Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (17)

4.
Загубената божествена благодат

Проститутка на ума

Като се прибрах, намерих в пощенската кутия дебело писмо. Беше от лейтенант Мамия. Името и адресът ми бяха написани върху плика по същия калиграфски начин, както и преди. Преоблякох се, измих си лицето и отидох в кухнята, където изпих две чаши студена вода. След като успях да си поема дъх, отворих писмото.

Лейтенант Мамия беше изписал с мастило десетина тънки листа за писма. Прехвърлих ги набързо и ги върнах в плика. Бях много уморен, не ми се четеше такова дълго писмо, точно сега бях разсеян. Докато плъзгах поглед по написаните с писалка йероглифи, те ми заприличаха на рояк странни сини насекоми. Освен това в съзнанието ми още отекваше приглушено гласът на Нобору Ватая.

Излегнах се на канапето и дълго лежах със затворени очи — не мислех за нищо. Чувствах се така, че ми беше трудно да мисля за каквото и да било. За да не мисля за едно, бе достатъчно да мисля за много неща, да помисля за нещо и да си го махна от главата.

Беше пет часът следобед, когато накрая реших да прочета писмото на лейтенант Мамия. Седнах на верандата, облегнал гръб на колоната, и извадих листовете от плика.

Цялата първа страница беше запълнена с дежурни фрази: дълги-предълги поздравления, благодарности, че съм го поканил в дома си, искрени извинения, че ме е отегчил с безкрайните си истории. Лейтенант Мамия определено беше човек, който разбираше от обноски. Беше оцелял от време, когато добрите обноски са били важна част от всекидневието. Прочетох набързо любезностите и обърнах втората страница.

„Много ви моля да ме извините, че отделих толкова място на такива несъществени въпроси (така започваше тя). Съзнавам прекрасно, че писмото, което ви пиша толкова дръзко днес, само ще ви обремени с нежелани подробности, но имам една-единствена цел: да ви уведомя, че събитията, за които ви разказах по време на срещата ни, не са нито моя измислица, нито съмнителни старчески спомени и съдържат пълната и неизопачена истина и в най-малките подробности. Както знаете, войната е приключила много отдавна и с годините паметта неминуемо отслабва. Спомените и мислите остаряват точно като хората. Но някои мисли не подлежат на остаряване, някои спомени не подлежат на избледняване.

Досега на никого не бях разказвал тези неща, господин Окада. На повечето хора разказите ми ще прозвучат като невероятна небивалица. Почти всички отхвърлят нещата, които не разбират, като нелепи и незаслужаващи да се мисли за тях. И на мен самия ми се иска историята ми да не е нищо повече от невероятна измислица. През всичките тези години съм живял с плахата надежда, че случилото се е само сън или заблуда. Опитвал съм се да си втълпя, че това не е било никога. Но всеки път, когато съм се мъчил да изтласкам спомените в мрака, те са се връщали при мен още по-силни и ярки. Те са като ракови клетки, пуснали са корени в съзнанието ми, разяждат плътта ми.

Дори сега си припомням с ужасяваща яснота и най-дребната подробност и имам усещането, че се връщам към събития, които са станали вчера. Виждам формата на облаците по небето. Усещам сухия вятър, който навява в лицето ми песъчинки. В сравнение с това по-скоро ми изглеждат заблуда на ръба между съня и действителността събитията, разиграли се по-късно в живота ми.

Самата същност на живота ми — онова, за което мога да кажа, че навремето наистина ми е принадлежало, — се вледени или може би се изпепели там, в степите на Външна Монголия, където чак до хоризонта нищо не се изпречва пред очите ти. След това в онази ожесточена битка със съветското танково подразделение, което ни нападна през границата, загубих ръката си, в лагера в Сибир изживях невъобразими ужаси, бях репатриран и трийсет години преподавах в провинциална гимназия география и история, оттогава живея сам и обработвам земята. Но всички тези последвали месеци и години ми се струват заблуда. Сякаш не ги е имало. Паметта ми прескача само за миг тази куха шупла от време и ме пренася в пущинака на Хулунбуир.

