Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (22)

9.
Кладенецът и звездите

Как стълбата изчезна

В пет и нещо призори вече беше светло, но въпреки това видях горе много звезди. Беше точно както ми бе казал лейтенант Мамия: от дъното на кладенец и посред бял ден виждаш звезди. Късчето небе с формата на съвършен полумесец беше осеяно равномерно с едва мъждукащи звезди, които наподобяваха подредени като за изложение редки минерали.

В пети или шести клас, когато с няколко момчета си направихме бивак на върха на планината, бях виждал звезди, които бяха толкова много, че изпълваха небето. Имах чувството, че то ще рухне от тежестта им, ще се свлече долу. Никога дотогава не бях виждал такова изумително звездно небе. Другите се унесоха, аз обаче не можех да заспя, изпълзях от палатката и легнах на земята, за да погледам небето. Сегиз-тогиз небосклонът беше прорязван от ярката дъга на падаща звезда. Но колкото повече гледах, толкова по-притеснено ми ставаше. Звездите просто бяха прекалено много, а небето бе прекалено обширно и дълбоко. Грамадно похлупващо чуждо тяло, то ме заобикаляше, обгръщаше ме и на мен ми се маеше главата. Винаги дотогава бях мислил, че Земята под нозете ми е твърдо тяло, което съществува и ще съществува вечно. Всъщност не бях мислил изобщо за това. Просто го бях приемал за нещо, което се разбира от само себе си. А Земята не беше нищо повече от каменна отломка, която се носи в някакво местенце във Вселената: временно тяло в необятната пустош на пространството. И утре това тяло, а заедно с него и всички ние ще бъдем пометени от някакъв мигновен взрив или от леко изместване в енергията на Всемира. Несигурността на собственото ми битие ме изуми (макар, разбира се, не с толкова много думи) под това невероятно звездно небе. За невръстно момче откритието бе вцепеняващо.

Да гледаш изгревните звезди от дъното на кладенец, бе особено изживяване, съвсем различно от това да гледаш звездното небе от върха на планина — сега съзнанието ми, моето „Аз“, самото ми съществувание бяха свързани през тесния ми прозорец с всяка от тези звезди горе на небосвода. Изпитвах огромна близост с тях: те бяха моите звезди, видими единствено за мен тук, долу, в тъмния кладенец. Прегръщах ги като свои, а те ми даваха нещо като сила и топлина.

Времето минаваше, небето все повече се изпълваше с яркото сутрешно слънце на лятото и звездите започнаха да се заличават една по една от полезрението ми. Чезнеха бавно и аз ги наблюдавах с широко отворени очи. Лятното слънце обаче не изтри всички звезди по небето. Няколко от най-ярките останаха. Колкото и високо да се изкачваше слънцето, те упорстваха и отказваха да изчезнат. Това ме направи много щастлив: с изключение на малкото облаци, които преминаваха, звездите бяха единственото, което виждах от тук, долу.

Насън се бях изпотил и сега потта започна да изстива. Втресе ме, потреперих няколко пъти. Покрай потта се сетих за онази хотелска стая, където беше тъмно като в рог, и за жената от телефона в нея. В ушите ми още кънтяха думите, които тя беше казала — всяка от тях — и чукането по вратата. Още усещах с ноздрите си странно тежката миризма на цветя. И Нобору Ватая още говореше от телевизионния екран. Споменът за тези впечатления остана, ненакърнен от отминаващото време. И както ми подсказваше паметта, причината бе, че това не е било сън.

Дори след като се разсъних напълно, продължих да усещам по бузата си силна топлина. Сега заедно с нея долавях и лека болка, сякаш кожата бе ожулена от едра шкурка. Долепих през еднодневната си брада длан до мястото, това обаче не притъпи болката или топлината. Долу, на дъното на тъмния кладенец, нямах огледало и ми бе невъзможно да проверя какво става с бузата ми.

Пресегнах се, докоснах стената, прокарах върховете на пръстите си по нея, после известно време държах дланта си долепена, но не открих нищо необичайно: беше си най-обикновена бетонна стена. Свих юмрук и ударих няколко пъти. Стената беше твърда, непроницаема и леко влажна. Още помнех ясно странното усещане за нещо хлъзгаво, останало ми от стената, докато минавах през нея — все едно си проправях път през огромна маса от желатин.

