Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (42)

13.
Мъжът, който чакаше

От какво не можем да се отървем

Никой човек не е остров

Когато отварях задната портичка и излизах на улицата, вече беше осем и нещо и всичко тънеше в мрак. Едвам се провирах. Портичката бе висока само около метър и беше добре прикрита в ъгъла на оградата, така че отвън не се виждаше. В нощта изникваше тясната улица, както винаги озарена от студената бяла светлина на градинската лампа в двора на Мая Казахара.

Затварях портичката и тръгвах крадешком по улицата. През оградите зървах за кратко хора, които вечеряха или гледаха телевизионни сериали в холовете и трапезариите си. От прозорците на кухните и отдушниците лъха миризма на готвено. Едно момче се упражнява да свири някакво бързо парче на електрическа китара, намалило е звука. Зад един прозорец на втория етаж малко момиченце си учи уроците с вглъбен вид на бюрото си. Мъж и жена се карат разгорещено и гласовете им кънтят по уличката. Пищи новородено. Звъни телефон. Действителността се излива на улицата като вода от препълнена купа: във вид на звук, миризма, образ, молба, отклик.

За да не вдигам шум, обувах вечните си маратонки. Не вървях нито бързо, нито много бавно. Важното бе да не привличам вниманието на хората, да не допускам „действителността“ да усети присъствието ми. Познавах всички кътчета, всички препятствия. Дори в тъмното вървях по улицата, без да се блъскам в нищо. Когато накрая излизах откъм задната страна на къщата ни, спирах, оглеждах се и се прекатервах през ниския зид.

Къщата беше приклекнала в мрака като тяло на голям звяр. Отключвах вратата на кухнята, запалвах лампата и сменях водата на котарака. Изваждах от шкафа консерва котешка храна и я отварях. Скумрия чуваше звука и се появяваше сякаш отдън земя. Отъркваше няколко пъти глава о крака ми, после се нахвърляше на храната. Докато котаракът ядеше, аз изваждах от хладилника студена бира. Винаги вечерях в „резиденцията“ — Канела ми готвеше — и у нас хапвах най-много салата или малко сирене. Както пиех бирата, вдигах котарака на коленете си да се уверя колко е топъл и мек. Прекарвахме деня разделени и вечерно време двамата се убеждавахме, че сме си у дома.

* * *

Тази вечер обаче, докато изхлузвах маратонките и посягах да включа лампата в кухнята, усетих присъствие. Застинах с вдигната в мрака ръка, поех си тихо въздух и нададох ухо. Не чух нищо, ала долових слабата миризма на тютюн. В къщата имаше някой, някой, който чакаше да се прибера, някой, който вероятно преди малко не е издържал и е запалил цигара, дръпнал е само няколко пъти и е отворил прозореца да се проветрява, миризмата обаче се усещаше. Някой непознат. Заключвах къщата, а и около мен няма други пушачи освен Индийско орехче Акасака, която, ако искаше да ме види, едва ли ще ме причаква на тъмно.

Посегнах инстинктивно в мрака и затърсих опипом бухалката. Но тя вече не беше тук. Сега беше на дъното на кладенеца. Сърцето ми затътна с нереална сила, сякаш бе изскочило от гърдите ми и сега туптеше точно до моето ухо. Опитах се да успокоя дишането си. Вероятно нямах нужда от бухалка. Ако някой беше дошъл, за да ми причиня зло, нямаше да седи кротко вътре. Ръцете ме засърбяха от нетърпение. Много ми липсваше бухалката. Скумрия излезе някъде от мрака и замяука и взе да търка глава о крака ми. Но не проявяваше признаци на глад, както друг път. Долових го по звуците, които издаваше. Напипах ключа и запалих осветлението в кухнята.

