Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (16)

3.
Нобору Ватая проговаря

Историята за маймуните от лайняния остров

Отидох в кафенето десет минути по-рано, а Нобору Ватая и Малта Кано вече бяха намерили маса и ме чакаха. Обедната навалица беше голяма, аз обаче веднага зърнах Малта Кано. Не са много хората, които в слънчев летен следобед се разхождат с червени мушамени шапки. Жената очевидно беше със същата шапка, както в деня, когато се запознахме, освен ако не притежаваше цяла колекция мушамени шапки, всичките с еднаква форма и цвят. Беше облечена все така семпло, с вкус: ленено сако с къс ръкав и рокля без яка. И двете бяха съвършено бели, без нито една гънчица. Никакви аксесоари, никакъв грим. Само червената мушамена шапка не беше в тон с дрехите и като стил, и като материя. Малта Кано сякаш бе чакала да се появя — когато седнах, тя свали шапката и я сложи върху масата. До шапката имаше жълта кожена чантичка. Малта Кано си бе поръчала някакъв тоник, но както и миналия път, не го беше докоснала. Течността сякаш се чувстваше някак неудобно във високата чаша и нямаше какво друго да прави, освен да си пуска мехурчетата.

Нобору Ватая беше със зелени слънчеви очила. Веднага щом седнах, той ги махна и известно време гледа стъклата, после пак си ги сложи. Беше с очевидно съвсем ново бяло поло и тъмносиньо спортно памучно сако. На масата пред него имаше чаша чай с лед, и той обаче май не го беше докосвал.

Поръчах си кафе и отпих от леденостудената вода, която ми донесе сервитьорът.

Никой не каза нищо. Нобору Ватая сякаш не бе и забелязал, че съм дошъл. За да се уверя, че не съм станал най-неочаквано невидим, сложих длан на масата и я завъртях нагоре и надолу. После сервитьорът дойде, постави пред мен чаша и я напълни с кафе. След като се отдалечи, Малта Кано се прокашля тихо няколко пъти, все едно пробваше микрофон, но пак не каза нищо.

Пръв заговори Нобору Ватая.

— Разполагам със съвсем малко време, затова нека говорим направо, без недомлъвки.

Сякаш се обръщаше към захарницата от неръждаема стомана в средата на масата, но говореше, разбира се, на мен. Захарницата просто бе удобна точка между нас, към която той можеше да насочи речта си.

— За какво да говорим направо, без недомлъвки? — попитах аз без недомлъвки.

Накрая Нобору Ватая си махна слънчевите очила, сгъна ги, сложи ги на масата и ме погледна право в лицето. Откакто за последно го бях срещал и бях разговарял с него, бяха минали повече от три години, аз обаче нямах чувството, че е изтекло някакво време — предполагам, благодарение на средствата за масово осведомяване, които постоянно ми натрапваха лицето му. Има информация, която наподобява дим: прониква в очите и съзнанието на хората, независимо дали те искат, или не, независимо от личните им предпочитания.

Сега, когато бях принуден да видя шурея си на живо, неволно забелязах до каква степен трите години са променили впечатлението, което оставяше лицето му. Сякаш мътният му, застоял вид беше изтласкан на заден план и бе прикрит с нещо пластично и изкуствено. Нобору Ватая бе успял да си намери нова, по-изискана маска, със сигурност много добре направена, може би дори нова кожа. Каквото и да беше, маска или кожа, трябваше да призная — точно така, дори аз трябваше да призная, — че тя имаше известна притегателна сила. Тогава си дадох сметка: все едно гледах не лицето му, а телевизионно изображение. Нобору Ватая говореше така, както говорят по телевизията, и движенията му бяха като движенията по телевизията. Между нас постоянно имаше нещо като стъкло. Аз бях от едната страна, той — от другата.

— Както, сигурен съм, съзнаваш, днес сме тук, за да поговорим за Кумико — подхвана шуреят ми. — За Кумико и за теб. За бъдещето ви. Какво ще правите двамата с нея.

— Какво ще правим ли? — възкликнах, след което вдигнах кафето и отпих една глътка. — Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

Нобору Ватая ме погледна някак странно с безизразните си очи.

