, сграда, която по никакъв начин не биеше на очи, на място, което също не биеше на очи. След като обмисли всичко внимателно, реши да ги превърне в модна къща. Всъщност беше модна дизайнерка и никой нямаше да се усъмни, ако при нея често идваха най-различни жени. Клиентките й бяха на възраст от трийсет до шейсет години и можеше да се очаква, че носят скъпи, шити по поръчка дрехи. Индийско орехче подреди кройки и модни журнали, купи необходимото оборудване, шивашка маса и манекени и дори уши няколко тоалета, за да изглежда мястото наистина като модно ателие. Направи по-малката от двете стаи „пробна“. Клиентките влизаха в „пробната“ и Индийско орехче им „взимаше мерките“.

Списъкът на клиентките се правеше от жената на собственик на голям универсален магазин. Сред многото си приятелки тя бе подбрала внимателно кандидатките, на които можеше да се има доверие, защото бе убедена, че ако не иска да гръмне скандал, трябва да превърне това в нещо като клуб с привилегировано членство. Не го ли направеше, рано или късно щеше да се разчуе за какво става въпрос. Жените, избрани за членки, бяха предупредени никога да не разкриват пред външни хора подробности за „пробите“, на които ходят. Тези жени не само бяха много дискретни, но и знаеха, че ако не спазят обещанието, ще бъдат изключени веднъж завинаги от клуба.

Клиентката се обаждаше по телефона, за да си запише час за „проба“, после се появяваше в уреченото време, спокойна, че няма да срещне друга клиентка и тайната й ще бъде запазена напълно. Хонорарът се плащаше веднага и в брой, а размерът му бе определян от жената на собственика на универсалния магазин и бе значително по-голям, отколкото Индийско орехче беше очаквала, но това не се превърна нито веднъж в пречка за която и да било от тях. Всяка жена без изключение, на която Индийско орехче бе взимала поне веднъж „мерките“, задължително се обаждаше отново.

— Не се притеснявай за парите, нека това не те обременява — беше й обяснила жената на собственика на универсалния магазин. — Колкото повече плащат, толкова по-сигурни се чувстват.

Индийско орехче ходеше в „офиса“ три пъти седмично и правеше по една „проба“ на ден. Това беше пределът на възможностите й.

Когато навърши шестнайсет години, Канела започна да помага на майка си. На Индийско орехче вече й беше трудно да се справя с всичко сама, а не искаше да назначава чужд човек. След дълги колебания го помоли да й помага и той се съгласи веднага, без дори да пита какво точно работи майка му. Всяка сутрин в десет ходеше с такси (не понасяше присъствието на други хора в автобусите и влаковете на метрото) в офиса, чистеше, бършеше прах, подреждаше, слагаше във вазите току-що набрани цветя, правеше кафе, пазаруваше, когато имаше нужда от нещо, пускаше по касетофона тиха класическа музика и водеше счетоводството.

Скоро стана незаменим в офиса. Независимо дали беше ден за клиентки, той обличаше костюм, слагаше вратовръзка и заемаше мястото си зад писалището в чакалнята. Никоя от жените не недоволстваше, че Канела не говори. Това не им създаваше неудобства, обратното, те предпочитаха мълчанието му. Тъкмо Канела им записваше часовете. Те посочваха по телефона в кой ден и час им е удобно, а в отговор той почукваше по плота на бюрото веднъж за „не“ и два пъти за „да“. На жените им харесваше, че не се налагат дълги обяснения. Младежът беше с такива прекрасни черти, че спокойно можеше да съперничи на скулптурите в музеите, и за разлика от мнозина други красиви младежи не разваляше впечатлението, когато си отвореше устата. На влизане или излизане жените му говореха, а той отвръщаше с усмивка и кимване. От тези „разговори“ клиентките се отпускаха и се отърсваха от напрежението, което бяха донесли със себе си от външния свят, и от притеснението след „пробата“. А и за Канела, който като цяло не обичаше да общува с непознати, не бе болезнено да посреща и да изпраща жените.

