Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (3)

3.
Шапката на Малта Кано

Шербетени цветове, Алън Гинзбърг и кръстоносците

Тъкмо си правех обяд, когато телефонът иззвъня отново. Бях отрязал две филии хляб, бях ги намазал с масло и горчица, бях сложил отгоре кръгчета домат и сирене, бях ги подредил върху дъската и точно се канех да ги разрежа по средата, когато телефонът иззвъня.

Изчаках да иззвъни три пъти и разрязах сандвича наполовина. После го преместих върху чиния, избърсах ножа, прибрах го в чекмеджето с приборите и си налях от кафето, което бях затоплил.

Телефонът продължи да си звъни. Може би петнайсет пъти. Предадох се и вдигнах. Предпочитах да не го правя, но можеше да се обажда Кумико.

— Ало! — каза женски глас, който не бях чувал никога. Не беше нито на Кумико, нито на непознатата, която се бе обадила завчера, докато си правех спагети. — Бих искала да разговарям с господин Тору Окада — съобщи гласът така, сякаш четеше текст.

— Аз съм — отвърнах аз.

— Съпругът на Кумико Окада?

— Същият — потвърдих аз. — Кумико Окада ми е жена.

— И по-големият брат на госпожа Окада се казва Нобору Ватая, нали?

— Да — рекох с достойно за възхищение самообладание. — Нобору Ватая е по-големият брат на жена ми.

— Казвам се Кано, господине.

Зачаках да продължи. Това, че най-неочаквано бе отворила дума за по-големия брат на Кумико, ме накара да наостря уши. Почесах се по тила с горния край на молива, оставен до телефона. Минаха пет, ако не и повече секунди, а жената продължаваше да мълчи. От слушалката не долиташе никакъв звук, сякаш непознатата я бе затулила с длан и говореше с някого до себе си.

— Ало — казах аз притеснен.

— Извинявайте, господине — изпелтечи гласът на жената. — Във всеки случай разрешете да ви се обадя по-късно.

— Я чакайте — възкликнах аз. — Това е…

В този миг връзката прекъсна. Погледнах слушалката, после пак я долепих до ухото си. Нямаше никакво съмнение: непознатата беше затворила.

Леко изнервен се върнах на масата в кухнята, изпих си кафето и си изядох сандвича. Когато телефонът беше иззвънял, си мислех за нещо, но вече не помнех за какво. Бях държал в дясната ръка ножа, готов да разрежа сандвича на две, и определено си бях мислил за нещо. За нещо важно. Нещо, за което се мъчех безуспешно да се сетя от много време. Беше ми хрумнало точно когато се бях готвил да разрежа сандвича на две, но сега не бях в състояние да си го припомня. Пак опитах, докато дъвчех сандвича. Но то си бе отишло. Беше се върнало в тъмните кътчета на съзнанието ми, където бе живяло до онзи миг.

* * *

Нахраних се и вече разтребвах масата, когато телефонът иззвъня отново. Този път вдигнах веднага.

Отново чух жена, която ми каза:

— Ало!

Но беше Кумико.

— Как си? — попита тя. — Яде ли вече?

— Да. Какво има?

— Нищо — отвърна жена ми. — Затънала съм в работа. По-късно може би и аз ще си взема сандвич. Твоят какъв беше?

Описах й го.

— Ясно — рече Кумико без помен от завист. — А, да, сутринта забравих да ти кажа. Ще ти се обади госпожица Кано.

— Вече ми се обади — поясних аз. — Преди няколко минути. Но единственото, което каза, бяха имената ни — моето, твоето и на брат ти, после затвори. Така и не обясни какво иска. Защо се обажда?

— Затвори ли?

— Каза, че пак щяла да звънне.

— Когато ти се обади, направи каквото те помоли. Наистина е важно. Май ще се наложи да се срещнеш с нея.

— Кога? Днес ли?

— Защо? Някакви други планове ли имаш? Ще се виждаш ли с някого?

— Не. Нямам планове. — Нямах никакви планове нито за вчера, нито за днес, нито за утре. — Но коя е тази Кано? И какво иска от мен? Трябва да знам, преди да ми се обади отново. И дума да не става, ако ми предлага работа, свързана с брат ти. Не искам да имам нищо общо с него. Знаеш го.

— Не, не е за работа — отвърна малко нервно жена ми. — За котарака е.

— За котарака ли?

