Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (24)

11.
Гладът като болка

Дългото писмо на Кумико

Птицата като пророк

Няколко пъти заспивах и точно толкова често се събуждах. Това бяха кратки тревожни откъслеци от сън, както в самолет. Тъкмо да заспя дълбоко, и трепвах и се събуждах, тъкмо да се разсъня съвсем, и отново се унасях — в безкрайно повторение. Без промени в светлината времето креташе и се клатушкаше като каруца с разхлабена ос. Бях се свил неестествено и това ограбваше на малки, натрупващи се дози тялото ми от почивка. Всеки път, щом се събудех, си гледах часовника. Той вървеше тромаво, неравно.

Понеже нямах какво да правя, взимах електрическото фенерче и шарех с лъча напосоки: по земята, по стените, по капака на кладенеца. Онова, което откривах, беше същата земя, същите стени, същият капак на кладенеца. Сенките, които мърдащият лъч хвърляше, се люшкаха, проточваха се и се свиваха, набъбваха и се смаляваха. След като това ми втръснеше, опипвах лицето си, проучвах всяка линия, изследвах наново чертите си, за да усвоя формата им. Никога дотогава не се бях замислял сериозно за формата на ушите си. Ако някой ми беше казал да ги нарисувам — съвсем грубо, — щях да се объркам. А сега бях в състояние да възпроизведа точно и подробно всяка кухина и извивка. Стори ми се странно, че те са много различни. Нямах представа как се е получило и за какво служи тази липса на симетрия (явно все служеше за нещо).

Стрелките на часовника ми показваха седем и двайсет и осем. Откакто бях слязъл тук, долу, сигурно си бях поглеждал часовника към две хиляди пъти. Сега беше седем и двайсет и осем вечерта, поне това беше сигурно — точно времето, когато се играят мачове. Като малък обичах да седя високо на трибуните и да гледам как летният ден се опитва да не свършва. Слънцето вече е залязло на запад, но сиянието му още е ярко и красиво. Осветлението на стадиона хвърля по игрището дълги сенки, сякаш загатва нещо. Малко след началото на мача първо една, а после и други лампи светват постепенно. Небето обаче е достатъчно светло, за да четеш вестник. Споменът за сиянието на дългия ден спира на прага и препречва пътя на лятната нощ.

Но изкуственото осветление печели с упоритост и търпение своята победа над слънчевата светлина и донася цял порой от празнични багри. Яркозеленото на игрището, красивата черна пръст, новоначертаните прави бели линии, проблясващият лак на бухалките в ръцете на играчите, които си чакат реда, тютюневият дим, който се носи в лъчите светлина (в безветрени дни валмата приличаха на души, които се скитат и търсят у кого да се заселят) — всичко това се открояваше с огромна яснота. Младите продавачи на бира поглеждат срещу светлината банкнотите между пръстите си. Множеството се надига от седалките, за да проследи пътя на някоя високо запратена топка, а възгласите се извисяват заедно с дъгата, която топката описва, или завършват с въздишка. Над нас към морето прелитат малки ята птици, поели към местата, където нощуват. Така изглеждаше стадионът в седем и половина вечерта.

Започнах да си мисля за бейзболните срещи, които съм гледал през годините. Веднъж, когато бях малък, в Япония за приятелски мач бяха дошли „Кардинълс“ от Сейнт Луис. Бях ходил да ги гледам заедно с баща си. Преди началото на срещата играчите на „Кардинълс“ застанаха отстрани на игрището с кошове, пълни с топки за тенис с автографи по тях, и започнаха да ги мятат с бясна скорост към трибуните. Хората подивяха, докато се мъчеха да уловят някоя от топките, аз обаче просто си седях, без да помръдвам, и ненадейно в скута ми тупна една от топките. Беше вълшебна случка, удивителна и внезапна.

Отново си погледнах часовника. Седем и трийсет и шест. Откакто го бях поглеждал за последно, бяха минали осем минути. Само осем минути. Свалих си часовника и го допрях до ухото си. Тиктакаше си. Свих рамене в мрака. С представата ми за време се случваше нещо странно. Реших известно време да не си гледам часовника. Дори и да нямах какво друго да върша, не беше здравословно да го правя толкова често. Но трябваше да хвърля огромни усилия, за да се сдържа. Усещането беше точно толкова болезнено, както когато отказах цигарите. От мига, в който реших да не мисля за времето, вече не можех да мисля за нищо друго. Беше нещо като противоречие, като шизофренично раздвоение. Колкото повече се мъчех да забравя времето, толкова по-силно бе желанието да мисля за него. Още преди да съм се усетил, очите ми вече търсеха часовника върху лявата китка. Всеки път, когато това се случваше, аз извръщах лице, зажумявах и се мъчех да не гледам. Накрая свалих часовника и го пъхнах в раницата. Въпреки това съзнанието ми не спря да рови из раницата и да търси часовника, който и там продължаваше да си отброява времето.

И така времето течеше през мрака, лишено от стрелките на часовника, които да вървят напред: време, неразделено и неотмерено. След като изгуби опознавателните си знаци, то престана да бъде непрекъсната линия и се превърна в нещо като безформен флуид, който се разширяваше и се свиваше съвсем произволно. Именно в това време аз заспивах и се будех, заспивах и се будех и малко по малко свиквах с живот без часовници. Обучавах тялото си да осъзнае, че вече нямам нужда от време. Не след дълго обаче ме обори огромна тревога. Вярно, бях се отървал от притеснителния навик да си гледам през пет минути часовника, но след като отправната рамка на времето се заличи окончателно, започнах да изпитвам чувството, че съм хвърлен през нощта от палубата на кораб, който е продължил нататък. Никой не обръща внимание на виковете ми, а корабът си плава, отдалечава се, докато накрая съвсем ще изчезне от погледа ми.

