Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (29)

16.
Най-простото нещо

Отмъщение в изтънчен вид

Нещото в калъфа на китарата

На другия ден звъннах на вуйчо и му казах, че до няколко седмици вероятно ще се изнеса от къщата. Извиних се, че му го сервирам толкова внезапно, но обясних, че не съм го предупредил по-рано, защото Кумико ме е изоставила. Вече нямаше смисъл да крия. Споделих, че ми е писала, за да предупреди, че няма да се върне, и че искам да се махна от тази къща, макар и да не знам за колко време. Краткото ми обяснение бе последвано от телефонно мълчание. Вуйчо очевидно обмисляше нещата. После каза:

— Нали нямаш нищо против тия дни да намина към теб? Искам да видя с очите си какво става. А и отдавна не съм идвал в къщата.

* * *

След две вечери вуйчо дойде. Погледна белега, но не каза нищо. Вероятно не знаеше какво. Само го погледна някак странно, с присвити очи. Носеше ми бутилка скъпо уиски и пакет рибни рулца, които беше купил в Одавара. Седнахме на верандата да пием уиски с рулцата.

— Страшно приятно е да седя отново на веранда — отбеляза вуйчо и кимна няколко пъти. — Апартаментът ни, естествено, е без веранда. Понякога наистина ми домъчнява за къщата. На верандата човек се чувства някак особено, никъде другаде не можеш да се отпуснеш така.

Някое време погледа луната, тънък бял сърп, сякаш току-що наточен. Струваше ми се едва ли не чудо, че такова нещо наистина може да се носи по небето.

После вуйчо попита съвсем нехайно:

— Откъде ти е този белег?

— Нищо не знам — отговорих аз и отпих голяма глътка уиски. — Появи се съвсем неочаквано. Може би преди около седмица. Иска ми се да ти дам по-добро обяснение, но просто не знам какво.

— Ходи ли на лекар?

Поклатих глава.

— Не желая да си пъхам носа, където не ми е работа, но нека все пак кажа: наистина няма да е зле да седнеш и да помислиш кое за теб е най-важно.

Кимнах.

— Мислил съм — рекох аз. — Но всичко е толкова объркано и сложно. Не мога да разплета нещата. Не знам как.

Вуйчо се усмихна.

— Искаш ли да чуеш мнението ми? Според мен трябва да започнеш от най-простото, да мислиш най-напред за него. Можеш например да застанеш на някое кръстовище и в продължение на няколко дни да наблюдаваш хората, които минават оттам. Не трябва да взимаш бързо решение. Дори и да е трудно, не е зле от време на време да спираш. Трябва да се научиш да гледаш на нещата със собствените си очи, докато ти се изяснят. И не се плаши да заделяш повече време. Понякога отмъщението в най-изтънчения му вид се свежда до това да заделиш достатъчно време за нещо.

— Отмъщение ли? В какъв смисъл „отмъщение“? На кого ще си отмъщавам?

— Много скоро ще разбереш — усмихна се вуйчо.

* * *

И така, малко повече от час седяхме на верандата и пихме уиски. После вуйчо оповести, че се е заседял, стана и си тръгна. Отново останах сам на верандата: облегнах се пак на колоната и загледах градината под луната. Известно време дишах дълбоко и поемах в себе си въздуха на реалното или каквото там беше оставил вуйчо ми — за първи път от доста време изпитвах истинско облекчение.

След няколко часа обаче този въздух започна да се разрежда и отново ме обгърна бледото було на скръбта. Накрая аз пак си бях в моя свят, а вуйчо — в неговия.

* * *

Той ми беше препоръчал в началото да мисля за наистина простите неща, но аз установих, че ми е невъзможно да направя разлика между простото и трудното. Така че на следващата сутрин изчаках градският транспорт да се поопразни и се качих на метрото за Шинджуку. Реших да постоя там и да погледам лицата на хората. Не знаех дали ще ми е от полза, но при всички положения бе за предпочитане пред бездействието. Ако гледането на лица, докато ти писне от тях, е пример за просто нещо, не виждах защо да не опитам. Ако се получеше, щях да добия някаква бегла представа какво за мен е „просто“.

