Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (21)

8.
Коренът на желанието

В стая 208

Как минах през стената

Преди зазоряване на дъното на кладенеца ми се присъни сън. Но не беше сън. Беше нещо, което ми се яви като сън.

Вървях сам. В средата на просторно фоайе имаше голям телевизор и на екрана му се виждаше лицето на Нобору Ватая. Току-що бе започнал речта си. Беше с туиден костюм и риза на райета, носеше тъмносиня вратовръзка. Кръстосал ръце на масата отпред, той говореше на камерата. На стената зад него висеше голяма карта на света. Във фоайето имаше над сто души и всички до последния бяха спрели да правят, каквото правеха, за да го слушат вглъбено. Нобору Ватая щеше да оповести нещо, което да предопредели съдбата на човечеството.

И аз спрях и се загледах в телевизионния екран. С школуван, но съвсем искрен глас Нобору Ватая се обръщаше към милиони хора, които не виждаше. Това, което не понасях у него и усещах винаги когато бях лице в лице с него, сега бе потулено на някакво невидимо място. Той говореше по неповторимо убедителния си начин: внимателно премислените паузи, кънтежът на гласа, различните мимики на лицето му пораждаха странното усещане, че Нобору Ватая говори истини. От ден на ден той сякаш ставаше все по-обигран оратор. Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да му го призная.

— И така, приятели мои — каза той, — виждате, че всичко е и сложно, и просто. Това е основополагащото правило, на което е подчинен светът. Не бива да го забравяме никога. Неща, които изглеждат сложни — и наистина са сложни, — всъщност са много прости, ако отчетем подбудите. Важно е какво търсим. Подбудите са, така да се каже, коренът на желанието. Важно е да търсим корена. Копайте под сложната повърхност на действителността. Не се отказвайте. После дълбайте още, докато не намерите началото на корена. Ако направите само това — посочи той картата, — накрая всичко ще се изясни. Така е устроен светът. Глупавите все не успяват да се отскубнат от привидната сложност. Лутат се в мрака, търсят изход и умират, без да са разбрали и едно-едничко нещо за устройството на света. Загубили са представа за посоката. Сякаш са насред гора или на дъното на кладенец. А са загубили представа за посоката, защото не разбират основополагащи принципи. Нямат в главите си нищо освен боклук и бръмбари. Не разбират нищо. Нищичко. Не могат да различат началото от края, върха от дъното, север от юг. Затова не могат да се отскубнат от мрака. — Тук Нобору Ватая замълча, за да даде възможност на публиката да осмисли думите му. — Но нека забравим такива хора — продължи той. — Ако някой иска да загуби представа за посоката, най-доброто, което ние с вас можем да сторим, е да не се занимаваме с него. Имаме по-важна работа.

Колкото повече слушах, толкова повече се вбесявах, докато накрая вече се давех от гняв. Нобору Ватая уж говореше изобщо на света, а всъщност се обръщаше единствено към мен. И явно го правеше от някакви користни подбуди. Ала никой не го разбираше. И точно заради това шуреят ми се възползваше от огромната система на телевизията, за да ми праща тайни послания. Както бях бръкнал в джобовете си, стиснах юмруци, но гневът не ме отпусна. Не можех да го споделя с никого във фоайето и от това се почувствах съвсем самотен.

Помещението беше пълно с хора, които внимаваха да не пропуснат и една-единствена дума на Нобору Ватая. Тръгнах да прекосявам помещението и се насочих направо към стаите. Там стоеше мъж без лице. Когато се приближих, той ме погледна с безликото си лице. После ми препречи тихо пътя.

— Сега не може — каза ми мъжът. — Нямате работа тук.

Но силната безпощадна болка, която ми бе причинил Нобору Ватая, сякаш ми беше дала ускорение. Пресегнах се и изтласках мъжа без лице. Той залитна като сянка и падна.

— Казвам го за ваше добро — провикна се след мен, а думите му се забиха като шрапнел в гърба ми. — Ако продължите натам, няма да можете да се върнете. Разбрахте ли?

Не му обърнах внимание и продължих с бърза крачка нататък. Сега не ме беше страх от нищо. Трябваше да разбера. Бях изгубил всякаква представа за посока, но това не можеше да продължава вечно.

Тръгнах по познат коридор. Предполагах, че мъжът без лице ще ме последва и ще се опита да ме спре, но когато се обърнах, след мен не вървеше никой. От двете страни на дългия криволичещ коридор имаше еднакви врати. Всяка беше с номер, но аз не можех да си спомня в коя точно бях заведен последния път. Бях сигурен, че тогава съм знаел номера, сега обаче опитите ми да си го припомня не се увенчаваха с нищо, а не можех да тръгна да отварям вратите подред.

