Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (33)

4.
Покупката на нови обувки

Нещото, което се завърна у дома

От станцията на метрото „Акасака“ тръгнах пеш по оживената улица, от двете страни на които имаше ресторанти и заведения чак до мястото, където се намираше административната сграда, кацнала някъде по средата на полегато възвишение. Сградата не се открояваше с нищо, не беше нито стара, нито нова, нито голяма, нито малка, нито изискана, нито порутена. На приземния етаж имаше туристическа агенция, по витрината бяха накачени плакати с изгледи от Миконос и от въжената линия в Сан Франциско. И двата плаката бяха избелели от дългата служба върху витрината. Тримата служители в агенцията от другата страна на стъклото бяха погълнати от работа — говореха по телефона или пишеха на клавиатурата пред компютъра. Колкото да убия времето, загледах какво става зад витрината — уж разглеждам плакатите, всъщност чаках да стане точно четири часът. Кой знае защо, и Миконос, и Сан Франциско ми се струваха на светлинни години от мястото, където стоях.

Колкото повече гледах сградата, толкова повече осъзнавах колко обикновена е тя, сякаш бе построена по скица с молив, каквато ще направи малко дете, ако му кажат да нарисува постройка, или идеята е била да не се откроява с нищо. Не биеше на очи и аз за малко да я подмина, колкото и внимателно да проверявах адресите, докато я търсех. Главният й вход, който също не се отличаваше с нищо, се падаше до входа на туристическата агенция. Докато разглеждах табелките с имената, останах с впечатлението, че повечето офиси са на малки фирми: адвокати, архитекти, търговци, зъболекари. Доста от табелките бяха толкова лъскави, че виждах лицето си в тях, но табелката за № 602 бе помътняла с времето и сега трудно би могло да се определи цветът й. Жената явно имаше офис тук от доста време. На табелката пишеше: Модна къща „Акасака“. Това, че е доста стара, беше достатъчно, за да поразсее опасенията ми.

Между входа и асансьора имаше заключена стъклена врата. Натиснах звънеца на 602 и се огледах да видя къде е вътрешната телевизионна камера, която вероятно пращаше образа ми някъде горе. В ъгъла над входа имаше малко устройство, което наистина наподобяваше камера. Домофонът избръмча, отключи се вратата и аз влязох вътре.

Качих се с асансьора — най-обикновен — на шестия етаж и след няколко мига на колебание в коридора — също най-обикновен — намерих вратата на № 602. Първо проверих дали на табелата отпред наистина пише „Модна къща «Акасака»“ и натиснах съвсем за кратко звънеца.

Отвори ми слабичък младеж с къса коса и изключително правилни черти. Вероятно беше най-красивият мъж, когото бях виждал някога. Но погледът ми беше привлечен не толкова от чертите, колкото от дрехите му. Младежът беше облечен в риза с почти болезнена белота, носеше тъмнозелена вратовръзка с красив десен. Вратовръзката не само беше стилна, но и бе завързана на съвършен възел, с гънки и дипли точно като по мъжките модни журнали. Лично аз не бих могъл да направя такъв възел, не знам той как ли го бе постигнал. Какво е това, дали вродена дарба, или резултат от строго обучение? Панталонът му беше тъмносив, младежът беше обут в мокасини с пискюли. Всичко по него изглеждаше съвсем ново, сякаш току-що разопаковано.

Беше малко по-нисък от мен. По устните му играеше лека усмивка, сякаш току-що беше чул забавна смешка. При това не някакъв просташки виц, а изтънчена шега, каквито навремето министърът на външните работи е разказвал на престолонаследника по време на градинско увеселение, предизвиквайки благовъзпитания смях на околните. Понечих да се представя, но младежът поклати леко глава, за да ми подскаже, че не е нужно. Придържайки вратата, която се отваряше навътре, ме покани да вляза, погледна набързо в двете посоки на коридора и затвори вратата, все така без да отронва и дума. Взря се в мен с присвити очи, сякаш се извиняваше, задето не може да приказва заради злата черна пантера, заспала отстрани. Не че отстрани имаше заспала черна пантера: младежът просто се държеше така, все едно имаше.