Първия ден седях цели два часа на ниската тухлена стена покрай цветната леха пред станцията на метрото и се взирах в лицата на минувачите. Те обаче бяха много и вървяха прекалено бързо. Така и не успях да разгледам лицето на никого. За беда след известно време се домъкна някакъв бездомник, който почна да ми обяснява нещо. Няколко пъти покрай мен мина полицай, който ме изгледа на кръв. Затова се отказах от оживения квартал при метрото и реших да потърся място, което по̀ подхожда за спокойно изучаване на минувачите.

Минах през подлеза под линията западно от гарата и след като повървях из квартала, намерих застлано с плочки площадче пред стъклен небостъргач. На него имаше малка скулптура и няколко хубави пейки, където можех да си седя и да разглеждам на воля хората. Тук те бяха доста по-малко, отколкото пред входа на метрото, не се навъртаха и бездомници с бутилки уиски, подаващи се от джоба. Прекарах там деня, направих си импровизиран обяд от понички с кафе от „Дънкин Донътс“ и се прибрах преди най-натоварения вечерен час.

В началото единствените минувачи, които забелязвах, бяха мъжете с оредяваща коса — заради тренинга, който имах с Мая Казахара, докато провеждахме проучването за онзи производител на перуки. Още преди да се усетя, впервах поглед в голото теме на някого и го определях като А, Б или В. При това темпо преспокойно можех да звънна на момичето и да предложа отново да му помагам.

Но след няколко дни установих, че вече мога да си седя и да наблюдавам лицата на хората, без да мисля за нищо. През площада минаваха главно мъже и жени, които работеха в офисите в небостъргача. Мъжете бяха с бели ризи и вратовръзки и носеха куфарчета, повечето жени бяха с високи токове. Сред другите, които наблюдавах, имаше клиенти на ресторантите и магазините в сградата, семейства, които се бяха запътили към панорамната площадката на последния етаж в небостъргача, и неколцина души, които просто минаваха през пространството, за да стигнат от точка А до точка Б. Тук повечето хора не бързаха. Аз просто ги наблюдавах ей така, напосоки. Случваше се да се появяват хора, които по една или друга причина привличаха вниманието ми, и аз се взирах в лицата им, а после ги изпращах с поглед.

Всеки ден в десет часа, след като градският транспорт се поопразнеше, отивах с метрото до Шинджуку, сядах на пейката и не мърдах оттам чак до четири следобед — гледах лицата на хората. Едва след като опитах, установих, че като се заглеждам ту в едно, ту в друго лице, успявам да изпразня напълно главата си, сякаш вадех корковата тапа на бутилка. Не заговарях никого и никой не ме заговаряше. Не мислех нищо, не чувствах нищо. Често изпитвах чувството, че съм се слял с каменната пейка.

Веднъж обаче ме заговори някаква жена, слаба, добре облечена, на средна възраст. Беше в тясна яркорозова рокля, носеше тъмни очила с кокалени рамки, бяла шапка и бяла плетена чанта. Имаше красиви крака, обути в скъпи на вид бели кожени сандали, по които нямаше и петънце. Беше със силен грим, но не изглеждаше скандално. Попита ме дали не ми се е случило някакво затруднение. Не, не ми се е случило, отвърнах аз. Жената допълни, че май ме виждала на това място всеки ден и какво съм правел тук. Обясних й, че разглеждам лицата на хората. Жената се поинтересува дали го правя с някаква цел, а аз й отвърнах, че не.

