Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (4)

4.
Високи кули и дълбоки кладенци

(Или далеч от Номинхе)

Кумико се прибра в добро настроение. В много добро настроение. Когато се върнах от срещата с Малта Кано, наближаваше шест, което означаваше, че не разполагах с време да направя прилична вечеря. Сготвих набързо нещо с продуктите, които намерих във фризера, и двамата с жена ми си отворихме по бира. Както винаги когато беше в добро настроение, тя говореше за редакцията: кого била видяла, какво била направила, кои от колегите й били хора на място и кои — не. Неща от този род.

Слушах я и отговарях подобаващо. Чувах най-много половината от онова, което ми казваше. Не че ми беше неприятно да я слушам как говори за тези неща. Ако оставим настрана съдържанието на разговора, обичах да я наблюдавам по време на вечеря, докато разказва разпалено за работата си. Втълпявах си, че точно това е „домът“. Справяхме се добре със задълженията, които ни бе възложено да изпълняваме у дома. Жена ми говореше за работата си, а аз бях приготвил вечерята и сега я слушах. Този образ на дома се различаваше доста от смътната представа, която си бях изградил преди брака. Но точно това бе домът, който си бях избрал. Като малък, разбира се, бях имал дом. Но онзи дом не го бях избирал аз. Бях роден в него, бях го получил като строго установен факт. Сега обаче живеех в свят, който бях избрал съзнателно, по своя воля. Това беше моят дом. Може и да не беше съвършен, но трябваше да го приема заедно с проблемите му, защото го бях избрал аз. И да имаше проблеми, те със сигурност се бяха зародили вътре в самия мен.

— И какво за котарака? — попита жена ми.

Разказах й накратко за срещата си с Малта Кано в хотела при гара Шинагава. Споменах и папийонката: как в гардероба няма и следа от нея. А също, че въпреки това Малта Кано е успяла да ме открие в препълненото заведение. Че се облича и говори по неповторим начин, който й описах. Кумико се развесели, когато чу за червената мушамена шапка на Малта Кано, но бе много разочарована, че не мога да отговоря недвусмислено къде точно е изгубеният ни котарак.

— Значи и тя не знае къде е? — попита жена ми. — И единственото, което е успяла да ти каже, е, че котаракът вече не е в квартала, така ли?

— В общи линии, да — потвърдих аз.

Реших да не споменавам нищо за „препречения поток“ в къщата, където живеем, и че това вероятно е свързано по някакъв начин с изчезването на котарака. Знаех, че Кумико ще се притесни, а не исках да увеличавам броя на нещата, за които се тревожим. Наистина щяхме да си усложним живота, ако жена ми започнеше да настоява да се преместим в друга къща, защото тази е „лоша“. При сегашните ни доходи това щеше да е невъзможно.

— Това ми каза — повторих аз. — Че котаракът вече е далеч оттук.

— Значи няма да си дойде никога, така ли?

— Не знам — отвърнах аз. — Жената говореше с недомлъвки за всичко. С някакви намеци. Но все пак обеща да се обади, ако открие още нещо.

— Вярваш ли й?

— Знам ли? Не разбирам нищо от тези неща.

Налях си още бира и загледах как пяната спада. Кумико сложи лакът върху масата и си подпря брадичката.

— Сигурно ти е казала, че не взима пари и никакви подаръци — рече тя.

— Ъхъ. Това определено си е добре — потвърдих аз. — Какво толкова? Не ни иска пари, няма да ни похити душите, няма да отвлече принцесата. Не губим нищо.

— Разбери едно — отсече Кумико. — Този котарак е много важен за мен. Или по-точно за нас. Намерихме го една седмица след като се оженихме. Заедно. Помниш ли?

— Разбира се, че помня.

— Беше толкова мъничък, от дъжда бе подгизнал до кости. Бях отишла да те посрещна на станцията с чадър. Клетото котенце. Видяхме го, докато вървяхме към нас. Някой го беше изхвърлил в каса от бира до магазина за спиртни напитки. Той ми е първото коте. Котаракът е важен за мен, нещо като символ ми е. Не искам да го загубя.

— Не се притеснявай. Знам.

— И къде ли е? Няма го вече десет дни. Затова се обадих на брат ми. Реших, че сигурно познава някой медиум или ясновидка, човек, който може да намери изгубен котарак. Знам, не ти е приятно да молим брат ми за каквото и да било, но той върви по стъпките на баща ми. Знае много за тези неща.