Озовах се в чакалня с удобно на вид кожено канапе, старовремска дървена закачалка и лампион. Отсреща имаше врата, която очевидно водеше към съседно помещение. До вратата — дръпнато леко напред обикновено дъбово бюро с голям компютър отгоре. И масичка до канапето, толкова малка, че на нея вероятно би се побрал само телефон. Подът беше застлан с хубав светлозелен килим. От скритите колони се лееха тихо звуците на струнен квартет на Хайдн. По стените имаше няколко красиви гравюри с цветя и птици. От пръв поглед личеше, че тук се поддържа чистота и безупречен ред. По рафтове на стената имаше мостри на платове и модни журнали. Обзавеждането не беше нито прекалено ярко, нито ново и излъчваше успокоителната топлина на старото и познатото.

Младежът ме покани да се настаня на канапето, после заобиколи бюрото и седна с лице към мен. Разпери длани, за да ми покаже да почакам. Вместо да рече: „Извинявайте, че се налага да чакате“, се усмихна едва доловимо и вместо да обясни: „Няма да е дълго“, вдигна един пръст. Явно умееше да се изразява без думи. Кимнах, за да покажа, че съм разбрал. Струваше ми се неуместно и просташко да говоря в негово присъствие.

Той вдигна внимателно книгата, оставена до компютъра, сякаш беше нещо чупливо, и я отвори на отбелязано докъдето е стигнал място. Беше дебел черен том без обложка и нямаше как да разбера заглавието. Вглъби се изцяло в нея и като че забрави за присъствието ми. И на мен ми се искаше да почета, колкото да минава времето, ала нямаше какво. Кръстосах крака, облегнах се на канапето и заслушах Хайдн (може и да не беше Хайдн, не бих се заклел). Музиката беше доста приятна, макар и да създаваше впечатлението, че както се лее, така се и стопява веднага във въздуха. Освен компютъра върху писалището на младежа имаше обикновен черен телефон, поставка за моливи и календар.

Аз бях облечен точно както предния ден: яке, суичър, дънки и маратонки. Преди да изляза от нас, бях намъкнал каквото ми се изпречи пред очите. Маратонките ми изглеждаха особено мръсни и износени в тази безупречно подредена стая, в присъствието на този безупречно облечен красив младеж. Всъщност не, наистина си бяха мръсни и износени, съвсем протрити, цветът им неопределено сив и тук-там прокъсани. Бяха видели какво ли не, от една година ги носех всеки ден, бях се прекатервал с тях безброй пъти по зида отзад, бях настъпвал по уличката кучешки изпражнения, бях слизал в кладенеца. Нищо чудно, че бяха мръсни и износени. Откакто бях напуснал работа, нито веднъж не ми беше хрумвало да се замислям какво обувам. Сега, докато ги изучавах толкова внимателно, усетих с нова сила колко съм сам, колко далеч ме е изоставил светът. Казах си, че е крайно време да си купя нещо ново. Тези си бяха направо ужасни.

Хайдн свърши някак вяло и неблагозвучно. Подир малка пауза започна нещо за клавесин на Бах (впрочем и този път не бих се заклел, че е точно Бах). Метнах крак връз крак, после в обратно положение. Телефонът иззвъня. Младежът си отбеляза с листче докъде в книгата е стигнал, отмести я встрани и вдигна слушалката. Долепи я до ухото си и кимна леко. Насочи поглед към календара върху писалището и отбеляза с молив нещо. После доближи слушалката до плота и почука два пъти с кокалчетата на пръстите си, сякаш потропваше на врата. След това затвори. Това продължи двайсетина секунди, през които той не каза нито дума. Всъщност през времето, откакто ме бе въвел вътре, не беше проронил нито звук. Да не беше ням? Във всеки случай чуваше, щом вдигна телефона и бе изслушал какво му се казва.

Известно време младежът седя и гледа замислено апарата. После стана безшумно, заобиколи бюрото, тръгна право към канапето и седна до мен. Отпусна със съвършена симетрия ръцете върху коленете си. Бяха тънки и красиви, както и би трябвало при такова красиво лице. По кокалчетата и ставите все пак имаше няколко гънчици, просто не съществува такова нещо като пръсти без гънки, все им трябват няколко, за да се движат и да се сгъват. Но пръстите на младежа нямаха много гънки — само минимално необходимите. Погледнах крадешком към ръцете му. Помислих си, че той вероятно е син на жената. Пръстите му приличаха на нейните. След като тази мисъл ми влезе в главата, започнах да забелязвам и други прилики: малкия, по-скоро остър нос, кристалната яснота на очите. Той пак се усмихна, усмивката му се появяваше и изчезваше естествено, както вълни заливат пещера на брега и после се оттеглят. След малко младежът се изправи внезапно, както внезапно бе седнал до мен, и изрече беззвучно с устни: „Насам, ако обичате.“ Станах и го последвах. Той отвори вътрешната врата.