Тя седна до мен, извади от чантата кутия „Вирджиния слимс“ и запали цигарата с малка златна запалка. Предложи и на мен, аз обаче поклатих глава. После жената свали слънчевите очила и ме погледна право в лицето. По-точно погледна белега. В отговор аз я погледнах в очите. Но не успях да разчета там никакви емоции. Не видях нищо освен две черни зеници, нищо особено. Жената имаше чипо носле. Устните й бяха тънки и старателно начервени. Беше ми трудно да определя възрастта й, но ми се стори, че е някъде на четирийсет и пет-шест. На пръв поглед младееше, ала в бръчките при ноздрите й се беше загнездила някаква особена умора.

— Имате ли пари? — попита жената.

Въпросът ме изненада.

— Пари ли? В какъв смисъл дали имам пари?

— Просто питам: имате ли пари? Да не сте закъсали финансово?

— Не, в момента не съм закъсал — отвърнах аз.

Жената поизкриви леко устни на една страна, сякаш обмисляше думите ми, без да отклонява вниманието си от мен. После кимна. След това си сложи тъмните очила, хвърли цигарата на земята, стана изискано и без да поглежда към мен, си тръгна бавно. Изумен я гледах как се слива с тълпата. Може би си беше малко шантава. Но при безупречния й вид ми беше трудно да го повярвам. Настъпих цигарата, която жената беше хвърлила, смачках я и после се огледах бавно — всичко наоколо беше запълнено с обичайния истински свят. Хората се придвижваха от едно място на друго, всеки воден от собствените си цели. Не знаех кои са и те не знаеха кой съм аз. Поех си дълбоко въздух и отново, без да мисля за нищо, се върнах към работата си — да разглеждам лицата на тези хора.

Седях там общо единайсет дни. Всеки ден си изяждах поничките и си изпивах кафето — не правех друго, освен да гледам лицата на минувачите. С изключение на краткия безсмислен разговор с жената, която дойде при мен, цели единайсет дни не говорих с никого. Не правех нищо особено и нищо особено не ми се случи. Но дори и след този единайсетдневен вакуум не успях да стигна до някакъв извод. Все още се намирах в заплетен лабиринт и не бях състояние да реша и най-простия проблем.

После обаче привечер на единайсетия ден се случи нещо много странно. Беше неделя и бях останал да погледам лицата до по-късно. Хората, които идваха до Шинджуку в неделя, се различаваха от делничната тълпа, а и нямаше задръствания по улиците и препълнен градски транспорт. Забелязах младеж с черен калъф за китара. Беше среден на ръст. Носеше очила с черни пластмасови рамки, косата му стигаше до раменете, беше с дънкова риза и панталон и с износени маратонки. Подмина ме, загледан право напред, очите му бяха съсредоточени. Когато го видях, нещо ме жегна. Сърцето ми подскочи. „Познавам този тип“, рекох си аз. Бях го виждал някъде. Но ми трябваха няколко секунди, за да се сетя: той е певецът, когото бях видял в бара в Сапоро. Не можеше да има никакво съмнение, беше същият.

Веднага скочих от пейката и забързах след него. Не беше трудно да го настигна, понеже той вървеше бавно. Тръгнах на десет крачки след него със същата скорост. Замислих се дали да не го заговоря. Да му кажа нещо от рода на: „Преди три години пеехте в Сапоро, нали? Слушал съм ви там.“ „О, така ли? — щеше да възкликне младежът. — Много ви благодаря.“ И после какво? Нима щях да кажа: „Онази вечер жена ми направи аборт. И наскоро ме напусна. Спи с друг.“ Реших просто да вървя след него и да видя какво ще стане. Може би пътьом щях да измисля нещо.

Младежът вървеше откъм гарата. Подмина небостъргачите, прекоси магистрала Оме и се насочи към Йойоджи. Изглеждаше погълнат от мисли. Очевидно познаваше квартала и нито веднъж не се подвоуми и не се огледа. Продължи да върви със същото темпо, вперил очи право напред. Аз крачех след него, като си мислех за деня, когато Кумико бе направила аборт. Сапоро в началото на март. Земята беше твърда и замръзнала, от време на време прехвърчаше сняг. Отново бях на онези улици, дробовете ми бяха пълни с леден въздух. Видях как от устата на хората излиза бяла пара.

