Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (26)

13.
Историята на Крита Кано. Продължение

Крита Кано беше чисто гола. Лежеше с лице към мен, без дрехи, дори без завивка, и аз видях добре оформени гърди, малки розови зърна и отдолу съвършено плосък корем и черен триъгълник косъмчета на венериния хълм като щрихована рисунка. Кожата й беше много бяла и блестеше. Макар и да не можех да си обясня присъствието й тук, продължих да гледам красивото й тяло. Беше долепила колене и ги беше присвила леко, краката й бяха съвършени. Косата й бе паднала напред и скриваше половината от лицето, затова не виждах очите й, но тя очевидно бе потънала в дълбок сън: дори след като запалих лампата до леглото, Крита Кано не трепна и продължи да диша тихо и равномерно. Аз обаче съвсем се разсъних. Извадих от гардероба лека лятна завивка и заметнах жената с нея. После угасях лампата и както бях по пижама, отидох в кухнята, където поседях малко на масата.

Сетих се за белега. Петното върху бузата бе леко топло при допир. Още си беше там, не бе нужно да гледам в огледалото. Това нещо явно нямаше да изчезне за една нощ. Реших на сутринта да потърся в указателя някой дерматолог наблизо, но какво щях да отговоря, ако той ме попита каква според мен е причината? Седял съм два-три дни в кладенец. Не, не е свързано с работата ми: слязъл съм, за да помисля. Решил съм, че дъното на кладенеца е много подходящо място. Не, не съм си носил храна. Не, кладенецът не е в моята градина, в чужд двор е. На празна къща в квартала. Влязъл съм без разрешение.

Въздъхнах. Не можех, разбира се, да говоря подобни неща на никого.

Подпрях се на лакти върху масата и без да искам, се замислих със странно ярки подробности за тялото на Крита Кано. Тя спеше непробудно в леглото ми. Сетих се за съня, в който бях слял своето тяло с нейното, а тя бе облечена в роклята на Кумико. Още помнех ясно допира на кожата й, тежестта на плътта й. Без да съм наясно с всичко случващо се, не можех с точност да определя къде свършваше действителността и започваше видението. Стената между реалност и нереалност бе започнала да се топи. Поне в паметта ми действителност и въображение вече съжителстваха с еднаква сила и яснота. Бях слял тялото си с тялото на Крита Кано и същевременно не го бях правил.

За да се отърся от тези разбъркани сексуални образи и да проясня главата си, се наложи да отида на мивката и да си наплискам лицето със студена вода. След малко наминах да проверя какво става с Крита Кано. Още спеше непробудно. Завивката се беше смъкнала до кръста й. От мястото, където стоях, виждах само гърба й. Покрай това се сетих за последния път, когато бях зърнал гърба на Кумико. Чак сега си дадох сметка, че в тяло Крита Кано прилича изумително на Кумико. Досега не го бях забелязвал, защото двете имаха различни прически, обличаха се и се гримираха по съвсем различен начин. Бяха еднакви на ръст и поне на пръв поглед и на тегло. Вероятно носеха една и съща мярка дрехи.

Пренесох завивката си в хола, легнах на канапето и отворих книгата, която четях. Беше историческа, от библиотеката. За японското присъствие в Манджурия отпреди войната и за битката срещу съветската армия при Номинхе. Разказът на лейтенант Мамия бе пробудил у мен интерес към този период и бях взел няколко книги, посветени на него. Сега обаче четох десетина минути твърде подробното историческо описание и се унесох. Оставих книгата на пода с намерението очите ми да починат малко, но съм заспал дълбоко на запалена лампа.

Събуди ме звук откъм кухнята. Отидох да видя какво става и заварих Крита Кано да прави закуска — беше с бяла тениска и къс син панталон, и двете на Кумико.

— Къде са ви дрехите? — попитах от вратата на кухнята.

— А, извинявайте. Спяхте, затова си позволих да взема някои от дрехите на жена ви. Знам, много нахално е от моя страна, но нямах какво да облека — обясни Крита Кано, като извърна само глава към мен.

Откакто я бях видял за последно, в някакъв момент тя си бе възвърнала обичайния стил на гримиране и прическата от шейсетте години, но без изкуствените мигли.

— Не, не се притеснявайте — рекох й аз. — Всъщност питам какво е станало с вашите дрехи.

— Изгубих ги — каза само Крита Кано.

— Изгубили сте ги ли?

— Да. Изгубих ги някъде.

Влязох в кухнята, подпрях се на масата и загледах как Крита Кано прави омлет. С чевръсти движения тя чукна яйцата, сложи им подправки и ги разбърка.