— Ох, извинявай. Трябва да бягам. Чакат ме. Наистина не трябваше да губя време и да ти се обаждам. Обясних ти вече, дори не съм яла. Нали не се сърдиш, че ще затворя? Ще ти звънна веднага щом се освободя.

— Виж какво, знам, че си много заета, но бъди така любезна. Обясни ми какво става. Какво за котарака? Тая Кано…

— Просто направи каквото ти каже, чу ли? Разбра ли? Сериозно е. Стой си у дома и чакай да ти звънне. Трябва да вървя.

И си тръгна.

* * *

Когато в два и половина телефонът иззвъня, аз дремех на канапето. Отпърво помислих, че чувам будилника. Пресегнах се да го спра, но часовникът не беше там. Бях не в леглото, а на канапето, и беше не сутрин, а следобед. Станах и отидох да вдигна.

— Ало — казах.

— Ало — отвърна женски глас. Беше жената, която се обади сутринта. — Господин Тору Окада?

— Аз съм. Тору Окада.

— Казвам се Кано, господине — обясни тя.

— Жената, с която вече разговарях.

— Точно така. Опасявам се, че бях ужасно груба. Кажете, господин Окада, дали случайно не сте свободен днес следобед?

— Може да се каже, че съм свободен.

— В такъв случай знам, че е твърде неочаквано, но как мислите, дали е възможно да се срещнем?

— Кога? Днес ли? Сега?

— Да.

Погледнах си часовника. Не че се налагаше — бях го гледал преди някакви си трийсет секунди, — но просто за да съм сигурен. Още си беше два и половина.

— Много ли време ще отнеме? — попитах аз.

— Според мен не. Но може и да греша. В момента ми е трудно да бъде съвсем точна. Съжалявам.

Колкото и да отнемеше, нямах избор. Кумико ми беше казала да правя каквото ме помоли жената, било сериозно. Щом тя твърди, че е сериозно, значи наистина е сериозно и е за предпочитане да се подчиня.

— Ясно — рекох аз. — Къде ще се срещнем?

— Знаете ли случайно хотел „Пасифик“ срещу гара Шинагава?

— Да.

— На първия етаж има кафене. Ако ви е удобно, господине, ще ви чакам там в четири.

— Добре — съгласих се аз.

— Аз съм на трийсет и една години, ще нося червена мушамена шапка.

Страхотно. В начина, по който жената говореше, имаше нещо чудновато, нещо, което веднага ме хвърли в смут. Но не можех да кажа какво точно му беше странното. А и нямаше закон, който да забранява на трийсет и една годишните жени да носят червени мушамени шапки.

— Ясно — казах аз. — Със сигурност ще ви позная.

— Дали, господин Окада, не бихте ми казали имате ли някакви външни отличителни белези?

Опитах се да се сетя за някакви свои „външни отличителни белези“. Имах ли изобщо такива?

— На трийсет години съм, висок съм метър и седемдесет и три, тежа седемдесет килограма, с къса коса, не нося очила.

Докато изброявах всички тези неща, ми хрумна, че те едва ли са външни отличителни белези. В кафенето на хотел „Пасифик“ вероятно щеше да има още петдесет такива мъже. Бях ходил и друг път там, заведението беше голямо. Трябваше да посоча нещо, по което жената да ме познае. Но не се сещах нищо. Което не означаваше, че нямах никакви отличителни белези. Притежавах „Испански скици“ на Майлс Дейвис с автограф. Пулсът ми беше бавен: обикновено четирийсет и седем удара в минута, а и да вдигнех температура, не се качваше повече от трийсет и осем. Бях безработен. Знаех имената на всички братя Карамазови. Но никой от тези отличителни белези не беше външен.

— Как ще бъдете облечен? — попита жената.

— Не знам — отвърнах аз. — Още не съм решил. Доста неочаквано е.

— Тогава, ако обичате, си сложете папийонка на точки — отсече тя решително. — Дали имате папийонка на точки, господине?

— Според мен, да — потвърдих аз.

Имах тъмносиня папийонка на ситни бели точки. Преди няколко години Кумико ми я беше подарила за рождения ден.

— В такъв случай бъдете така любезен да си я сложите — каза жената. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем в четири часа.

После затвори.