После осъзнах: вероятно точно тогава всичко е започнало да се променя. Да, определено. Тогава бе настъпила повратната точка. От този момент потокът на събитията около мен бе започнал да променя посоката си. Сега си давах сметка, че абортът е бил събитие от изключителна важност и за двамата. Навремето обаче не бях успял да схвана истинското му значение. Бях прекалено погълнат от самия аборт, а наистина важно вероятно е било нещо съвсем друго.

„Наложи се да го направя — бе казала Кумико. — Усещах, че така е правилно, че е най-добре и за двамата. Но има и друго, което не знаеш и което още не мога да изразя с думи. Не крия нищо от теб. Просто не съм сигурна, че е истинско. Затова и не мога още да го изразя с думи.“

Тогава Кумико не беше сигурна, че нещото е истинско. И това нещо безспорно е било свързано не толкова с аборта, колкото с бременността. С детето в утробата на Кумико. Какво ли е било? Какво ли я е хвърлило в такъв смут? Дали е имала връзка с друг и не е искала да ражда детето му? Не, изключено. Самата Кумико бе заявила, че и дума не може да става за такова нещо. Детето беше мое, това е сигурно. И все пак имаше нещо, което тя не можеше да ми каже. И това нещо бе неразривно свързано с решението й да ме напусне. Всичко бе започнало оттам.

Аз обаче нямах и понятие каква е била тайната, какво е останало скрито. Бях изоставен сам да се лутам в мрака. Знаех със сигурност само, че докато не разбуля тайната на това нещо, Кумико няма да се върне при мен. Усетих как малко по малко в мен се надига тих гняв, гняв, насочен срещу нещото, останало невидимо за мен. Изопнах гръб, поех си дълбоко въздух и поуспокоих туптенето на сърцето си. Но гневът се просмука като вода във всяко кътче на тялото ми. Беше гняв, примесен със скръб. Нямаше как да го запратя по нещо, нямаше как да го разсея.

* * *

Мъжът продължи да върви със същата равномерна крачка. Прекоси релсите на линия „Одакю“, подмина няколко магазина и един храм, тръгна през лабиринт от улички. Вървях след него, като внимавах да не ме забележи. А беше ясно, че той не ме е забелязал. Не се обърна нито веднъж. У този човек определено имаше нещо, което го отличаваше от обикновените хора. Младежът не само не се обърна нито веднъж назад, но не се и огледа настрани. Беше много съсредоточен, за какво ли мислеше? Или може би не мислеше за абсолютно нищо?

Скоро навлезе в притихнал квартал с безлюдни улици, от двете страни на които имаше обковани с дъски къщи. Пътят беше тесен и крив, къщите бяха сбутани една в друга. Отсъствието на хора изглеждаше почти зловещо. Повече от половината сгради бяха празни. Входните им врати бяха заковани с дъски, отвън имаше надписи, че предстои строителство. Тук-там като липсващи зъби се виждаха празни парцели, обрасли в летни бурени и заградени с мрежа. Вероятно по план в близко бъдеще всичко тук щеше да бъде сринато до основи и на негово място щяха да построят нови небостъргачи. Пространството пред една от малкото обитавани къщи бе задръстено от саксии с грамофончета и други цветя. На една страна бе полегнал велосипед с три колела, на прозореца на втория етаж бяха метнати да се сушат хавлиена кърпа и детски бански костюм. Навсякъде, под прозорците, по входовете, бяха налягали котки, които ме гледаха подозрително. Макар и привечер, още беше светло, а никъде нямаше и следа от хора. Не можех да се ориентирам в географията на мястото. Не знаех къде се пада север и къде — юг. Предполагах, че се намирам в триъгълника между Йойоджи, Сендагая и Хараджуку, но не бях сигурен.