Според мен онова, което ми отне живота, което го превърна в празна обвивка, беше светлината, която видях на дъното на кладенеца: ослепителната слънчева светлина, която за десетина-двайсет секунди проникваше чак до дъното на кладенеца. Блясваше изневиделица и угасваше точно толкова внезапно. Ала в онзи мигновен прилив на светлина видях нещо — видях нещо, което не зърнах никога повече в живота си. И след като го видях, вече не бях същият човек.

Какво се случи там, долу? Какво означаваше то? Дори сега, след повече от четирийсет години, не мога да отговоря със сигурност на тези въпроси. Ето защо нещата, които ще кажа, са само предположение, плахо обяснение, което съм си дал, без да се осланям на логиката. Въпреки това съм убеден, че моето обяснение е най-близо до истината за всичко, което изживях.

Войниците от армията на Външна Монголия ме бяха хвърлили в дълбок тъмен кладенец насред степта, кракът и рамото ми бяха счупени, нямах нито вода, нито храна, просто чаках да умра. Преди това бях видял как дерат жив човек. При тези особени обстоятелства съзнанието ми според мен достигна такава плътна съсредоточеност, че когато яркият лъч светлина блесна за няколко секунди, аз успях да проникна в нещо, което може да се нарече самата сърцевина на съзнанието. При всички положения видях там нещо. Представете си само: всичко около мен е окъпано в светлина. Аз съм точно в центъра на заслепяващите лъчи. Очите ми не виждат нищо. Просто съм обгърнат от светлина. И започва да се появява нещо. Нещо. Нещо, в което има живот. Подобно на сянката по време на слънчево затъмнение, то изниква, черно в светлината. Ала аз не мога да различа формата му. То се опитва да дойде при мен, опитва се да ми вдъхне нещо като върховна благодат. Аз го чакам с трепет. После обаче то не стига до мен или защото се е отказало, или защото не му е стигнало време. Миг преди да добие очертания, то се разтваря, разтапя се отново в светлината. После и самата светлина помръква. Времето, през което озарява дъното на кладенеца, е изтекло.

Това се случва два поредни дни. Едно и също. Нещо започва да добива очертания в бликналата светлина, сетне, преди да се е откроило, угасва. Там долу, в кладенеца, ме мъчеха глад и жажда, мъчеха ме неописуемо. В крайна сметка обаче не беше толкова важно. Там долу, на дъното на кладенеца, всъщност ме мъчеше това, че не мога да видя ясно нещото в светлината: гладът, че не мога да видя онова, което искам да видя, жаждата, че не мога да узная онова, което искам да знам. Стига да можех да го видя ясно, нямах нищо против и да умра още там. Наистина се чувствах така. Бях готов да жертвам всичко, само и само да видя докрай очертанията му.

Накрая обаче то беше грабнато, беше ми отнето завинаги. Благодатта свърши още преди да ми бъде дадена. Както вече казах, животът ми, след като излязох от онази дупка в земята, не беше нищо освен куха, празна обвивка. Затова, когато точно преди края на войната съветската армия нахлу в Манджурия, отидох доброволец на фронта. И в лагера в Сибир се стремях да се озова във възможно най-трудните обстоятелства. Но каквото и да правех, не можех да умра. Точно както ефрейтор Хонда беше предсказал онази нощ, ми беше писано да се върна в Япония и да живея изумително дълго. Помня колко щастлив се почувствах, когато го чух за пръв път. Но както се оказа, това е било проклятие. Не че не бях готов да умра, просто не можех. Ефрейтор Хонда се оказа прав и за друго: по-добре да не бях узнавал.

