Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (30)

1.

Птицата с пружината през зимата

Между края на това странно лято и наближаването на зимата в живота ми не настъпи промяна. Дните започваха без произшествия и завършваха по същия начин. Ако не броим времето, почти не се различаваха. Стремях се да насочвам вниманието си към реалното и полезното. Почти всеки ден ходех да плувам дълго в басейна, разхождах се, хранех се по три пъти на ден.

Но от време на време ме пронизваше самота. Дори водата, която пиех, дори въздухът, който дишах, ми се струваха дълги остри игли. Страниците на книгата в ръцете ми понякога проблясваха застрашително като остриета. В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.

* * *

И все пак имаше хора, които не ме оставяха сам — роднините на Кумико. Те ми пращаха писма. Настояваха, че Кумико нямало вече да ми е жена, затова да съм се съгласял незабавно на развод. Така ще се уредят всички проблеми. С първите няколко писма се опитаха да ми окажат натиск — съвсем делово. След като не отговорих, прибягнаха до заплахи, а накрая го удариха на молби. Всички сме искали едно и също.

Бащата на Кумико ме потърси по телефона.

— Не съм казвал, че съм категорично против развод — обясних аз. — Но първо държа да се видя с Кумико и да поговоря насаме с нея. Ако ме убеди, че наистина го иска, ще й дам развод. Това е единственият начин да се съглася.

Извърнах се към прозореца в кухнята и погледнах тъмното дъждовно небе, разпростряло се в далечината. Над мокрия черен свят валеше вече четвърти ден без прекъсване.

— Преди да решим да се оженим, ние с Кумико обсъждахме заедно всичко и ако наистина ще слагаме край на брака си, искам да го направим пак по този начин.

С баща й продължихме да изтъкваме той своите, аз своите доводи и не стигнахме доникъде — най-малкото до нищо ползотворно.

* * *

Някои въпроси си оставаха без отговор. Дали Кумико наистина искаше да се разведе? И дали именно тя е помолила родителите си да ме убедят? „Кумико каза, че не иска да те вижда“, обясни баща й точно както навремето и брат й Нобору Ватая. Това вероятно не бе пълна лъжа. Майката и бащата на Кумико не бяха от хората, които се свенят да тълкуват нещата, както им отърва, но поне доколкото знаех аз, не биха и скалъпили съвсем откровена лъжа. За добро или за лошо бяха реалисти. Ако баща й казваше истината, дали сега не я криеха някъде от мен?

Беше ми невъзможно да повярвам. Любовта не беше сред чувствата, които Кумико е изпитвала още от малка към родителите и брат си. Години наред се беше борила да е независима от тях. Допусках като възможно да е решила да ме изостави, защото си е намерила любовник. Дори и да не приемах докрай обяснението й в писмото, знаех, че това не е изключено. Обаче не можех да приема, че от мен е отишла право при родителите си или на място, което те са й подготвили, и че сега общува с мен чрез тях.

Колкото повече мислех за това, толкова по-малко разбирах. Не бе изключено тя да изживява емоционален срив и да не се владее. Но беше възможно и да я държат пряко волята й. Дни наред редях и пренареждах различните факти, думи и спомени, докато накрая се видях принуден да се откажа да мисля. Догадките не се увенчаваха с нищо.

* * *

Есента отминаваше, във въздуха се долавяше дъхът на зимата. Както винаги по това време на годината събрах с греблото мъртвите листа в градината и ги натъпках в найлонови чували. Сложих стълба и почистих и улуците от насъбрала се в тях шума. В малката градина на къщата, където живеех, нямаше дървета, но вятърът довяваше от кичестите широколистни дървета от двете страни огромни количества листа. Обичах да го правя. Времето минаваше по-бързо, докато гледах как спаружените листа се носят надолу в следобедното слънце. Съседите отдясно имаха огромно дърво, окичено с червени плодчета. По него кацаха цели ята птици, които сякаш се надвикваха. Бяха пъстри и надаваха отсечени остри писъци, които пронизваха въздуха.