— А, да, традицията в семейство Ватая — отбелязах хладно като вечерен бриз над морски залив. — Но каква е връзката между Нобору Ватая и тази жена?

Кумико вдигна рамене.

— Сигурна съм, че му е случайна позната. Напоследък се среща с много хора.

— Не се и съмнявам.

— Брат ми твърди, че жената притежавала изумителна дарба, но си била особнячка. — Кумико започна да си играе с макароните в чинията. — Я повтори, как се казваше?

— Малта Кано — отговорих аз. — В Малта е живяла аскетично.

— Точно така. Малта Кано. Какво ти е мнението за нея?

— Трудно ми е да кажа. — Погледнах към ръцете си, които бях отпуснал върху масата. — Поне не беше скучна. А това е добре. В смисъл светът е пълен с неща, които не можем да обясним, и все някой трябва да запълни празнотата. За предпочитане е да не е скучен. Нали? Например господин Хонда.

Кумико се засмя на глас.

— Беше прекрасен старец, нали? На мен ми беше много симпатичен.

— И на мен — казах аз.

* * *

След като се оженихме, близо една година двамата с Кумико ходехме веднъж месечно у стария господин Хонда. Той викаше духове и беше сред любимите гадатели на семейство Ватая, само недочуваше. Дори със слухово апаратче почти не разбираше какво му казваме. Налагаше се да крещим, докато хартиените стени започнеха да се тресат. Все се питах как, щом е толкова глух, чува какво му казват духовете. Но може би ставаше точно обратното: колкото по-глух си, толкова по-добре чуваш думите на духовете. Господин Хонда оглушал по време на войната. Бил сержант в японския гарнизон към Квантунската армия в Манджурия и тъпанчетата на ушите му се пукнали, когато някакъв артилерийски снаряд или ръчна граната се взривили наблизо по време на битка с обединените съветско-монголски части при река Номинхе на границата между Външна Монголия и Манджурия.

Посещавахме дома на господин Хонда не защото вярвахме в свръхестествените му способности. Лично аз не съм се вълнувал никога от такива неща, а Кумико се уповаваше на свръхестественото много по-малко, отколкото родителите й и брат й. Беше си малко суеверна, но не се увличаше по тези неща.

Единствената причина да ходим при господин Хонда бе, че баща й ни нареди. Само това условие постави, за да се оженим. Вярно, условието си беше твърде необичайно, ние обаче се подчинихме, за да избегнем усложненията. И двамата не очаквахме, че семейството на Кумико ще ме приеме с разтворени обятия. Баща й беше държавен чиновник. По-малък син в не особено заможно селско семейство от Ниигата, той беше спечелил стипендия и бе завършил с отличие престижния Токийски университет, след което бе станал високопоставен служител в Министерството на транспорта. Мен ако питате, това си бе достойно за възхищение. Но както често става с хора, които сами са се издигнали в живота, бащата на Кумико беше нагъл и властен. Свикнал да се разпорежда, той нямаше никакви съмнения за ценностите в света, към който принадлежеше. За него всичко се свеждаше до йерархията. Кланяше се безусловно на висшестоящите и мачкаше без угризения подчинените си. И двамата с Кумико не вярвахме, че такъв човек ще приеме за зет бедняк като мен, двайсет и четири годишен младеж, който не е никой, който не се е наложил в обществото, няма прочути роднини и дори прилични оценки или надежди за бъдещето. Решихме, че след като родителите й ни отпратят, ще се оженим тайно и ще можем да си живеем и да не общуваме повече с тях. Бяхме млади, обичахме се и смятахме, че ще бъдем щастливи и без пари, и без родители.

Все пак постъпих според изискванията на доброто възпитание. Отидох при родителите на Кумико да й поискам ръката. Те ме посрещнаха, меко казано, студено. Имах чувството, че вратите на всички хладилници по света са се отворили едновременно.

Това, че накрая ни разрешиха да се оженим — от немай-къде, но по почти чудотворно стечение на обстоятелствата, — се дължеше изцяло на господин Хонда. Той поискал да му кажат всичко, каквото знаят за мен, и накрая заявил, че ако дъщеря им смята да се омъжва, аз съм най-подходящ за нея, и че ако иска да се омъжи точно за мен, те ще си навлекат ужасни злощастия, в случай че се възпротивят. По онова време родителите на жена ми вярвали безусловно на господин Хонда и не им оставало нищо друго, освен да ме приемат като съпруг на дъщеря им.