— Малко по-конкретен? Кумико си има любовник. Напуснала те е. Едва ли смяташ, че всички, засегнати от сегашното положение, искат то да се точи до безкрайност. Няма да е добре за никого.

— Има си любовник ли? — попитах аз.

— Изчакайте малко, ако обичате — Малта Кано избра точно този миг, за да се намеси. — Такъв разговор трябва да има някаква последователност. Господин Ватая, господин Окада, важно е да проведем разговора в нужния ред.

— Не виждам никаква последователност — възрази Нобору Ватая с глас, в който нямаше живот. — Никаква. Каква последователност имате предвид? Разговорът няма последователност.

— Оставете го да се доизкаже — предложих аз на Малта Кано. — Можем да добавим по-късно последователността, ако изобщо има такава.

Тя ме погледа с леко издадени устни, после кимна едва доловимо.

— Добре тогава — каза. — Нека господин Ватая говори пръв. Заповядайте.

— В живота на Кумико има и друг мъж — подхвана той. — И сега тя е отишла при него. Поне това е ясно. Оттук следва, че е безсмислено да запазвате брака си. За щастие нямате деца и при тези обстоятелства отпадат парични претенции. Всичко може да се уреди бързо. Кумико просто подава молба за развод. Ти трябва само да подпишеш и да завериш формулярите, изготвени от адвокат, и готово. И нека добавя, за да си спестим недоразумения: това, което казвам, е окончателното мнение на всички в семейство Ватая.

Скръстих ръце и известно време обмислях думите му.

— Имам няколко въпроса — рекох. — Първо, откъде знаеш, че Кумико си е намерила друг?

— Тя самата ми каза — отвърна Нобору Ватая.

Не знаех как да реагирам. Сложих ръце върху масата и продължих да мълча. Беше ми трудно да си представя, че Кумико е отишла при брат си по такъв личен въпрос.

— Обади ми се преди една седмица, искала да обсъдим нещо — продължи Нобору Ватая. — Видяхме се и поговорихме. На четири очи. Тогава Кумико ми каза, че се среща с друг.

Изведнъж ми се допуши. Не носех, разбира се, цигари. Отпих от кафето и оставих чашата върху чинийката със силно тракване.

— После тя си е тръгнала от вас — допълни Нобору Ватая.

— Ясно — рекох аз. — Щом твърдиш, значи е така. Кумико явно си е намерила любовник. И е дошла при теб за съвет. Пак ми е трудно да повярвам, но не си представям, че ще седнеш да ме лъжеш за такова нещо.

— Разбира се, че не лъжа — натърти Нобору Ватая с нещо като лека усмивка.

— Само това ли имаш да ми казваш? Кумико ме е изоставила заради друг, затова трябва да й дам развод, така ли?

Той отвърна със съвсем слабо кимване, сякаш си пестеше силите.

— Предполагам, си даваш сметка, че бях против брака на Кумико с теб. Не направих нищо, за да се намеся, защото реших, че не е моя работа, сега обаче почти съжалявам, че не съм го сторил. — Нобору Ватая отпи от водата и остави тихо чашата върху масата. Сетне продължи: — От първия ден, когато те видях, осъзнах, че би било неразумно да се надявам да постигнеш нещо. Не видях нищо обещаващо, нищо у теб, от което да личи, че можеш да постигнеш нещо в живота и да станеш достоен човек: не блестеше, не се открояваше с нищо. Разбрах, че каквото и да подхванеш, ще си остане недовършено, че никога няма да докараш нищо до успешен край. И се оказах прав. Женен си за сестра ми вече шест години и какво постигна през цялото това време? Нищо, нали? Единственото, което направи за тези шест години, бе да напуснеш работа и да съсипеш живота на Кумико. Сега си безработен и нямаш планове за бъдещето. В тая твоя глава няма нищо освен боклук и бръмбари. Така и не мога да проумея какво харесва Кумико у такива като теб. Вероятно е решила, че боклукът и бръмбарите в главата ти са интересни. Но в края на краищата боклукът си е боклук и бръмбарите — бръмбари. Още от самото начало ти не беше за нея. Не че Кумико е самото съвършенство. Тя от малка си е особнячка — по една или друга причина. Сигурно затова си я привлякъл в началото. Но било каквото било. При всички положения е най-добре да приключим час по-скоро. Ние с майка ми и баща ми ще имаме грижата за Кумико. Настояваме да стоиш настрана. И не се опитвай да я намериш. Вече нямаш нищо общо с нея. Ако се опиташ да й попречиш, само ще създадеш допълнителни неприятности. Най-доброто, което можеш да направиш, е да започнеш нов живот на ново място, живот, който ти пасва повече. Това е най-доброто и за теб, и за нас.