Запитах се как ли най-добре да прибера летните дрехи на Кумико. Можех да изпълня съвета от писмото й и да ги изхвърля. Но си спомних колко грижовно се бе отнасяла към всяка дреха. А и имах къде да ги държа. Реших засега да не ги пипам.

Ала всеки път, когато отворех гардероба, се натъквах на отсъствието на Кумико. Дрехите, окачени в него, бяха обвивки на нещо, което бе съществувало преди. Знаех как Кумико е изглеждала в тези дрехи, а с някои бяха свързани и спомени. Понякога се хващах, че седя на края на леглото и гледам вторачено нейните рокли, блузи и поли. Нямах представа колко съм седял така. Можеше да е и десет минути, и цял час.

Случваше се да седя, да гледам някоя рокля и да си представям как някакъв мъж, когото не познавам, помага на Кумико да я съблече. Ръцете му смъкват роклята, после й свалят бельото. Милват Кумико по гърдите, разтварят бедрата й. Виждах тези гърди и бедра в цялата им нежна белота, виждах и ръцете на другия мъж, които ги докосваха. Не исках да мисля за такива неща, ала нямах избор. Те вероятно се бяха случвали наистина. Трябваше да свикна с тези картини. Не можех просто да затварям очи за действителността.

От време на време се сещах за нощта, когато спах с Крита Кано, ала споменът за нея бе тайнствено мъгляв. Онази нощ аз прегръщах Крита Кано и отново и отново сливах тялото си с нейното, това бе неоспорим факт. Но седмиците отминаваха и усещането за убеденост започна да се стопява. Не можех да си припомня конкретни линии на тялото й и как то се слива с моето. При всички положения спомените за онова, което бях правил с нея преди това, в съзнанието си — във въображаемия свят, — бяха далеч по-ясни, отколкото спомените за онази действителна нощ. Отново и отново си представях с изумителни подробности как облечена в роклята на Кумико, Крита Кано ме е яхнала в онази странна хотелска стая.

* * *

В началото на октомври почина чичото на Нобору Ватая, който няколко мандата бе представител на Ниигата в Долната камара. Малко след полунощ получил инфаркт в болницата в Ниигата, а до заранта въпреки огромните усилия на лекарите вече бил труп. Чакаха го да умре, разбира се, отдавна, а общите избори бяха съвсем скоро, ето защо привържениците на чичото не губиха време и приведоха в действие вече разработения план Нобору Ватая да наследи депутатското място. Машината за привличане на гласове за вече покойния народен представител беше добре смазана и доставяше нужния брой избиратели. Освен ако не се случеше нещо непредвидено, Нобору Ватая със сигурност щеше да бъде избран.

След като прочетох в библиотечния вестник новините, първото, което ми мина през ума, бе, че оттук нататък семейство Ватая ще бъдат много заети. И никак няма да им е до развода на Кумико.

* * *

Синкавочерното петно върху лицето ми нито се уголемяваше, нито се смаляваше. Нито ме болеше, нито ми пареше. Отказах се да го крия с тъмни очила или с шапка с широка периферия, която да нахлупвам ниско. От време на време се подсещах за него, ако в магазина хората ме заглеждаха или извръщаха очи, но не след дълго дори тези реакции престанаха да ме притесняват. Не им вредях по никакъв начин с този белег върху лицето. Всяка сутрин, докато се миех и бръснех, го разглеждах, но не забелязвах промяна. Размерът, цветът и формата му си оставаха същите.

Хората, изразили загриженост за внезапната поява на белега върху бузата ми, бяха точно четирима: собственикът на ателието за химическо чистене при станцията на метрото, бръснарят, младежът от магазина на спиртни напитки „Омура“ и библиотекарката от кварталната библиотека. Във всеки от тези случаи, ако попитаха за петното, аз се правех на много отегчен и казвах нещо от рода на: „Дребна злополука.“ Те изпелтечваха: „Да, да“, или „Лоша работа“, сякаш се извиняваха, че са отворили дума.