Вървях безцелно напред-назад по коридора, докато не срещнах сервитьор от румсървиса, който носеше табла. На нея имаше неотворена бутилка „Къти Сарк“, кофичка за лед и две чаши. Оставих го да ме подмине и тръгнах след него. От време на време лъскавият поднос отразяваше ярко светлината на лампите по тавана. Сервитьорът не се обърна нито веднъж. С устремено вдигната брадичка продължи с ритмична равномерна крачка право напред. От време на време си свирукаше откъслечна мелодия. Беше от увертюрата на „Крадливата сврака“, началото, където се включваха ударните инструменти. Умееше го.

Коридорът беше дълъг, но докато вървях след сервитьора, не срещнах никого. Накрая мъжът спря пред една врата и почука тихо три пъти. След няколко секунди някой отвори на келнера и той внесе таблата. Залепих се за стената и се скрих зад голяма китайска ваза, после зачаках сервитьорът да излезе. Номерът на стаята беше 208. Ами да! Как така не си го бях спомнил досега?

Сервитьорът се забави много. Аз си погледнах часовника. В някакъв миг обаче стрелките бяха спрели да се движат. Взрях се в цветята във вазата и долових уханието на всяко цвете. Те сякаш бяха донесени от градината преди няколко мига, толкова съвършени бяха — запазили докрай багрите и миризмата си. Вероятно още не бяха забелязали, че са откъснати от корените. Вътре в една червена роза с дебели месести листца пъплеше мъничко крилато насекомо.

Минаха пет, може би повече минути, докато келнерът излезе с празни ръце от стаята. Все така вдигнал брадичка, тръгна по същия път, откъдето беше дошъл. Веднага щом зави зад ъгъла, аз отидох при вратата. Затаих дъх и напрегнах слух с очакването да чуя нещо. Но нямаше никакъв звук, никакво усещане, че вътре има човек. Престраших се и почуках. Три пъти. Тихо. Както сервитьора. Но не ми отговори никой. Изчаках няколко секунди и отново почуках три пъти, сега вече по-силно. Отново никакъв отговор.

След това натиснах дръжката на бравата. Тя поддаде и вратата се отвори нечуто навътре. В началото в помещението цареше непрогледен мрак, но през дебелите пердета по прозорците все пак се процеждаше някаква светлинка. Трябваше да се напрегна, за да видя едва-едва самия прозорец, масата и канапето. Това беше стаята, където се бях съвкупявал с Крита Кано. Всъщност беше апартамент: тук беше холът, а отзад — спалнята. На масата се мержелееха смътните очертания на бутилката „Къти Сарк“, на чашите и кофичката за лед. Когато отворих вратата, кофичката от неръждаема стомана отрази светлината в коридора с остър като бръснач блясък. Влязох в мрака и затворих тихо вратата. Вътре в помещението беше топло, носеше се наситената миризма на цветя. Затаих дъх и се ослушах, без да свалям лявата си ръка от дръжката на вратата, за да я отворя, ако се наложи. Тук някъде трябваше да има човек. Човекът, поръчал от румсървиса уискито, леда и чашите и отворил вратата, за да пусне сервитьора.

* * *

— Не включвай осветлението — каза женски глас.

Дойде откъм спалнята. Познах го веднага. Беше на тайнствената жена, която ми се беше обаждала по телефона. Пуснах дръжката на вратата и тръгнах опипом към гласа. Мракът във вътрешната стая бе по-непрогледен, отколкото в хола. Застанах на прага между двете помещения и се взрях в тъмнината.

Чух шумолене на чаршафи. В тъмното се размърда черна сянка.

— Нека остане тъмно — каза женският глас.

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Няма да паля осветлението.

Държах се здраво за касата на вратата.

— Сам ли дойде? — попита жената някак уморено.

— Разбира се — рекох аз. — Досетих се, че ще те намеря тук. Теб или Крита Кано. Не може да не знаеш къде е Кумико. Всичко започна след първото ти обаждане. Ти отвори кутията на Пандора. Започнаха да се случват какви ли не странни неща, накрая изчезна и Кумико. За това съм тук. Сам. Не знам коя си, но държиш някакъв ключ. Прав ли съм?

— Крита Кано ли? — попита жената предпазливо. — За пръв път я чувам. И тя ли е тук?

— Не знам къде е. Но съм я срещал тук повече от веднъж.

С всеки дъх, който си поемах, усещах острото ухание на цветя. То изпълваше въздуха. Някъде в стаята имаше ваза с цветя. Някъде в същия мрак те дишаха и се поклащаха. В мрака, наситен със силното им ухание, аз престанах да усещам собственото си физическо тяло. Имах чувството, че съм се превърнал в мъничко насекомо. Пъплех сред листата на огромно цвете. Чакаха ме лепкав сок, прашец и нежни власинки. Те имаха нужда от нахлуването и присъствието ми.

— Знаеш, че първото, което искам, е да разбера коя си — казах на жената. — Твърдиш, че те познавам, опитах се да се сетя, но не успях. Коя си?

— Коя съм ли? — повтори жената, но без следа от присмех. — Пие ми се. Налей две уискита с лед, може ли? Нали ще пийнеш с мен?