Във всеки случай тази част на града беше забравена от всички. Вероятно бе подмината, защото улиците бяха много тесни и по тях едвам минаваха коли. Строителните предприемачи още не се бяха добрали дотук. Имах чувството, че съм се върнал двайсетина-трийсет години назад във времето. По едно време усетих, че постоянният автомобилен тътен е заглъхнал, погълнат от разстоянието, и вече не се чува. Непознатият с калъфа за китара бе стигнал по криволичещите улички до обкована с дъски жилищна сграда. Отвори входната врата, влезе вътре и затвори вратата. Доколкото виждах, тя не беше заключена.

Постоях известно време. Стрелките на часовника ми показваха шест и двайсет. Облегнах се на мрежата, с която бе ограден празният парцел от другата страна на улицата, и загледах сградата. Беше най-обикновено двуетажно жилищно здание. Личеше от входа и от разположението на стаите. Като студент и аз бях живял в подобен дом. Там във входното антре имаше шкаф за обувки, обща тоалетна, кухничка и вътре живееха само студенти и несемейни работещи хора. Но по нищо не личеше в тази сграда да живее някой. Не долавях никакви шумове и движение в нея. Върху фурнира на вратата нямаше табелка. Тя явно беше махната и сега на нейно място се виждаше дълга тясна светла ивица. Въпреки жегата всички прозорци бяха плътно затворени, а пердетата бяха дръпнати.

Подобно на съседните сгради, и тази вероятно бе определена за събаряне и в нея вече не живееше никой. Но ако е така, какво търси тук мъжът с калъфа за китара? След като той влезе вътре, очаквах някой от прозорците да се отвори, но пак не помръдна нищо.

Не можех да чакам вечно на безлюдната улица. Отидох при входната врата и я побутнах. Оказах се прав: тя не беше заключена и се отвори лесно навътре. Известно време постоях на прага, за да се ориентирам, но вътре беше сумрачно и не виждах почти нищо. Понеже всички прозорци бяха затворени, беше горещо и задушно. Миризмата на мухъл ми напомни за дъното на кладенеца. От жегата под мишниците ми беше избила пот. Една капка се стичаше и зад ухото ми. След миг колебание влязох вътре и затворих зад себе си вратата. Смятах да проверя табелките (ако изобщо имаше такива) по пощенските кутии и върху шкафа за обувки и да разбера дали тук изобщо живее някой, но изведнъж усетих, че не съм сам. Някой ме наблюдаваше.

Вдясно на входа имаше висок шкаф за обувки или нещо такова и някой явно се криеше зад него. Затаих дъх и се взрях в здрача. Там стоеше младежът с калъфа за китара. Очевидно се криеше зад шкафа още откакто беше влязъл. Сърцето ми биеше в гърлото като чук, който заковава с все сила пирон. Какво прави тук младежът? Причаква ли ме?

— Здравейте — изломотих аз. — Исках да ви попитам…

Но още преди думите да бяха излезли от устата ми, нещо ме удари по рамото. Силно. Не разбрах какво е станало. Просто ми притъмня пред очите. Бях като парализиран. Но след миг проумях какво бе станало. Мъжът беше скочил пъргаво като маймуна иззад шкафа за обувки и ме беше ударил с бейзболна бухалка. Докато стоях стъписан, той отново вдигна бухалката и замахна към мен. Понечих да се дръпна, но късно. Този път ударът се стовари върху лявата ми ръка. Не я чувствах. Нито болка, нито нищо. Ръката ми сякаш я нямаше.

