Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
ねじまき鳥クロニクル, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
SamBoetes(2013)
Корекция
ventcis(2013)

Издание:

Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина

ИК „Колибри“, София, 2007

Редактор от японски: Дора Барова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Коректор: София Бранц

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Печатница „Симолини“

История

  1. —Добавяне

14.
Странният знаков език на канела

Възхвала на музиката

— Канела спря да говори точно преди да навърши шест години — обясни ми Индийско орехче. — Беше в годината, когато трябваше да тръгне на училище. Онзи февруари той внезапно млъкна. И колкото и да е странно, чак вечерта забелязахме, че цял ден не е казал и дума. Вярно, не беше от бъбривите, но все пак. Когато накрая проумях какво става, направих всичко възможно, за да го накарам да проговори отново. Приказвах му, разтръсквах го — нищо не помагаше. Беше като дърво. Не знаех дали е онемял от нещо, или сам е решил да мълчи. И досега не знам. Но оттогава не е промълвил — не е издал и звук. Никога не е пищял от болка, и да го гъделичкаш, никога не се е смял на глас.

Индийско орехче почнала да води сина си по какви ли не специалисти „Уши, нос, гърло“, ала никой не бил в състояние да посочи причината. Единственото, което успели да определят, било, че тя не е физическа. Канела чувал отлично, но не можел да говори. Всички лекари стигали до заключението, че причината е психологическа. Индийско орехче го завела при свой приятел психиатър, който също не успял да открие причината за упоритото му мълчание. Пратил момчето да установят коефициента му на интелигентност, ала и там нямало проблеми. Обратното, оказало се, че коефициентът му е необичайно висок. Психиатърът не открил и емоционални проблеми.

— Да не е изживял някакъв необичаен шок — попитал той майката. — Опитайте се да си спомните. Дали не е видял нещо ненормално, или у дома да е бил подложен на насилие?

Индийско орехче обаче не се сещала за нищо. Синът й си бил нормален във всяко отношение: хранел се нормално, разговарял нормално с нея, легнал си навреме, заспал бързо. А на другата сутрин вече се бил потопил в света на мълчанието. В семейството нямало проблеми. Детето било отгледано под зоркото око на Индийско орехче и на майка й, които никога не му били посягали. Лекарят стигнал до извода, че единственото, което могат да направят, е да наблюдават момчето и да се надяват, че ще се оправи. Ако не разберели причината, не можели да го излекуват. Майката трябвало да води детето на лекар веднъж седмично, за да се разбере какво се е случило. Било възможно малчуганът пак да проговори като човек, събудил се от сън. Не им оставало друго, освен да чакат. Вярно, детето не можело да говори, но ако не броим това, си било напълно здраво и нормално…

И зачакали, но Канела така и не изплувал от дълбокия океан на мълчанието.

* * *

В девет сутринта електрическото моторче на портата забръмча тихо и тя се отвори бавно навътре. На алеята се появи мерцедесът на Канела. Антената на телефона в автомобила стърчеше от задния прозорец като току-що пораснало пипало. Гледах през един процеп в щорите. Колата приличаше на огромна риба, която е поела към други морета и не се страхува от нищо. Съвсем новите черни гуми очертаха мълчалива дъга по циментовата площадка и спряха да определеното място. Всяка сутрин очертаваха една и съща дъга и спираха на едно и също място с отклонение най-много пет сантиметра.

Пиех кафето, което си бях направил преди няколко минути. Вече не валеше, но небето беше покрито със сиви облаци и земята още беше черна, студена и мокра. Птиците се стрелкаха напред-назад с оглушителни писъци и търсеха в пръстта червеи. Вратата откъм волана се отвори и след малко се показа Канела, беше с тъмни очила. Огледа се набързо, свали очилата и ги сложи в горния джоб на сакото. После затвори вратата на автомобила. Тя щракна с тих звук, какъвто вратите на други автомобили не издават. За мен той бележеше началото на поредния ден в „резиденцията“.

Цяла сутрин бях мислил за посещението на Ушикава предната вечер и се чудех дали да кажа на Канела, че Нобору Ватая го е пратил, за да ме предупреди да не идвам в къщата. Накрая обаче реших да си мълча — поне засега. Това беше въпрос, който трябваше да решим само ние двамата с Нобору Ватая. Не исках да забърквам и други хора.

Канела беше, естествено, с изискан костюм. Всичките му костюми бяха от най-добро качество и му стояха като излети. Повечето бяха със строга кройка, но на него изглеждаха младежки, сякаш бяха преобразени с вълшебна пръчка така, че да са по последната мода.

Канела носеше, разбира се, нова вратовръзка, която да отива на костюма. И ризата, и обувките не бяха вчерашните. Майка му Индийско орехче вероятно беше подбрала както винаги всичко. Цялото му облекло беше безупречно, както мерцедесът, който той караше. Всяка сутрин, щом Канела се появеше, аз усещах, че му се възхищавам, дори може би съм развълнуван. Какво ли същество се криеше зад такъв съвършен външен вид?