Когато загубих откровението и благодатта, загубих и живота си. Живите неща, които навремето бях усещал в себе си и които по една или друга причина представляваха ценност за мен, вече бяха мъртви. Не беше останало нищо. В онази ослепителна светлина те бяха изпепелени. Топлината, която излъчи откровението, благодатта, изгори самата същност на живота, който ме правеше такъв, какъвто съм.

Аз, естествено, нямах сили да й устоя. Затова не ме е страх от смъртта. Ако не друго, физическата смърт ще бъде за мен своеобразно спасение. Тя ще ме отърве веднъж завинаги от този безнадежден затвор, от болката да бъда това, което съм сега.

Отново ви обремених с прекалено дълъг разказ. Моля за извинение. Но искам да ви предам, господин Окада, следното: в един определен момент във времето загубих живота си и живях без него през последните четирийсетина години. Като човек, озовал се в такова положение, стигнах до извода, че животът е много по-ограничен, отколкото си мислят онези, които са се озовали във водовъртежа му. Светлината блясва в човешкия живот само за най-кратък миг, вероятно за броени секунди. Ако тази светлина помръкне, без да си успял да доловиш откровението, което тя съдържа, втори шанс няма. Вероятно ще ти се наложи да изживееш остатъка от живота си в безнадеждните дълбини на самотата и съжалението. В този сумрачен свят вече не се стремиш към нищо и не очакваш нищо. Носиш в себе си само изсъхналия труп на онова, което е трябвало да бъде.

При всички положения съм признателен за възможността да ви срещна, господин Окада, и да ви разкажа историята си. Не мога да знам дали тя ще ви бъде от полза. Но след като ви я разказах, усещам, че съм постигнал нещо като избавление. Колкото и крехко и илюзорно да е то, за мен е ценно като избавление. Когато си спомня, че именно господин Хонда ме насочи към него, неизбежно усещам в това нишките на съдбата. Много ви моля, господин Окада, не забравяйте, че тук има един човек, който ви пожелава от все сърце щастлив живот през идните години.“

Прочетох внимателно писмото още веднъж и го върнах в плика.

Разказът на лейтенант Мамия докосна сърцето ми по странен начин, на ума ми обаче донесе само смътни далечни образи. Лейтенант Мамия беше човек, на когото можех да вярвам и когото приемах, приемах и като факт нещата, които ми бе разказал като факти. Точно в този момент обаче самата представа за факти и истина не бе в състояние да ме убеди. Онова, което ме трогна най-силно в писмото, бе усещането за безизходица, изпълващо думите на лейтенанта: безизходицата да не си в състояние някога да опишеш и да обясниш задоволително каквото и да било.

Отидох в кухнята да пийна вода. После тръгнах безцелно из къщата. В спалнята седнах на леглото и загледах роклите на Кумико, накачени в гардероба. И се замислих: какъв е бил дотук смисълът на живота ми? Разбрах за какво ми бе говорил Нобору Ватая. В началото посрещнах думите му с гняв, но ща не ща, трябваше да призная, че е прав. „Женен си за сестра ми вече шест години и какво постигна през цялото това време? Нищо, нали? — ми беше заявил той. — Единственото, което направи за тези шест години, бе да напуснеш работа и да съсипеш живота на Кумико. Сега си безработен и нямаш планове за бъдещето. В тая твоя глава няма нищо освен боклук и бръмбари.“ Нямах друг избор, освен да призная, че е прав. Обективно погледнато, през тези шест години не бях направил нищо смислено, а онова, което ми беше в главата, наистина си приличаше на боклук и бръмбари. Бях кръгла нула. Точно както беше казал Нобору Ватая.