Отказах се от усилията — извадих часовника от раницата и го върнах върху китката си. Стрелките сочеха шест и петнайсет. Вероятно шест и петнайсет сутринта. Последният път, когато бях погледнал часовника, беше седем и трийсет и шест. Седем и трийсет и шест вечерта. Стори ми се разумно да заключа, че оттогава са минали единайсет часа. Едва ли бяха минали двайсет и три часа. Но не можех да бъда сигурен. Каква бе същностната разлика между единайсет и двайсет и три часа? Колкото и да бяха часовете, дали единайсет или двайсет и три, сега ме мъчеше много по-голям глад. Усещането нямаше нищо общо с представата, която си бях създал за силния глад. Бях смятал, че гладът е като чувството, че ти липсва нещо. Той обаче наподобяваше по-скоро чиста физическа болка: съвсем физическа и съвсем осезаема, все едно са те намушкали с острие или те душат. И бе неравномерна. Нямаше плътност. Надигаше се като задаващ се прилив — аха да припадна, — после лека-полека се отдръпваше.

За да отклоня вниманието си от силния болезнен глад, се опитах да насоча мислите си към друго. Ала сега вече ми бе невъзможно да се замисля сериозно. В съзнанието ми от време на време изникваха откъслечни мисли, които после изчезваха точно толкова внезапно, както се бяха появили. Понечех ли да уловя някоя, тя се изплъзваше като слузесто безформено животинче.

Изправих се, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Всяка част от тялото ме болеше. Всяко мускулче и става роптаеха болезнено от неестественото положение, в което ги бях държал толкова дълго. Протегнах се бавно нагоре, сетне сгънах няколко пъти колене, но след десетия път ми се зави свят. Седнах отново на дъното на кладенеца и затворих очи. Ушите ми пищяха, по лицето ми се стичаше пот. Искаше ми се да се хвана за нещо, а нямаше за какво. Пригади ми се, а нямаше какво да повърна. Опитах с дълбоко дишане, надявах се така да освежа ума си, като проветря тялото си и заредя кръвообращението, но облаците в съзнанието ми отказаха да се разсеят. Сега тялото ми е толкова немощно, казах си аз и всъщност се опитах да го изрека на глас: „Сега тялото ми е толкова немощно“, ала устата ми се затрудни с думите. Помислих си — де да можех да видя звездите, но не можех да видя звезди. Мая Казахара беше запечатала входа на кладенеца.

Смятах, че сутринта по някое време момичето ще се появи, то обаче не дойде. Чаках го, облегнат на стената. Цяла сутрин ми се гадеше, а съзнанието ми бе загубило способността да се съсредоточава дори за кратко върху каквито и да било мисли. Гладът ту се появяваше болезнено, ту пак изчезваше, мракът наоколо се сгъстяваше или изсветляваше и всеки нов талаз отнасяше поредния къс от способността ми да се съсредоточа, сякаш крадци отнасяха една по една мебелите от безлюдна къща.

Обед мина, а Мая Казахара не се появи. Затворих очи и се опитах да заспя с надеждата, че ще сънувам Крита Кано, но дрямката бе твърде повърхностна за сънища. Малко след като се отказах от усилията да се съсредоточа върху мислите си, започнаха да ме посещават някакви откъслечни спомени. Пристигаха мълком, като вода, която бавно запълва подземна пещера. Места, където бях ходил, хора, които бях познавал, рани, които бях имал, разговори, които бях водил, неща, които бях купувал, неща, които бях губил: успях да си ги спомня много ярко и изумително подробно. Започнах да си мисля за къщи и апартаменти, в които съм живял. За прозорците им, за дрешниците, покъщнината и полилеите. За свои учители и преподаватели, като се почне от началното училище и се свърши с колежа. Малко от тези спомени бяха свързани помежду си. Бяха подробни и безсмислени и изникваха без всякаква последователност. От време на време ги прекъсваше поредният болезнен пристъп на глад. Но всеки спомен бе невероятно ярък и ме блъсваше със силата на смерч.

Седях и наблюдавах как съзнанието ми следва тези спомени, докато в него не оживя нещо, случило се в кантората преди три-четири години. Глупава, никому ненужна случка, но колкото повече време посвещавах на това да пресъздавам нелепите подробности, толкова по-подразнен се чувствах, докато раздразнението не се превърна в откровен гняв. Гневът, който ме обзе, беше толкова силен, че измести всичко останало: умората, глада, страховете, и аз се разтреперих в буквалния смисъл на думата и се задавих. Сърцето ми биеше така, че го чувах, а гневът ускори кръвта ми, пълна с адреналин. Беше разправия, започнала от несъществено недоразумение. Колегата ми изсъска няколко обиди, аз не му останах длъжен, но и двамата разбрахме колко безсмислено е това и се извинихме един на друг, с което сложихме край на въпроса и изгладихме отношенията. Случват се и такива неща: имаш много работа, уморен си, без да искаш, казваш нещо необмислено. Аз просто забравих за разпрата. Но долу, в непрогледния мрак на дъното на кладенеца, далеч от действителността, споменът оживя с огнена яснота. Усещах как ме пари по кожата, чувах как от топлината плътта ми цвърчи. Защо съм отвърнал толкова меко на такива възмутителни думи? Сега се сетих за куп неща, които съм можел да кажа на колегата. Заех се да ги правя още по-язвителни и остри, но колкото по-остри ставаха те, толкова повече се вбесявах.