* * *

Канела извади от багажника два пазарски книжни плика, пълни с провизии и други необходими неща, и влезе. В ръцете му дори тези най-обикновени хартиени торби от супермаркета изглеждаха изискано и артистично. Може би той ги носеше по особен начин. Или причината беше по-дълбока. Когато ме видя, цялото му лице грейна. Имаше прекрасна усмивка, сякаш дълго е вървял в непроходима гора и най-сетне е излязъл на слънчева поляна.

— Добро утро — поздравих го аз.

„Добро утро“, не ми каза той, а помръдна устни. После взе да вади от пликовете продуктите и да ги реди в хладилника като будно дете, което разпределя в паметта си нови знания. Сложи другите покупки в шкафовете. След това дойде да пие с мен кафе. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Точно както преди доста време сядахме всяка сутрин с Кумико.

* * *

— В крайна сметка Канела не е ходил и ден на училище — продължи разказа си Индийско орехче. — Обикновените училища не приемат неми деца, а аз смятах, че ще е грешка да го пратя в училище за глухонеми. Знаех, че причината — каквато и да беше тя, — не е същата, както при тях. Пък и Канела никога не е проявявал желание да ходи на училище. Очевидно обичаше най-много да си седи у дома, да чете, да слуша класическа музика или да си играе с кучето, което имахме по онова време. Понякога излизаше навън, но без особено желание, защото не му беше приятно да се вижда с връстниците си.

Индийско орехче усвоила езика на глухонемите и говорела на него с Канела. Когато той се оказвал недостатъчен, си пишели. Един ден обаче тя осъзнала, че със сина й общуват прекрасно и без да прибягват до помощни средства. Майката разбирала какво точно мисли или иска синът й само по един негов жест или промяна в израза на лицето. От този миг нататък престанала да се притеснява, че той не говори. Това по никакъв начин не пречело на духовното общуване между двамата. Липсата на реч понякога създавала у майката усещането за физическо неудобство, но то никога не надскачало рамките на „неудобството“ и в известен смисъл тъкмо това неудобство направило общуването им по-качествено.

В свободното си време Индийско орехче учела сина си да чете, да пише и да смята. Всъщност нямало на какво толкова да го учи. Той обичал книгите и от тях усвоявал каквото трябва да знае. Майката не толкова му преподавала, колкото го насочвала какво да чете. Канела обичал музиката и искал да свири на пиано, но след като за няколко месеца усвоил с професионален учител основните движения на пръстите, продължил само с учебници и записи и постигнал завидни за възрастта си технически умения. Обичал да изпълнява Бах и Моцарт и с изключение на Барток и Пуленк не изявявал почти никакво желание да свири композитори, творили след романтизма. През първите шест години на обучение интересите му се ограничавали с музиката и четенето, после обаче той се запалил по езиците и започнал с английския и френския. След половин година и двата ги усвоил само колкото да чете по-лесни книги. Нямал намерение, разбира се, да учи говоримо езиците, искал само да може да чете книги. Обичал и да се занимава с разни сложни машинки. Купил си пълен комплект професионални инструменти, с които майсторял транзисторни апарати и усилватели, обичал и да разглобява часовници и после пак да ги сглобява.

Всички край него — майка му, баща му и баба му (майката на Индийско орехче) — свикнали, че той не говори, и престанали да го възприемат като нещо необичайно или неестествено. След няколко години Индийско орехче спряла да го води и на психиатър. Седмичните консултации не отстранявали „симптомите“, а както лекарите били отбелязали още в самото начало, с изключение на немотата момчето си било съвсем наред. Всъщност бил идеално дете. Индийско орехче не помнела да се е налагало да го принуждава да върши нещо насила или да му се кара за някоя пакост. Канела сам решавал какво трябва да направи и после го вършел безупречно. Бил съвсем различен от другите, обикновените деца, било безсмислено дори да го сравняват с тях. Когато баба му починала, бил на дванайсет години (и плакал беззвучно дни наред), но след това поел готвенето, прането и чистенето, докато майка му била на работа. Индийско орехче искала да вземе домашна помощница, ала синът й не давал и да се издума. Не искал чужд човек да идва и да нарушава реда в дома. Въртял цялата къщна работа, при това с изключителна точност и ред.

* * *

Канела ми говореше с ръце. Беше наследил от майка си тънките красиви пръсти. Бяха дълги, но не много. Те се движеха неуморно пред лицето му и ми предаваха всичко като разумни живи същества.