Но наистина ли бях съсипал живота на Кумико? Гледах дълго роклите, полите и блузите й в гардероба. Това бяха сенките, които тя беше оставила след себе си. Лишени от притежателката си, тези сенки можеха само да висят безжизнено там. Отидох в банята и извадих шишенцето „Кристиан Диор“, което някой беше подарил на Кумико. Отворих го и го помирисах. Миризмата беше същата, както зад ушите на жена ми сутринта, когато тя бе излязла от нас. Излях бавно цялото съдържание в мивката. Докато течността се стичаше в канала, замириса силно на цветя (чието име се опитах, но не успях да се сетя) и това пробуди с жестока сила спомените. И насред тази остра миризма аз си измих лицето и зъбите. После реших да отида при Мая Казахара.

* * *

Както винаги застанах на уличката зад къщата на Мияваки и зачаках Мая да се появи, този път обаче нея я нямаше. Облегнах се на оградата, лапнах един лимонов бонбон, погледах каменната птица и се замислих за писмото на лейтенант Мамия. След някое време обаче започна да се мръква. Чаках към половин час и се предадох. Мая Казахара вероятно беше отишла някъде.

Върнах се по уличката зад нашата къща и се прекачих през зида. Заварих къщата потънала в притихналия здрач на лятната вечер. А вътре беше Крита Кано. За миг ми се стори, че халюцинирам, че сънувам. Но не, това беше продължение на действителността. Из въздуха още се носеше едва доловима следа от парфюма, който бях излял. Крита Кано седеше на канапето, беше положила ръце върху коленете си. Приближих се, тя обаче не се и помръдна, сякаш самото време беше спряло вътре в нея. Запалих осветлението и седнах на фотьойла срещу жената.

— Беше отключено — обясни накрая тя. — Влязох вътре.

— Няма проблем — уверих я аз. — Обикновено не заключвам, ако излизам някъде.

Крита Кано беше с бяла дантелена блуза и морава пола на волани, носеше големи обици. На лявата й китка имаше две големи еднакви гривни. При вида им се стъписах. Бяха същите като гривните, с които я бях видял в съня си. Прическата и гримът й бяха обичайните за нея. Както винаги лакът държеше косата й в безупречен вид, сякаш Крита Кано идваше направо от фризьор.

— Няма много време — рече тя. — Трябва веднага да се прибирам. Но исках на всяка цена да поговоря с вас, господин Окада. Ако не се лъжа, днес сте се срещали със сестра ми и с господин Ватая.

— Разбира се. Не че малката ни сбирка беше от най-забавните.

— Искате ли да ме попитате нещо, което да е свързано с това? — рече жената.

Какви ли не хора идваха при мен с какви ли не въпроси.

— Бих искал да знам повече за Нобору Ватая — отвърнах аз. — Все ми се струва, че съм длъжен да знам повече за него.

Тя кимна.

— И аз бих искала да знам повече за господин Ватая. Сестра ми, мисля, вече ви е казала, че навремето, отдавна, той ме оскверни. Днес нямам време да се впускам в подробности, но в бъдеще ще го направя. При всички положения става въпрос за нещо, което ми беше причинено против моята воля. Беше уредено да имам отношения с него. Затова той не ме изнасили в обичайния смисъл на думата. Но наистина ме оскверни и това в много отношения ме промени като човек. Накрая успях все пак да се съвзема от преживяното. Всъщност то дори ми даде сили (с помощта на Малта Кано, естествено) да се изкача на съвсем ново, по-високо равнище. Каквито и да са крайните резултати обаче, навремето Нобору Ватая ме изнасили и ме оскверни против моята воля. Онова, което ми причини, беше лошо… и опасно. Можех да изгубя завинаги себе си. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Не разбирах.

— И с вас, господин Окада, съм имала, естествено, отношения, но това бе направено по правилния начин, с благородна цел. То не ме оскверни.

Няколко секунди я гледах право в лицето, все едно виждах стена с размазани цветни петна.

— Имали сте отношения с мен ли?

— Да — потвърди Крита Кано. — Първия път беше само с уста, но втория имахме отношения. И двата пъти в една и съща стая. Помните, разбира се, нали? Първия път разполагахме със съвсем малко време, трябваше да бързаме. Втория път времето беше повече.

