Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- ねじまき鳥クロニクル, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отяпонски
- Емилия Масларова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина
ИК „Колибри“, София, 2007
Редактор от японски: Дора Барова
Художник на корицата: Стефан Касъров
Коректор: София Бранц
Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Печатница „Симолини“
История
- —Добавяне
8.
Долу в кладенеца
Слизам по металната стълба, закрепена отстрани на кладенеца, и в мрака на дъното намирам опипом бухалката, подпряна на стената: същата, която съвсем несъзнателно донесох у нас от жилищния блок, докъдето бях проследил мъжа с калъфа за китара. Допирът до издраната стара бухалка в мрака на дъното на кладенеца ме изпълва със странно спокойствие. Помага ми и да се съсредоточа.
След като намирам бухалката, я стисвам здраво за дръжката точно като бейзболист, който влиза в игра, и се уверявам, че е моята бухалка. После се убеждавам, че всичко си е същото тук, долу, в мрака, където нищо не се вижда. Надавам ухо — дали не се е появило нещо ново, поемам си дълбоко въздух, прокарвам подметката на маратонката по пръстта, почуквам няколко пъти с върха на бухалката, за да проверя доколко твърда е стената. Това са само ритуали, предназначени да ми вдъхнат спокойствие. Дъното на кладенеца е като дъно на море. Тук всичко е много притихнало, в първичния си вид, сякаш, подложено на огромен натиск, си остава непроменено ден след ден.
Високо над мен се носи кръгъл резен светлина: вечерното небе. Докато го гледам, си мисля за света в октомврийската вечер, където „хората“ продължават да живеят. Сигурно се разхождат в бледата есенна светлина по улиците, пазаруват, приготвят вечеря, качват се на влакове, за да се приберат. И си мислят — ако изобщо мислят, — че тези неща са прекалено очевидни, за да мислиш за тях, точно както си мислех (или не си мислех) и аз навремето. Те се вместват в неясното определение „хора“, аз също бях един от безименните сред тях. Тези хора приемат и са приемани, живеят един с друг в тази светлина и докато са обгърнати от нея, би трябвало да има нещо като близост, която да продължава цяла вечност или само миг. Сега обаче аз не съм един от тях. Те са горе върху земята, а аз съм тук, на дъното на кладенеца. Те имат светлина, а аз малко по малко я губя. Понякога ми се струва, че никога вече няма да намеря пътя назад към този свят, че никога вече няма да усетя умиротворението да съм обгърнат от светлината, че никога вече няма да държа в ръце мекото телце на котарака. И тогава усещам тъпа болка в гърдите, сякаш някой е стегнал нещо там и всеки момент ще го умъртви.
Но докато ровя с гумената подметка на маратонката меката пръст по дъното на кладенеца, сцените от повърхността на земята стават още по-далечни. Усещането за действителност лека-полека отстъпва и вместо нея ме обгръща кладенецът с неговата близост. Той е топъл и тих, меката пръст в лоното на земята ме милва по кожата. Болката вътре в мен утихва като кръгове по вода. Мястото ме приема и аз приемам мястото. Стисвам още по-здраво бухалката. Затварям очи, сетне пак ги отварям и поглеждам нагоре.
Дръпвам въжето, за да затворя капака на кладенеца с макарата, измайсторена от умния млад Канела. Сега мракът е пълен. Отворът на кладенеца е покрит, светлината я няма. Вече не се чуват и случайните повеи на вятъра. Сега разривът между мен и „хората“ е пълен. Не нося със себе си дори електрическо фенерче. Това наподобява верую. Искам да „им“ покажа, че приемам мрака в неговата цялост.
Присядам върху пръстта, облягам се на бетонната стена, стискам бухалката между коленете си и след като затварям очи, започвам да слушам звука на сърцето си. Тук, долу, в мрака, не е нужно, разбира се, да затварям очи, но аз го правя. Това си има своето значение — със или без мрак. Няколко пъти си поемам дълбоко въздух, та тялото ми да свикне с това дълбоко, тъмно цилиндрично пространство. Тук си мирише все на същото, тук усещам по един и същ начин въздуха върху кожата си. За известно време кладенецът е бил запълнен, но кой знае защо, въздухът не се е променил в сравнение с преди. Дъхти на мухъл, влажен е и е съвсем същият, както когато се спуснах долу за първи път. Тук няма годишни времена. Не съществува дори време.
* * *
Винаги обувам старите маратонки и си слагам пластмасовия часовник, както първия път, когато слязох в кладенеца. И те като бухалката ми вдъхват спокойствие. Проверявам в мрака дали тези неща са в плътен допир с тялото ми. Проверявам дали не съм се отделил от самия себе си. Отварям очи и след известно време отново ги затварям. Така мракът вътре в мен става със същото налягане, както мракът наоколо. Времето тече. Скоро пак преставам да разграничавам двата вида мрак. Вече не мога да кажа дали съм с отворени, или със затворени очи. Белегът върху лицето ми започва леко да пари. Знам, че е станал по-ярък и морав.