С всеки изминал ден като че ли се отдалечавах все повече от самия себе си. Ако известно време си гледах ръката, започвах да изпитвам чувството, че виждам през нея. Не разговарях почти с никого. Никой не ми пишеше и не ми се обаждаше по телефона. Единственото, което намирах в пощенската кутия, бяха сметки и рекламни материали, а повечето рекламни материали представляваха лъскави каталози, адресирани до Кумико и пълни с пъстри снимки на пролетни рокли, блузи и поли. Зимата се случи студена, аз обаче понякога забравях да пусна парното, понеже не бях сигурен дали наистина е студено, или просто мен ме е втресло. Включвах го само след като се убедях от термометъра, че си е студено, но и тогава студът, който чувствах, не намаляваше.

* * *

Пратих на лейтенант Мамия писмо, където в най-общи линии описвах какво ми се случва. Той вероятно по-скоро се е притеснил, отколкото зарадвал на писмото, но не се сещах на кого друг да пиша. Започнах именно с такова извинение. После му разказах как Кумико ме е напуснала същия ден, когато той бе идвал у нас, как от няколко месеца е спяла с друг и че близо три дни бях седял на дъното на кладенец, за да мисля, а също и че сега живея сам и онова, което господин Хонда ми е оставил за спомен, не е нищо повече от празна кутия от уиски.

След седмица получих отговора на лейтенант Мамия.

„Да ви призная, след последната ни среща вие присъствате почти в странна степен в моите мисли. Тръгнах си от вас с усещането, че на всяка цена е трябвало да продължим разговора, така да се каже, «да си изплачем душите» един пред друг, и това, че не го направихме, ме накара наистина да съжалявам. За нещастие обаче възникна спешна работа, заради която бях длъжен още същата вечер да се прибера в Хирошима. Ето защо в известен смисъл се зарадвах много, когато получих писмото ви. Питам се дали още от самото начало господин Хонда не е целял тъкмо това — да ни събере. Може би е смятал, че за мен ще бъде добре да се запозная с вас, както и за вас — да се запознаете с мен. Раздаването на предметите за спомен може би е било само повод да ви посетя. Това сигурно обяснява защо кутията се е оказала празна. Вероятно господин Хонда е искал да го запомните именно с моето посещение при вас.

Бях страшно изумен, че сте прекарали известно време в кладенец, защото и аз продължавам да изпитвам странно влечение към кладенците. Ако отчетем, че ми остава малко да живея на този свят, би могло да се предположи, че не би трябвало да чувствам никакво желание да виждам кладенец, а се получава точно обратното: и до ден-днешен, зърна ли кладенец, не мога да устоя на изкушението да погледна в него. А ако се окаже празен, ми се приисква да сляза долу. Вероятно още се надявам, че там, долу, ще срещна нещо, че ако сляза и просто почакам, ще бъде възможно да срещна това нещо. Не че очаквам то да ми възстанови живота. Не, прекалено стар съм, за да имам такива надежди. Надявам се само да намеря смисъла на живота, който загубих. Да разбера какво ми го е отнело и защо. Искам да знам съвсем сигурно отговорите на тези въпроси. Ще дръзна да стигна дори дотам да твърдя, че ако получа тези отговори, няма да имам нищо против да загубя в още по-голяма степен себе си. Готов съм да се нагърбя с такова бреме през годините живот, които ми остават.

Наистина съжалявам много, че жена ви ви е напуснала, но това е въпрос, по който не съм в състояние да ви дам съвет. Живял съм прекалено дълго, без да усетя насладата на любовта или на семейството, и не съм подготвен да се изказвам за такива неща. Въпреки това съм убеден, че ако имате поне някакво желание да изчакате още малко тя да се върне, би трябвало наистина да изчакате. Такова е моето мнение, каквото и да струва то. Съзнавам прекрасно колко тежко ви е да живеете и досега в дом, откъдето някой си е тръгнал и ви е изоставил, но на тоя свят няма нищо по-жестоко от мъката да не се надяваш на нищо.