Намерих пипнешком в раницата шишето с вода и отпих една глътка. Не бях ял цял ден. При самата мисъл ме присви страхотен глад, но той се попритъпи, погълнат от пълното ми вцепенение. Пак вдигнах ръка към лицето си и се опитах да преценя колко брада ми е порасла. Страните ми бяха покрити с еднодневна четина. Нямаше никакво съмнение: беше минал цял ден. Но еднодневното ми отсъствие вероятно не бе повлияло на никого. Едва ли някой беше забелязал, че ме няма. Можех да изчезна от лицето на земята и светът дори нямаше да трепне, щеше да продължи да се движи. Нещата със сигурност бяха невероятно сложни, едно обаче беше ясно: никой нямаше нужда от мен.

Пак се извърнах нагоре и погледнах звездите. При тази гледка сърцебиенето малко по малко ме отпусна. После ми хрумна да проверя стълбата при стената. Но там, където тя трябваше да виси, не напипах нищо. Поех си дълбоко въздух, извадих от раницата електрическото фенерче и го включих. Нямаше и следа от стълбата. Изправих се и насочих фенерчето към пода, после към стената над мен — докъдето стигаше лъчът. Стълбата я нямаше никъде. По страните ми като жива твар запъпли студена пот. Фенерчето се изплъзна от ръката ми, падна долу и от удара се изключи само. Това беше знак. В този миг през ума ми мина: фенерчето е песъчинка, погълната от мрака наоколо. Тялото ми престана да функционира, сякаш някой му беше изключил захранването. Над мен се спусна съвършено нищо.

Това продължи може би няколко секунди, докато аз не се посъвзех. Малко по малко физическите ми функции се възвърнаха. Наведох се, вдигнах фенерчето, което беше при краката ми, чукнах по него няколко пъти и пак го включих. То веднага светна. Трябваше да се успокоя и да подредя мислите си. Страхът и паниката нямаше да решат нищо. Кога за последно бях проверил стълбата? Късно предната вечер точно преди да заспя. Бях се уверил, че стълбата е там, и чак тогава бях заспал. Точно така. Стълбата е изчезнала, докато съм спял. Изтеглена е. Взета е.

Изключих фенерчето и се облегнах на стената. После затворих очи. Първото, което усетих, беше глад. Той ме плисна отдалеч като вълна, заля ме беззвучно и пак се плъзна назад. Изтегли се и ме остави кух, празен като изкормено животно. Първоначалната паника отмина и вече не усещах нито ужас, нито отчаяние. Колкото и да е странно, в онзи миг усещах нещо като примирение.

* * *

След като се върнах от Сапоро, прегърнах Кумико и започнах да я утешавам. Чувстваше се объркана и нещастна. Беше си взела един ден отпуск.

— Нощес не съм мигнала — оплака ми се. — В клиниката имаха много удобен свободен час и аз се престраших, реших на своя глава.

След като го каза, си поплака.

— Всичко е приключило — рекох й. — Няма смисъл да мислиш за това. Обсъдихме го, не се занимавай повече с тези неща. Ако има още нещо, за което искаш да поговорим, нека е сега. И да забравим. Да го загърбим. Спомена по телефона, че си искала да ми кажеш нещо.

Кумико поклати глава.

— Няма значение — рече тя. — Прав си. Дай да забравим.

Известно време избягвахме да отваряме дума за аборта на Кумико. Но не беше лесно. Случвало се е да говорим за съвсем друго и внезапно да млъкнем и двамата. В края на седмицата ходехме на кино. В мрака се съсредоточавахме върху филма, понякога обаче си мислехме за неща, които нямаха нищо общо с него, или оставяхме мозъците ни да си починат, като не мислят за нищо. Знаех, че както седи до мен, Кумико си мисли за друго. Усещах го.

След киното ходехме да пийнем бира или да хапнем. Понякога не знаехме за какво да говорим. Това продължи месец и половина, много дълъг месец и половина, в края на който Кумико ми рече:

— Какво ще кажеш, искаш ли утре да заминем, да си направим само двамата малка почивка? Утре е петък, можем да се върнем чак в неделя. От време на време всеки има нужда от нещо такова.