И още преди да се усетя, почти по инстинкт ритнах мъжа. Никога не съм тренирал бойни изкуства, в гимназията обаче имах един приятел с известни познания по карате, който ме беше научил на някои елементарни движения. Ден след ден ме караше да упражнявам ритници — проста работа: показваше ми само как да ритам възможно най-силно и високо с прав крак. Обясни ми, че ако загазя, това е най-добрият начин да се отбранявам. И се оказа прав. Мъжът размахваше бухалката и явно изобщо не бе очаквал, че ще го сритам. Движеше се трескаво и аз се прицелих напосоки, при това не особено силно, но от удара онзи явно остана без въздух. Вцепени се, сякаш времето беше спряло, и се взря в мен с празни очи. Аз се възползвах и този път се прицелих по-точно и силно в слабините му, а когато той се преви одве от болка, изтръгнах от ръцете му бухалката. После го изритах с все сила и в ребрата. Мъжът се опита да ме хване за крака, затова го изритах още веднъж. Сетне пак и пак, на същото място, фраснах го с бухалката по бедрото. Той леко изстена и се свлече на пода.

В началото го ритах и го удрях просто от ужас, за да не ме удари той. Но след като мъжът падна на пода, усетих, че ужасът ми прераства в истински гняв. Гневът още кипеше в мен, стаеният гняв, надигнал се, докато вървях и си мислех за Кумико. Сега, след като му дадох воля, той изригна необуздано и прерасна в нещо като бясна омраза. Отново стоварих бухалката върху бедрото на мъжа. От устата му течеше слюнка. Рамото и лявата ми ръка вече туптяха там, където той ме беше ударил. От болката гневът ми само се засили. Лицето на мъжа беше изкривено, той обаче продължи с опитите да стане. Лявата ръка не ми се подчиняваше, затова хвърлих бухалката, надвесих се над непознатия и го замлатих с дясната. Удрях го отново и отново. Удрях го, докато пръстите ми изтръпнаха. Хванах го за гушата и му издумках главата в пода. Никога през живота си не бях влизал в ръкопашен бой. Никога не бях удрял с все сила друг човек. Сега обаче не можех да сторя нищо, освен да удрям, и май не бях в състояние да спра. Съзнанието ми диктуваше да прекратя: достатъчно. Ако продължавам, ще прекаля. Мъжът вече не е в състояние да се надигне. Обаче не можех да спра. Осъзнах, че в мен сега има двама души. Бях се раздвоил, но едното „Аз“ нямаше силата да озапти другото ми „Аз“. От тази мисъл ме разтърси силна тръпка.

После видях, че мъжът се усмихва. Уж продължавах да го удрям, а той се усмихваше — колкото повече го удрях, толкова по-широка бе усмивката, докато накрая непознатият нададе писклив смях, въпреки че от носа и устните му течеше кръв и той се давеше от собствената си слюнка. Реших, че е превъртял, спрях да го млатя и се изправих.

Огледах се и видях черния калъф за китара, беше подпрян отстрани на шкафа за обувки. Оставих непознатия да си се смее и да лежи и отидох при калъфа. Свалих го на пода, отворих закопчалките и вдигнах капака. Вътре нямаше нищо. Калъфът беше празен: никаква китара, никакви свещи. Мъжът ме погледна, както се смееше и се давеше. Едвам си поемах дъх. Изведнъж топлият спарен въздух в сградата ми се стори непоносим. Миризмата на мухъл, усещането за собствената ми пот, миризмата на кръв и на слюнка, гневът и омразата: всичко това ми дойде в повече и вече не издържах. Бутнах вратата, отворих я и излязох, после я затворих след себе си. Както и преди, наоколо нямаше и помен от хора. Единственото, което се движеше, бе голяма кафява котка, която, без да ми обръща внимание, прекосяваше бавно празния парцел.

Исках да се махна оттук, преди да са ме забелязали. Не бях сигурен накъде да поема, но тръгнах напосоки и не след дълго излязох при автобусна спирка, на която пишеше „За гара Шинджуку“. Надявах се, преди да дойде следващият автобус, да успокоя дишането си и да избистря главата си, но не успях да сторя нито едното, нито другото. Повтарях си отново и отново: единственото, което правех, бе да гледам лицата на хората! Просто си гледах лицата на хората, които минаваха покрай мен на улицата, както ми беше казал вуйчо ми. Опитвах се да разплета най-простите проблеми в живота си, нищо повече. Когато се качих на автобуса, пътниците се извърнаха към мен. Всички до един ме изгледаха стъписани и отклониха погледи. Реших, че е заради белега на лицето. След малко обаче си дадох сметка, че е заради петната, останали по бялата ми риза от кръвта на непознатия (главно кръв от носа му), и заради бейзболната бухалка, която още стисках в ръце.