Ако е възможно, ми се ще в близко бъдеще да дойда до Токио и да ви видя отново, за съжаление обаче имам малък проблем с единия крак и лечението му няма да приключи бързо. Пазете се, пожелавам ви всичко хубаво.“

Понякога се прекатервах през зида в градината и отивах по криволичещата уличка при мястото, където се бе намирала празната къща на Мияваки. С палто чак до глезените, омотан в шал, вървях по мъртвата зимна трева. Жиците отгоре свистяха от поривистия вледеняващ зимен вятър. Къщата бе срината до основи и сега около двора имаше висока дъсчена ограда. Можех да надзърна през пролуките в оградата, но нямаше какво да видя: нямаше къща, нямаше плочник, кладенец, дървета, телевизионна антена, скулптура на птица, имаше само изравнена черна, студена на вид пръст, утъпкана от веригите на булдозера, и тук-там няколко стръкчета бурени. Беше ми трудно да повярвам, че навремето в двора е имало дълбок кладенец и че съм слизал в него.

Облягах се на оградата и поглеждах към къщата на Мая Казахара, към втория етаж, където беше нейната стая. Но Мая вече не беше там. Нямаше да излезе и да викне:

— Здрасти, Господин Птицата с пружината!

* * *

Един мразовит следобед в средата на февруари се отбих в агенцията за недвижими имоти „Сетагая Дай-ичи“ при станцията на метрото, за която ми беше споменал вуйчо. Първият човек, когото видях, след като влязох, бе секретарка на средна възраст. Недалеч от входа едно до друго бяха наредени няколко бюра, но столовете бяха празни, сякаш всички брокери бяха хукнали по срещи. В средата на помещението имаше голяма отоплителна печка на газ, нажежена до червено. На канапето в дъното седеше слаб възрастен мъж, който се беше зачел във вестник. Попитах секретарката дали господин Ичикава е тук.

— Аз съм Ичикава — извърна се към мен старецът. — Какво обичате?

Представих се като племенник на вуйчо си и споменах, че живея в една от неговите къщи.

— О, така ли! — възкликна старият човек и остави вестника. — Значи вие сте племенникът на господин Цурута. — Той прибра очилата за четене и ме огледа от глава до пети. Така и не разбрах какво впечатление придоби за мен. — Заповядайте, влезте. Ще пийнете ли чай?

Казах му да не си прави труда, но той или не ме чу, или не прие отказа ми. Прати секретарката да прави чай. Тя го донесе бързо, но когато седнахме един срещу друг със стареца и отпихме от чая, печката беше угаснала и в стаята стана студено. На стената висеше подробна карта с всички къщи в квартала, отбелязани тук-там с химикалка или флумастер. До нея имаше календар с прочутата картина с моста на Ван Гог — банков календар.

— Не съм виждал вуйчо ви от доста време. Как е той? — попита старецът, след като за пореден път отпи от чая.

— Мисля, че е добре, както винаги има много работа. И аз не го виждам много често.

— Радвам се, че е добре. Преди колко ли години съм го виждал за последно? Поне на мен ми се струва, че са минали години. — Той извади от джоба на сакото си една цигара, кибрит, прицели се внимателно, рязко драсна клечката и я запали. — Точно аз му намерих къщата, от доста време му търся и наематели. Радвам се, че е все така погълнат от работата си.

Възрастният господин Ичикава правеше впечатление на всичко друго, но не и на човек, зает с работа. Помислих си, че сигурно вече е в пенсия и се отбива в агенцията, за да държи връзка със старите клиенти.

— Е, харесва ли ви къщата? Имате ли някакви оплаквания?

— Не, никакви — отвърнах аз.

Старецът кимна.

