Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (32)

3.

Какво се случи през нощта

Късно през нощта момчето чу острия звук. Събуди се, запали лампиона, после седна в леглото и огледа стаята. Часовникът на стената показваше два без малко. Момчето не си представяше какво може да става в такъв късен час по света.

После звукът се чу отново — иззад прозореца, хлапакът беше сигурен. Все едно някой навиваше пружина. Кой ли можеше в такъв късен час да навива пружина? Всъщност не, я чакай: никой не навиваше пружина, само впечатлението беше такова. Това бе писък на птица. Момчето придърпа до прозореца стол и се качи на него. Дръпна пердетата и открехна прозореца. Насред небето висеше голяма бяла луна, пълната месечина на късната есен, озарила двора долу със светлина. През нощта дърветата навън се сториха на момчето много по-различни, отколкото през деня. От обичайната им дружелюбност нямаше и следа. Зеленият дъб, който потреперваше от поривистия вятър, изглеждаше едва ли не подразнен от неприятния чегъртащ звук. Камъните в градината като че бяха по-бели и по-гладки от друг път — гледаха нагоре към небето бездушно като лица на мъртъвци.

Писъкът на птицата май се носеше откъм бора. Момчето надникна през прозореца и погледна нагоре, но от този нисък ъгъл птицата не се виждаше зад дебелите тежки клони. Малчуганът просто искаше да види как изглежда тя. Искаше да запомни цвета и формата й, та утре да я намери в илюстрованата енциклопедия. Сега вече съвсем се беше разсънил, толкова любознателен беше. Най-голямата радост за него беше да намира в енциклопедията птици, риби и най-различни животни. Тежките обемисти томове заемаха цяла лавица в стаята му. Той още не беше тръгнал на училище, а знаеше да чете.

След като няколко пъти поред нави пружината, птицата млъкна. Момчето се почуди дали я е чул и някой друг. Например баща му и майка му. Баба му. Ако не я бяха чули, на сутринта щеше да им разкаже всичко: нощес в два часа след полунощ на бора е имало птица, която е пищяла така, сякаш навива пружина. Де да можеше да я зърне! Тогава щеше да каже на всички и името й.

Но птицата не се обади повече. Млъкна като онемяла горе в клоните на бора, окъпани в лунна светлина. Момчето потрепери и затвори прозореца. Знаеше, че тази птица е различна, не е някое врабче или гълъб, които без колебание се показват на хората. Беше чело в енциклопедията, че повечето нощни птици са хитри и предпазливи. Птицата вероятно знаеше, че малчуганът дебне да я види. Докато той я чакаше, тя нямаше да се покаже. Хлапакът поразмишлява дали да не отиде до тоалетната. Това означаваше да мине по дългия тъмен коридор. Не, по-добре да си легне. Можеше да потърпи до сутринта.

Угаси лампиона и затвори очи, но мислите за птиците в бора го държаха буден. Отвън се лееше лунна светлина, която сякаш го зовеше. Когато птицата с пружината изпищя още веднъж, момчето скочи от леглото. Този път не запали лампата, само облече набързо върху пижамката една жилетка и се качи на стола при прозореца. Раздалечи съвсем мъничко пердетата и надзърна към бора. Така птицата нямаше да го усети.

* * *

Този път обаче момчето видя очертанията на двама мъже. Затаи дъх. Мъжете бяха приклекнали като две черни сенки при дънера на бора. И двамата бяха в тъмни дрехи. Единият беше гологлав, другият — с нещо като бомбе. Какво ли търсят посред нощ тези чужди мъже в градината ни, почуди се момчето. Защо кучето не ги лае? Дали да не каже веднага на родителите си? Но любопитството го държеше при прозореца. Малчуганът искаше да види какво правят двамата мъже.

После най-неочаквано птицата с пружината изпищя отново. На няколко пъти запрати в нощта провлечения си чегъртащ писък. Но мъжете не й обърнаха внимание. Не се и помръднаха, не погледнаха нагоре. Продължиха да клечат до дънера на дървото, обърнати с лице един към друг. Явно обсъждаха тихо нещо, но клоните затулваха лунната светлина и момчето не виждаше лицата им. След малко двамата се изправиха едновременно. На ръст се различаваха близо с педя. И двамата бяха слаби, високият (с бомбето) беше с дълго палто. Ниският изглеждаше по-спретнат.

Той вдигна глава и се взря в клоните. След малко започна да потупва и да опипва с две ръце дънера, сякаш за да го провери, после най-неочаквано тръгна да се катери без всякакво усилие (или поне така се стори на момчето), сякаш беше от цирка. Малчуганът познаваше дървото като стар приятел. Знаеше, че не е малко постижение да се изкатериш на него. Стволът му беше гладък и хлъзгав, нямаше за какво да се хванеш, докато не се качиш доста нависоко. Но защо ли мъжът се катери посред нощ на бора? Дали иска да хване птицата с пружината?

Високият мъж продължи да стои до дънера и да гледа нагоре. По едно време дребният се скри от поглед. От време на време клоните прошумоляваха, което означаваше, че непознатият явно още се качва по високия бор. Птицата с пружината сигурно щеше да го чуе и да отлети. Мъжът може и да умееше да се карети по дървета, но не бе никак лесно да хване птицата с пружината. Момчето обаче се надяваше да му провърви и да зърне птицата, когато тя политне. Затаи дъх и зачака да чуе звука на криле. Но звукът на криле така и не се чу, нито екна писък.

