Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (31)

2.
Пробуждане от зимен сън

Още една визитна картичка

Анонимността на парите

Това, че исках земята, нямаше, разбира се, да я направи моя. Сумата, която наистина можех да събера, клонеше към нула. Бяха ми останали малко от парите, които ми беше завещала майка ми, но те скоро щяха да се стопят за всекидневни нужди. Нямах работа, не притежавах нищо, което да предложа като гаранция. По света нямаше банка, която да отпусне заем на човек като мен ей така, за черните му очи. Трябваше да приложа магия, за да си набавя парите. И то бързо.

Една сутрин отидох до станцията на метрото и купих десет лотарийни билета с поредни номера. С кабарчета ги забодох на стената в кухнята и ги гледах всеки ден. Понякога седях по цял час на стола, вторачен в билетите, сякаш очаквах върху тях да се появи таен код, който мога да видя единствен аз. След като прекарах няколко дни така, внезапно ми хрумна: никога няма да спечеля от лотарията.

Не след дълго вече го знаех със сигурност. Нещата в никакъв случай нямаше да се решат толкова лесно — като си купя няколко лотарийни билета и чакам да излезе тиражът. Трябваше да намеря парите със собствени усилия. Свалих билетите и ги хвърлих. После застанах пред огледалото в банята и се взрях в дълбините му. Все трябва да има начин, казах на самия себе си в огледалото, но отговор, разбира се, не последва.

* * *

Уморен от постоянното пребиваване в къщата насаме с мислите си, започнах да се разхождам из квартала. Три-четири дни продължих тези безцелни разходки и когато се уморих и от квартала, взех метрото до Шинджуку. Усетих подтика да отида в центъра на града, докато минавах покрай станцията на метрото. Казах си, че понякога е по-ползотворно да обмисляш нещата в различна обстановка. Спомних си освен това, че много отдавна не съм се качвал на метрото. Докато пусках парите в автомата за билета, всъщност изпитвах притеснението, което ни обзема винаги когато правим нещо непознато. Кога за последно съм вървял по улиците на града? Вероятно преди цели шест месеца, в деня, когато проследих мъжа с калъфа за китара от западния вход на гара Шинджуку.

Навалицата в метрото ми подейства потискащо. Останах без дъх при вида на потока от хора, чак сърцето ми започна да бие леко ускорено — сега дори не бе най-натовареният час! В началото едвам се провирах през блъсканицата. Това тук бе не толкова тълпа, колкото разбушувал се бързей, потоп, който отнася къщите. Повървях само няколко минути и усетих потребност да успокоя нервите си. Влязох в едно кафене на булеварда и седнах до голямата витрина. Беше още преди обяд и заведението не беше пълно. Поръчах си чаша какао и разсеяно загледах минувачите отвън.

Не можех да кажа колко време е минало. Може би петнайсет, може би двайсет минути, когато се усетих, че следя с поглед всеки лъскав мерцедес, ягуар и порше, пъплещи по задръстения булевард. В слънчевата свежа утрин след дъждовната нощ автомобилите лъщяха почти болезнено ярко като своеобразни символи. По тях нямаше и прашинка „Тези типове имат пари.“ Никога дотогава не си бях помислял подобно нещо. Погледнах отражението си в стъклото и поклатих глава. За пръв път в живота си ужасно се нуждаех от пари.