— Значи сте дошли гола?

— Да, точно така — потвърди Крита Кано, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Бях напълно гола. Знаете го, господин Окада. Нали сте ме завили.

— Да, завих ви — измънках аз. — Но къде, интересно, изгубихте дрехите си и как успяхте да дойдете дотук без тях?

— И аз не знам — рече Крита Кано и тръсна тигана, за да сгъне омлета.

— И вие не знаете — повторих аз.

Тя плъзна омлета в една чиния и за гарнитура му сложи малко току-що сварени на пара броколи. Освен това беше препекла филийки, които сложи на масата заедно с кафето. Аз извадих масло, сол и черен пипер. После съвсем като младоженци седнахме един срещу друг да закусим.

Точно тогава се сетих за белега. Крита Кано не се изненада, когато ме погледна, не ме попита нищо. Посегнах и пипнах белега, беше топъл, значи петното не беше изчезнало.

— Боли ли ви, господин Окада?

— Не, изобщо не ме боли — отговорих аз.

Жената гледа известно време лицето ми.

— Прилича на родилно петно — прецени тя.

— И на мен така ми изглежда — съгласих се аз. — Дали да не ида на лекар?

— Според мен лекар няма да ви помогне.

— Вероятно сте права — рекох аз. — Но не мога да се преструвам, че не се забелязва.

Както държеше вилицата, Крита Кано се позамисли.

— Ако имате да пазарувате или да вършите нещо друго, бих могла да го свърша вместо вас. Ако предпочитате да не излизате, си стойте тук докогато пожелаете.

— Признателен съм ви, но и вие сигурно си имате работа, пък и не мога да остана вечно залостен тук.

Крита Кано отново се замисли.

— Малта Кано сигурно знае как да ви помогне.

— В такъв случай нали нямате нищо против да се свържете от мое име с нея?

— Малта Кано се свързва с един или друг човек, но не допуска хората да се свързват с нея — съобщи ми жената и отхапа от броколите.

— Но вие със сигурност можете да се свързвате с нея, нали?

— Разбира се. Сестри сме.

— Защо тогава следващия път, когато говорите с нея, не я питате за белега? Или да я помолите да ми се обади.

— Съжалявам, но не мога да го направя. Не ми е разрешено да моля сестра си за никого. Това ни е нещо като правило.

Въздъхнах и продължих да мажа филийката с масло.

— В смисъл, ако искам да кажа нещо на Малта Кано, единственото, което ми остава, е да чакам тя да се свърже с мен, така ли?

— Да, точно така — потвърди Крита Кано. После кимна. — Но за белега. Предлагам засега да не мислите за него, освен ако не ви боли или сърби. Лично аз не обръщам внимание на такива неща. Не им обръщайте и вие, господин Окада. На всеки може да се случи.

— Интересно ми е — рекох аз.

После няколко минути продължихме да ядем, без да разговаряме. От доста време не бях закусвал с друг, а и омлетът беше много вкусен. Крита Кано като че ли се зарадва, когато я похвалих.

— Та за дрехите… — подхванах аз.

— Сърдите ли се, че съм облякла дрехите на жена ви, без да ви питам? — попита доста нехайно тя.

— Ни най-малко. Все ми едно кои от дрехите на Кумико ще облечете. В края на краищата тя ги е оставила тук. Притеснявам се по-скоро за вашите дрехи — как ги изгубихте?

— И не само дрехите. Обувките също.

— Как?

— Не помня — отговори Крита Кано. — Знам само, че се събудих гола в леглото ви. Не помня какво е станало преди това.

— Но след като си тръгнах, сте слезли в кладенеца, помните ли?

— Да, това го помня. И долу съм заспала. Но после не помня нищо.

— Значи не помните как сте излезли от кладенеца?

— Нищо не помня. Губи ми се време.

Крита Кано вдигна показалци и показа разстояние около педя. Нямах представа на колко време отговаря това.

— Сигурно не помните и какво сте направили с въжената стълба. Няма я.

— Не знам нищо за стълбата. Не помня дори дали съм се качила по нея, за да изляза от кладенеца.

Гледах известно време чашата с кафето в ръката си.

— Имате ли нещо против да ми покажете ходилата си? — попитах аз.

— Не, разбира се — отвърна жената.

Седна на стола до мен и повдигна нозе, така че да видя ходилата й. Хванах я за глезените и огледах хубаво ходилата. Бяха съвсем чисти, с красива форма. По тях нямаше нищо, нито драскотини, нито кал.

— Няма кал, няма драскотини — заявих аз.

— Ясно — рече Крита Кано.