Беше ми невъзможно да й отговоря.

— Втория път бях облечена в роклята на жена ви. Онази, синята. И носех на лявата ръка ето такива гривни. Нали?

Крита Кано протегна към мен лявата си китка с двете гривни на нея. Аз кимнах. После тя каза:

— В живота не сме имали, разбира се, никакви отношения. Когато свършихте, го направихте не вътре в мен физически, а в съзнанието си. Разбирате ли? Това бе измислено съзнание. И все пак ние двамата имаме общото съзнание, че сме влезли в някакви отношения.

— Какъв е смисълът да се прави подобно нещо?

— Смисълът е да получим познание — отговори Крита Кано. — По-голямо… и по-дълбоко познание.

Въздъхнах тежко. Беше налудничаво. Но тя описваше сцената от съня ми невероятно точно. Прокарах пръст по устните си, загледан в двете гривни на лявата й китка.

— Вероятно не съм от най-схватливите — рекох аз сухо, — но наистина не мога да твърдя, че съм разбрал нещо от онова, което ми казвате.

— Във втория сън, докато аз имах отношения с вас, мястото ми беше заето от друга жена. Нали? Нямам представа коя е. Но тази случка вероятно е трябвало да ви подскаже нещо, господин Окада. Точно това исках да ви обясня.

Не казах нищо.

— Не бива да се чувствате виновен, че сте имали отношения с мен — натърти Крита Кано. — Сам разбирате, господин Окада, аз съм проститутка. Преди бях проститутка на плътта, сега съм проститутка на ума. Нещата минават през мен.

В този миг тя стана от канапето и коленичи пред мен, като ме стисна за ръката. Дланите й бяха нежни, топли, съвсем малки.

— Много ви моля, господин Окада, прегърнете ме.

Изправихме се и аз я притиснах до себе си. Да си призная, нямах представа дали да го правя. Но не ми се струваше грешка да прегръщам точно в този миг, на това място Крита Кано. Не можех да го обясня, ала точно така го почувствах. Обвих ръце около тънкото й тяло, сякаш взимам първия си урок по бални танци. Крита Кано беше дребна жена. Главата й ми стигаше до брадичката. Тя беше притиснала гърди до стомаха ми. Бузата й беше на гърдите ми. Плачеше безмълвно. Усещах през тениската топлите й сълзи. Погледнах надолу и видях, че косата й със съвършена прическа потрепва. Имах усещането, че сънувам добре направен сън. Но не беше сън.

След като стояхме, без да мърдаме, много дълго в това положение. Крита Кано се дръпна от мен, сякаш внезапно си е спомнила нещо. Дръпна се и ме погледна.

— Благодаря ви много, господин Окада — каза тя. — Сега ще си тръгвам.

Уж бе плакала неудържимо, а гримът й си беше непокътнат. Усещането за реалност странно отсъстваше.

— Пак ли ще дойдете някога в сънищата ми? — попитах аз.

— Не знам — отговори жената и поклати леко глава. — Дори аз не мога да ви кажа. Но много ви моля, вярвайте ми. Каквото и да се случи, ви моля да не се плашите от мен и да се отпуснете. Ще ми обещаете ли, господин Окада?

Отговорих с кимване.

После Крита Кано си тръгна.

Нощният мрак бе по-непрогледен от всякога. Тениската ми отпред беше мокра. Стоях буден до зори, сън не ме ловеше. Първо, не ми се спеше, второ, всъщност си ме беше страх да заспя. Имах чувството, че ако се унеса, ще бъда обгърнат от поток подвижни пясъци и те ще ме отнесат в свят, откъдето никога няма да успея да се върна. Седях на канапето до изгрев-слънце — пиех бренди и си мислех за разказа на Крита Кано. Дори след като нощта свърши, жената и миризмата на парфюм „Кристиан Диор“ продължиха да витаят като пленени сенки из къщата.