После най-неочаквано бесът, който ме беше обзел, изчезна и всичко това престана да ме вълнува. Защо трябва да се ядосвам за такива отминали неща? Каква полза имаше? Колегата вероятно бе забравил отдавна за караницата. Аз също я бях забравил — до този миг. Поех си дълбоко въздух, отпуснах рамене и оставих тялото ми отново да хлътне в мрака. Опитах се да си припомня нещо друго, но веднага щом невероятно силният гняв ме отпусна, сломените ми свършиха. Сега главата ми беше точно толкова празна, както стомахът.

После, още преди да съм се усетил, започнах да си говоря сам, да пелтеча някакви откъслечни мисли, за които и не подозирах, че ми се въртят в съзнанието. Не можех да се спра. Чух как устата ми изрича някакви думи, ала почти не разбирах за какво става въпрос. Устата ми се движеше от само себе си, предеше в мрака дълги масури от думи, думи, чийто смисъл не схващах. Изникваха от един мрак, за да бъдат погълнати от друг. Тялото ми не беше нищо друго освен празен канал, тунел, където думите да бъдат местени от тук на там. Те определено бяха откъслеци от мисъл, ала от мисъл, която се случваше извън съзнанието ми.

Какво става тук? Дали нервите ми вече не издържат? Погледнах си часовника. Стрелките сочеха три и четирийсет и две. Вероятно три и четирийсет и две следобед. Представих си как изглежда светлината в три и четирийсет и две в летен следобед. Видях и себе си в тази светлина. Нададох ухо, за да чуя някакви звуци, ала нямаше какво да чуя: нито цикади, нито птици, нито детски гласове. Може би, докато аз съм бил тук, в кладенеца, птицата с пружината не е навила пружината и светът е спрял да се движи. Малко по малко пружината е забавила ход и всякакво движение: течението на реките, люшкането на листата, летежът на птиците в небето — е спряло.

Какво прави Мая Казахара? Защо не идва? Не се беше появявала от много време. Внезапно ми хрумна, че може да й се е случило нещо ужасно, например да я е бутнала кола. В такъв случай никой по целия свят не знаеше, че съм тук долу. И аз наистина щях да умра бавно на дъното на кладенеца.

Реших да погледна на нещата от друг ъгъл. Мая Казахара не беше толкова безразсъдна. Нямаше да допусне толкова лесно да я бутне кола. Вероятно сега си беше в стаята, от време на време оглеждаше двора с бинокъла и си представяше как седя долу в кладенеца. Правеше го нарочно, бавеше се, за да се уплаша, да се почувствам изоставен. Така предполагах. И ако се бавеше нарочно, тогава планът й се увенчаваше с възхитителен успех. Наистина бях уплашен. Наистина се чувствах изоставен. Всеки път, щом се сетех, че наистина може да изгния бавно тук, в мрака, ме оборваше такъв страх, че едвам си поемах дъх. Колкото повече време минаваше, толкова повече щях да изнемощявам, докато гладът се засилеше дотолкова, че да ме убие. Преди това обаче вероятно щях да загубя способността да движа тялото си. Дори и някой да спуснеше въжената стълба, нямаше да бъда в състояние да се кача по нея. Всичките ми зъби и косата щяха да окапят.

После ми хрумна да се притеснявам за въздуха. Бях стоял долу, на дъното на кладенеца, в тази тясна шахта, повече от два дни, на всичкото отгоре сега и капакът беше затворен. Нямаше никакво проветряване. Изведнъж въздухът ми се стори много тежък и потискащ. Не можех да определя дали само ми се струва, или въздухът наистина ме затискаше заради липсата на кислород. За да разбера, няколко пъти си поех дълбоко дъх, но колкото повече го правех, толкова по-зле се чувствах. От страх плувнах в пот. Започнех ли да мисля за въздуха, смъртта нахлуваше в съзнанието ми като нещо съвсем истинско, което ще се случи всеки момент. Надигаше се като черна тиха вода, която се просмуква във всяко кътче на съзнанието ми. Досега бях мислил, че е възможно да умра от глад, което нямаше да стане скоро. Нещата щяха да се разиграят много по-бързо, ако кислородът свършеше.

Какво ли е да умреш от задушаване? Колко ли трае? Дали става бавно и мъчително, или ще губя постепенно съзнание и ще издъхна, все едно заспивам? Представих си как Мая Казахара идва на кладенеца и ме намира мъртъв. Вероятно щеше да ме повика един-два пъти и след като не й отговорех, щеше да хвърли в кладенеца няколко камъчета, защото ще си помисли, че съм заспал. Аз обаче нямаше да се събудя. Тогава тя щеше да разбере, че съм умрял.