* * *

Отворих гардероба и затърсих папийонката на точки. Нямаше я при вратовръзките. Погледнах в чекмеджетата. Проверих във всички кутии с дрехи в килера. Папийонката я нямаше и нямаше. Просто бе изключено да е някъде в къщата и аз да не я намеря. По отношение на дрехите Кумико беше перфекционистка и нямаше начин папийонката да е другаде освен където й е мястото. Всъщност открих всички дрехи — и на жена ми, и моите — в съвършен ред. Ризите ми бяха изрядно сгънати в чекмеджето, където обикновено се намираха. Пуловерите ми бяха в кутии, пълни с нафталин, от който очите ми засмъдиха веднага щом вдигнах капаците. В една от кутиите видях униформата на жена ми от гимназията: тъмносиня къса рокля на цветчета, съхранявана като снимките в стар албум. Защо ли изобщо държеше такива неща? Може би ги бе взела със себе си просто защото не е имала удобен случай да се отърве от тях. Или смяташе да ги прати в Бангладеш. Или да ги даде в някой етнографски музей. Така или иначе, папийонката ми на точки я нямаше никъде.

Както държах вратата на гардероба, се опитах да си спомня кога за последно съм я слагал. Беше доста стилна и красива, но и прекалено официална. Ако я бях носил в юридическата кантора, все щеше да се намери някой, който по време на обяда да похвали цвета или десена. Което щеше да си е равнозначно на предупреждение. В кантората, където бях работил, не беше прието да те хвалят за избора на вратовръзка или папийонка. Ето защо никога не съм ходил с нея на работа. Бях я слагал по семейни — макар и официални — поводи: концерт, вечеря в скъп ресторант, когато Кумико държеше „да се обличаме елегантно“ (не че е имало много такива случаи). Папийонката вървеше в комплект с тъмносиния ми костюм, който жена ми харесваше много. Но изобщо не можех да се сетя кога за последно съм я слагал.

Отново огледах съдържанието на гардероба и се предадох. По една или друга причина папийонката беше изчезнала. Както и да е. Облякох тъмносиния костюм и синя риза и си сложих вратовръзка на райета. Не се притесних особено. Непознатата едва ли щеше да ме разпознае, но от мен се искаше единствено да се огледам за жена около трийсетте с червена мушамена шапка.

Облечен за излизане, седнах на канапето и се вторачих в стената. Отдавна не бях слагал костюм. Тъмносиният, който бях облякъл сега, бе доста дебел за това време на годината, днес обаче бе дъждовно и прохладно. Пак с този костюм бях отишъл за последен път на работа (през април). Изведнъж ми хрумна, че в джобовете сигурно има нещо. Във вътрешния намерих касова бележка от миналата есен. Беше издадена от такси, вероятно съм можел да я осребря в кантората. Но вече бе твърде късно. Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето.

Не бях обличал костюма от два месеца, откакто бях напуснал работа. Сега, след толкова време, се чувствах като впримчен в чуждо вещество. Костюмът сякаш ми тежеше, сковаваше ме и не ми ставаше. Постоях прав, поразходих се из стаята и спрях пред огледалото, за да подръпна ръкавите и пешовете с надеждата да пооправя сакото. Опънах ръце, поех си дълбоко въздух и се наведох напред, за да проверя дали тялото ми не се е променило през последните два месеца. Пак седнах на канапето, но и там се чувствах неудобно.

До пролетта всеки ден бях ходил на работа с костюм и изобщо не се бях чувствал странно. В кантората много държаха дори подчинените като мен да носят костюми. Тогава изобщо не се бях замислял за това.

Сега обаче, докато просто седях с костюма на канапето, имах чувството, че върша нещо нередно, например подправям автобиографията си или се представям за жена. Едвам си поемах дъх, потиснат от нещо като гузна съвест.

Отидох в антрето, свалих от рафта кафявите обувки и с помощта на обувалката се напъхах в тях. Отгоре беше полепнал тънък слой прах.

* * *

Оказа се, че не ми се налага да намирам жената. Тя ме намери. След като влязох в кафенето, направих бърза обиколка, оглеждайки се за червена шапка. Нямаше жени с червени шапки. Според часовника ми до четири часа оставаха десет минути. Седнах на една маса, изпих водата, която ми донесоха, и си поръчах кафе. Веднага щом сервитьорката се отдалечи от масата, чух как някаква жена казва зад мен:

— Вие сигурно сте господни Окада.