В двата мрака, които се сливат все повече, насочвам вниманието си изцяло към белега и си мисля за стаята. Опитвам се да се отделя от самия себе си, точно както правя, когато съм с жените. Опитвам се да се измъкна от тази моя груба плът, свила се в мрака. Сега не съм нищо повече от празна къща, от изоставен кладенец. Опитвам се да изляза навън, да сменя обвивката, да скоча от една действителност в друга, която се движи с различна скорост, и през цялото време продължавам да стискам бухалката.
Сега от тази странна стая ме дели само една стена. Би трябвало да мина през нея. Би трябвало да го направя със собствени сили, с мощта на непрогледния мрак вътре в мен.
Ако затая дъх и се съсредоточа, успявам да видя какво има в стаята. Самият аз не съм там, но я гледам. Това е хотелски апартамент: стая 208. На прозорците има плътни пердета. Стаята е тъмна. Огромен букет цветя във вазата насища въздуха с многозначително ухание. До вратата има голям лампион, но крушката му е бяла и мъртва като утринна луна. Ако напрегна очи обаче, след известно време започвам да различавам очертанията на нещата в едва забележимата светлина, която все пак се промъква в стаята, точно както очите свикват с мрака в киносалон. На масичката в средата стои едва начената бутилка „Къти Сарк“. В кофичката има току-що натрошен лед (личи от острите, ясно очертани ръбове), в чашата до нея някой е налял уиски. Подносът от неръждаема стомана е като спокойно студено езерце върху масата. Не мога да определя колко е часът. Би могло да е сутрин или вечер, или посред нощ. Или може би на това място просто не съществува време. На леглото в дъното на хотелския апартамент лежи жена. Чувам я как мърда в чаршафите. Ледът в чашата й звънти приятно. Мъничките прашинки цветен прашец във въздуха потръпват заедно със звука като живи организми. Всяка малка вълна звук, която минава през въздуха, внезапно им вдъхва живот. Бледият мрак се разтваря за цветния прашец и погълнат, той увеличава плътността на мрака. Жената доближава до устните си чашата с уискито и отпива мъничко, после се опитва да ми каже нещо. Спалнята е тъмна. Не виждам нищо освен слабото движение на сенките. Жената обаче има да ми казва нещо. Чакам да чуя какво. Чакам да чуя думите й.
Ето ги и тях.
* * *
Като бутафорна птица, увиснала в бутафорно небе, виждам стаите от горе. Увеличавам обхвата, дръпвам се назад и оглеждам всичко отдалеч, после се спускам надолу, за да уголемя детайлите. Всеки детайл носи, разбира се, голямо съдържание. Оглеждам ги един по един, за да видя формата, цвета, структурата. Детайлите не са свързани помежду си, между тях няма топлина. В момента не правя друго, освен да ги оглеждам съвсем механично. Но си струва да опитам. Точно както, ако търкаш един о друг два камъка или две пръчки, накрая ще получиш горещина и пламък, свързаната действителност придобива малко по малко форма. Става по същия начин, както натрупването на случайни звуци накрая дава сричка, плод на монотонното повтаряне на нещо, което в началото ти се е струвало лишено от смисъл.
Долавям как тази слаба връзка възниква в най-непристъпните дълбини на мрака. Точно така, ще се получи. Тук е много тихо и „те“ още не са усетили присъствието ми. Чувствам как стената, отделяща ме от онова място, се стопява и става пихтиеста като медуза. Затаявам дъх. Хайде!
Но точно когато пристъпвам към стената, еква силно чукане, сякаш те са разбрали какво се опитвам да направя. Някой блъска по вратата. Чука по същия начин, както и преди — силно, решително, все едно се опитва да забие пирон. Чука два пъти, после спира, после пак чука два пъти. Жената въздиша. Цветният прашец, който се носи из въздуха, потреперва, мракът се накланя рязко. Нахлулият звук затваря прохода, който най-после е започнал да добива форма, за да мина през него.
Така става всеки път.
* * *
Отново съм самият аз в собственото си тяло, седя на дъното на кладенеца, подпрян на стената и стиснал в ръце бейзболната бухалка. Допирът на „отсамния“ свят бавно се връща в ръцете ми точно както образ идва на фокус. Усещам, че дланите ми са леко навлажнени от пот. Сърцето ми се е качило в гърлото и блъска ли, блъска. В ушите ми още кънти живият звук на онова грубо, пронизало света чукане, аз още чувам как някой натиска бавно в мрака бравата. Някой (или нещо) отвън отваря вратата, готви се нечуто да влезе, в този миг обаче всички образи се изпаряват. Стената е плътна както винаги, аз съм отхвърлен обратно в отсамната страна.
Почуквам в мрака с върха на бухалката стената отпред — същата твърда студена бетонна стена. Затворен съм в цилиндър от бетон. Казвам си, че почти съм успял. Доближавам се. Сигурен съм. В някакъв миг ще се провра през препятствието и ще вляза „вътре“. Ще се прокрадна в стаята, преди да се чуе чукането. Ала колко ли време ще ми отнеме? И колко време ми остава?
Но и ме е страх, че това наистина ще се случи. Защото тогава волю-неволю ще се изправя пред онова, което е там.
Известно време седя, свит в мрака. Трябва да оставя сърцето си да се успокои. Трябва да откъсна ръце от бухалката. Ще ми трябват още време и още сили, докато успея да се изправя, да стъпя на пръстения под в кладенеца и да се изкача по металната стълба на повърхността.