За да покаже, че е приключил, Нобору Ватая изпи всичката вода, останала в чашата, повика сервитьора и поръча още.

— Имаш ли да казваш още нещо? — попитах аз.

Този път той отговори само с леко поклащане на главата.

— В такъв случай за каква последователност става дума? — обърнах се аз към Малта Кано.

Тя извади от дамската си чанта бяла носна кърпичка и я допря до крайчеца на устните си. После взе от масата червената мушамена шапка и я сложи върху чантата.

— Убедена съм, че това е голям удар за вас, господин Окада — подхвана Малта Кано. — Както вероятно се досещате, лично на мен ми е изключително мъчително да разговарям с вас за тези неща.

Нобору Ватая си погледна часовника, за да се убеди, че светът още се върти около оста си и му струва ценно време.

— Сега разбирам — продължи Малта Кано, — че трябва да говоря с вас възможно най-откровено, без недомлъвки. Първо госпожа Окада дойде при мен. Дойде за съвет.

— По моя препоръка — намеси се Нобору Ватая. — Сестра ми дойде да поговорим за котарака и аз я запознах с госпожица Кано.

— Кога беше това, преди или след като се срещнахме? — попитах я аз.

— Преди — уточни тя.

— В такъв случай се получава приблизително следната последователност — казах аз. — Кумико е научила за вас от Нобору Ватая и е дошла заради изгубения котарак. След това по причина, която още не ми е ясна, е скрила от мен, че вече ви познава, и е уредила да се срещна с вас, което и направих в същото това кафене. Прав ли съм?

— В общи линии, да — потвърди някак колебливо Малта Кано. — Първият ми разговор с госпожа Окада беше само за котарака. Аз обаче долових, че има още нещо, затова пожелах да се срещнем и да поговоря направо с вас. После се наложи да се срещна още веднъж с госпожа Окада и да й задам по-лични, по-задълбочени въпроси.

— И тогава Кумико ви е казала, че има любовник.

— Да. Като цяло се случи точно това. В моето положение ми е невъзможно да влизам в по-големи подробности — каза Малта Кано.

Въздъхнах тежко. Не че с въздишката щях да постигна някакъв напредък, но все беше нещо, което можех да направя.

— Излиза, че Кумико е била с този мъж от известно време.

— Според мен от два и половина месеца, някъде там.

— Два и половина месеца — повторих аз. — Как е възможно това да е продължило два и половина месеца и аз да не забележа?

— Не сте забелязали, господин Окада, защото не сте имали никакви съмнения в жена си — обясни Малта Кано.

Аз кимнах.

— Така е. И през ум не ми е минавало. Не съм си и помислял, че Кумико ще ме излъже, и досега не мога да повярвам.

— Ако изключим резултатите, способността да имаш безусловна вяра в някого е едно от най-прекрасните качества, което някой може да притежава.

— И се постига трудно — вметна Нобору Ватая. — Крайно рядко.

Сервитьорът се приближи и отново напълни чашата ми с кафе. Някаква млада жена на съседната маса се смееше високо.

— И така — обърнах се към Нобору Ватая, — каква всъщност е целта на нашата среща? Защо тримата сме тук? За да ме убедите да дам развод на Кумико ли? Или нещо повече? В онова, което каза преди малко, имаше някаква логика, но най-важните подробности са неясни. Твърдиш, че Кумико си има друг и ме е напуснала. И къде е отишла? Какво прави? Сама ли е, или е с него? Защо не се е свързала с мен? Ако наистина има друг, това е краят. Но аз ще повярвам, че е истина, едва след като го чуя от нея. Разбираш ли какво имам предвид? Всичко това засяга само нас двамата с Кумико. Ние двамата с нея трябва да разговаряме и да вземем някакво решение. Ти нямаш нищо общо с това.

Нобору Ватая отмести встрани недокоснатата чаша изстуден чай.