Накрая отнесох бухалката чак у нас и я метнах в килера.

През нощта стоях буден до изгрев-слънце. Местата по рамото и лявата ръка, където мъжът ме беше ударил с бухалката, започнаха да отичат и да туптят от болка, имах чувството, че отново и отново стоварвам върху непознатия десния си юмрук. Забелязах, че още го стискам на топка като за удар. Опитах да разтворя пръсти, ръката обаче не искаше да ме слуша. А колкото до съня, не спях не защото не можех, а защото не исках. Ако заспях в това състояние, неминуемо щях да сънувам кошмари. За да се поуспокоя, седнах на масата в кухнята — отпивах от уискито, което вуйчо ми беше оставил, и слушах на касетофона спокойна тиха музика. Исках да поговоря с някого. Исках някой да поговори с мен. Сложих телефона на масата и часове наред го гледах. Хайде, нека някой се обади, който и да е, дори тайнствената телефонна жена — беше ми все едно. Бях готов на най-мръснишкия и безсмислен разговор, на най-отвратителните и зловещи приказки. Нямаше значение. Просто исках някой да ми говори.

Но телефонът така и не иззвъня. Изпих останалата половин бутилка уиски и след като небето изсветля, допълзях до леглото и легнах. Дано днес не сънувам, дано сънят ми прилича на бяло петно — поне днес.

Но то се знае, че сънувах. Както и бях очаквал, кошмар. В него беше и мъжът с калъфа за китара. В съня правех същото, както и наяве: тръгнах след непознатия, отворих входната врата на жилищната сграда, усетих удара на бухалката, започнах да удрям и удрям мъжа. После обаче беше различно. Когато престанах да го удрям и се изправих, мъжът, който, както и на живо, се смееше като обезумял, с лиги, стичащи се от устата му, извади от джоба си нож, малък и остър на вид. Острието отрази слабата вечерна светлина, проникваща през пердетата, и проблесна като бяла кост. Мъжът обаче не ме нападна с ножа. Вместо това се съблече гол и започна да си смъква кожата, все едно е кора на ябълка. Действаше бързо, не преставаше да се смее силно. От него рукна кръв, която образува на пода черно застрашително езерце. Непознатият смъкна с дясната ръка кожата на лявата, а с окървавената, оголена лява ръка одра дясната си ръка. Накрая се превърна в яркочервена кървава плът, но и тогава продължи да се смее през черната дупка на отворената уста, а белите очни ябълки замърдаха трескаво всред оголеното месо. След малко, сякаш в отговор на неестествено силния смях на мъжа, кожата му се загъна по пода към мен. Опитах се да избягам, но краката ми не искаха да се движат. Кожата допълзя до ходилата ми и се заизкачва нагоре. Окървавената кожа на мъжа прилепна плътно върху моята. Всичко беше напоено с тежката миризма на кръв. Скоро краката ми, тялото, лицето бяха покрити изцяло като с тънка ципа с кожата на мъжа. После вече не можех да виждам, а смехът на мъжа продължи да ехти в кухия мрак. На това място се събудих.

Обзе ме смут и страх. За миг дори като че ли не бях самия себе си. Пръстите ми трепереха. В същото време обаче знаех, че съм взел решение.

Не можех — нямаше да избягам нито в Крит, нито никъде. Трябваше да върна Кумико. Трябваше да я изтегля отново със собствените си ръце обратно в този свят. Защото, не го ли направех, с мен беше свършено. Щеше да дойде краят на човека, когото възприемах като „Аз“.