Обърнах се изненадан. Не бяха минали и три минути, откакто бях огледал заведението.

Под бялото сако жената беше с жълта копринена шемизета, на главата си носеше червена мушамена шапка. Изправих се по инерция и се озовах лице срещу лице с нея. „Красива“ е думата, която вероятно би й подхождала добре. При всички положения жената бе много по-красива от представата, която си бях изградил от гласа й по телефона. Беше стройна, с хубаво тяло, и бе гримирана съвсем леко. Умееше да се облича, ако не броим червената шапка. Сакото и шемизетата й стояха добре. Върху яката на сакото проблясваше златна брошка с формата на перо. Човек би я помислил за секретарка в голяма фирма. Направо не проумявах защо, след като е подбрала толкова внимателно тоалета, си е сложила тази напълно неуместна червена мушамена шапка. Може би я носеше винаги в случаи като този — за да я познаят. Добре се беше сетила. Нямаше начин да я сбъркаш, дори и да застанеше насред заведение, пълно с непознати.

Жената седна срещу мен на масата, аз също седнах.

— Изумен съм, че ме познахте — подхванах. — Не успях да намеря папийонката си на точки. Знам, че е някъде вкъщи, но не я открих. Затова съм с тази раирана вратовръзка. Реших, че аз ще ви открия. Как все пак ме познахте?

— Разбира се, че ще ви позная — отвърна жената и остави на масата скъпата си бяла кожена чанта.

Свали червената мушамена шапка и я наложи върху чантата, покри я изцяло. Имах чувството, че се кани да направи фокус: ще вдигне шапката и чантата ще е изчезнала.

— Но аз съм с друга вратовръзка — възроптах аз.

— С друга вратовръзка ли? — жената се взря озадачено във вратовръзката, сякаш ми казваше: Какъв е този странен тип, с когото разговарям. После кимна. — Няма значение. Не се притеснявайте, моля ви.

Очите й бяха някак странни. Липсваше им дълбочина. Бяха красиви, но сякаш не гледаха. Изглеждаха като някаква повърхност, все едно бяха стъклени. Но не бяха, разбира се, стъклени. Движеха се, мигаха.

Как все пак бе успяла да ме открие в препълненото кафене? Нямаше нито едно свободно място, доста от посетителите бяха мъже на моя възраст. Понечих да поискам някакво обяснение от жената, но се въздържах. За какво да задавам неуместни въпроси?

Тя повика един келнер, който минаваше покрай масата, и си поръча минерална вода „Перие“. Той отвърна, че нямали „Перие“, но можел да й донесе тоник. Жената се позамисли и се съгласи. Докато чакаше да й го донесат, не каза нищо, аз също мълчах.

По едно време жената вдигна червената шапка и отвори закопчалката на дамската чанта отдолу. Извади отвътре класьор за визитни картички от черна лъскава кожа с размери колкото аудиокасета. И той като дамската чанта беше със закопчалка — за пръв път виждах такъв. Жената извади една визитна картичка и ми я подаде. И аз бръкнах в горния вътрешен джоб на сакото, но се сетих, че не съм взел визитки.

Нейната беше от тънка пластмаса и сякаш дъхтеше на тамян. Доближих я до носа си, миризмата стана по-силна. Вече не се съмнявах: беше на тамян. Върху визитната картичка с ясни черни букви на един ред пишеше:

Малта Кано

Малта ли? Погледнах визитката от другата страна. Беше празна.

Докато умувах над значението на името върху картичката, сервитьорът дойде и остави пред жената пълна с лед чаша, в която наля някъде до средата тоник. Върху ръба на чашата бе закрепен резен лимон. Появи се и келнерката, която носеше върху подноса сребрист на цвят кафеник. Сложи пред мен чаша и я напълни с кафе. С едва доловимото движение на човек, който пъха листче с лошо предсказание, остави и касовата бележка върху масата и се отдалечи.

— Празна е — обясни ми Малта Кано. Още гледах обратната страна на визитката й. — Само името ми. Не е нужно да посочвам и телефон, и адрес. Никой не ми се обажда. Аз търся хората.

— Ясно — отвърнах аз.

Този безсмислен отговор увисна над масата като плаващия във въздуха остров от „Пътешествията на Гъливер“.

Жената хвана чашата с две ръце и отпи през сламката малка глътчица. Съвсем леко се навъси и отмести встрани чашата, сякаш бе изгубила всякакъв интерес към нея.