* * *

Дълго нямаше никакви звуци и движения. Всичко беше окъпано в бялата, сякаш измислена светлина на луната, дворът приличаше на мокро дъно на море, от което водата внезапно е била източена. Без да помръдва, момчето продължаваше да гледа като омагьосано бора и мъжа долу. И да искаше, не можеше да откъсне очи. От дъха му стъклото се беше замъглило. Навън сигурно беше студено. Високият мъж продължаваше да стои с ръце на кръста като истукан, сякаш беше замръзнал. Момчето предположи, че непознатият се притеснява за по-ниския си спътник, че чака той да направи нещо и да слезе от бора. И нищо чудно, че се притесняваше: момчето знаеше, че е по-трудно да слезеш от високото дърво, отколкото да се качиш на него. После обаче високият мъж ненадейно си тръгна и се скри в нощта, сякаш се беше отказал от цялото начинание.

Момчето усети, че са го оставили само. Дребният мъж беше изчезнал сред клоните на бора, а високият беше тръгнал нанякъде. Птицата с пружината продължаваше да мълчи. Малчуганът се запита дали да не събуди баща си. Ала знаеше, че няма да успее да го убеди да му повярва. „Сигурен съм, че това е поредният ти сън“, щеше да отсече баща му. Вярно си беше, момчето често сънуваше и смесваше сънищата с действителността, но нехаеше кой какво ще каже: това тук, птицата с пружината и двамата мъже в черно, си беше истинско. Най-неочаквано те бяха изчезнали, и точка по въпроса. Баща му щеше да му повярва, ако той му обяснеше хубаво какво се е случило.

Точно тогава момчето осъзна: дребният мъж приличаше много на баща му. Вярно, беше по-нисък, но иначе същият като него — телосложението, движенията. Всъщност не, баща му не би успял никога да се покатери така на дърво. Не беше толкова гъвкав и силен. Колкото повече момчето си мислеше за това, толкова повече се объркваше.

Високият мъж се върна при ствола на бора. Държеше нещо — лопата и голяма брезентова торба. Остави торбата на земята и взе да копае в корените. Лопатата хлътваше с остър ясен звук в пръстта. Момчето си помисли, че сега вече ще се събудят всички. Звукът кънтеше толкова силно!

Но не се събуди никой. Мъжът продължи да копае, очевидно не се притесняваше, че ще го чуят. Макар висок и слаб, бе много по-силен, отколкото изглеждаше, ако се съди от начина, по който боравеше с лопатата. Работеше уверено, без излишни движения. След като изкопа дупка с нужните размери, опря лопатата на дървото и погледна надолу. Нито веднъж не извърна очи нагоре, сякаш беше забравил за другия, който се бе качил на бора. Сега очевидно го занимаваше единствено дупката. Това не се хареса на момчето. Лично то би се притеснило за мъжа горе.

От купчинката пръст хлапакът разбра, че дупката, която човекът е изкопал, не е много дълбока, вероятно на момчето щеше да му стигне някъде над колената. Непознатият, изглежда, остана доволен от формата и размера на ямата. Обърна се към торбата и извади внимателно отвътре нещо увито в черен плат. От начина, по който го държеше, се виждаше, че е меко. Може би мъжът се канеше да погребе в дупката някакъв труп. При тази мисъл сърцето на момчето се разтуптя лудешки. Но нещото в плата не бе по-голямо от котка. Ако беше човек, значи бе новородено. Но защо ще закопава такова нещо в моя двор, учуди се малчуганът. Преглътна слюнката, насъбрала се в устата му. Самият той се стресна от силния звук на преглъщането. Ами ако го беше чул и мъжът отвън?

Точно тогава, сякаш пробудена от звука, птицата с пружината изписка и се впусна да навива още по-голяма пружина и от преди: чагъъъъъърт. Чагъъъъърт.

Щом чу писъка й, момчето интуитивно усети, че всеки момент ще се случи нещо много важно. Прехапа устна и неволно се зачеса по ръцете. Знаеше, че не е трябвало да вижда всичко това. Но вече беше твърде късно. Сега то не можеше да откъсне очи от гледката вън. Отвори уста и долепи нос до студеното стъкло на прозореца, запленен от странната сценка в двора. Вече не се и надяваше, че някой от близките му ще стане от сън. „Колкото и силен шум да вдигат онези двамата, никой няма да се събуди. От живите единствен аз ги чувам. Така е от самото начало.“

Високият мъж се наведе и като го държеше изключително внимателно, положи нещото в плата на дъното на дупката. После се изправи в цял ръст и го загледа. От периферията на бомбето момчето не виждаше израза на лицето му, но той явно беше мрачен, дори покрусен. Точно така, това, изглежда е някакъв труп, помисли си малчуганът. След малко мъжът явно взе някакво решение, вдигна лопатата и захвана да пълни дупката. След том отъпка леко с крака пръстта и я заглади отгоре. Опря лопатата о дънера, взе брезентовата торба и се отдалечи с бавна крачка. Не се обърна нито веднъж. Не погледна и нагоре към дървото. А птицата с пружината не изписка.

Момчето се извърна и се взря в часовника на стената. Присви очи и едвам различи, че е два и половина. Още десетина минути наблюдава през леко раздалечените пердета дървото, в случай че нещо там се помръдне, но изведнъж му се доспа много, сякаш го похлупи тежък железен капак. Искаше му се да разбере какво ще стане с ниския мъж горе на бора и с птицата с пружината, но очите му се затваряха. Побърза да съблече жилетката, преди да се е унесъл, пъхна се под завивките и потъна в дълбок сън.