Искаше ми се да повикам някого. Искаше ми се да изкрещя, че съм затворен тук. Че съм гладен. Че въздухът вече не става за дишане. Имах чувството, че отново съм станал безпомощно малко дете. Че ме е прихванало нещо и съм избягал, а сега никога вече не ще намеря дома си. Че съм забравил пътя. Това беше сън, който ми се беше присънвал често. Беше кошмарът на детството и юношеството ми: че съм се изгубил и не мога да намеря пътя към нас. Още преди години бях забравил тези кошмари. Но сега, на дъното на този дълбок кладенец, те оживяха ужасяващо ярки. В мрака времето се движеше назад, за да бъде погълнато от различен вид време.

Извадих от раницата манерката, отвинтих капачето и изключително предпазливо, за да не похабя и капка, оставих мъничко количество вода да намери пътя си до устата ми. Държах я дълго, наслаждавайки се на влагата, после я глътнах възможно най-бавно. Докато водата минаваше през гърлото ми, се чу силен звук, сякаш някакъв тежък твърд предмет е паднал на пода, а беше само звукът, който издадох, докато съм поглъщал няколко капки вода.

* * *

— Господин Окада!

Някой ме викаше.

Чух гласа в съня си.

— Господин Окада! Господин Окада! Моля ви, събудете се!

Беше като гласа на Крита Кано. Успях да отворя очи, но това не промени нищо. Още бях обгърнат от мрак, в който не виждах нищо. Нямаше ясна граница между сън и будно състояние. Опитах да се понадигна, ала в пръстите ми нямаше достатъчно сила. Усещах тялото си студено, сбръчкано и безчувствено, като краставица, отдавна забравена някъде отзад в хладилника. Съзнанието ми беше пристегнато от изтощение и немощ. Все ми е тая, правете каквото искате, ще се възбудя в съзнанието си и ще свърша в действителността. Хайде, направете го, ако искате това. Зачаках в замъгленото си съзнание Крита Кано да разхлаби колана ми. Гласът й обаче идваше някъде от горе.

— Господин Окада! Господин Окада! — викаше той.

Погледнах нагоре и видях, че половината капак на кладенеца е вдигнат и над него мъждука красиво звездно небе, небе със съвършената форма на полумесец.

— Тук съм!

Надигнах се и успях да се закрепя прав. Погледнах нагоре и отново изкрещях.

— Тук съм!

— Господин Окада — каза истинската Крита Кано. — Долу ли сте?

— Да, тук съм.

— Как е станало така?

— Дълго е за обясняване.

— Извинявайте, но не ви чувам добре. Може ли да говорите малко по-високо?

— Дълго е за обясняване! — извиках аз. — Ще ви разкажа, след като изляза. Точно сега не мога да говоря много високо.

— Въжената стълба тук ваша ли е?

— Да, моя.

— Как сте успели да я вдигнете? Метнахте ли я?

— Разбира се, че не. — Защо да го правя? Как бих могъл да го направя? — Разбира се, че не. Някой я е изтеглил, без да ми каже.

— Но сега вече не можете да излезете.

— Разбира се, че не мога — потвърдих възможно най-търпеливо. — Така се получава. Сега не мога да изляза. Затова бъдете така любезна, спуснете стълбата. Тогава вече ще мога да изляза.

— Да, разбира се. Ей сега.

— Чакайте малко! Преди да я спуснете, бихте ли проверили дали е здраво захваната за основата на дървото? Иначе…

Крита Кано обаче не отговори. Стори ми се, че там горе вече няма никой. Взрях се в отвора на кладенеца, но не видях никого. Извадих от раницата електрическото фенерче и насочих лъча нагоре, ала в светлината се появиха не очертанията на човек, а въжената стълба, която си висеше на мястото, сякаш е била тук през цялото време. Въздъхнах от облекчение и усетих как буцата вътре в мен се отпуска и се топи.

— Ей! Крита Кано! — провикнах се аз, но пак не последва отговор.

Стрелките на часовника ми сочеха един и седем. Един и седем през нощта, разбира се. Поне това ми казаха звездите, които мъждукаха горе. Плъзнах раницата на рамо, поех си дълбоко въздух и тръгнах нагоре. Беше трудно да се изкачвам по неустойчивата стълба. При всяко движение всички мускули, всяка костица и става в тялото ми скърцаха и роптаеха. Стъпвах внимателно и скоро усетих, че въздухът наоколо е по-топъл, после замириса и на трева. Сега до мен достигаше цвъркотът на насекомите. Хванах се за ръба на кладенеца и с последни усилия се изтеглих — само дето не се претърколих по меката повърхност на земята. Готово: отново бях горе. Известно време просто лежах по гръб, без да мисля за нищо. Гледах звездите и отново и отново пълнех гърдите си с въздух — гъстия възтопъл въздух на лятната нощ, изпълнен със свежото ухание на живот. Долавях миризмата на пръст, миризмата на трева. Самата миризма беше достатъчна, за да усетя с дланите си нежния допир на пръстта и на тревата. Искаше ми се да ги взема и да ги погълна.

Сега по небето нямаше звезди, нито една. Звездите горе се бяха виждали само от дъното на кладенеца. На небето сега висеше само почти пълната огромна луна.

Нямах представа колко съм лежал. Дълго не правех друго, освен да слушам туптенето на сърцето си. Усещах, че мога да живея вечно и да правя само това: да слушам туптенето на сърцето си. Накрая все пак станах от земята и се огледах. Нямаше никого. Градината се простираше в нощта с каменната птицата, която както винаги се бе взряла в небето. У Мая Казахара не светеше. В двора им мъждукаше само неонова лампа, която хвърляше бледа безизразна светлина чак до пустата уличка. Къде ли беше изчезнала Крита Кано?