— Извинявайте, но си позволих да нахраня котарака — каза с леко напевен глас човекът, седнал на канапето в хола. — Чакам ви от много време, господин Окада, а котаракът започна да се катери по краката ми и да мяука, ето защо — дано не се сърдите — намерих в шкафа консерва котешка храна и му я дадох. Да ви призная, не разбирам много от котки. — Той не понечи да се изправи. Гледах го как седи там, но не казах нищо. — Сигурен съм, че сте доста стъписан да заварите някого в къщата си и той да ви чака в тъмното. Съжалявам. Наистина. Но ако бях запалил осветлението, вие вероятно нямаше да влезете. Повярвайте, не съм тук, за да ви причинявам зло, не е нужно да ме гледате така. Просто се налага да поговорим.

Беше нисък, носеше костюм. Понеже седеше, ми беше трудно да преценя колко е на ръст, но надали имаше и метър и петдесет. Беше някъде на четирийсет и пет — петдесет години и приличаше на тантуреста плешива жабка: според класификацията на Мая Казахара определено попадаше в група А. Имаше все пак няколко кичурчета коса, залепнали точно над ушите за скалпа, но от странния им вид и черния блясък голият участък само се открояваше още повече. Големият му нос очевидно беше запушен, на всяко вдишване и издишване той шумно се раздуваше и свиваше като мях. Върху този нос бяха закрепени очила с дебели стъкла и метални рамки. При произнасянето на някои думи горната устна на непознатия се извиваше и разкриваше криви и пожълтели от тютюн зъби. Той безспорно се нареждаше сред най-грозните същества, които някога бях срещал. И то не само физически, у него имаше нещо лепкаво и гнусно, което не можех да изразя с думи, и то вдъхваше същото усещане, както когато допреш случайно с ръка в мрака голямо гадно насекомо. Непознатият приличаше не толкова на човек, колкото на нещо от отдавна забравен кошмар.

— Нали не възразявате, ако запаля цигара? — попита той. — Опитах да се въздържа, но си е живо мъчение да седиш и да чакаш без цигара. Много лош навик.

Нямаше какво да кажа, затова само кимнах. Мъжът със странния вид извади от джоба на сакото си цигара без филтър, захапа я и със силен сух звук драсна клечка кибрит. Запали, взе празната консерва от котешка храна, която беше оставил в краката си, и пусна клечката кибрит в нея. Явно беше свикнал да използва какво ли не за пепелник. С неприкрита наслада дръпна дълбоко тютюневия дим, чак леко изсумтя, свил в една обща дебелите си рунтави вежди. При всяко дълбоко дръпване върхът на цигарата припламваше ярко като разгорял се въглен. Отворих вратата към вътрешния двор, за да се проветрява. Навън ръмеше. Не чувах и не виждах дъжда, но го усетих по миризмата.

Мъжът беше с кафяв костюм, бяла риза и червена връзка, всички с еднаква степен на долнокачественост и износеност. Като цвят костюмът наподобяваше таратайка, боядисана от любител. С омачкания си вид панталонът и сакото изглеждаха като аероснимка на набраздена местност. Бялата риза беше пожълтяла, едно от копчетата отпред беше на път да се откъсне. Освен това ризата очевидно беше един-два размера по-малка от необходимото, затова най-горното копче беше разкопчано, а яката се беше извъртяла на една страна. Вратовръзката на странни шарки като сплескана амеба изглеждаше така, сякаш бе вързана още по времето на „Озмънд фамили“. Който и да го погледнеше, веднага щеше да разбере, че той не обръща никакво внимание на явлението облекло. Носеше, каквото носеше, единствено защото при общуване с други хора няма избор, освен да облече нещо, сякаш беше заклет противник на дрехите изобщо. Като че беше нарочил тоалета си за всекидневно износване, докато се разпадне, както селянин от планините тормози от тъмно до тъмно магарето си, докато го умори.

След като напълни белите си дробове с никотина, от който се нуждаеше, мъжът въздъхна облекчено и подсмихна. После отвори уста.