<В два часа следобед ще дойде една клиентка. За днес това е всичко. Дотогава нямаш работа. За един час ще приключа тук, после ще отида да я взема и ще я докарам. Прогнозата е, че цял ден ще бъде облачно. Можеш да поседиш в кладенеца, докато още е светло, за да не те заболят очите.>

Както беше казала Индийско орехче, разбирах думите, които синът й предаваше с ръце. Не бях запознат с езика на глухонемите, но ми беше лесно да следя сложните плавни движения на младежа. Схващах значението толкова бързо вероятно заради умението на самия Канела, точно както човек може да се вживее в пиеса, изпълнявана на чужд език. Или може би просто ми се струваше, че следя как пръстите му се движат, а всъщност не ставаше това. Движещите се пръсти може би не бяха нищо повече от декоративна фасада, а аз полусъзнателно да наблюдавах вътрешността на сградата зад фасадата. Всеки път, когато разговаряхме през масата в кухнята, се опитвах да зърна границата между фасадата и онова зад нея, ала все не успявах, сякаш линията, очертала тази граница, постоянно се мести и променя формата си.

След кратките ни разговори, тоест мисловно общуване, Канела събличаше сакото, слагаше го на закачалка, пъхаше вратовръзката вътре в ризата и се заемаше да чисти или да готви. Докато работеше, слушаше по стереоуредбата за компактдискове музика. Една седмица не пускаше нищо друго освен духовната музика на Росини, следващата — концертите за духови инструменти на Вивалди, при това ги повтаряше толкова често, че ги знаех наизуст.

Работеше изумително чевръсто, без излишни движения. В началото предлагах да му помогна, той обаче само се усмихваше и клатеше глава. Докато го гледах, се убеждавах, че е по-добре да оставя всичко на него. След това ми стана навик да не му се пречкам. Докато Канела шеташе, четях книга на канапето в „пробната“.

„Резиденцията“ не беше голяма и беше обзаведена с възможно най-малко мебели. Там всъщност не живееше никой, затова не беше особено мръсно или разхвърляно. Обаче Канела пускаше всеки ден прахосмукачката, бършеше прахта по мебелите и лавиците, миеше рамките на прозорците и абажурите, лъскаше масата. Редеше порцелановите сервизи и тенджерите по размер, слагаше кърпите за съдове и хавлиените кърпи така, че краищата им да не стърчат, внимаваше дръжките на чашите да сочат в една посока и сапунът на мивката в банята да не е накриво, сменяше кърпите, дори и да нямаха вид на използвани. После събираше боклука в найлонов плик, завързваше го отгоре на възел и го изнасяше. Сверяваше часовниците по ръчния си часовник (за който бях готов да се закълна, че избързва или изостава най-много с три секунди). Ако, докато чистеше, видеше, че нещо е разместено дори мъничко, с точни и изискани движения го връщаше на мястото му. Понякога го проверявах, като слагах някой от часовниците един сантиметър по-наляво върху полицата, и на другата сутрин Канела задължително го местеше един сантиметър надясно.

Но с поведението си не оставяше впечатление за педантизъм. Сякаш правеше само онова, което е естествено и „правилно“. Може би в съзнанието му се беше врязала някаква ярка представа как би трябвало да изглежда светът — или поне малкият свят тук — и за него бе естествено като дишането да го поддържа в този вид. Вероятно смяташе, че просто помага съвсем мъничко, когато нещата се подчиняват на силния вътрешен подтик да се завърнат в първичната си форма.

След като сготви, Канела сложи храната в хладилника и ми показа какво да обядвам. Аз му благодарих. После застана пред огледалото, оправи вратовръзката си, огледа ризата и облече сакото. Накрая размърда с усмивка устни за довиждане, хвърли последен поглед наоколо и излезе. Качи се в мерцедеса, сложи в касетофона касета с класическа музика, натисна бутона върху дистанционното устройство, за да отвори портата, описа същата дъга, както на идване, и си тръгна. След като автомобилът мина през портата, тя се затвори. Както и преди, гледах през процеп в щорите с чаша кафе в ръка. Птиците вече не бяха толкова шумни, както когато Канела бе дошъл. Видях, че на едно място ниските облаци са разкъсани и отнесени от вятъра, но над тях се виждаше друг, по-плътен облачен слой.

* * *

Седнах на масата в кухнята, оставих чашата и огледах помещението, което Канела беше подчинил на прекрасното си чувство за ред. Приличаше на голям триизмерен натюрморт, нарушаван само от часовника, който тиктакаше тихо. Стрелките сочеха десет и двайсет. Погледнах стола, на който бе седял Канела, и се запитах за кой ли път дали не съм сгрешил, като не съм им казал за посещението на Ушикава от предната вечер. Дали това нямаше да накърни доверието, каквото би трябвало да съществува между мен и Канела, между мен и Индийско орехче?