Влязохме в тясна кухня с мивка и през нея в друга стая, почти същата като чакалнята, където бях седял, само по-малка. И тук имаше доста старо кожено канапе и подобен прозорец. И килимът беше същият на цвят. В средата имаше голяма работна маса с ножици, кутии с карфици и игли, креда и подредени на купчинки журнали. Видях и два шивашки манекена. Прозорците бяха не само с щори, но и с тънки пердета и завеси, дантелени и от плат, и двете спуснати. Лампата на тавана не светеше и в помещението беше сумрачно, както на здрачаване в облачен ден. Едната крушка на лампиона до канапето не светеше. Върху масичката имаше стъклена ваза с цъфнали гладиоли. Цветята бяха свежи, сякаш откъснати преди броени мигове, водата във вазата беше бистра. В тази стая не свиреше музика, по стените нямаше картини и часовници.

Младежът отново ми направи знак, този път да седна на канапето. След като се настаних удобно според напътствията му, той извади от джоба на панталона си нещо като очила за плуване и опъна ластика пред очите ми. Наистина си бяха най-обикновени плувни очила, направени от гума и пластмаса, почти същите, с каквито плувах в басейна до нас. Нямах никакво понятие защо младежът ми ги показва.

„Не се плашете“, каза ми той. Всъщност не ми „каза“ нищо. Просто го изрече с устни и размърда съвсем леко пръсти. Въпреки това го разбрах. Кимнах.

„Сложете ги, ако обичате. Не ги сваляйте. Ще го направя аз. Не бива и да ги местите. Разбрахте ли?“

Аз кимнах отново.

„Няма да ви стане нищо. Всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте.“

Кимнах.

Младежът заобиколи зад канапето и ми сложи очилата. Опъна ластика отзад и намести стъклата, така че дунапреновите подплънки да прилепнат добре около очите ми. Тези очила се различаваха от очилата, които обикновено носех, по едно — през тях не виждах нищо. Прозрачната пластмаса беше покрита с някакъв плътен слой. Заобикаляше ме пълен — и изкуствен — мрак. Не виждах нищо. Нямах представа дали лампионът свети. Имах измамното чувство, че самият аз съм покрит с някакъв плътен слой.

Младежът ме хвана леко за раменете, сякаш за да ме насърчи. Пръстите му бяха тънки и дълги, но в никакъв случай крехки. Имаха налагащите се движения на пръстите на пианист по клавишите и аз усетих как през тях струи нещо като добра воля, или ако не точно добра воля, то много близко до нея. „Всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте“, казваха ми те. Аз кимнах. После младежът излезе от стаята. Чух в мрака как стъпките му се отдалечават, а сетне звука на врата, която се отваря и се затваря.

* * *

След като младежът излезе от стаята, продължих още известно време да седя в същото положение. Мракът, в който бях обгърнат, беше някак особен. Понеже не виждах нищо, ми се стори, че е същият като в кладенеца, същевременно обаче в него имаше нещо, което го правеше съвсем различен. Мракът тук не беше с посока и дълбочина, тежест и осезаемост. Приличаше не толкова на мрак, колкото на небитие. Бях заслепен само временно, по изкуствен начин. Усетих как мускулите ми се сковават, а устата и гърлото ми пресъхват. Какво ли щеше да стане с мен? После обаче си спомних как младежът ме докосна с пръсти. „Не се притеснявайте“, ми бяха казали те. Не знам защо, но чувствах, че мога да вярвам на неговите „думи“.

В стаята беше много тихо, когато затаих дъх, ми се стори, че светът е застинал и предстои да бъде погълнат от вода, за да се потопи във вечни дълбини. Но не, светът очевидно се движеше. След малко някаква жена отвори вратата и влезе тихо в стаята.

Разбрах, че е жена, от нежното ухание на парфюма й. Не беше аромат, който ще си сложи мъж. Парфюмът, изглежда, беше от скъпите. Опитах се да го разпозная, но не успях. Внезапно лишен от зрение, установих, че и обонянието ми изневерява. Но все пак бях сигурен, че този парфюм не е като парфюма на жената, която ми каза да дойда тук. Чух тихото шумолене на дрехите й, докато тя прекосяваше стаята и сядаше внимателно до мен, отдясно. От лекотата, с която се настани, разбрах, че е дребна.