— И така, да не забравя да се представя. Обикновено не съм чак толкова невъзпитан. Казвам се Ушикава. Като „уши“ — „бивол“, и „кава“ — „река“. Лесно е за помнене, нали? Всички ми викат Уши. Странно, колкото повече го чувам, толкова повече се чувствам наистина като бивол. Дори ако видя случайно някъде из нивите бивол, изпитвам нещо като близост с него. Имената са странно нещо, нали, господин Окада? Да вземем например Окада. Красиво, чисто име: „високо поле“. Понякога ми се приисква и аз да имам такова нормално име, но за съжаление човек не си избира името. Ако си дошъл на този свят като Ушикава, си оставаш до гроб Ушикава, даже и да не ти харесва. Още откакто тръгнах на детска градина, ми викат Уши. Няма отърване. Ако името ти е Ушикава, хората непременно започват да те наричат Уши, нали? Смята се, че името характеризира човека, но аз не знам дали не е обратното: дали човек не заприличва все повече на името. И така, вече знаете, че съм Ушикава, ако предпочитате, можете да ме наричате Уши. Нямам нищо против.

Отидох в кухнята и се върнах с една бира от хладилника. Не предложих на Ушикава. Така де, не го бях канил тук. Не казвах нищо и си пиех бирата, Ушикава също не казваше нищо и си пушеше цигарата. Вместо да седна на фотьойла срещу него, предпочетох да стоя облегнат на стената и да го гледам от горе. Накрая той смачка фаса в празната кутия от котешка храна и вдигна очи към мен.

— Сигурен съм, че се питате, господин Окада, как съм влязъл. Нали? Убеден сте, че сте заключили вратата. Тя наистина си беше заключена. Аз обаче имам ключ. Истински. Вижте, ето го.

Мъжът бръкна рязко в джоба на сакото си, извади ключодържател с един ключ и го вдигна, за да го видя. Наистина приличаше на ключа от къщата. Но онова, което привлече вниманието ми, беше ключодържателят. Съвсем същият като на Кумико: семпъл, от зелена кожа и с халка, която се отваряше по особен начин.

— Истински е — увери ме Ушикава. — Както сам виждате. И ключодържателят е на жена ви. За да няма недоразумения: това ми е дадено от жена ви Кумико. Не съм го откраднал, не съм го взел насила.

— Къде е Кумико? — попитах с хрипкав глас.

Ушикава си свали очилата, провери доколко зацапани са стъклата и пак си ги сложи.

— Знам точно къде е — отговори той. — Всъщност именно аз се грижа за нея.

— „Грижите се за нея“ ли?

— Е, не ме разбирайте погрешно. Нямах предвид това. Не се притеснявайте — усмихна се Ушикава, при което лицето му се изкриви и очилата се наклониха под ъгъл. — Много ви моля, не ме гледайте така. Само й помагам, това ми влиза в задълженията — изпълнявам дребни поръчки, върша едно-друго. Аз съм момче за всичко, и толкоз. Знаете, че тя не може да излиза навън.

— „Не може да излиза навън“ ли? — отново повторих като папагал думите му.

За миг мъжът се подвоуми и прокара бързо език по устните си.

— Е, може би не знаете. Не е задължително. Всъщност не съм сигурен дали не може, или не иска да излиза. Убеден съм, че държите да разберете, господин Окада, но много ви моля, не питайте мен. Дори аз не съм съвсем наясно с подробностите. Обаче няма място за притеснение. Жена ви не е държана против волята й. Това все пак не е филм или роман. Не можем да сторим такова нещо.

Оставих внимателно кутийката с бирата в краката си.

— Както и да е, кажете ми защо сте тук?

Ушикава се потупа няколко пъти с отворени длани по коленете и кимна рязко.

— А, да. Пропуснах да спомена, нали? Представям се надълго и нашироко, а после забравям да обясня защо съм тук! Това е един от най-упоритите ми недостатъци през годините: да дрънкам глупости и да пропускам най-важното. Нищо чудно, че вечно забърквам някаква каша! И така, макар и със закъснение, нека ви съобщя: работя за по-големия брат на жена ви Кумико. Казвам се Ушикава… всъщност вече ви се представих, споменах ви и за Уши и така нататък. Аз съм нещо като личен секретар на доктор Нобору Ватая, но не „личен секретар“, какъвто имат депутатите. Само някои хора, по-извисени хора могат да бъдат истински „лични секретари“. Думата обхваща всякакви видове секретари, но има лични секретари и лични секретари и аз съм възможно най-близо до втория вид. Ако наистина има призраци, които се спотайват някъде, аз съм от гадните, дето се крият в банята или килера. Не че се оплаквам. Ако грозник като мен излезе пред всички, представете си как ще повлияе това на чистия образ на доктор Ватая! Не, хората, които застават пред камерите, трябва да са като извадени от кутийка, да имат интелигентен вид, а не да са някакви плешиви джуджета. „Здравейте бе, хора, аз съм личният секретар на доктор Ватая.“ Голям смях! Нали, господин Окада?