Все пак предпочитах да изчакам и да видя накъде ще тръгнат нещата. Защо Нобору Ватая беше толкова притеснен от присъствието ми тук? Коя от опашките му бях настъпил? И какви контрамерки щеше да предприеме? Ако намерех отговорите на тези въпроси, вероятно щях да се доближа малко до тайната му. А оттам и до мястото, където беше Кумико.

Когато стрелките на часовника (същия, който Канела бе плъзнал един сантиметър надясно, където му беше мястото) наближиха единайсет, отидох в двора, за да сляза в кладенеца.

* * *

— Когато Канела беше малък, му разказвах за подводницата и зоологическата градина, какво бях видяла през август четирийсет и пета от палубата на транспортния кораб и как японските войници са застреляли животните в зоопарка на баща ми точно когато американската подводница насочваше оръдието към нас, за да потопи кораба ни. Дълго време носех в себе си всичко това и не го споделях с никого. Лутах се мълчаливо из мрачния лабиринт между илюзията и реалността. Но когато Канела се роди, ми хрумна, че мога да разкажа историята само на него. Ето защо още преди да бе започнал да разбира думите, му я разказвах отново и отново почти шепнешком, разказвах му всичко, което помнех, и докато говорех, гледките оживяваха пред мен в ярки цветове, сякаш бях вдигнала капак и ги бях пуснала да излязат. Щом започна да разбира, Канела ме молеше да му разказвам отново и отново. Повтаряла съм му го сто, двеста, петстотин пъти, но всеки път по нов начин. И всеки път той ме молеше да му разкажа по-подробно нещо, което се съдържаше в големия разказ. Искаше да узнае повече за отделните разклонения в голямото дърво. Следвах клона и му разказвах точно тази част от историята, която се разрастваше невероятно. Така двамата с него си създадохме наша система от взаимно свързани митове. Разбирате ли? Разказвахме си историята всеки лен и се палехме все повече. С часове повтаряхме имената на животните в зоологическата градина, обсъждахме колко лъскава е била козината им и каква е била на цвят, каква е била миризмата, носеща се във въздуха, повтаряхме и имената на войниците, описвахме лицата им, говорехме къде са били родени и как са израсли, какви са били пушките им и колко са тежали боеприпасите, какви страхове и каква жажда са ги мъчели, какви са били формите на облаците по небето… Докато разказвах на Канела, виждах съвсем ясно всички цветове и форми и успявах да ги опиша с думи — с точните думи, които ми трябваха, — за да си ги представи и той. И всичко това нямаше край. Все оставаха подробности, които не сме уточнили, и разказът ставаше все по-задълбочен, все по-голям. — Индийско орехче говореше с усмивка за тези отдавна отминали дни. Никога дотогава не бях виждал върху лицето й толкова естествена усмивка. — Но един ден всичко това свърши — каза тя. — Канела престана да ми разказва онази февруарска сутрин, когато спря да говори. — Жената замълча и запали цигара. — Сега знам какво се е случило. Думите му се изгубиха в лабиринта, погълнати от света на разказите. Нещо, изникнало от тези разкази, изтръгна езика му. Няколко години по-късно същото нещо погуби съпруга ми.

* * *

В сравнение със сутринта вятърът се засили и запрати по права линия тежките сиви облаци на изток. Облаците наподобяваха смълчани пътешественици, поели към края на света. От време на време вятърът стенеше невнятно в голите клони на дърветата в двора. Стоях до кладенеца и гледах небето. Сигурно и Кумико го гледаше някъде. Това ми хрумна ей тъй, без причина. Просто ми се стори така.

Слязох по стълбата в кладенеца и дръпнах въжето, за да затворя капака. След като си поех два-три пъти дълбоко въздух, стиснах бухалката и приседнах полека в мрака. В пълния мрак. Да, това бе най-важното. Именно неоскверненият от нищо мрак държеше ключа. Това приличаше малко на кулинарните предавания по телевизията.

„Всички продукти ли набавихте? Най-важен в тази рецепта е пълният мрак. Уверете се, че сте избрали възможно най-непрогледния мрак.“

И най-яката бухалка, добавих аз и се подсмихнах в мрака.

Усещах как белегът върху бузата ми пари леко. Казваше ми, че съм се доближил още малко до същността на нещата. Затворих очи. В ушите ми още кънтяха акордите на музиката, която сутринта, докато разтребваше, Канела беше слушал отново и отново. Беше „Възхвала на музиката“ на Бах, която отекваше в съзнанието ми като шепота на много хора в зала с високи тавани. Накрая обаче се спусна тишина, която започна да се прокрадва в гънките на мозъка ми и да пъпли по тях като насекомо, снасящо яйца. Отворих очи, сетне пак ги затворих. Мракът вътре в мен малко по малко се сля с мрака навън, а аз започнах да излизам от себе си, от обвивката, в която бях вместен.

Както винаги.