— Малта не е истинското ми име — каза жената. — Кано е истинско, но Малта е професионален псевдоним, идва от остров Малта. Ходили ли сте някога в Малта, господин Окада?

Казах, че не съм ходил. Никога не бях ходил в Малта и в близко време не смятах да я посещавам. И през ум не ми беше минавало да ходя там. Единственото, което знаех за Малта, бе оная отвратителна композиция „Пясъците на Малта“, изпълнявана от Хърб Алпърт.

— Навремето живях там — поясни жената. — В продължение на три години. Водата в Малта е ужасна. Не става за пиене. Като разредена морска вода. И хлябът им е солен. Но не защото слагат сол, а защото водата, с която го месят, е солена. Но хлябът не е лош. Харесвам го.

Кимнах и отпих от кафето.

— Но колкото и да е лоша водата на Малта, има едно място, където тя действа благотворно върху стихиите вътре в тялото. Тази вода е много особена, дори мистична, и се намира само на едно място на острова. Изворът е в планината, от селото в подножието й е изкачване няколко часа. Не може да се пренася. Ако се пренесе, губи силата си. Единственият начин да я опитате е да отидете там. За тази вода се споменава в летописи още от времето на кръстоносните походи. Наричат я духовна вода. И Алън Гинзбърг е ходил веднъж да пие от нея. Както и Кийт Ричардс. Живях в селцето в полите на планината в продължение на три години. Отглеждах зеленчуци и се учех да тъка. Всеки ден се качвах до извора и пиех от тази жива вода. От седемдесет и шеста до седемдесет и девета година. Веднъж цяла седмица пих само от водата и не съм слагала и залък в уста. В продължение на една седмица не бива да ядете, трябва да пиете само от водата. Там се изисква такава дисциплина. Може да се нарече и религиозен аскетизъм. Така пречиствате тялото си. Лично аз се чувствах прекрасно. Ето защо, когато се върнах в Япония, избрах професионалния псевдоним Малта.

— А каква е професията ви?

Жената поклати глава.

— Това не ми е професията в тесния смисъл на думата. Не взимам пари. Консултантка съм. Разговарям с хората за телесните стихии. Участвам и в изследвания на вода, която влияе благотворно на стихиите в тялото. За мен парите не са проблем. Разполагам с достатъчни. Баща ми е лекар, предоставил е на мен и по-малката ми сестра нещо като попечителски фонд в акции и недвижими имоти. Тези неща ги движи един счетоводител. Имаме добра годишна рента. Написала съм и няколко книги, които ми осигуряват малък доход. Занимавам се със стихиите в тялото на доброволни начала. Ето защо върху визитната ми картичка няма адрес и телефон. Аз сама търся хората.

Кимнах, но това бе просто движение на главата: нямах представа за какво ми говори. Разбирах отделните думи, които изричаше, но изобщо не схващах цялостния смисъл.

Стихиите в тялото ли?

Алън Гинзбърг ли?

Ставаше ми все по-неудобно. Не съм от хората, надарени с изострена интуиция, но колкото повече седях с тази жена, толкова повече ми се струваше, че се задават неприятности.

— Извинете — подхванах аз, — но бих ви помолил да ми обясните всичко от начало, едно по едно. Преди малко разговарях с жена си и единственото, което тя ми каза, бе да се срещна с вас и да обсъдим изчезналия котарак. Да ви призная, не разбирам за какво точно ми говорите. Има ли нещо общо с котарака?

— Има — потвърди жената. — Но преди да стигна до него, бих искала да споделя с вас нещо, господин Окада. — Тя отново отвори металната закопчалка на дамската си чанта и извади бял плик. Вътре имаше снимка, която жената ми подаде. — Сестра ми — обясни.

Беше цветна моментална фотография на две жени. Едната беше Малта Кано, на снимката също беше с шапка — с жълта плетена шапка. И този път шапката изобщо не се връзваше с дрехите й. Сестра й — предположих, че това е по-малката й сестра, за която спомена — беше в костюмче в меки тонове и с шапка в същия цвят, каквито са се носели в началото на шейсетте. Ако не ме лъжеше паметта, по онова време май са наричали такива цветове „шербетени“. Едно обаче беше сигурно: сестрите си падаха по шапките. По-малката беше с прическа точно като на Жаклин Кенеди от годините в Белия дом, напръскана с много лак за коса. Беше попрекалила с грима, но нямаше да се изсипя, ако я нарека красива. Беше някъде на двайсет-двайсет и пет години. Върнах снимката на Малта Кано, която я прибра в плика и го пъхна в дамската си чанта, а после щракна закопчалката.