И този път не казах нищо.

— И така, аз работя за доктора зад кулисите, така да се каже, върша невидимата, „сенчестата“ работа, която не излиза наяве. Там ми е стихията. Като например тази работа с госпожа Кумико. Само не ме разбирайте погрешно: не мислете, че е някакво унижение да се грижа за нея. Ако сте останали с такова впечатление, сте страшно далеч от истината. Така де, госпожа Кумико е единствената сестричка на доктора. Повярвайте, за мен е върховна чест, че съм допуснат до такава важна задача! А, между другото, не искам да нахалствам, но дали може да ви помоля за една бира? Говорих дълго, ожаднях. Ако не възразявате, ще си взема сам. Знам къде е. Докато чаках, си позволих да надзърна в хладилника.

Кимнах на Ушикава. Той отиде в кухнята и си взе от хладилника бутилка бира. После седна отново на канапето и отпи с видима наслада от гърлото, при което адамовата му ябълка замърда като животинче над възела на вратовръзката.

— От мен да го знаете, господин Окада, една студена бира в края на деня е най-доброто, което животът може да ни предложи. По-придирчивите твърдят, че прекалено студената бира си губела вкуса, но аз изобщо не съм съгласен. Първата бира трябва да е толкова студена, че едвам да отпиваш. Втората може да е по-малко охладена, но аз държа първата да е направо ледена. Искам да е толкова студена, че слепоочията ми да затуптят от болка. Това, разбира се, е мое лично предпочитание.

Все така облегнат, отпих поредната глътка от бирата. Ушикава стисна устни и заоглежда стаята.

— Трябва да отбележа, господин Окада, че за мъж без съпруга поддържате дома си чист. Възхитен съм. Аз пък съм си безнадежден случай. У нас е страшно разхвърляно, направо бунище, кочина. Не съм мил ваната от година, че и повече. Май пропуснах да ви кажа, че и моята жена ме изостави. Преди пет години. Затова изпитвам към вас, господин Окада, известно състрадание, или, за да избегнем недоразуменията, ще кажа, че по-скоро ви влизам в положението. При мен, разбира се, обстоятелствата бяха други. Беше си съвсем естествено жена ми да ме напусне. Бях най-ужасният съпруг на земята. Не само няма да ви се оплаквам, а направо й се възхищавам, задето ме е търпяла толкова дълго. Биех я. Не съм посягал на друг, биех единствено нея. Сам виждате какъв негодник съм. С душа на бълха. Навън целувах задника на този и онзи, наричаха ме Уши и ме разиграваха като маймуна, а аз им се подмазвах още повече. Затова, щом се приберях, си го изкарвах на жената. Хи-хи-хи, лоша работа, нали? Знаех колко отвратително се държа, а не можех да се спра. Беше като болест. Правех лицето й на пихтия, направо не можех да я позная. И не само й посягах, блъсках я в стената, ритах я, изливах й горещ чай върху главата, мятах по нея какво ли не. Децата се опитваха да ме озаптят и накрая също изяждаха пердаха. Малки деца, на седем-осем годинки. Не само ги изтиквах, млатех ги с каквото ми падне. Държах се като най-голямата отрепка. Мъчех се да спра, а не можех. Не се владеех. След определен момент си казвах, че съм прекалил и трябва да спра, а все не можех и не можех. Виждате ли каква гадина съм бил? И така, преди пет години, когато дъщеря ми беше на пет години, й счупих ръката, прекърших я като суха клонка. След тази случка жена ми вече не издържа и ме напусна заедно с децата. Оттогава не съм ги виждал. Не съм ги и чувал. Но какво да правя? Сам съм си виновен.