Все пак си останах натрапник, неканен гост. Два пъти месечно като по часовник ходехме у тях на вечеря. Изживяването бе наистина отвратително, нещо средно между ненужно изнуряване на плътта и безпощадно изтезание. По време на цялата вечеря имах чувството, че масата в трапезарията им е дълга като железопътна гара. Те се хранеха и си говореха нещо чак на другия край, а аз бях прекалено далеч, за да имаме нещо общо. Това продължи една година, докато ние с бащата на Кумико не се скарахме жестоко — оттогава не сме се виждали. Облекчението, което изпитах, граничеше с възторг. Нищо не съсипва така, както напразните усилия.

Известно време след сватбата обаче полагах доста усилия, за да закрепя отношенията в рамките на нормалното. Не ще и дума, най-нищожните измежду тях се изискваха именно за тези месечни срещи с господин Хонда.

Всички разноски се поемаха от бащата на Кумико. От нас се искаше само веднъж в месеца да отскочим с бутилка саке до господин Хонда в Мегуро, да чуем какво има да ни казва и да се приберем. Нищо повече.

Господин Хонда ни стана симпатичен веднага. Беше мил старец, още щом зърнеше бутилката саке, която му носехме, лицето му грейваше. Харесвахме го във всяко отношение — с изключение може би на телевизора, който той надуваше до дупка, защото недочуваше.

Посещавахме го винаги сутрин. И зиме, и лете краката му бяха в огнището, което палеше във вдлъбнатина в пода. През зимата старецът ги увиваше с ватено одеяло, за да запази топлината от разгорелите се въглища в огъня. През лятото не се нуждаеше нито от одеялото, нито от огъня. Господин Хонда бе доста прочут гадател, но живееше много скромно, дори аскетично. Къщата му беше малка, с тясно входно антре, където се вместваше най-много един човек, който да си обуе или събуе обувките. Рогозките по пода бяха много износени, пукнатите стъкла по прозорците бяха прихванати с лепенки. От другата страна на улицата имаше автосервиз, където вечно някой крещеше колкото му глас държи. Господин Хонда носеше кимоно, което на вид наподобяваше нещо средно между халат и работна престилка. По нищо не личеше кимоното да е било прано в близкото минало. Старецът живееше сам, имаше една жена, която идваше да му готви и да чисти. Кой знае защо обаче, не й разрешаваше да му изпере робата. Отстрани на хлътналите му бузи се белееха редки бакенбарди.

Ако нещо в дома на господин Хонда можеше да се нарече внушително, това бе огромният цветен телевизор. Той сякаш изпълваше с грамадното си присъствие малката къща. Винаги беше настроен на държавния канал НХК. Старецът гледаше само него — и аз не знам защо, дали защото го харесваше, или защото не му се занимаваше да го превключва, или самият му телевизор не хващаше други канали.

Обредната ниша в стаята бе украсена не с икебана или калиграфски свитък, а с огромния телевизор и господин Хонда винаги седеше с лице към него, като разбъркваше пръчиците за гадаене по масата над подовото огнище, а през това време НХК неспирно огласяше всичко наоколо с готварските си предавания, с напътствия как да се грижим за своя бонзай, с последните новини или с политически дебати.

— Ти, синко, май не си за юрист — рече веднъж господин Хонда, но видът му беше като на човек, който говори някому на двайсетина метра разстояние.

— Така ли?

— Да, май не си. Законът в крайна сметка властва над нещата в този свят. Светът, където сянката е сянка и светлината — светлина, ин е ин, а ян е ян, аз съм аз, а той е той. „Аз съм аз, той е той: есенен залез.“ Но ти, синко, не си от този свят. Светът, от който си, е над или под него.

— Кой е по-добър? — попитах аз просто от любопитство. — Светът над или под този свят?

— Никой не е по-добър — отвърна старецът. След кратък пристъп на кашлица той изплю в хартиената салфетка храчката, огледа я внимателно, после намачка салфетката и я хвърли в кошчето. — Тук не става въпрос за по-добър и по-лош свят. Важното е да не се противиш на потока. Трябва да се извисяваш, когато от теб се иска да се извисиш, и да се снишаваш, когато от теб се иска да се снишиш. Когато трябва да се извисиш, намери най-високата кула и се качи на върха й. Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното му. А когато няма поток, стой мирен. Ако се съпротивляваш на потока, всичко пресъхва. А ако всичко пресъхне, светът е мрак. „Аз съм той, той е аз: пролетна вечер.“ Откажи се от себе си, и ти си ти.