— Чудесно. Къщата е хубава. Да, малка е, но е уютна. Хората, които са живели в нея, винаги са били доволни. И вие ли?

— Не мога да се оплача — рекох аз. „Поне съм жив“, казах си наум. — Но все пак искам да ви питам нещо. Вуйчо ми твърди, че познавате по-добре от всеки друг квартала.

Старецът се засмя.

— Познавам го, и още как! — възкликна той. — Вече близо четирийсет години се занимавам с недвижими имоти тук.

— Исках да ви питам за къщата на Мияваки зад нас. Разрушили са я, сигурно знаете.

— Да, знам — потвърди мъжът и издаде устни, сякаш ровеше из чекмеджетата на съзнанието си. — Продаде се миналия август. Най-после изчистиха докрай проблемите с ипотеката и обявиха къщата за продан. Купи я един спекулант, за да я събори и да обяви парцела за продан. Къщата пустееше от доста време, и най-хубавата да е, няма да се продаде. Е, хората, които купиха имота, не са от тукашните. Никой от тукашните не би и припарил до него. Чували ли сте някои от историите?

— Да, чувал съм ги от вуйчо ми.

— Значи знаете за какво ви говоря. Вероятно и ние можехме да я купим и после да я продадем на някого, който не подозира за какво става въпрос, но не се занимаваме с такива неща. Те оставят лош вкус в устата.

Кимнах.

— В такъв случай кой я е купил?

Старецът сбърчи чело и поклати глава, после ми каза името на известна голяма агенция за недвижими имоти.

— Сигурно не са правили никакво проучване, купили са къщата на мига, щом са видели къде се намира и колко й искат, смятали са, че ще бъдат на добра печалба. Но няма да е толкова лесно.

— Не могат ли да продадат парцела?

— Няколко пъти бяха на крачка да го продадат — отвърна старецът и кръстоса ръце. — Но земята не е евтина. Това е вложение за цял живот. Хората внимават много. Дори някой да е харесал имота, сигурно е поразпитал и все е чул някоя от историите, а те не са никак приятни. Ако чуе подобно нещо, обикновеният човек няма да купи парцела. Повечето хора, които живеят наоколо, знаят какво е ставало в къщата.

— Колко й искат?

— Колко й искат ли?

— Колко й искат на земята, където се намираше къщата на Мияваки?

Възрастният господин Ичикава ме погледна така, сякаш бях събудил любопитството му.

— Чакайте да помисля. Парцелът е под половин декар. Няма и сто цубо^[1]. Пазарната цена е милион и половина йени на цубо. Все пак имотът е от най-хубавите: с прекрасен изглед, с южно изложение. Дори при такъв спад в сделките спокойно можеш да му вземеш милион и половина. Вероятно ще се наложи да почакаш, но при такова разположение рано или късно ще си вземеш парите. При обичайни обстоятелства. Но в парцела на Мияваки няма нищо обичайно. Колкото и да чакаш, нещата няма да се променят. Затова ще бъдеш принуден да смъкнеш цената. Тя вече падна до милион и сто хиляди на цубо, така че, ако се попазариш, можеш да свалиш и до милион.

— Как смятате, цената ще продължи ли да пада?

Старецът кимна рязко.

— Разбира се, че ще пада. Като нищо ще стигне деветстотин хиляди на цубо. За колкото са купили парцела. Сега вече наистина се безпокоят. Пак ще бъдат доволни, ако си покрият разходите. Не знам дали ще смъкнат цената още. Ако им трябват пари, нищо чудно да излязат и на загуба. Иначе могат да си позволят да изчакат. Просто не знам какво смятат във фирмата. Знам обаче, че вече съжаляват, задето са купили имота. Който посегне към тази земя, не го чака добро.

Той изтръска в пепелника пепелта от цигарата.

— В двора има кладенец, нали? — попитах аз. — Знаете ли нещо за него?