Така или иначе, първото, което трябваше да направя, беше да се прибера — да се прибера, да пийна нещо, да хапна и дълго да стоя под душа. Вероятно смърдях ужасно. Преди всичко останало трябваше да се отърва от смрадта. После трябваше да напълня празния си стомах. Всичко друго оставаше за после.

Тръгнах по обичайния път към нас, но уличката ми изглеждаше различна, непозната. Вероятно заради странно оголената лунна светлина с необичайна сила се открояваха признаците на тление и застой и аз долавях миризмата на нещо като разложено мъртво животно и съвсем отчетливата смрад на изпражнения и пикоч. В много от къщите хората още не си бяха легнали, говореха си или ядяха, докато гледаха телевизия. От един прозорец ме лъхна на мазно готвено, което хвърли в смут мозъка и стомаха ми. Подминах стенещ климатик и ме лъхна горещ въздух. Чух звука на душ и видях в прозореца на една баня размазаната сянка на голо тяло.

Успях да се прехвърля през зида зад нас и тупнах долу в двора. Къщата тънеше в непрогледен мрак и сякаш беше затаила дъх. Не беше запазила усещането за топлина и близост. Уж точно в нея живеех ден след ден, а сега тя ми се струваше празна постройка без следа от човешко присъствие. Но ако имаше дом, където да се прибера, то това бе именно тук.

Качих се на верандата и плъзнах остъклената врата. Понеже тя беше останала твърде дълго затворена, въздухът вътре беше застоял и спарен. Миришеше на нещо средно между презрели плодове и препарат срещу насекоми. Кратката бележка, която бях оставил върху кухненската маса, още си беше там. Съдовете, които бях измил, бяха подредени по същия начин върху поставката за сушене. Взех една чаша и я напълних няколко пъти с вода от чешмата. В хладилника нямаше нищо особено, някакви случайни остатъци и отчасти използвани храни: яйца, шунка, картофена салата, патладжан, маруля, домати, соево сирене, извара, мляко. Залях с млякото малко овесени ядки и изядох тях. Уж би трябвало да съм огладнял, но след като видях истинската храна в хладилника, почти не усетих глад. Дори напротив, почувствах нещо като леко гадене. Въпреки това, за да попритъпя болката в празния си стомах, след овесените ядки изядох и няколко сухара. После вече не ми се ядеше.

Отидох в банята, съблякох се и метнах дрехите в пералнята. Застанах под горещия душ, изтърках всеки сантиметър от тялото си и си измих косата. Найлоновата шапка на Кумико още висеше окачена в банята. Там бяха и любимият й шампоан, балсамът и пластмасовата четка, с която тя се търкаше. Четката й за зъби. Водата за уста. Всичко си изглеждаше същото, както преди Кумико да си тръгне. Единствената промяна, настъпила заради отсъствието й, беше този прост факт: нея вече я нямаше тук.

Застанах пред огледалото и огледах лицето си. Беше обрасло с черна четина. След миг колебание реших да не се бръсна. Ако се обръснех сега, със сигурност щях да се порежа. По-добре да го оставя за утре сутринта. Нямаше да се виждам с никого. Измих си зъбите, изплакнах си няколко пъти устата и излязох от банята. После отворих една бира, извадих от хладилника домати и маруля и си направих салата. След като я изядох, изпитах някакво желание за храна, затова взех малко картофена салата, сложих я между две филии хляб и изядох и нея. Погледнах часовника само веднъж. Колко ли часа бях прекарал долу в кладенеца? Но само при мисълта за това главата ми забуча. Не, не исках да мисля за времето. Точно сега това бе нещото, за което ми се искаше най-силно да избягвам да мисля.

Отидох в тоалетната и дълго пиках със затворени очи. Направо не можех да повярвам колко дълго. Имах чувството, че ще стоя така, докато умра. После отидох в хола, изтегнах се на канапето и се вторачих в тавана. Изпитвах възможно най-странното чувство: тялото ми беше уморено, а мозъкът ми бе напълно буден. Изобщо не ми се спеше.

* * *

Изведнъж ми хрумна да проверя пощенската кутия. Докато съм бил в кладенеца, някой може да ми е пратил писмо. Отидох във входното антре и установих, че се е получило едно-единствено писмо. Върху плика нямаше адрес на подателя, но почеркът отпред очевидно беше на Кумико — ситните йероглифи бяха написани, не, почти нарисувани с много старание, едва ли не калиграфски. Такъв почерк отнемаше много време, но друг Кумико не владееше. Очите ми незабавно се насочиха към пощенската марка. Клеймото беше размазано и почти не се четеше, аз обаче успях да различа „така“ и може би „мацу“. Такамацу в префектура Кагава? Поне доколкото ми беше известно. Кумико нямаше познати в Такамацу. Ние двамата не бяхме ходили никога там, тя никога не ми беше споменавала да се е качвала на ферибота за Шикоку или да е минавала по новия мост. Името Такамацу просто не беше споменавано никога в разговорите ни. Може би не беше Такамацу.

При всички положения занесох писмото в кухнята, седнах на масата и отворих плика с ножицата, като внимавах да не разрежа и листовете вътре. За да се поуспокоя, отпих от бирата.