— Сега сигурно е един от онези периоди, когато няма поток? — попита Кумико.

— Какво?

— СЕГА СИГУРНО Е ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЕРИОДИ, КОГАТО НЯМА ПОТОК — изкрещя тя.

— Сега няма поток — потвърди господин Хонда и закима на себе си. — Сега е време да стоиш мирен. Не прави нищо. Само се пази от вода. Някога в бъдещето този младеж вероятно ще страда много заради вода. Заради вода, която я няма там, където би трябвало да я има. Вода, която я има там, където би трябвало да я няма. При всички положения се пази много, много от вода.

До мен Кумико кимаше пресериозно, аз обаче забелязах, че едвам се сдържа да не прихне.

— Каква вода? — попитах аз.

— Не знам — рече господин Хонда. — Вода.

Някакъв университетски преподавател обясняваше по телевизията, че хаотичният начин, по който хората боравели с японската граматика, съответствал напълно на хаоса в техния живот.

„Всъщност не можем да го наречем, разбира се, хаос. Граматиката е като въздуха: някой високо горе може и да се опита да наложи някакви правила, но не е задължително хората да ги спазват.“

Стана ми интересно, но точно тогава господин Хонда продължи да разказва за водата.

— Да ви призная, и аз съм страдал заради нея — сподели той. — При Номинхе нямаше вода. На предната линия цареше пълна бъркотия, нямахме никакво снабдяване. Нито вода. Нито храна. Нито превързочни материали. Нито боеприпаси. Беше ужасно. Едрите риби в тила се вълнуваха само от едно: да превземаме възможно най-бързо още и още територии. Никой не мислеше за доставките. Три дни не бях слагал и капка вода в устата си. Ако оставехме някое парцалче, на сутринта то попиваше росата. Изстисквахме по няколко капки, които пиехме, но толкоз. Друга вода нямаше. Идеше ми да умра, толкова ужасно беше. Няма по-страшно на тоя свят от мъчителната жажда. Бях готов да се хвърля право срещу куршумите. Простреляните в корема пищяха от жажда. Някои направо полудяваха. Беше си истински ад. Виждахме точно пред нас пълноводна река с вода до насита. Но не можехме да се доберем до нея. Между нас и реката се бяха наредили огромни съветски танкове с огнехвъргачки. Накъдето се обърнеш — огневи позиции с картечари. По височините пък дебнеха снайперисти. Нощем изстрелваха сигнални ракети. А ние бяхме въоръжени с някакви си пехотински пушки трийсет и осми модел, всеки разполагаше всичко на всичко с двайсет и пет куршума. Въпреки това повечето ми другари тръгнаха към реката. Но така и не я стигнаха. Никой не се върна. Бяха избити до крак. Ето защо, когато трябва да стоиш на едно място, стой и не мърдай. — Той извади хартиена кърпичка, изсекна се шумно, огледа резултата, после я намачка и я пусна в кошчето. — Понякога е трудно да чакаш потокът да тръгне — отбеляза старецът, — но ако трябва да чакаш, чакай. Междувременно приеми, че си мъртъв.

— Искате да кажете, че сега-засега трябва да съм като мъртъв ли? — попитах аз.

— Какво?

— ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ СЕГА-ЗАСЕГА ТРЯБВА ДА СЪМ КАТО МЪРТЪВ ЛИ?

Точно така, синко.

Да умреш, е единствен начин да се носиш свободен: Номинхе.

 

 

Още един час господин Хонда продължи да ни разказва за Номинхе. Ние седяхме и само слушахме. Беше ни наредено „да получим учението му“, ние обаче го посещавахме вече цяла година, всеки месец, а той не ни даваше никакво „учение“, което „да получим“. Рядко предсказваше и бъдещето. Единственото, за което говореше, беше разгромът при Номинхе: как един оръдеен снаряд отнесъл половината глава на лейтенанта до него, как той скочил върху съветски танк и го подпалил с коктейл „Молотов“, как издебнали свален съветски пилот и му теглили куршума. Тези разкази бяха интересни, дори увлекателни, но както и с всичко останало, ако ги чуеш седем-осем пъти, си губят блясъка. Старецът не че „разказваше“ спомените си. Той ги крещеше. Все едно стоеше на ръба на урва във ветровит ден и викаше през пропастта. Имахме усещането, че гледаме стар филм на Куросава от най-първия ред в занемарен киносалон. След като си тръгнехме, и двамата известно време не чувахме нищо.