— Знам за какво говориш — отвърнах с усмивка аз, — но дали някой в кантората е чувал някога за почивка?

— Тогава се направи на болен. Кажи, че е грип или нещо такова. Аз ще сторя същото.

Качихме се на влака за Каруизава. Избрах тази посока, защото Кумико каза, че искала да отидем на тихо място в планината, където да се разхождаме на воля. През април там сезонът беше свършил, хотелът беше притихнал, повечето магазини бяха затворени, но ние търсехме точно това. Не правехме друго, освен да се разхождаме всеки ден от сутрин до вечер.

* * *

На Кумико й отне ден и половина, докато даде воля на чувствата си. Тогава седна и близо два часа плака в хотелската стая. През цялото време аз мълчах, само я прегърнах и я оставих да се наплаче.

Сетне малко по малко, на откъслеци, Кумико започна да ми разказва. За аборта. Как се е чувствала тогава. Колко силно е било усещането за загуба. Колко самотно й е било, докато съм бил в Хокайдо — и как е могла да се престраши да го направи само защото се е чувствала толкова самотна.

— Не ме разбирай погрешно — рече тя. — Не съжалявам, че го направих. Друг начин нямаше. Това ми е пределно ясно. Всъщност ме боли, защото искам да ти кажа всичко… абсолютно всичко, а не мога. Не мога да ти обясня как точно се чувствам. — Кумико вдигна косата от лицето си и оголи красивото си малко ухо, сетне поклати глава. — Не крия нищо от теб. Смятам да ти кажа някой ден. Ти си единственият, на когото мога да кажа. Но сега нямам сили. Не знам как да го изразя.

— Нещо от миналото ли?

— Не, не е от миналото.

— Не бързай, ще ми кажеш, когато можеш — рекох аз. — Поне с време разполагаме в предостатъчни количества. С теб съм. Не бързаме за никъде. Само искам да помниш едно — всички твои тревоги и грижи приемам като свои. Точно за това можеш да не се безпокоиш.

— Благодаря ти — промълви Кумико. — Щастлива съм, че се омъжих за теб.

Ние обаче не разполагахме с предостатъчни количества време, както си мислех. Какво ли не можеше да изрази Кумико? Дали беше свързано с изчезването й? Ако тогава го бях изкопчил от нея, може би нямаше да я загубя сега. Но след като размислих, реших, че не: нямало е да мога да я насиля да ми каже. Тя бе обяснила, че не може да го изрази. Каквото и да беше, то явно бе непосилно за нея.

* * *

— Ей, ти там, долу! Господин Птицата с пружината! — извика Мая Казахара.

Бях се унесъл и реших, че чувам гласа насън. Но не беше сън. Когато вдигнах очи, видях лицето на момичето, малко и много далечно.

— Знам, че си там! Ей, Господин Птицата с пружината! Отговори!

— Тук съм — обадих се аз.

— Ама защо? Какво правиш долу?

— Мисля — отвърнах аз.

— Не разбирам. Толкова ли трябва да слизаш на дъното на кладенец, за да мислиш? Ама че работа!

— Така човек наистина може да се съсредоточи. Тъмно е, прохладно и тихо.

— Често ли го правиш?

— Не, не често. Не съм го правил никога през живота си… да се спускам в кладенец.

— Върши ли работа? Помага ли ти да мислиш?

— Още не знам. Експериментирам.

Тя се прокашля. Звукът прокънтя силно на дъното на кладенеца.

— А забеляза ли, Господин Птицата с пружината, че стълбата я няма?

— Разбира се, че забелязах — потвърдих аз. — Преди малко.

— А знаеше ли, че съм я издърпала аз?

— Не, не знаех.

— А кой според теб би го направил?

— Не знаех кой — признах си откровено. — Не знам как да ти го обясня, но изобщо не ми е хрумвало… че някой я е взел. Да ти кажа, мислех, че просто е изчезнала.

Мая Казахара помълча. После рече предпазливо, сякаш беше решила, че в думите ми има някаква клопка за нея:

— Просто е изчезнала. Хм. В какъв смисъл „просто е изчезнала“? От само себе си ли… хоп… и е изчезнала?