Когато обедната тълпа започна да изпълва кафенето, реших да се поразходя. Нямах някаква цел, исках просто да повървя из града, който не бях виждал от толкова време. Минавах по улиците с едничката мисъл да не се блъсна в хората, които се задаваха срещу мен. Завивах наляво или надясно или продължавах право напред в зависимост от светофарите и какво ми е хрумнало в момента. С ръце в джобовете бях насочил цялото си внимание към физическото действие вървене — от булевардите с техните големи магазини и витрини към тесните пресечки с кичозните реклами на секс магазините и оживените улици с киносалони, притихналите храмове шинто и обратно към булевардите. Следобедът беше топъл и хората масово бяха наизлезли без връхни дрехи. От време на време подухваше вятър, който — за пръв път от много време насам — беше приятен. Неусетно се озовах в позната обстановка. Погледнах плочника под краката си, малката скулптура наблизо, стъкления небостъргач, който се извисяваше над мен. Стоях насред площадчето пред небостъргача, същото, където миналото лято бях идвал, за да гледам лицата на минувачите, както ме бе посъветвал вуйчо. Бях го правил в продължение на единайсет дни и накрая бях проследил онзи чудак с калъфа за китара до входа на странния жилищен блок, където той ме нападна с бухалката. Докато се бях разхождал безцелно из Шиджуку, неусетно бях излязъл на съвсем същото място.

Както и преди, си купих от „Дънкин Донътс“ поничка и кафе и ги занесох при пейката на малкия площад. Седнах и започнах да гледам лицата на хората, които минаваха покрай мен — така се успокоявах все повече и настроението ми ставаше все по-ведро. По причина, която не можех да си изясня, се чувствах добре, сякаш бях намерил уютна ниша в стената, където хората не забелязваха, че ги наблюдавам. От доста време не бях виждал така ясно лицата им. И не само лицата. Дадох си сметка, че от половин година не съм гледал — истински — нищо. Както седях на пейката, изправих гръб и се наместих, за да виждам по-добре. Гледах хората, гледах сградите, които се извисяваха над мен, гледах пролетното небе, което се беше разчистило от облаците, гледах пъстрите билбордове, вдигнах един вестник, който беше паднал наблизо, и погледнах и него. С настъпването на вечерта цветовете наоколо сякаш започнаха да се завръщат.

* * *

На другата сутрин отново се качих на метрото за Шинджуку. Седнах на същата пейка и загледах лицата на минувачите. И този път си взех за обяд поничка и кафе. Качих се на метрото, за да се прибера малко преди най-натоварения час. Направих си вечеря, изпих една бира и послушах музика по радиото. На следващия ден сторих съвсем същото. И този ден не се случи нищо. Не направих никакви открития, не реших никакви главоблъсканици, не отговорих на никакви въпроси. Но имах смътното чувство, че постепенно се доближавам до нещо. Всеки път, когато се поглеждах в огледалото над мивката, виждах това движение, тази все по-голяма близост. Белегът беше по-ярък от преди, по-топъл от преди. Белегът ми е жив, рекох си аз. Точно като мен.

Както и през лятото, повтарях едно и също всеки ден: малко след десет се качвах на метрото за центъра, сядах на пейката пред небостъргача и без да мисля за нищо, гледах хората, които по цял ден сновяха напред-назад. От време на време истинските звуци наоколо ставаха някак далечни и заглъхваха. В такива мигове чувах само тихия дълбок шум на течаща вода. Сещах се за Малта Кано. Тя беше споменала за звука на водата, който чуваме. Водата беше нейният лайтмотив. Но все не можех да си спомня какво точно бе казала тя за звука на водата. Не можех да си спомня и лицето й. Единственото, което изникваше в съзнанието ми, беше червеният цвят на мушамената й шапка. Защо ли непрекъснато ходеше с тази червена мушамена шапка?

После обаче звуците се завръщаха постепенно и отново насочвах поглед към лицата на хората.

* * *

Следобед на осмия ден, откакто бях започнал да ходя в центъра на града, ме заговори някаква жена. Точно тогава гледах в друга посока, както държах празната чаша от кафето.

— Извинете — рече непознатата.

Обърнах се и вдигнах очи към лицето на жената, застанала пред мен. Беше същата жена на средна възраст, която миналото лято бях срещнал тук — единственият човек, заговорил ме, докато бях седял на площада. И през ум не ми беше минавало, че ще се видим отново, но когато тя ме заприказва, това ми се стори естествен завършек на мощен поток.