„Вероятно си бил стъписан и притеснен, когато изчезнах толкова внезапно, без нито една дума“ — пишеше Кумико с любимото си синкавочерно мастило „Монблан“. Хартията беше обикновена, каквато се продава навсякъде.

„Смятах да ти пиша по-скоро и да ти обясня всичко, но времето минаваше, а аз все не можех да измисля как точно да обясня чувствата си или положението, в което се намирам сега, така, че да разбереш. Много съм виновна пред теб.

Вероятно вече си се усъмнил, че се виждам с друг. Спах с него близо три месеца. Срещнахме се служебно, ти не го познаваш. Не че е много важно кой е. Няма да го видя повече. Поне за мен всичко е приключило. Не знам дали това е някаква утеха за теб.

Дали бях влюбена в него? Не мога да отговоря на този въпрос. А и самият въпрос е несъществен. Дали бях влюбена в теб? На това мога да отговоря без колебание: да. Винаги съм била неописуемо щастлива, че съм се омъжила за теб. И досега се чувствам така. Вероятно ще попиташ защо тогава съм имала друга връзка, а за капак съм избягала от къщи. Дори докато това се случваше, съм си задавала многократно този въпрос: защо го правя?

Не мога да обясня. Никога не съм изпитвала и най-малко желание да си намирам любовник и да имам връзка. Когато започнах да се виждам с него, това бе последното, което ми е минавало през ума. Срещнахме се няколко пъти по работа и макар бързо да намерихме общ език, единственото, което се е случило след това, бяха няколко разменени по телефона думи, които не бяха свързани със службата. Той е много по-възрастен от мен, има жена и деца и не ме привличаше особено като мъж: не ми е и хрумвало, че мога да имам сериозни отношения с него.

Това не означава, че не ми е минавало през ума да ти го върна. Още ми беше криво, че веднъж прекара нощта с друга жена. Повярвах ти, когато ми каза, че не си имал нищо с нея, но от това не ми олекваше особено. Ето как се чувствах. Въпреки това имах връзка не за да ти го върна. Помня, веднъж казах, че ще го направя, но само се заканвах. Спах с него, защото исках. Защото не можех да устоя да не спя с него. Защото не можех да потисна сексуалното си желание.

Не се бяхме виждали известно време, после се срещнахме по работа. След това отидохме да вечеряме и да пийнем по нещо. Понеже, разбира се, не нося на пиене, колкото от любезност си поръчах чаша портокалов сок без капка алкохол вътре. Алкохолът няма нищо общо със случилото се. Говорехме си и вечеряхме съвсем нормално. По едно време обаче случайно се докоснахме и изведнъж ми се прииска да бъда в обятията му. В мига на допира разбрах, че той ме желае, той явно също усети, че аз го желая. Между нас премина нещо като електрически заряд, напълно ирационален и всепоглъщащ. Имах чувството, че небето се е срутило върху мен. Страните ми пламтяха, сърцето ми бумтеше, под кръста усещах някаква тежест. Направо не можех да седя на стола, толкова силно беше. В началото не разбрах какво става вътре в мен, после обаче схванах, че е сексуално желание. Желаех този мъж толкова силно, че едвам си поемах дъх. Без някой от двамата да отваря дума за това, отидохме в един хотел наблизо и продължихме с необуздан секс.

Сигурно ще те заболи, задето ти го описвам толкова ярко и подробно, но съм убедена, че в крайна сметка е най-добре да ти разкажа всичко честно. Дори и да е тежко, искам да понесеш болката и да продължиш да четеш нататък.

Онова, което направих с мъжа, няма нищо общо с «любовта». Единственото, което исках, беше да ме прегръща и да го усещам вътре в себе си. Никога през живота си не бях изпитвала такава задушаваща потребност от тялото на мъж. Бях чела по книгите за «непреодолимото желание», но до онзи ден не бях си представяла дори какво означава такъв израз.

Нямам представа защо тази потребност се е породила толкова внезапно, защо е била свързана не с теб, а с друг. Но беше невъзможно да потисна желанието, което изпитвах, нито пък съм и опитвала. Много те моля, разбери: и за миг не ми е хрумвало, че те предавам по някакъв начин. Сексът, който правех в хотелското легло с този мъж, наподобяваше лудост. За да съм докрай откровена, ще кажа, че никога през живота не ми е било толкова хубаво. Не, не беше тъй просто, не ми беше само «хубаво». Плътта ми се гънеше в топла кал. Съзнанието ми всмукваше чистата наслада до степен, че още малко, и да се пръсне — и накрая наистина се взриви. Беше неописуемо. Бе едно от най-прекрасните неща, които са ми се случвали някога.

А после, както знаеш, криех през цялото време. Ти така и не разбра, че имам връзка. Нито веднъж не се усъмни в мен — дори след като започнах да закъснявам. Сигурна съм, че ми имаше пълно доверие. Мислеше, че няма да те предам никога. А аз не изпитвах никаква вина, задето не оправдавам доверието ти. Обаждала съм се от хотелската стая и съм ти казвала, че ще се забавя в редакцията. Трупах лъжите една върху друга, от това обаче не ме болеше. Струваше ми се най-естественото нещо на света. Сърцето ми се нуждаеше от живота с теб. Домът, който делях с теб, бе мястото, на което принадлежах. Светът, на който принадлежах. Но тялото ми изпитваше неутолима потребност от секс с онзи мъж. Бях наполовина тук и наполовина там. Знаех, че рано или късно разривът ще дойде, тогава обаче ми се струваше, че този двойствен живот ще продължава вечно. Тук живеех идеално с теб, а там се любех необуздано с него.