Въпреки това ни харесваше — поне на мен — да слушаме разказите на господин Хонда. Повечето бяха кървави, но в устата на този издъхващ старец в мръсна опърпана роба подробностите от битките звучаха като измислица, като приказка. Преди близо половин век частта на господин Хонда е водила ожесточено сражение за педя пущинак на границата между Манджурия и Монголия. Докато не чух разказа на господин Хонда, не знаех почти нищо за битката на река Номинхе. А тя е била наистина героична. Почти с голи ръце те са се възправили срещу превъзхождащите ги механизирани съветски части и са били разгромени. Били са смазани, безжалостно избити. Някои офицери заповядали на своя глава на частите да се изтеглят, за да не бъдат унищожени, и после генералите ги принудили да се самоубият. Повечето войници, заловени от руснаците, отказали да участват в следвоенната размяна на военнопленници, защото се страхували да не бъдат изправени пред трибунал за дезертьорство. Накрая тези мъже положили костите си на монголска земя. А господин Хонда поради оглушаването бил демобилизиран с почести и станал гадател.

— Всяко зло за добро — отсъди той. — Ако не бях оглушал, вероятно щях да загина в Южния Тихи океан. Точно това сполетя повечето воини, оцелели при Номинхе. Номинхе беше трън в очите на императорската армия, затова пращаха оцелелите там, където имаше най-голяма вероятност да загинат. Командващите, превърнали битката при Номинхе в такава касапница, се издигнаха много в генералния щаб. След войната някои от тия копелдаци дори станаха политици. А момчетата, които се биха заради тях до последно, бяха изтребени до крак.

— Защо Номинхе е трън в очите на армията? — полюбопитствах аз. — Войската се е сражавала храбро, мнозина са загинали, нали така? Защо са се отнасяли толкова зле към оцелелите?

Но господин Хонда май не чу въпроса ми. Размърда се и започна да прехвърля пръчиците за гадаене.

— Пази се все пак от вода — посъветва ме старецът.

Така приключи сеансът за деня.

* * *

След като се скарах с бащата на Кумико, престанахме да ходим при господин Хонда. Не можех да допусна и занапред да го посещавам, при положение че му плащаше тъст ми, а ние самите нямахме пари. По онова време едвам се крепяхме на повърхността. Накрая забравихме господин Хонда, както повечето заети млади хора са склонни да забравят повечето възрастни.

* * *

Вечерта, след като си легнахме, продължих да си мисля за господин Хонда. И той, и Малта Кано ми бяха говорили за вода. Господин Хонда ме бе предупредил да внимавам. Малта Кано бе живяла аскетично на остров Малта, докато бе изследвала водата. Може би си беше съвпадение, но и двамата се интересуваха живо от водата. Сега вече това ме притесняваше. Насочих мислите си към картините от битката при Номинхе: съветските танкове, огневите позиции на картечниците и зад тях реката. Непоносимата жажда. Чувах в мрака как реката тече.

— Буден ли си, Тору? — попита съвсем тихо Кумико.

— Ъхъ.

— За папийонката. Току-що се сетих. През декември я занесох на химическо чистене. Трябваше да се изглади. Сигурно съм я забравила.

— През декември ли? Та това е преди повече от шест месеца, Кумико!

— Да. Знаеш, че никога не ми се е случвало, никога не забравям. А и папийонката беше много хубава — тя сложи ръка върху рамото ми. — Занесох я в химическото чистене при станцията. Как мислиш, дали още я пазят?

— Утре ще отскоча до там. Може би я пазят.

— Защо мислиш така? Шест месеца са много време. Повечето собственици на ателиета за химическо чистене не биха съхранявали нещо, което не е потърсено дори само три месеца. Могат. Така е по закон. Защо мислиш, че ще е там?

— Малта Кано каза, че ще я намеря. Някъде извън къщата.

Усетих, че жена ми ме гледа в мрака.

— Нима й вярваш?

— Започвам.

— Нищо чудно да се засечете някой път с брат ми — каза Кумико с нотка на задоволство в гласа.

— Възможно е — отвърнах аз.

И след като тя заспа, продължих да си мисля за битката при Номинхе. Там всички войници спяха. Небето над тях беше обсипано със звезди, пееха милион щурци. Чувах реката. Унесъл съм се, докато я слушах как тече.