— Може би.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, едва ли сега е времето да ти го казвам, но си голям особняк. Рядко се срещат такива като теб. Знаеше ли?

— За себе си не съм чак такъв особняк — възразих аз.

— Защо тогава реши, че стълбата просто е изчезнала?

Разтърках с длани лицето си и се опитах да насоча цялото си внимание към разговора с Мая Казахара.

— Ти я изтегли, нали?

— Разбира се, че аз. Не се иска много мозък, за да се досетиш. Аз я изтеглих. Снощи се приближих тихо и изтеглих стълбата.

— Но защо?

— Защо пък не? Знаеш ли колко пъти ходих вчера до вас? Исках да дойдеш с мен на работа. А теб, разбира се, те нямаше. После намерих бележката в кухнята. Чаках, чаках, а ти не се върна. Тогава реших, че вероятно пак си в празната къща. Видях, че капакът на кладенеца е наполовина отворен и е спусната стълба. Но и през ум не ми е минавало, че може да си долу. Реших, че някой майстор или друг е слизал и е оставил стълбата. Колко хора седят на дъното на кладенец, когато решат да мислят?

— Тук си права — съгласих се аз.

— Затова после пак отскочих до вас, но теб отново те нямаше. И тогава ми светна, че може би си долу в кладенеца. Умът ми не го побираше какво търсиш долу, но както вече казах, ти си си особняк. Дойдох при кладенеца и издърпах стълбата. Бях готова да се обзаложа, че това ще те ядоса.

— Е, права си.

— Имаш ли там долу нещо за ядене и пиене?

— Малко вода. Не си донесох храна. Но имам три лимонови бонбона.

— Откога си долу?

— От вчера малко преди обяд.

— Сигурно си гладен.

— Сигурно.

— А не ходиш ли по малка нужда и така нататък?

Сега, след като тя ми спомена, се сетих, че откакто съм слязъл долу, не съм пикал нито веднъж.

— Всъщност не — съобщих аз. — Не ям много, не пия течности.

— Знаеш ли какво, Господин Птицата с пружината. Може и да умреш долу, зависи от настроението ми. Само аз знам, че си там, а ти скрих въжената стълба. Разбираш ли? Ако просто си тръгна, накрая ще умреш. И да крещиш, никой няма да те чуе. Никой няма да се досети, че си на дъното на кладенец. Обзалагам се, никой няма и да забележи, че те няма. Не работиш никъде, жена ти избяга. Накрая вероятно все някой ще се усети, че те няма, и ще съобщи в полицията, но дотогава ти ще бъдеш мъртъв и така и няма да намерят трупа ти.

— Със сигурност си права. Възможно е да умра тук, зависи от настроението ти.

— И как се чувстваш?

— Уплашен — отговорих аз.

— Не ми звучиш уплашен.

Продължавах да търкам бузите си. Това бяха моите ръце и моите бузи. Не ги виждах в мрака, но те пак си бяха тук: тялото ми още съществуваше.

— Защото още не съм го осъзнал — отвърнах.

— Е, аз съм го осъзнала — рече Мая Казахара. — Определено е много по-лесно да убиеш някого, отколкото хората си мислят.

— Вероятно зависи от начина.

— Толкова е лесно! Достатъчно е да те оставя тук. Не се налага да правя нищо. Помисли само, Господин Птицата с пружината. Представи си колко ще се мъчиш, ако умираш постепенно от глад и жажда долу в тъмното. Няма да ти е леко.

— Със сигурност си права — потвърдих аз.

— Всъщност не ми вярваш, нали, Господин Птицата с пружината? Въобразяваш си, че не съм способна на такава жестокост.

— Всъщност не знам — казах аз. — Тук не става въпрос дали ти вярвам, или не ти вярвам. Всичко може да се случи. Възможно е. Ето какво мисля.

— Не ти говоря дали е възможно — рече тя с най-леден тон. — Ей, хрумна ми нещо. Току-що. Направил си си труда да слезеш чак долу, за да мислиш. Защо да не ти помогна да се съсредоточиш още повече върху мислите си?

— Как? — попитах аз.

— Как ли? Ето така — рече тя, след което сложи върху кладенеца и втората половина на капака.

Сега мракът беше пълен.