Не му казах нищо. Котаракът дойде при мен и измяука, сякаш за да привлече вниманието ми.

— Както и да е, извинявайте, не смятах да ви дотягам с всички тези отегчителни подробности. Вероятно се питате дали тази вечер съм дошъл тук по работа. Да. Не съм дошъл да си бъбрим, господин Окада. Докторът, доктор Ватая де, ми нареди да ви посетя. Сега ще ви предам какво точно ми каза, затова, ако обичате, слушайте внимателно. Като начало доктор Ватая няма нищо против да промени мнението си за отношенията ви с госпожа Кумико. С други думи, няма да възрази, ако двамата решите, че желаете да възобновите предишните си отношения. В момента госпожа Кумико няма такива намерения, така че това едва ли ще стане още сега, но ако вие отхвърлите всякаква възможност за развод и заявите настойчиво, че сте готов да чакате колкото трябва, доктор Ватая няма да се възпротиви. Няма, както досега, да настоява за развод и да се противопоставя, ако решите да използвате мен за посредник и предадете нещо на госпожа Кумико. Иначе казано, няма и занапред да си налитате с повод и без повод, един вид, подновяване на дипломатическите отношения. Това е първият въпрос, по който съм дошъл. Как ви звучи, господин Окада?

Клекнах и погалих котарака по главата, но не отговорих. Ушикава погледа известно време мен и котарака и пак заговори.

— Е, да, господин Окада, не можете да кажете нищо, докато не сте ме изслушали докрай. Затова продължавам. И така, вторият въпрос, по който съм дошъл. Опасявам се, че тук нещата са малко по-сложни. Свързани са със статия, озаглавена „Къщата на обесениците“ и поместена в едно от седмичните списания. Не знам дали сте я чели, господин Окада, но е твърде интересна. Добре написана. „Прокълната земя в скъпия жилищен квартал Сетагая. През годините там мнозина са намерили преждевременната си смърт. Кой тайнствен мъж е закупил наскоро парцела? Какво се разиграва зад високата ограда? Тайните стават все повече…“ Та господин Ватая прочете статията и се досети, че „къщата на обесениците“ е само на хвърлей от вашата, господин Окада. Загриза го мисълта, че вие може би сте свързан по някакъв начин с нея. Затова проведе малко разследване… всъщност нека уточня, че разследването бе проведено от презрения Ушикада с късите крачета, и — бинго! — както беше предсказал и доктор Ватая, вие, господин Окада, наистина сновете всеки ден по улицата и ходите в къщата, очевидно наистина сте тясно свързан със ставащото в нея. Лично аз бях наистина изумен от това мощно проявление на проницателността на доктор Ватая. Досега е излязла само една статия без продължение, но знае ли човек? Тлеещата жарава винаги може да припламне отново. Статията беше наистина твърде интригуваща. Затова доктор Ватая леко се притесни. Ами ако името на зет му изскочи във връзка с някаква неприятна история? Помислете само какъв скандал може да гръмне! Така де, точно сега доктор Ватая е на върха на славата. Медиите само това чакат. А на всичкото отгоре и отношенията ви с Кумико не са от най-лесните. Всичко това може да се раздуха неимоверно. Всеки си има кирливи ризи, за които не иска да се разчува, нали така? Особено когато става въпрос за личния живот. Все пак докторът е навлязъл в деликатен момент от своята кариера. Трябва да внимава много, докато нещата се поуталожат. Ето защо ви предлага да се споразумеете. Ако вие, господин Окада, скъсате всякакви отношения с „къщата на обесениците“, докторът ще помисли сериозно как да ви събере отново с госпожа Кумико. И готово! Какво ще кажете, господин Окада? Достатъчно ясен ли бях?

— Вероятно — отвърнах аз.

— И какво мислите? Как ще отговорите на всичко това?