— Сестра ми е пет години по-малка от мен — обясни тя. — Беше осквернена от Нобору Ватая. Жестоко изнасилена.

Страхотно! Идеше ми да се махна тутакси оттук. Но не вървеше просто да стана от стола и да си тръгна. Извадих от джоба на сакото носна кърпа, избърсах си устата и я прибрах в същия джоб. После се изкашлях.

— Какъв ужас — казах аз. — Не съм чувал нищо, но ако наистина е посегнал на сестра ви, моите най-искрени извинения. Но съм длъжен да ви кажа, че нямам нищо общо с шурея си. В случай че очаквате някаква…

— Нищо не очаквам, господин Окада — заяви жената. — Не ви обвинявам за нищо. Ако има виновен за случилото се, това съм аз. Не внимавах. Не предпазих сестра си. За съжаление някои събития ми попречиха да го сторя. Случват се такива неща, господин Окада. Както знаете, живеем в свят на насилие и хаос. А в този свят има места, където насилието и хаосът са още по-големи. Разбирате ли какво ви казвам, господин Окада? Станалото станало. Сестра ми ще се възстанови от раните и позора. Трябва да го направи. За щастие не са смъртоносни. Казах й, че е могло да се случи нещо много-много по-страшно. Притеснявам се най-вече за стихиите в тялото й.

— Стихиите в тялото й — повторих аз.

Тези „стихии“ явно й бяха любима тема.

— Не мога да ви обясня подробно как всички тези обстоятелства са свързани помежду си. Дълго и сложно е и макар да не влагам в думите си неуважение към вас, господин Окада, на този етап всъщност е невъзможно да схванете истинския смисъл на тази история, защото става въпрос за свят, с който се занимаваме професионално. Не съм ви поканила тук, за да изразявам съжалението си по този повод. Вие, естествено, нямате никаква вина за случилото се. Просто исках да знаете, че макар и временно, стихиите на сестра ми бяха осквернени от господин Ватая. Някога в бъдеще вие двамата с нея ще имате някакъв допир. Както вече ви обясних, тя ми е асистентка. Сега вероятно е най-добре да знаете какво се е случило между нея и господин Ватая и да сте наясно, че стават и такива неща.

Последва кратко мълчание. Малта Кано ме погледна така, сякаш ми казваше: Много ви моля, помислете за това, което ви съобщих. Че Нобору Ватая е изнасилил сестра й. За връзката между изнасилването и стихиите в тялото й. И за връзката между тях и изчезването на котарака.

— Да разбирам ли — престраших се да попитам аз, — че нито вие, нито сестра ви не възнамерявате да подадете жалба… да отидете в полицията?…

— Не, разбира се, няма да правим такова нещо — заяви с безизразно лице Малта Кано. — Всъщност не виним никого. Просто ни се ще да си изясним какво е предизвикало подобно нещо. Ако не си изясним този въпрос, никак не е изключено да се случи нещо още по-страшно.

При тези думи ми поолекна. Не че щях да страдам особено, ако осъдеха Нобору Ватая за изнасилване и го пратеха в затвора. Заслужаваше си го. Но братът на Кумико беше доста известен. Ако го арестуват и го изправят пред съд, жена ми ще страда ужасно. Поне заради собственото си душевно здраве предпочитах всичко да се потули.

— Можете да бъдете сигурен — рече Малта Кано, — че днес поисках да се срещнем единствено заради изчезналия котарак. Точно по този въпрос господин Ватая се обърна към мен за съвет. Госпожа Окада се бе обърнала към него, а той на свой ред потърси мен.

Това обясняваше доста неща. Малта Кано явно беше ясновидка, контактьорка или нещо от този род и те я бяха попитали къде се намира котаракът. Семейство Ватая си умираха за такива неща: гадателство, разчитане на характера по формата на лицето и така нататък. Тяхна работа — всеки е в правото си да вярва в каквото иска. Но защо Нобору Ватая е изнасилил по-малката сестра на духовната си наставница? Защо си бе навлякъл излишни неприятности?