— Хм, наистина има кладенец — потвърди господин Ичикава. — Дълбок. Но ми се струва, че го запълниха с пръст. Все пак си беше празен. Безполезен.

— Имате ли представа кога е пресъхнал?

Известно време старецът гледа тавана, скръстил ръцете си.

— Било е отдавна. Да ви призная, не помня кога, но със сигурност съм чувал, че преди войната в кладенеца е имало вода. Явно е пресъхнал след войната. Не знам точно кога. Знам обаче, че когато актрисата се нанесе, в кладенеца вече нямаше вода. Тогава дълго умуваха дали да го затрупат. Но така и не го направиха. Отказаха се.

— Разбрах, че в кладенеца на Казахара от другата страна на уличката и досега има много вода, при това хубава.

— Възможно е, възможно е. Кладенците в квартала винаги са се славели с хубавата си вода. Свързано е с почвата. Нали знаете, подземната вода е тънка работа. Не е нещо необичайно на едно място да има вода, а само на хвърлей оттам да е съвсем сухо. Защо ви интересува този кладенец?

— Да ви призная, бих искал да купя парцела.

Старецът вдигна очи и ги впери в моите. После отпи безмълвно от чая.

— Искате да купите парцела ли?

Отговорът ми се състоеше само от кимване.

Човекът извади втора цигара от пакета и чукна с нея по масата. Но вместо да я запали, я стисна между пръстите си. Прокара бързо език по устните си.

— Нека повторя още веднъж, че това място е с лоша слава. Всички, наистина всички, които са имали нещо общо с него, са имали големи неприятности. Разбрахте ли ме? Колкото и да падне цената, покупката няма да е добра. Нима въпреки това искате да притежавате парцела?

— Да, искам, макар че знам всичко за него. Но нека бъда ясен: колкото и да падне пазарната цена, в момента не разполагам с пари, с които да купя земята. Смятам обаче да намеря, дори и това да ми отнеме известно време. Бих искал да ме държите в течение, ако има нещо ново. Мога ли да разчитам, че ще ме предупредите, ако цената се промени или се появи купувач?

Погълнат от мислите си, старецът гледа дълго незапалената цигара. Сетне се прокашля тихо и рече:

— Не се притеснявайте, имате време, парцелът няма да се продаде лесно, гарантирам ви. Накрая от агенцията ще се видят принудени да го предложат едва ли не даром, а това няма да стане скоро. Не бързайте, събирайте спокойно парите. Ако наистина искате земята.

Казах му телефонния си номер. Старецът го записа в омаслявено тефтерче с черна корица. След като го прибра в джоба на сакото си, се взира известно време в очите ми, сетне премести поглед върху белега на бузата ми.

* * *

Февруари свърши, някъде към средата на март времето поомекна и вече не беше толкова студено. Откъм юг задухаха топли ветрове. Дърветата напъпиха, в градината се появиха нови птици. В топли дни започнах да седя на верандата и да гледам градината. Една вечер ми се обади господин Ичикава. Каза, че земята на Мияваки още не била продадена, а цената била палнала малко.

— Обясних ви, още известно време няма да има промени — допълни той донякъде гордо. — Не се притеснявайте, оттук нататък цената ще започне да пада още повече. При вас какво ново? Събирате ли парите?

* * *

Същата вечер в осем часа отидох да си измия лицето и забелязах, че белегът като че е по-топъл. Допрях пръст и наистина усетих леко парене, каквото преди нямаше. Цветът също изглеждаше по-наситен, едва ли не морав. Почти без да дишам, се гледах дълго в огледалото — достатъчно дълго, за да започна да възприемам собственото си лице като нещо, което не ми принадлежи. Белегът се опитваше да ми каже нещо, искаше нещо от мен. Продължих да гледам себе си в огледалото, а отражението продължи да ме наблюдава безмълвно от огледалото.

Трябва на всяка цена да притежавам онзи кладенец. Каквото и да става, трябва да го притежавам.

Ето до какъв извод стигнах.