— Вчера цял ден валя. Ако сте изгубили някъде обувките си и сте дошли боса, ходилата ви би трябвало да са кални. Минали сте през градината. Но ходилата ви са чисти, по тях няма кал.

— Ясно.

— Което ще рече, че не сте дошли тук боса.

Крита Кано наклони леко глава на една страна, като да бе впечатлена.

— Логично е — съгласи се тя.

— Може и да е логично, но не ни дава нищо — обясних и аз. — Къде сте изгубили обувките и дрехите си и как сте дошли оттам дотук?

Крита Кано поклати глава.

— Нямам представа — промълви тя.

* * *

Докато тя миеше съсредоточено съдовете на мивката, аз продължавах да седя до кухненската маса и да обмислям всичко. Също нямах, разбира се, представа.

— Често ли ви се случва да не помните къде сте били? — попитах аз.

— Не ми е за пръв път да не помня къде съм била и какво съм правила. Не ми се случва често, но от време на време ми се случва. Веднъж пак си изгубих някои от дрехите. Сега обаче за пръв път не знам къде са ми и всички дрехи, и обувките.

Жената спря чешмата, забърса масата.

— Знаете ли, Крита Кано — подех аз, — не ми разказахте историята си до края. Последния път, когато изчезнахте, бяхте стигнали до средата. Помните ли? Ако нямате нищо против, бих искал да чуя и останалото. Разказахте как мафията ви е отвлякла и ви е накарала да проституирате за нея, но не споменахте какво се е случило, след като срещнахте Нобору Ватая и спахте с него.

Тя се облегна на мивката и ме погледна. По ръцете й се стичаха капки вода, които падаха на пода. Под бялата тениска ясно се очертаваха настръхналите зърна на гърдите й и аз си представих голото й тяло, което бях видял през нощта.

— Добре тогава. Ще ви разкажа какво стана после. Ето сега. — Крита Кано отново седна срещу мен. — Онзи ден, господин Окада, си тръгнах по средата на разказа, защото почувствах, че съм длъжна да ви обясня възможно най-откровено какво точно ми се е случило. Но усетих, че не мога да стигна чак до края. Сигурно сте се стъписали, когато си тръгнах толкова ненадейно.

Тя сложи ръце върху масата и ме погледна право в лицето.

— Да, бях стъписан, макар че напоследък са ми се случвали и по-стъписващи неща — отвърнах аз.

* * *

— Както вече ви обясних, последният клиент, когото съм имала като проститутка на плътта, беше Нобору Ватая. Познах го веднага втория път, когато го срещнах вече като клиент на Малта Кано. Беше невъзможно да го забравя. Не съм сигурна дали той се е сетил коя съм. Господин Ватая не е от хората, които показват чувствата си. Но нека се върна назад, ще карам поред. Първо ще ви разкажа за оня път, когато Нобору Ватая ми беше клиент. Беше преди шест години. Както вече ви казах, по онова време бях в състояние, когато не усещах никаква болка. И не само болка: не усещах нищо. Живеех в бездънно вцепенение. Нямам предвид, разбира се, че не съм чувствала нищо, различавах например топло от студено, различавах и болката. Но тези усещания сякаш бяха на разстояние, в свят, който няма нищо общо с мен. Затова и не се съпротивлявах да имам полови сношения срещу пари. Каквото и да правеха с мен, усещанията сякаш бяха на друг. Безчувствената ми плът не беше моята плът. И така, разказах ви как мафията ме принуди да стана една от проститутките й. Когато ми нареждаха да спя с мъже, го правех, когато ми даваха пари, ги взимах. Май бях стигнала дотук.

Аз кимнах.

— Въпросният ден ми казаха да отида в стая на шестнайсетия етаж на хотел в центъра. Клиентът беше с необичайното име Ватая. Почуках, влязох в стаята и заварих вътре мъж, който седеше на канапето. Пиеше кафе, което явно бе поръчал от румсървиса, и четеше книга. Носеше зелено поло и кафяв памучен панталон. Беше с къса коса и с очила с кафяви рамки. На масата пред него бяха оставени чашата, кафеникът и книгата. Мъжът очевидно беше погълнат от прочетеното: в очите му още се долавяше някакво вълнение. Не се открояваше с нищо, очите му обаче излъчваха необичайна сила. Когато ги видях, реших, че съм сбъркала стаята. Но не я бях сбъркала. Мъжът ми каза да вляза и да заключа. Продължи да седи на канапето и без да казва и дума повече, ме огледа цялата. От глава до пети. Така ставаше винаги когато влезех при клиент. Повечето мъже ме оглеждаха. Извинявайте, че питам, господин Окада, но били ли сте някога с проститутка?