— С това ли се занимавате? — попитах аз. — Помагате на хората да намерят неща, които са изгубили?

Жената ме погледна с очите си без дълбочина, очи, които сякаш надзъртаха през прозорец на празна къща. Видът й подсказваше, че тя не схваща какво я питам.

Вместо да ми отговори, рече:

— Вие, господин Окада, живеете на много странно място, нали?

— Моля? — възкликнах аз. — В какъв смисъл странно?

Жената и този път не ми отговори, само отмести недокоснатата чаша с тоника на още педя — педя и половина.

— Знаете, че котките са много чувствителни същества.

Потънахме в поредното мълчание.

— И така, мястото, където живеем, е странно, а котките са чувствителни животни — обобщих аз. — Добре де. Но ние — двамата с жена ми и котаракът — живеем там от доста време. Защо котаракът е решил точно сега да ни напусне толкова неочаквано? Защо не се е махнал по-рано?

— Не мога да ви отговоря. Може би потокът се е сменил. Може би нещо е препречило пътя на потока.

— Потокът.

— Не знам дали вашият котарак е още жив, но съм сигурна в едно: не се намира в близост до дома ви. Няма да го намерите в квартала.

Вдигнах чашата и отпих глътка от вече изстиналото кафе. Зад прозорците на кафенето ръмеше, стелеше се мъгла. Небето беше похлупено с ниски черни облаци. По пешеходното мостче отвън се точеше тъжно шествие от хора и чадъри.

— Дайте си ръката — каза тя.

Сложих дясната си ръка с дланта нагоре върху масата, понеже реших, че тя се кани да ми гледа. Но жената протегна длан и я сложи върху моята. После затвори очи и застина напълно, сякаш безмълвно укоряваше изневерил й любовник. Сервитьорката се приближи и ми наля още кафе, като се престори, че не забелязва какво правим двамата с Малта Кано. Хората на съседните маси започнаха да ни поглеждат крадешком. Надявах се наоколо да няма познати.

— Представете си нещо, което сте видели, преди да дойдете днес тук — рече Малта Кано.

— Какво нещо? — попитах аз.

— Едно нещо — уточни тя.

Представих си късата рокля на цветчета, която бях видял в кутиите с дрехи на Кумико. Нямах представа защо точно тя е изникнала в съзнанието ми.

Държахме така ръцете си още пет минути — пет минути, които ми се сториха много дълги, но не защото хората ни гледаха, а защото допирът на дланта й ме изваждаше от равновесие. Ръката й беше малка, нито топла, нито студена. Не ме докосваше свойски като любовница, нито сдържано като лекар. Въздействаше ми по същия начин, както очите й — превръщаше ме в празна къща. Чувствах се празен: без покъщнина, без пердета, без килими. Просто празна обвивка. Накрая Малта Кано дръпна ръка и няколко пъти си пое дълбоко въздух. После кимна неколкократно.

— Според мен, господин Окада — подхвана жената, — навлизате в период от живота си, когато ще се случат много различни неща. Изчезването на котарака е само началото.

— Различни неща — повторих аз. — Хубави или лоши?

Жената понаведе глава и се замисли.

— Хубави и лоши. Лоши неща, които в началото ще ви се струват хубави, и хубави неща, които в началото ще ви се струват лоши.

— Звучи ми много общо — отбелязах аз. — Нямате ли по-конкретна информация?

— Да, това, което казвам, сигурно звучи много общо — съгласи се Малта Кано. — Но когато говорим за същността на нещата, господин Окада, често се налага да говорим общо. Конкретните неща определено привличат вниманието, но често пъти те не са нищо повече от дреболии. Отклонения. Колкото по-надалеч се опитваш да видиш, толкова по-общ е погледът.

Кимнах, без да казвам нищо — нямах и най-малката представа за какво ми говори.

— Ще позволите ли да ви се обадя отново? — попита жената.

— Разбира се — потвърдих, макар че нямах желание да ми се обажда никой.

„Разбира се“ вероятно беше единственият отговор, който можех да дам.

Малта Кано грабна от масата червената мушамена шапка, взе дамската чанта, скрита отдолу, и се изправи. Не знаех как да отговоря и продължих да седя.

— Все пак разполагам с информация, която мога да споделя с вас — рече жената, като ме погледна отгоре — вече си беше сложила червената шапка. — Ще намерите папийонката на точки, но не у вас.