Искам да разбереш поне едно. Не става въпрос, че сексуално ти му отстъпваш или че не ме привличаш, или че ми е втръснало да се любим. По онова време тялото ми просто изпитваше този необуздан непреодолим глад. Не можех да сторя нищо, за да му устоя. Нямам представа защо става така. Единственото, което мога да кажа, е, че става така. През седмиците, докато се любех с онзи мъж, на няколко пъти ми е минавало през главата да се любя и с теб. Струваше ми се нечестно да спя с него, а с теб — не. Но с теб вече не чувствах нищо. Сигурно си забелязал. Близо два месеца си намирах какви ли не оправдания, за да не спя с теб.

Един ден обаче онзи мъж поиска да те напусна и да остана с него. Подхождали сме си изключително много, нямало причини да не бъдем заедно. Щял да изостави семейството си. Помолих го да ми даде време да помисля. Но същата вечер, след като се разделихме, докато се прибирах с влака, си дадох сметка, че вече не изпитвам към него нищо. И аз не разбирам защо, но в мига, когато той ме помоли да живея с него, онова особено нещо вътре в мен изчезна, сякаш беше излязъл силен вятър, който го беше отнесъл. Желанието ми към този мъж се изпари, от него не остана и следа.

Точно тогава започнах да се чувствам виновна пред теб. Както вече ти писах, нямах никакви угризения на съвестта през цялото време, докато изпитвах силно желание към него. Единственото, което чувствах, бе, че е много хубаво, дето не забелязваш нищо. Въобразявах си, че ще ми се размине, докато ти не забелязваш. Връзката ми с онзи човек сякаш бе в свят, различен от света, където бях свързана с теб. Но след като желанието ми към него се стопи, вече не знаех къде се намирам.

Винаги съм си мислила, че съм честен човек. Вярно, имам си недостатъци. Но за важното не съм лъгала никого и не съм заблуждавала себе си. Никога не съм крила нищо от теб. Това ме караше да се чувствам горда. После обаче месеци наред без капка разкаяние те лъжех право в очите.

Ето какво започна да ме терзае. Ето какво ме накара да се чувствам кух, вятърничав човек без всякаква стойност. Всъщност вероятно съм точно такава. Но има още нещо, което и досега ме мъчи, и то е: как така изведнъж започнах да изпитвам такова силно неестествено полово влечение към човек, когото дори не обичах? Направо не проумявам. Ако не беше това влечение, още щях да се радвам на щастливия живот с теб. А онзи човек и досега щеше да си остане симпатичен приятел, с когото от време на време си бъбря. Ала онова чувство, онова невероятно всепоглъщащо полово влечение събори всичко, което ние с теб бяхме изградили през годините. Отне ми всичко: отне ми теб, дома, който бяхме подредили заедно, работата. Защо трябваше да се случи?

Преди три години, когато направих аборта, ти казах, че има нещо, което трябва да споделя с теб. Помниш ли? Вероятно е трябвало да го направя. Вероятно е трябвало да си изплача душата, за да не се стига дотук. Ако го бях направила, това сигурно нямаше да се случи никога. Но сега, след като се случи, дори сега ми се струва, че няма да съм в състояние да ти кажа как съм се чувствала тогава. Струва ми се, че веднъж изразя ли го с думи, всичко ще рухне още по-безвъзвратно, отколкото сега. Ето защо реших, че е най-добре да го преглътна и да изчезна.

Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но с теб никога не съм изпитвала истинска сексуална наслада — и преди, и след като се оженихме. Беше ми приятно да ме прегръщаш, ала усещанията ми бяха някак смътни, сякаш се случваше на друг човек. Ти нямаш никаква вина. Сама съм си виновна, че не изпитвах нищо. Вътре в мен сякаш нещо блокираше и възпираше удоволствието, което можех да изпитам. Просто не знаех какво да правя, когато по причини, неразбираеми за мен, тези задръжки бяха пометени от секса с онзи мъж.

Между нас, между теб и мен, винаги е имало някаква голяма близост и нежност. Още от самото начало. Сега обаче те са погубени завинаги. Онзи напаснат механизъм, онова митичното нещо е унищожено. Аз го унищожих. По-точно някакво нещо ме принуди да го унищожа. Ужасно съжалявам, че стана така. Не всеки има такъв късмет, какъвто аз имах с теб. Мразя нещото, причинило всичко това. Нямаш представа как го ненавиждам. Искам да знам какво точно е то. Трябва да знам. Трябва да намеря неговите корени, да го осъдя и накажа. Не съм сигурна, че ще имам силата да го направя. Със сигурност обаче това е само мой проблем. Той няма нищо общо с теб.

Искам да те помоля за едно и то е: недей да мислиш повече за мен. Не се опитвай да ме намериш. Просто ме забрави и мисли как да започнеш нов живот. Колкото до майка ми, баща ми и брат ми, ще направя каквото трябва: ще им пиша и ще им обясня, че вината е изцяло моя и ти не си ми причинил нищо. Те няма да ти създават неприятности. Мисля скоро да подам молба за развод, така е най-добре и за двамата. Затова не възразявай. Съгласи се. Що се отнася до дрехите и другите вещи, които съм оставила, извинявай, но те моля да ги изхвърлиш или да ги дадеш на някого. Сега вече всичко принадлежи на миналото. Нямам право да докосвам нещата, които съм използвала, докато живеех с теб.