След като седна, жената се вторачи право в мен. Усетих как впива очи в лицето ми. Дадох си сметка, че дори и да не виждаш, усещаш, ако някой те гледа. Без да се помръдва, жената ме наблюдава много дълго. Долавях бавното й, тихо дишане, но не чувах и звук. Продължих да седя в същото положение, извърнат право напред. Белегът върху лицето ми пареше леко. На цвят сигурно бе станал по-ярък. Жената го докосна с върховете на пръстите си, сякаш ги допираше до нещо ценно и крехко. После започна да го милва.

Не знаех какво да направя, нито какво се очаква да правя. Усещах се много далеч от действителността. Чувствах се странно откъснат от нея, сякаш се опитвах да скоча от един движещ се автомобил върху друг, който върви с различна скорост. Съществувах в празното пространство между двата автомобила, безлюдна къща. Сега бях празна къща, точно както навремето къщата на Мияваки. Тази жена беше дошла в празната къща и по неизвестна причина прокарваше ръце по стените и колоните. Каквато и да беше причината, дори и да бях празна къща (а аз бях точно това и нищо повече), не можех да направя нищо (изпитвах потребност да не правя нищо). След като ми хрумна тази мисъл, успях да се поотпусна.

Непознатата мълчеше. Ако не се брои шумоленето на дрехите й, стаята бе потънала в тишина. Жената плъзгаше върховете на пръстите си по кожата ми, сякаш се опитваше да разчете ситен таен надпис, издълбан там преди векове.

После тя свали пръсти от белега. Стана, заобиколи канапето, застана зад мен и го докосна с език. Точно както Мая Казахара в градината миналото лято, тя взе да ближе белега. Но го правеше по-зряло от Мая Казахара. Езикът й се движеше и плъзгаше с далеч по-голяма обиграност. Променяше натиска, ъгъла и силата, всмукваше, възпламеняваше белега ми. Усетих под кръста топло влажно туптене. Не исках да се възбуждам. Само това оставаше. Но не можех да се спра.

Пробвах да насложа върху образа на празната къща своя. Представих си, че съм колона, стена, таван, под, покрив, прозорец, врата, камък. Струваше ми се естествено.

Затварям очи и се отделям от плътта си с мръсните маратонки, странните плувни очила, нелепата ерекция. Не е толкова трудно да се отделя от плътта. Така ще се почувствам далеч по-добре, ще се отърва от неудобството, което изпитвам. Аз съм буренясала градина, каменна птица без полет, пресъхнал кладенец. Знам, вътре в празната къща, която съм аз, има жена. Не я виждам, но това вече не ме притеснява. Ако тя търси вътре нещо, защо да не й го дам!

* * *

Времето тече все по-неясно. Вече не знам в кое от всички времена, до които имам тук достъп, пребивавам. Съзнанието ми малко по малко се връща, а жената като че ли се отдалечава. Излиза от стаята точно толкова тихо, както бе влязла. Шумолене на дрехи. Изчезващ аромат на парфюм. Звукът на врата, която се отваря и после се затваря. Част от съзнанието ми е още там като празна къща. Същевременно тук, на канапето, като самия себе си. Мисля си, какво да правя сега? Не мога да реша кое аз е истинско. Лека-полека думата „тук“ като че се цепи на две вътре в мен. Аз съм тук, но съм и тук. Двете ми се струват еднакво истински. Както седя на канапето, се потапям в това странно раздвоение.

* * *

След малко вратата се отвори и някой влезе в стаята. От стъпките разбрах, че е младежът. Той застана зад мен и свали плувните очила. В стаята беше тъмно, светеше само едната крушка на лампиона. Разтърках леко очи, за да свикнат с истинския свят. Сега младежът беше със сако, тъмносиво със зеленикав оттенък, то пасваше много добре на цвета на вратовръзката. С мила усмивка младежът ме хвана за ръката, помогна ми да стана и ме отведе при вратата в дъното на стаята. Отвори я, зад нея имаше баня. Вътре имаше тоалетна, а зад тоалетната — душ. Капакът на тоалетната беше свален и младежът ме накара да седна, после пусна душа. Изчака да потече топла вода, сетне ми показа с ръка да се изкъпя. Махна опаковката на нов сапун и ми го връчи. Излезе от банята и затвори вратата. Защо трябваше да се къпя тук? Не разбирах.