Отговорих, че не.

— Сякаш оглеждат стока. Свиква се бързо. Все пак плащат за плът, логично е да видят какво купуват. Този мъж обаче ме оглеждаше различно. Сякаш виждаше през плътта ми, отвъд мен. Притесних се от погледа му, все едно съм станала полупрозрачна. Вероятно съм била леко смутена: изпуснах на пода дамската си чанта. Тя падна с тих звук, но аз бях толкова объркана, че в началото дори не забелязах. После се наведох да вдигна чантата. От удара в пода тя се беше отворила и част от козметиката ми се беше изсипала. Вдигнах молива за очи, червилото и малко флаконче парфюм и ги прибрах. Мъжът през цялото време ме наблюдаваше с обиграни очи. След като събрах вещите си от пода и ги върнах в чантата, той ми каза да се съблека. Попитах го дали има нещо против първо да си взема душ, защото докато пътувах с метрото, се бях изпотила. Времето беше горещо. Мъжът отвърна, че това не му пречело. Не разполагал с много време. Да се съблека веднага. Когато свалих дрехите, мъжът каза да легна по лице на кревата, което и направих. Нареди ми да не мърдам, да не отварям очи и да не говоря, освен ако той не ми каже. Седна до мен, без да се съблича. Направи само това: седна. Не ме докосна и с пръст. Просто седеше и гледаше голото ми тяло, докато аз лежах по лице, без да мърдам. Така минаха десет минути. Усещах как мъжът ме пронизва почти болезнено с поглед — впиваше очи ту в тила ми, ту в гърба, ту в дупето, ту в краката. Реших, че вероятно е импотентен. Такива клиенти понякога се възбуждат. Плащат на проститутка, карат я да се съблече и я гледат. Някои я събличат и свършват пред нея. При проститутки ходят какви ли не мъже по какви ли не причини. Реших, че Нобору Ватая е поредният от тях. След малко обаче той започна да ме докосва. Плъзгаше и десетте си пръста по тялото ми, от раменете до гърба и дупето, сякаш търсеше нещо. Това не бяха милувки. Не беше, разбира се, и масаж. Пръстите му се движеха по тялото ми изключително внимателно, все едно очертаваха път по карта. И докато ме докосваше, той очевидно мислеше, но не просто си мислеше, а беше потънал във вглъбен и много съсредоточен размисъл. Пръстите му сякаш се лутаха напосоки, сетне застиваха и дълго оставаха на едно място. Като че ли се губеха и после пак налучкваха пътя. Ясна ли съм? Всеки пръст като че беше жив и мислеше със свой си разсъдък. Усещането беше много странно. Странно и притеснително. Въпреки това от допира на пръстите му аз се възбудих. За пръв път в живота си. Преди да стана проститутка, сексът не ми е носил нищо освен болка. Самата мисъл за него ме изпълваше със страх — страх от болката, която знаех, че трябва да изтърпя. След като станах проститутка, се случи точно обратното: не чувствах нищо. Нито болка, нито друго. Пъшках и се преструвах на възбудена, за да им е приятно на клиентите, но всичко си беше представление. Ала когато ме докосна този мъж, стоновете ми си бяха истински. Идваха от самите дълбини на тялото ми. Знаех, че нещо вътре в мен се е раздвижило, сякаш центърът на тежестта се измества в тялото ми и първо е на едно, а после на друго място. Накрая мъжът спря да движи пръсти. Хвана ме за кръста и като че ли се замисли. Усетих от върховете на пръстите му, че си възвръща самообладанието и малко по малко започва да регулира дишането си. После взе да се съблича. Продължавах да стискам очи с лице върху възглавницата, чаках какво ще стане оттук нататък. След като се съблече, мъжът разтвори широко ръцете и краката ми. В стаята бе много тихо, чак се уплаших. Чуваше се само едва доловимото бръмчене на климатика. Мъжът почти не издаваше звуци. Не чувах дори дишането му. Той долепи длани до гърба ми. Отпуснах се. Членът му ме докосна по дупето, но още беше мек. Точно тогава телефонът върху нощното шкафче започна да звъни. Отворих очи, извърнах се и погледнах мъжа в лицето, той обаче сякаш не забелязваше телефона, който иззвъня осем-десет пъти, после спря. В стаята отново стана тих. — Тук Крита Кано замълча и си пое няколко пъти въздух. Без да продума, загледа ръцете си. — Извинявайте — каза накрая, — но нали не възразявате да си почина малко?

— Не — отвърнах аз.