Върнах се в хола, отворих неначенатата бутилка уиски, сложих в чашите лед и ги напълних. В тъмното ми отне доста време. Занесох чашите в спалнята. Жената ми каза да оставя нейната на нощното шкафче.

— И седни на фотьойла до леглото.

Направих каквото ми каза, оставих чашата на шкафчето и както държах втората чаша, седнах на фотьойла малко встрани. Очите ми като че ли бяха посвикнали с мрака. Виждах из него мърдащи сенки. Жената май беше приседнала на леглото. Докато отпиваше от уискито, ледът подрънкваше о̀ чашата. Аз също отпих.

Жената мълча дълго. Колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-силна ставаше миризмата на цветя.

— Наистина ли искаш да знаеш коя съм? — попита жената.

— За това съм тук — обясних аз, ала гласът ми прозвуча някак притеснено в мрака.

— Дошъл си специално за да научиш името ми, нали?

Вместо да отговоря, се прокашлях, но и това отекна странно.

Жената пак разклати няколко пъти леда в чашата си.

— Искаш да знаеш как се казвам — рече тя, — но за съжаление не мога да ти кажа името си. Аз те познавам много добре. Ти ме познаваш много добре. Аз обаче не познавам себе си.

Поклатих глава в мрака.

— Не разбирам — рекох. — И ми втръсна от главоблъсканици. Имам нужда от нещо конкретно, което мога да пипна. От твърдо установени факти. От нещо, което да използвам като лост, за да отворя вратата. Ето какво искам.

Жената изтръгна въздишка сякаш от дълбините на тялото си.

— Сам открий името ми, Тору Окада. Всъщност не, не се налага да го откриваш. Ти вече го знаеш. Единственото, което трябва да направиш, е да си го спомниш. Ако намериш името ми, ще успея да се махна оттук. Дори мога да ти помогна да намериш жена си, да намериш Кумико Окада. Ако искаш да я откриеш, постарай се да разбереш името ми. Ето лоста, който ти трябва. Нямаш време да протакаш. С всеки ден, в който не си открил името ми, Кумико се отдалечава още повече от теб.

Оставих чашата с уискито на пода.

— Кажи ми, къде се намира това място? — попитах аз. — Откога си тук? Какво правиш?

— Налага се да си тръгнеш незабавно — подкани ме жената, сякаш си бе спомнила защо е тук. — Ако той те завари, ще стане неприятно. По-опасен е, отколкото си мислиш. Наистина може да те убие. Според мен е способен и на това.

— Кой е този „той“?

Жената не отговори, а аз не знаех какво още да кажа. Чувствах се объркан. В стаята не се помръдваше нищо. Тишината бе глуха, наситена и задушаваща. Главата ми сякаш пламтеше. Сигурно от цветния прашец. Смесени във въздуха, микроскопичните прашинки проникваха в главата ми и възпламеняваха нервите.

— Кажи ми, Тору Окада — рече жената, гласът й изведнъж бе станал съвсем друг. Променяше се за миг. Сега се беше слял с тежкия спарен въздух в стаята. — Как мислиш, дали някога отново ще поискаш да ме прегръщаш? Да ме обладаеш? Да ме целуваш навсякъде? Знаеш, можеш да правиш с мен всичко, каквото пожелаеш. А аз ще сторя всичко, каквото искаш… всичко… неща, които жена ти… Кумико Окада… няма да направи никога заради теб. Ще ти доставя такова удоволствие, че няма да го забравиш никога. Ако…

Най-неочаквано на вратата се почука. Рязко и силно, сякаш се забиваше пирон — зловещ звук в тъмнината.

Жената се пресегна в мрака и ме хвана за ръката.

— Насам — прошепна тя. — Побързай.

Сега гласът й вече не звучеше замечтано. Пак се почука: два пъти, със съвсем същата сила. Изведнъж ми хрумна, че не съм заключил.

— Побързай — повтори жената. — Трябва да се махнеш оттук. Това е единственият начин.

Тръгнах в мрака накъдето ме затегли жената. Чух как дръжката на вратата се извърта бавно. От звука настръхнах целият. Точно когато светлината от коридора разцепи мрака, ние влязохме в стената. Беше с плътността на огромна маса желатин и аз стиснах зъби да не ми влезе в устата. Внезапно осъзнах: минавам през стената? За да отида от едно място на друго, минавах през стена. Но това сега ми се стори най-естественото нещо на света.

Усетих как езикът на жената влиза в устата ми. Топъл и мек, той обикаляше и обгръщаше моя език. Тежката миризма на цветя проникна в белите ми дробове. Почувствах долу в слабините си как още малко, и ще се възбудя. Стиснах очи и се преборих с желанието. След миг почувствах върху дясната си буза силна топлина. Усещането беше странно. Не долових болка, само топлина. Не можех да определя дали идва отвън или напира отвътре. После всичко изчезна: езикът на жената, мирисът на цветя, възбудата, топлината върху бузата ми. Минах през стената. Когато отворих очи, бях от другата й страна — на дъното на дълбок кладенец.