Замислих се, както почесвах котарака по гушката. После казах:

— Едно не разбирам. Защо Нобору Ватая е решил, че имам нещо общо с къщата? Откъде му е хрумнало?

Лицето на Ушигава отново се разтегна в поредната лъчезарна усмивка, очите му обаче си останаха студени като стъкло. Той извади от джоба си смачкан пакет цигари, драсна клечка кибрит.

— Трудни въпроси ми задавате, господин Окада. Не забравяйте, че аз съм само презрян посредник. Тъп пощенски гълъб. Разнасям напред-назад писъмца. Мисля, че разбирате. Но все пак мога да ви кажа: докторът не е глупак. Знае как да използва ума си и има нещо като шесто чувство, каквото обикновените хора нямат. Затова нека ви заявя, господин Окада: докторът притежава съвсем реална сила, която упражнява в този свят, сила, която от ден на ден става все по-голяма. Препоръчвам ви да не го пренебрегвате. Може и да си имате причини да не го харесвате — лично аз не ви го оспорвам, не ми влиза в работата, — но нещата са надскочили обикновеното харесване и нехаресване. Разберете го.

— Щом Нобору Ватая е толкова могъщ, защо просто не нареди на списанието да не помества и занапред такива статии? Така ще бъде много по-лесно.

Ушикава се усмихна. После дръпна дълбоко от цигарата.

— Драги ми господин Окада, бива ли да говорите толкова безразсъдно? Ние с вас все пак живеем в Япония, една от най-демократичните държави. Нали така? Това не ви е диктаторски режим, където няма нищо друго освен бананови плантации и футболни игрища. С каквато и власт да разполага политикът в нашата държава, не е толкова просто да спре току-така статия в списание. Прекалено опасно е. Дори и да попритиснеш редакцията, все ще се намери някой недоволен. И тогава нищо чудно да привлечеш още по-голямо внимание. Когато става въпрос за такава скандална история, не си струва да се опитваш да притискаш този или онзи. Така е. И между нас да си остане, но тук може би са замесени опасни играчи, типове, за които вие, господин Окада, не знаете нищо. Ако наистина е така, те като нищо ще завлекат не само доктора. И тогава вече няма спиране. Нека го сравним с посещение при зъболекар. Засега сме на етап, когато новокаинът все още действа. Затова никой не роптае. Но скоро бормашината ще закачи нерв и тогава вече някой ще нададе вой до небесата. Някой наистина ще подскочи. Схващате ли за какво ви говоря? Не че ви заплашвам, но на мен, стария Ушикава, ми се струва, че бавно, без дори да се усетите, ви завличат в опасна територия.

Най-после той като че ли бе казал, каквото имаше да казва.

— Намеквате, че трябва да се оттегля, за да не си изпатя ли? — попитах аз.

Ушикава кимна.

— То е, господин Окада, като да играеш кеч насред магистрала. Играта е много опасна.

— Освен това ще причини на Нобору Ватая големи главоболия. Така значи, ако сложа картите на масата, той ще ме свърже с Кумико.

Онзи отново кимна.

— Общо взето, да.

Аз отпих от бирата. После рекох:

— Нека първо ви кажа следното. Ще си върна Кумико, но ще го направя сам, а не с помощта на Нобору Ватая. Не ми е притрябвала помощта му. И за едно със сигурност сте прав: не харесвам Нобору Ватая. Но както сам подчертахте, тук не става въпрос за харесване и нехаресване. Тук става въпрос за по-важни неща. Не само не го харесвам, не мога да приема дори факта, че съществува такъв човек. И не желая да влизам в сделки с него. Много ви моля, бъдете така любезен да му го предадете. И никога повече не идвайте тук без мое разрешение. Това все пак е моята къща, а не хотелско фоайе или железопътна гара.

Ушикава присви очи и известно време ме гледа иззад очилата. Очите му не помръднаха нито веднъж. Както и преди, в тях не се четяха никакви чувства. Не че бяха безизразни. Ала сякаш изразяваха нещо предварително подготвено от Ушикава за случая. Той вдигна несъразмерно голямата си длан, сякаш проверяваше дали не вали.