На осемнайсет години взе шофьорска книжка. Индийско орехче намери инструктор по кормуване добряк, който се съгласи да му дава частни уроци, но момчето вече бе прехвърлило всички възможни наръчници и бе попило подробностите. Единственото, от което се нуждаеше, беше практиката, която не можеш да усвоиш от учебниците и която той овладя само за няколко дни зад волана. След като взе книжка, се запретна да преглежда каталозите за автомобили втора употреба и с парите, които беше спечелил от работата при майка си (и които не харчеше за всекидневни нужди), плати първата вноска за порше карера. Лъсна до блясък двигателя, изписа по пощата нови части, сложи нови гуми и като цяло приведе автомобила в състояние, годно за ралита. Но единственото, за което го използваше, бе да изминава късия, задръстен с превозни средства път от дома си в Хироо до офиса с Акасака — рядко вдигаше повече от шейсет и пет километра в час. С това превърна своето порше 911 в наистина много рядък екземпляр.

* * *

Индийско орехче приемаше клиентки в продължение на близо седем години, през които загуби три от тях: първата загина в автомобилна катастрофа, втората беше „изключена завинаги“ заради дребно нарушение, а третата замина „надалеч“ заедно с мъжа си, пратен на работа в чужбина. На тяхно място дойдоха четири нови клиентки, и четирите също тъй обаятелни жени на средна възраст, които се обличаха скъпо и се представяха с измислени имена. През седемте години самата работа не се промени. Индийско орехче продължи да „взима мерки“ на клиентките, а Канела продължи да чисти офиса, да води счетоводството и да кара поршето. Нямаше напредък, нито връщане назад, само всички, които участваха, остаряваха малко по малко. Индийско орехче наближаваше петдесетте, Канела навърши двайсет. На него тази работа явно му беше приятна, докато Индийско орехче изпитваше все по-непреодолимото усещане за безпомощност. През годините бе „взимала мярка“ на „нещото“, което клиентките й носеха вътре в себе си. Така и не разбираше как им влияе, но продължаваше да прави всичко възможно. Междувременно „нещото“ не се поддаваше на лечение. Индийско орехче не успяваше да го накара да се махне — единственото, което можеше да стори с лечителските си способности, бе да го обезвреди за известно време. До няколко дни обаче (обикновено от три до десет максимум) „нещото“ отново живваше и ту настъпваше, ту отстъпваше, но със сигурност с времето се разрастваше като раковите клетки. Индийско орехче усещаше как то набъбва в ръцете й. Казваше й: губиш си времето, каквото и да правиш, накрая аз ще надделея. И беше право. Индийско орехче не се и надяваше на победа. Единственото, което беше по силите й, бе да забави растежа, да даде на клиентките си няколко дни покой.

Често се питаше: „Нима «това нещо» е само в тези жени? Нима всички жени по света не го носят в себе си? И защо жените, които идват тук, са все на средна възраст? Дали и аз не нося в себе си такова «нещо»?“

Всъщност обаче не искаше да знае отговорите на тези въпроси. Беше сигурна само в едно: обстоятелствата са се стекли така, че тя е затворена в тази „пробна“. Хората имаха нужда от нея и тя не можеше да ги изостави току-така. Понякога усещането за безпомощност беше силно и ужасно и тя се чувстваше като празна черупка. Изчерпваше се, изчезваше в тъмното нищо. В такива мигове си изплакваше душата пред своя ням син — Канела само кимаше, докато слушаше съсредоточено думите на майка си. Не отговаряше никога, но докато му говореше, Индийско орехче успяваше да добие странно спокойствие. Усещаше, че не е съвсем сама и не е съвсем безсилна. Мислеше си: колко странно, аз лекувам другите, а Канела лекува мен. А кой лекува него? Дали той е като черна дупка, която поглъща цялата болка и самота? Само веднъж — един-единствен път — тя се опита да разбере, като сложи длан върху челото му, както я слагаше по време на „пробите“ и върху челото на клиентките. Но не усети нищо.

Постепенно осъзна, че иска да се откаже от всичко това. „Не са ми останали много сили. Ако продължавам така, съвсем ще изгоря. Ще се изчерпам.“ Но хората продължаваха да се нуждаят остро от нейните „проби“. Сърце не й даваше да зареже клиентките си само защото така й е най-удобно.

Същото лято Индийско орехче си намери заместник. Разбра го още в мига, когато видя белега върху бузата на младежа, който седеше пред една сграда в Шинджуку.