Сбогом.“

Прочетох още веднъж писмото от начало до край и го върнах в плика. После извадих от хладилника още една кутийка бира и я изпих.

Щом Кумико смята да подава молба за развод, значи няма намерение да посяга веднага на живота си. Това ме поуспокои. После обаче ми хрумна, че около два месеца не съм спал с жена. Както споменаваше и в писмото, Кумико през цялото време бе отказвала да спи с мен. Твърдеше, че имала лек цистит и лекарят й бил препоръчал известно време да се въздържа от полови сношения. И аз, естествено, и бях повярвал. Нямах причини да не й вярвам.

През тези два месеца бях имал отношения с жени в сънищата си, или в някакъв свят, който в рамките на моя си речник можех да нарека единствено сън: с Крита Кано и с жената от телефона. Но сега, като се замислих, осъзнах, че са минали два месеца, откакто съм спал с истинска жена в истинския свят. Както лежах на канапето и гледах ръцете си върху гърдите, започнах да си мисля за последния път, когато бях видял тялото на Кумико. Спомних си нежната извивка на гърба й, докато й вдигах ципа на роклята, и миризмата на парфюма зад ушите й. Но ако онова, което тя ми казваше в писмото, бе необратимата истина, вероятно нямаше да спя никога отново с нея. Беше го написала пределно ясно и окончателно; какво друго можеше да бъде това освен необратимата истина?

Колкото повече си мислех за възможността отношенията ми с Кумико вече да са минало, толкова повече ми липсваше нежната топлина на тялото й, което някога ми бе принадлежало. Беше ми хубаво да спя с нея. Беше ми хубаво, разбира се, и преди да се оженим, но дори след като минаха няколко години и първоначалната тръпка поотслабна, пак ми беше приятно да се любя с Кумико. Тесният й гръб, тилът й, краката й, гърдите й: спомнях си все така ярко допира до всяка част от нея. Спомнях си всичко, което съм правил и което е правила тя, докато сме се сливали.

Сега обаче Кумико бе сляла тялото си с човек, когото не познавах — и то с необузданост, каквато трудно си представях. Беше открила в това наслада, каквато не бе получавала от любенето с мен. Докато го е правела с него, тя вероятно се е гърчела и извивала така, че леглото е подскачало, стенела е, та са я чували в съседната стая. Вероятно е вършела неща, каквито не е вършила никога с мен. Отидох до хладилника, отворих го и извадих една бира, която изпих. После хапнах картофена салата. Прииска ми се да послушам музика и настроих тихо радиото на станция за класическа музика на къси вълни. „Днес съм много уморена — все повтаряше Кумико. — Нямам настроение. Наистина. Извинявай.“ А аз отговарях: „Не се притеснявай, не е болка за умиране.“ След като свърши Серенадата за струнен оркестър на Чайковски, пуснаха кратка клавирна пиеса, звучеше ми като Шуман. Беше ми позната, но не помнех заглавието. Щом свърши, водещата обясни, че това била седмата от „Горските сцени“ на Шуман, озаглавена „Птицата като пророк“. Представих си как Кумико движи хълбоци под другия мъж, как вдига крака, как забива нокти в гърба му и се гъне върху чаршафите. Водещата каза, че Шуман е създал фантастична пиеса, в която тайнствена горска птица предсказва бъдещето.

Какво изобщо съм знаел някога за Кумико? Смачках бавно в ръката си празната бирена кутия и я хвърлих в боклука. Беше ли възможно Кумико, която съм си въобразявал, че разбирам, Кумико, която бях притискал до себе си и с която през годините бях сливал тяло като със своя жена, беше ли възможно тази Кумико да не е нищо друго освен външна обвивка на самата Кумико като личност. А светът всъщност да е най-вече царство на медузите? Ако е така, какво да кажа за шестте години, които бяхме живели заедно? Какво са те? Какво означават?

* * *

Четях за кой ли път писмото на Кумико, когато телефонът иззвъня. Звукът ме изстреля от канапето. Кой ли можеше да се обажда в два часа след полунощ? Кумико? Не, тя никога не би позвънила тук. Може би Мая Казахара. Видяла ме е, че си тръгвам от празната къща, и е решила да ми се обади. Или може би Крита Кано. Иска да обясни защо е изчезнала. Или жената от телефона. Вероятно иска да ми каже нещо. Мая Казахара беше права: около мен имаше прекалено много жени. Избърсах си лицето с хавлиената кърпа, която бях оставил наблизо, и когато бях готов, вдигнах слушалката.

— Ало — казах.

— Ало — обади се глас от другата страна.

Не беше на Мая Казахара. Нито на Крита Кано или на тайнствената жена. Обаждаше се Малта Кано.

— Ало — повтори тя, — господин Окада ли е? Казвам се Малта Кано. Помните ли ме?

— Разбира се. Помня ви много добре — отвърнах, като се опитвах да успокоя бумтежа на сърцето си.

Как можех да не я помня?

— Извинявайте, че ви звъня толкова късно. Но не търпи отлагане. Напълно съзнавам, че ви се натрапвам много грубо и че вероятно ще се ядосате, въпреки това се почувствах длъжна да се обадя. Ужасно съжалявам.

Уверих я, че няма нужда да не се безпокои: така и така още не съм легнал, тя изобщо не ме притеснява.