— Разбирам напълно — рече Ушикава. — Изобщо не съм смятал, че ще бъде лесно, и не съм особено изненадан от отговора ви. Пък и не се изненадвам лесно. Влизам ви в положението и се радвам, че говорим открито, без недомлъвки и увъртане, само с „да“ и „не“. Така е по-лесно за всички. Аз съм си пощенски гълъб, не ми трябват засукани отговори, в които не можеш да различиш черното от бялото. Светът е пълен с такива! Не че се оплаквам, но съм се нагледал на сфинксове, които всеки ден ми сервират главоблъсканици. Тази работа се отразява зле на здравето ми, така да знаете. При такъв живот неизбежно ставаш мнителен, без да се усетиш. Нали разбирате, господин Окада? Ставаш недоверчив, вечно търсиш скрити подбуди, не вярваш на нищо, нищо не приемаш за чиста монета. Ужасно е, господин Окада, наистина. Добре тогава, ще предам на доктора, че сте му отговорили ясно и недвусмислено. Но не очаквайте всичко да свърши дотук. Вие може и да искате да приключи, но нещата не са толкова прости. Вероятно ще се наложи отново да дойда и да се видим. Съжалявам, че ще трябва да го изживеете повторно и да търпите такъв размъкнат грозник като мен, но много ви моля, опитайте се поне да свикнете с моето съществуване. Като човек нямам нищо против вас, господин Окада. Наистина. Но щете не щете, поне засега се превръщам в едно от нещата, за които просто не можете да си затворите очите. Знам, че се изразих странно, но ви моля, помъчете се да ме възприемате по този начин. Едно обаче мога да ви обещая. Няма да влизам отново самоволно в къщата ви. Напълно прав сте: човек не бива да се държи така. Ще падна на колене и ще ви помоля да ме пуснете. Този път нямах избор. Моля ви, опитайте се да го разберете. Невинаги съм чак толкова безразсъден. Видът ми може да оставя друго впечатление, но аз съм най-обикновен човек. Оттук нататък ще постъпвам като всички и ще ви се обаждам предварително. Така всичко ще бъде наред, нали? Ще ви звънна веднъж, после ще затворя и пак ще ви набера. По този начин ще знаете, че съм аз, и ще можете да си казвате: „О, пак ли тоя тъпанар Ушикава!“, а след това ще вдигнете. Но на всяка цена вдигайте. Ако не го направите, нямам да имам друг избор, освен пак да вляза. Лично аз предпочитам да не го правя, но ми се плаща да въртя опашка, ето защо, когато шефът нареди: „Направи го!“, се старая да го изпълня. Сам разбирате.

Не му отговорих нищо. Той смачка каквото беше останало от цигарата на дъното на консервата от котешка храна, сетне, сякаш внезапно се бе сетил нещо, си погледна часовника.

— Бре, бре, бре, вижте колко късно е станало! Първо ви нахълтвам в къщата, после ви надувам главата с дрънканиците си и ви пия бирата. Много ви моля, извинете ме. Както вече ви обясних, у дома не ме чака никой, затова, ако си намеря слушател, почвам да се увличам. Тъжна работа, нали? От мен да го знаете, господин Окада, не допускайте да живеете дълго сам. Дето е думата, „никой човек не е остров“. Или беше „дяволът намира работа на бездействащите ръце“? — Ушикава махна от ревера си въображаема прашинка и се изправи бавно. — Няма нужда да ме изпращате — рече той. — Така де, сам съм влязъл, мога и да изляза сам. И ще заключа. Все пак един последен съвет, господин Окада, макар че вие може би няма да пожелаете да се вслушате в него: на тоя свят има неща, които е по-добре да не знаете. Е, да, хората искат да узнаят най-вече тях. Странно. Знам, казах го съвсем общо… Кога ли ще се срещнем отново? Дано дотогава нещата се пооправят. Е, хайде, лека нощ.

* * *

Ръмя цяла нощ, призори дъждът поспря, но лепкавото присъствие на странния дребосък и миризмата на цигарите му без филтър продължиха да витаят из къщата заедно с влагата.