Налях си още една чаша кафе и отпих една глътка. Крита Кано изпи студената вода в чашата. Сигурно сме мълчали към десет минути.

— Мъжът отново задвижи пръсти и започна да ме докосва навсякъде по тялото — продължи Крита Кано. — Навсякъде без изключение. Вече не можех да мисля. В ушите ми кънтеше само туптенето на собственото ми сърце, което бе странно забавено. Вече не бях в състояние да се владея. Докато мъжът ме галеше, стенех и стенех. Опитах се да замълча, ала сякаш някой друг ме караше да крещя и да пъшкам. Имах чувството, че всяко винтче в тялото ми се е разхлабило. Сетне, след доста време, както лежах по лице, мъжът ми вкара нещо отзад. И досега не знам какво. Беше огромно и твърдо, но не беше членът му. Сигурна съм. Помня как си помислих, че все пак съм се оказала права: мъжът е импотентен. Каквото и да ми вкара, то ми причини болка за пръв път, откакто бях направила неуспешен опит за самоубийство — истинска силна болка в мен самата, не на разстояние. Как ли да го изразя? Болката бе почти непоносимо силна, сякаш физическото ми „Аз“ се разкъса отвътре на две. Но колкото и ужасно да беше, аз продължавах да се гърча не само от болка, но и от наслада. Насладата и болката бяха едно. Разбирате ли какво имам предвид? Болката идваше от насладата, а насладата — от болката. Трябваше да ги приема заедно. И насред тази болка и наслада тялото ми продължи да се разцепва. Нямаше как да го предотвратя. После се случи нещо странно. От двете половини, на които физическото ми „Аз“ се беше разцепило, изпълзя нещо, каквото дотогава не бях виждала и докосвала. Не можех да кажа колко голямо е, но беше влажно и хлъзгаво като новородено дете. Нямах никаква представа какво е. Дотогава е било вътре в мен, а аз не знаех какво е. Този мъж го беше извадил. Исках да разбера какво е. Исках да го видя със собствените си очи. В края на краищата то бе част от мен и имах право да го видя. Но това бе невъзможно. Бях повлечена като от порой от насладата и болката. Бях се превърнала в изцяло физическо същество и можех само да викам, да въртя хълбоци и да стена. Бе невъзможно дори да отворя очи. После достигнах върха, всъщност имах чувството, че по-скоро ме хвърлят от висок зъбер. Изпищях и ми се стори, че всичко, направено от стъкло в стаята, се е натрошило. И не само ми се стори: наистина видях и чух как прозорците и чашите се чупят на малки парченца и се сипят като дъжд върху мен. После ми се пригади ужасно. Съзнанието ми започна да се отнася нанякъде, тялото ми изстина. Знам, ще ви прозвучи странно, но се почувствах така, сякаш се превръщам в купа студена каша, лепкава и на бучки, и бучките туптят бавно и мощно с всеки удар на сърцето ми. Познах това туптене — бях го изпитвала и преди. Не ми трябваше много време, за да си спомня какво е. Знаех, че е тъпата, смъртоносна безкрайна болка, която бях понасяла преди неуспешния опит за самоубийство. И тази болка повдигаше като с лост капака на съзнанието ми, отваряше го с неустоима сила и без да се допитва до волята ми, измъкваше пихтиестото съдържание на паметта ми. Колкото и странно да звучи, бях като мъртвец, който наблюдава аутопсията си. Разбирате ли за какво говоря? Чувствах се като човек, който гледа как разрязват тялото му и вадят един по един слузестите органи. Продължавах да лежа, слюнката ми се стичаше по възглавницата, а тялото ми се гърчеше неудържимо. Знаех, че трябва да се овладея, а не можех. Винтчетата в тялото ми не само се бяха разхлабили, но и бяха изпаднали. Със замъгленото си съзнание усетих невероятно силно колко сама и безсилна съм. Всичко вътре в мен рукна навън. Неща, и осезаеми, и неосезаеми, се втечниха и бликнаха от плътта ми като слюнка или урина. Знаех, че не бива да го допускам, че не бива да позволявам самата ми същност да изтича и аз да я губя завинаги, ала не можех да я спра по никакъв начин. Можех само да наблюдавам. Нямам представа колко е продължило всичко това. Имах чувството, че цялата ми памет, цялото ми съзнание е изтекло навън. Накрая досущ тежка завеса, която се спуска, в миг ме обгърна мрак. А когато отново дойдох в съзнание, бях друг човек — Крита Кано замълча и ме погледна. — Ето какво се случи тогава — промълви тя.

Не казах нищо, само зачаках да чуя края на разказа й.