Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (34)

5.
Място, за което ще се досетиш, стига да помислиш хубаво, ама много хубаво

(Гледната точка на Мая Казахара: 1)

„Здравей, Господин Птицата с пружината.

Обзалагам се, мислиш, че съм в някоя класна стая и като всяка гимназистка залягам над учебниците и зубря. Дума да няма, последния път, когато се видяхме, сама ти казах, че се местя в «друго училище», и е съвсем естествено да си мислиш това. Всъщност наистина отидох в друго училище, в частен девически пансион далеч, много далеч, скъп, с просторни чисти стаи като в хотел, с кафене, където има от пиле мляко, с тенис корт и плувен басейн, чисто нови и лъскави, така че, иска ли питане, си беше доста скъп, само за богати момичета. За проблемни богати момичета. Сигурно си го представяш — страхотен пансион в планината. Беше заобиколен с висок зид, горе с бодлива тел, имаше огромна желязна порта, която и Годзила няма да изкърти с ритник, и с денонощни пазачи, които само слухтяха и обикаляха като роботи: не толкова за да не допускат външни хора, а по-скоро да попречат на нас, които бяхме вътре, да излезем навън.

Вероятно ще ме попиташ: «Защо си отишла на такова ужасно място, щом си знаела, че е ужасно?» Прав си, нямах обаче друг избор. Исках да се махна от къщи, но след всички каши, които бях забъркала, това бе единственото училище, «смилило се» да ме приеме насред учебната година. Ето защо реших да отида. Наистина си беше ужасно! Хората употребяват думата «кошмарно», но там беше повече от кошмар. В пансиона наистина сънувах кошмари, и то през цялото време, и се будех, плувнала в пот, но дори тогава ми се искаше сънят да продължи, защото кошмарите бяха далеч за предпочитане пред живота на онова място. Не знам дали си представяш какво е това, Господин Птицата с пружината. Не знам дали някога си попадал в такъв капан.

 

 

Ето защо останах в този първокласен хотел-затвор-пансион само един учебен срок. Когато се прибрах за пролетната ваканция, заявих на нашите, че ако настояват да се върна там, просто ще се самоубия. Ще си натикам в гърлото три тампона и ще изпия тонове вода, ще си прережа вените, ще скоча от покрива на училището. И не се шегувах. Говорех сериозно. Взети заедно, майка ми и баща ми имат въображение колкото дървесна жаба, но от опит знаеха, че ядосам ли се, не отправям напразни закани.

И така, не се върнах в онзи пансион. От март до април се затворих у нас: четях, гледах телевизия и просто се размотавах. И по сто пъти на ден си мислех колко ми се иска да видя Господин Птицата с пружината. Идеше ми да дойда по уличката до вас, да се прехвърля през зида и да си побъбря хубаво с теб. Но не беше толкова просто. Нямаше да е същото, както през лятото. Затова само гледах от стаята си уличката и се питах: «Какво ли прави сега Господин Птицата с пружината? Пролетта превзема неусетно и полека целия свят и Господин Птицата с пружината също е в този свят, но какво ли става в живота му? Дали Кумико се е върнала? Какво се случва с ония странни птици Малта Кано и Крита Кано? Дали котаракът Нобору Ватая се е прибрал? Дали белегът е изчезнал от бузата на Господин Птицата с пружината?» След като цял месец живях така, вече не издържах. Не знам как и кога е станало така, но кварталът за мен вече не беше нищо друго освен «света на Господин Птицата с пружината» и когато бях в него, не представлявах нищо освен «аз, която съм в света на Господин Птицата с пружината». И това не беше някаква временна приумица. Ти, разбира се, нямаш вина, но все пак… Трябваше да си намеря място, което да е мое.

Мислих и мислих, и мислих и накрая измислих къде да отида.

 

 

(Подсказвам ти) това е място, за което ще се досетиш, стига да помислиш хубаво, ама много хубаво. Ако се постараеш, ще си представиш къде се намирам. Не е училище, не е хотел, не е болница, не е затвор, не е къща. Това тук е особено място, което се намира много далеч. То е… тайна. Поне засега.

 

 

Пак съм в планината и това място тук също е оградено със зид (но не чак толкова дебел и висок), и то си има порта и един симпатичен дядка, който я пази, но можеш да си влизаш и да си излизаш по всяко време. Разположено е в огромен парк с горички и езеро и ако по изгрев-слънце излезеш на разходка, ще видиш много животни: лъвове и зебри и… не, шегувам се, ще видиш мили животинки като язовци и фазани. Има общежитие и сега аз живея тук.

Пиша ти това писмо в малка стаичка на малко бюро до малко легло, сложено до малка библиотечка и малък дрешник, които не са украсени с нищо и са предназначени да задоволят най-насъщните нужди. На писалището има неонова лампа, чаша чай, листове, на които да напиша това писмо, и речник. Да ти призная, почти не отварям речника. Просто не обичам речници. Не обичам вида им, не обичам онова, което пише вътре. Всеки път, когато отварям речник, се мръщя и си казвам: на кого му е притрябвало да знае това? Хора като мен не си падат много-много по речниците. Да речем, гледам какво означава думата «трансформация» и там пише: «преминаване от едно състояние в друго». Мисля си: и какво от това? Изобщо не ме засяга. Затова, видя ли върху бюрото речник, все едно гледам някакво чуждо куче, оставило завъртяно лайненце отзад на моравата. Въпреки това си купих речник, защото реших, че докато ти пиша на теб. Господин Птицата с пружината, може да се наложи и да проверя нещо.