Но докато се събличах, най-после разбрах. Бях свършил в бельото си. Застанах под топлия душ и се насапунисах с новия зелен сапун. Изплакнах спермата, полепнала по срамните ми косми. Излязох изпод душа и се подсуших с голяма хавлиена кърпа. До кърпата намерих боксерки „Калвин Клайн“ и бяла тениска, и двете още в найлоновите пликове — бяха моят размер. Може би онези там бяха искали да свърша в бельото си. Гледах се известно време в огледалото, но главата ми отказваше да работи както трябва. Хвърлих в кошчето за отпадъци изцапаното бельо и облякох чистите нови боксерки, чистата бяла нова тениска. После си нахлузих дънките и суичъра. Обух си чорапите и мръсните маратонки, накрая си сложих и якето. След това излязох от банята.

* * *

Младежът ме чакаше отвън и ме отведе в чакалнята.

Помещението си беше същото. На бюрото имаше отворена книга, до нея беше компютърът. От колоните се лееше анонимна класическа музика. Младежът ми показа да седна на канапето и ми донесе чаша студена минерална вода. Изпих половината.

— Май съм уморен — казах.

Гласът не прозвуча като моя. А и не бях смятал да казвам такова нещо. Думите дойдоха отникъде, без връзка с волята ми. Но гласът все пак си беше моят.

Младежът кимна. Извади от вътрешния джоб на сакото си бял плик и го пъхна във вътрешния джоб на якето ми. После кимна още веднъж. Погледнах навън. Небето беше тъмно, улиците бяха озарени от неоновите реклами, от светещите прозорци на административните сгради, от уличните лампи и фаровете. Мисълта да остана още в тази стая ставаше все по-непоносима. Без да казвам и дума, станах, прекосих помещението, отворих вратата и излязох. Младежът ме гледаше от мястото до бюрото, където беше застанал, но продължи да си мълчи и не се опита да ме спре.

* * *

Станцията на метрото „Акасака“ гъмжеше от хора, прибиращи се от работа. Не ми се влизаше в спарения въздух вътре, затова реших да походя пеша. Минах покрай двореца за чуждестранни високопоставени гости и стигнах до метростанция „Йоцюя“. После тръгнах по булевард Шинджуку и влязох в малко, почти празно заведение, за да изпия чаша наливна бира. От първата глътка разбрах, че съм огладнял, затова си поръчах и нещо за ядене. Погледнах си часовника и видях, че вече наближава седем. Но всъщност времето не ме вълнуваше особено.

Забелязах, че във вътрешния джоб на якето ми има нещо. Съвсем бях забравил за плика, който, преди да си тръгна, младежът ми беше дал. Беше съвсем обикновен бял плик, но докато го държах, ми направи впечатление, че е много по-тежък, отколкото изглежда. И не само по-тежък — тежината му беше някак странна, сякаш вътре нещо бе затаило дъх. След миг на нерешителност го разкъсах, нещо, което рано или късно трябваше да направя. Вътре имаше пачка банкноти от по десет хиляди йени. Съвсем нови, без гънка по тях. Не изглеждаха истински, толкова нови бяха, макар и да не виждах защо да не са нови. Банкнотите бяха общо двайсет на брой. Преброих ги отново — да съм сигурен. Да, нямаше съмнение: двайсет банкноти. Двеста хиляди йени.

Върнах парите в плика, а плика — в джоба си. После вдигнах от масата вилицата и я загледах ей така, без причина. Първото, което ми хрумна, бе, че с парите ще си купя нов чифт обувки. Точно от това имах най-голяма нужда. Платих и се върнах на булевард Шинджуку, където имаше голям магазин за обувки. Избрах съвсем обикновени сини маратонки и казах на продавача размера, който нося, без да проверявам цената. Обясних, че ако ми станат, ще се прибера с тях. Продавачът (който вероятно беше и собственик на магазина) наниза на маратонките бели връзки и попита:

— Какво да направя със старите?

Казах му да ги хвърли, после обаче размислих и отвърнах, че ще си ги занеса вкъщи.