Както и предишния път, беше облечена изключително добре и като качество на дрехите, и като стил, с който ги беше съчетала. Беше с тъмни очила с рогови рамки, носеше сивосинкаво сако с подплънки на раменете и червена пола от каша. Блузата й беше копринена, а върху яката на сакото проблясваше златна брошка с красива форма. Червените й обувки на висок ток бяха с изчистен дизайн, но с парите, които струваха, вероятно щях да изкарам няколко месеца. Аз както винаги бях размъкнат: якето, което бях купил в първи курс в колежа, сив суичър, износени дънки и някога бели маратонки, които сега бяха с трудно определим цвят.

Въпреки контраста жената седна до мен, кръстоса крака и без да казва и дума, извади от дамската си чанта кутия „Вирджиния слимс“. Както миналото лято, отново почерпи и мен, но аз отказах. Тя захапа цигарата и я запали с дълга тънка златна запалка с размерите на гумичка. После махна слънчевите очила, сложи ги в джоба на сакото си и се взря в очите ми така, сякаш търсеше монета, която е изтървала в плитко езерце. И аз на свой ред се взрях в нейните очи. Бяха странни, много дълбоки, но безизразни.

Тя ги присви леко и каза:

— Така. Завърнали сте се.

Аз кимнах.

Загледах как димът се вдига от върха на тънката цигара и вятърът го отнася. Жената се извърна, сякаш да се увери, че очите й виждат съвсем същото, каквото виждам и аз от пейката. Ала онова, което съзря, явно не привлече вниманието й. Тя пак насочи поглед към мен. Дълго проучва белега, сетне очите, носа, устата ми и отново белега. Имах чувството, че всъщност иска да ме огледа като куче на изложба: да повдигне устната ми, за да види зъбите, да провери ушите и всичко останало, което се прави по такива изложения.

— Сега вече май се нуждая от пари — подхванах аз.

Известно време жената мълча.

— Колко?

— Осемдесет милиона йени ще ме оправят.

Непознатата откъсна очи от мен и се взря в небето, сякаш пресмяташе: я да видим сега, ако взема малко оттам и прехвърля толкова и толкова оттук… През това време аз проучвах грима й: бледи сенки за очи като неясна мисъл, нежна извивка на миглите — сякаш някакъв знак.

— Сумата не е малка — отбеляза жената и леко изкриви устни.

— Лично аз бих казал, че е огромна.

Непознатата беше изпушила само една трета от цигарата, но я пусна на земята и я смачка внимателно с подметката на обувката с висок ток. После извади от тясната си дамска чанта кожен класьор с визитни картички и пъхна една в ръката ми.

— Утре следобед точно в четири елате на този адрес — каза тя.

На картичката беше написан само адресът — административна сграда в скъпия квартал Акасака. Име нямаше. Обърнах я, за да проверя отзад, но и там нямаше нищо. Доближих картичката до носа си, ала не долових миризма. Беше най-обикновена, от бяла хартия.

— Няма ли име? — попитах аз.

Жената се усмихна за пръв път и поклати леко глава.

— Останах с впечатлението, че се нуждаете от пари. Парите имат ли име?

И аз поклатих като нея глава. Парите, разбира се, нямаха име. Ако имаха, вече нямаше да са пари. Смисълът им е именно в тяхната тъмна анонимност, в шеметната им взаимозаменяемост.

Жената стана от пейката.

— И така, можете ли да дойдете в четири часа?

— И ако дойда, ще ми връчите парите ли?

— Не знам — отвърна непознатата с усмивка в ъгълчетата на очите като вихър, повял над пясъка.

Още веднъж огледа наоколо, после оправи с небрежно движение полата си.

Закрачи бързо и изчезна в потока от хора. Аз продължих да гледам цигарата, която жената беше смачкала, и червилото, обагрило филтъра. Яркочервеното ми напомни за мушамената шапка на Малта Кано.

Ако имаше нещо, което да е в моя полза, то беше, че нямах какво да губя. Може би.