Освен това имам пред себе си десетина молива, всички подострени и подредени един до друг. Съвсем нови са. Току-що ги купих от книжарницата — специално за да ти пиша на теб (не че се опитвам да те накарам да се почувстваш признателен или нещо от тоя род: току-що подострените, съвсем нови моливи са много красиви, нали. Имам и пепелник, цигари и кибрит. Не пуша чак толкова много, както преди, но понякога запалвам само колкото за настроение (както сега например). Това е всичко върху бюрото ми. То е обърнато към прозореца, а прозорецът е с пердета. Пердетата са на хубави цветчета, не че съм ги избирала аз, те просто си вървят с прозореца. Тези цветчета са единственото тук, което не изглежда съвсем спартанско и семпло. Стаята е точно като за тийнейджърка… или може би не. Не, по-скоро прилича на образцова затворническа килия, предназначена с най-добри намерения за хора, осъдени за пръв път. На лавицата е касетофонът ми (онзи големият, помниш ли го, Господин Птицата с пружината) и точно сега съм си пуснала Брус Спрингстийн. Неделя следобед е, всички се забавляват, затова никой не ми прави забележка, че съм го надула толкова силно.

Напоследък единственото ми забавление е да ходя в края на седмицата в близкия град и да си купувам касети. (Почти не купувам книги. Ако ми се дочете нещо, мога да го взема от малката ни библиотека.) Сприятелила съм се с момичето от съседната стая. То си купи кола на старо и ме кара до града. И знаеш ли? Уча се да шофирам. Тук има много големи открити пространства, мога да си се упражнявам на воля. Още нямам книжка, но вече знам да карам горе-долу добре.

Да ти призная обаче, ако не броим касетите, които си купувам, и разходките до града, почти не се забавлявам. Всички твърдят, че ако не поизлязат веднъж в седмицата, ще превъртят, на мен ми олеква, когато всички излязат и аз си слушам на воля любимата музика. Веднъж отидох на нещо като сляпа среща заедно с приятелката с колата. Само за да опитам. Тя е тукашна, има много познати. Оказа се, че срещата ми е с едно доста симпатично момче, студент, но и аз не знам, още много неща не са ми ясни. Все едно са някъде в далечината, подредени като кукли на стрелбище, и между куклите и мен виси прозрачно перде.

Да ти призная, Господин Птицата с пружината, когато миналото лято се срещахме, например когато седяхме на масата в кухнята, приказвахме си, пиехме бира и така нататък, все си мислех: ами ако Господин Птицата с пружината вземе да ме събори на земята и се опита да ме изнасили? Не знаех какво ще правя. Е, щях да се дърпам, разбира се, и да повтарям: «Недей, Господин Птицата с пружината!» Но сигурно съм щяла и да си мисля, че трябва да ти обясня защо не е хубаво да го правиш, и колкото повече съм щяла да мисля, толкова повече съм щяла да се обърквам, а през това време ти сигурно вече си щял да ме изнасилиш. Докато си мислех тези неща, сърцето ми бумтеше като обезумяло и аз си казвах, че не е честно. Обзалагам се, изобщо не ти е и хрумвало какво ми се върти в главата. Как мислиш, глупаво ли е? Вероятно да. В смисъл че наистина си е глупаво. Но по онова време бях съвсем сериозна за тези неща. Според мен точно заради това издърпах от кладенеца въжената стълба и сложих капака, все едно те запечатах там вътре. Така нямаше да те има край мен и поне за известно време аз нямаше да се терзая от такива мисли.

Сега съжалявам. Знам, че не е трябвало да постъпвам така с теб (и с когото и да било). Но понякога е по-силно от мен. Съзнавам прекрасно какво върша, а не мога да се спра. Това е най-голямата ми слабост.

Не смятам, че изобщо е било възможно да ме изнасилиш, Господин Птицата с пружината. Сега вече го знам някак. Не че няма да го направиш никога, съвсем никога (мисълта ми е, че никой не може да бъде сигурен какво ще се случи), но поне не би го направил, за да ме объркаш. Не знам как точно да го изразя, но поне така го чувствам.

Е, стига с тия изнасилвания.

При всички положения, дори и да отида на среща с момче, няма да бъда в състояние да се съсредоточа емоционално. Ще се усмихвам, ще бъбря, а съзнанието ми ще се носи другаде като балон с откъснат конец. Ще си мисля за едно, после за друго, без то да има връзка с първото. Не знам, предполагам, че всъщност искам още малко да бъда сама. И да оставя мислите ми да се реят на воля. В този смисъл вероятно още «съм на път да се възстановя».

Скоро ще ти пиша пак. Следващия път може би ще бъда в състояние да навляза по-навътре в най-различни неща.

 

П.П. Преди да получиш следващото писмо, се опитай да се досетиш къде съм и какво правя.“