Човекът ме озари с мила усмивка:

— Старите обувки винаги могат да влязат в употреба, дори и да са поизносени — рече той, сякаш намекваше, че през цялото време гледа все такива разкъсани маратонки. После ги прибра в кутията от новите маратонки, а нея сложи в найлонова торбичка. Полегнали в новата си кутия, старите маратонки приличаха на трупчетата на малки животни. Платих с една от новите банкноти от десет хиляди йени в плика и ми върнаха ресто няколко не толкова нови банкноти от по хиляда йени. Понесъл плика със старите маратонки, се качих на метрото и поех към къщи. Слях се с хората, които се прибираха от работа, държах се за ръкохватката и си мислех за новите си неща: новите боксерки, тениска и маратонки.

* * *

След като се прибрах, седнах както обикновено на масата в кухнята, отворих си бира и си пуснах музика по радиото. Тогава ми хрумна, че ми се иска да поговоря с някого: за времето, за глупостта на политиците, но не се сещах за никого, за един-единствен човек, с когото да си поприказвам. Нямах си дори котарак.

* * *

На другата сутрин, докато се бръснех, както винаги се взрях в белега на лицето си. Не забелязах някаква промяна. Седнах на верандата и за пръв път от доста време цял ден гледах градината отзад. Беше хубава сутрин, хубав следобед. Листата на дърветата шумоляха от ветреца на ранната пролет.

Извадих от джоба на якето плика с деветнайсетте банкноти по десет хиляди йени и го сложих в чекмеджето. И този път пликът ми се стори странно тежък. Тази тежест като че ли съдържаше някакъв смисъл, аз обаче не го разбирах. Изведнъж осъзнах, че ми напомня нещо. Онова, което бях направил, ми напомняше нещо. Загледах се в плика в чекмеджето и се помъчих да се сетя, но не успях.

Затворих чекмеджето, отидох в кухнята, направих си чай и точно стоях при мивката и го пиех, когато се сетих какво ми напомня онова, което бях направил предния ден. То приличаше удивително на нещата, които Крита Кано бе правила като момиче на повикване. Отиваш на посоченото място, преспиваш с човек, когото не познаваш, и ти плащат. Всъщност не бях спал с жената (бях свършил в гащите), но ако не броим това, останалото си беше същото. Понеже ми трябваше определена сума, бях предоставил тялото си. Продължих да мисля за това, докато пиех чая. Някъде в далечината излая куче. После чух малък витлов самолет. Но не можех да се съсредоточа. Излязох отново на верандата и погледнах окъпаната в следобедно слънце градина. След като ми омръзна, си погледнах дланите. Само като си помислех, че съм станал проститутка! Кой би предположил, че ще продавам тялото си за пари? И че първото, което ще си купя с парите, ще са маратонки!

Искаше ми се да подишам чист въздух, затова реших да напазарувам. Обух новите маратонки и излязох. Имах чувството, че тези нови обувки са ме преобразили, направили са ме нов човек, съвсем различен от онова, което съм бил преди. Улицата и лицата на хората, с които се разминавах, също изглеждаха различно. Купих от кварталния супермаркет зеленчуци, яйца, мляко, риба и кафе на зърна и платих с банкнотите, които предишната вечер бях получил като ресто в магазина за обувки. Идеше ми да кажа на кръглоликата застаряваща касиерка, че предния ден съм изкарал парите, като съм продал тялото си. Спечелил съм двеста хиляди йени. Двеста хиляди йени! Преди, докато работех в юридическата кантора, трябваше да се скъсам от работа и всеки ден да оставам след работно време, за да изкарам някакви си мижави сто и петдесет хиляди. Ето какво ми идеше да кажа на касиерката. Но не й казах, разбира се, нищо. Връчих й парите и си получих хартиения плик с покупките.

Едно беше сигурно: нещата се бяха раздвижили. Помислих си го, докато се прибирах, притиснал плика с покупките. Сега единственото, което трябваше да направя, бе да се закрепя и да не бъда повален. Постигнех ли го, все щях да стигна някъде — в най-лошия случай поне някъде другаде, не където се намирах сега.

* * *

Предчувствието ми се оправда. Когато се прибрах, котаракът излезе да ме посрещне. Веднага след като отворих входната врата, той измяука силно, сякаш ме е чакал цял ден да се върна, и навирил опашка, дойде при мен. Беше Нобору Ватая, който бе изчезнал преди близо година. Оставих плика с покупките и го гушнах.