— Тук сме, за да ти съобщим за какво става въпрос — рече той. — Помолих госпожица Кано да ме придружи, защото реших, че е по-добре да има и трети човек. Не знам кой е другият мъж, не знам и къде е Кумико. Тя е пълнолетна. Може да постъпва, както сметне за добре. Но дори и да знаех къде е, със сигурност нямаше да ти кажа. Тя не ти се е обадила, защото не иска да разговаря с теб.

— Но с теб очевидно е поискала да разговаря. Какво ти е казала? Доколкото усещам, вие двамата не сте много близки.

— Е, ако вие двамата бяхте чак толкова близки, защо е спала с друг? — подметка Нобору Ватая.

Малта Кано се прокашля тихо. Нобору Ватая продължи:

— Кумико ми каза, че има връзка с друг. Сподели, че искала да приключи с това положение веднъж завинаги. Посъветвах я да се разведе. Тя отговори, че щяла да помисли.

— Само това ли? — попитах аз.

— А какво друго?

— Нещо не разбирам — отвърнах аз. — Не мога да повярвам, че Кумико ще се съветва с теб за такива важни неща. Ти си последният човек, до когото ще се допитва в подобен случай. Или ще го обмисли сама, или ще разговаря с мен. Сигурно ти е казала още нещо. Щом е настояла да говорите на четири очи, значи е имало и още нещо.

Нобору Ватая си позволи да се подсмихне едва забележимо — тънка студена усмивка като нова луна, увиснала в предизгревното небе.

— Ето на това му се казва да не искаш да повярваш на истината — подметна той тихо, но достатъчно силно, за да го чуя.

— Да, не искам да повярвам на истината — повторих, сякаш за да усетя израза.

— Сигурен съм, че разбираш за какво ти говоря — рече шуреят ми. — Жена ти спи с друг. Напуска те. А после ти се опитваш да прехвърлиш вината от болната глава на здравата. Никога не съм чувал по-голяма глупост. Виж какво, не съм дошъл тук, защото ми е много приятно. Бях длъжен. За мен това е загуба на време. Все едно го хвърлям на вятъра.

След като той млъкна, над масата се спусна тежко мълчание.

— Знаеш ли историята за маймуните от лайняния остров? — попитах го аз.

Той поклати глава, без да проявява признаци на любопитство.

— За пръв път чувам.

— Някъде много, много далеч има един лайнян остров. Остров без име. Остров, който не заслужава да е с име. Лайнян остров с лайнян вид. На този лайнян остров растат палми, които също са с лайнян вид. И лайняните палми раждат кокосови орехи, които миришат на лайна. Лайняните маймуни живеят по дърветата и обичат кокосовите орехи с лайняна воня — ядат ги и след това изсират най-гадните лайна на света. Лайната падат на земята и се трупат на лайнян тор, а лайняните палми, които растат от лайняния тор, стават още по-лайняни. Това е безкраен кръговрат. — Изпих каквото беше останало от кафето. — Докато седях тук и те гледах — продължих аз, — внезапно си спомних за лайняния остров. Ето това се опитвам да ти кажа: някаква лайняност, някакъв гнилоч, някакъв мрак сам си се множи в кръговрат, който сам захранва. И след като прескочи някаква точка, човек вече не може да го спре — дори и да иска.

Върху лицето на Нобору Ватая не се четеше нищо. Усмивката му беше угаснала, но не се забелязваше дори сянка на раздразнение. Единственото, което виждах, беше тънка бръчка между веждите, и не успях да си спомня дали съм я забелязвал и преди.

— Схващаш ли какво имам предвид, господин Ватая? — попитах аз. — Знам много добре що за човек си. Говориш ми за боклук и бръмбари. И си въобразяваш, че можеш да ме смажеш когато си поискаш. Но нещата не са толкова прости. За теб с твоите ценности може и да не съм нищо повече от боклук и бръмбари. Но аз не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш. Знам какво точно се крие зад зализаната ти маска за пред телевизията. Знам тайната ти. Кумико я знае, аз също я знам: и двамата знаем какво има отдолу. Стига да поискам, мога да кажа на всички. Мога да извадя тайната на бял свят. Вероятно ще ми отнеме време, но съм в състояние да го направя. Може и да съм никой, но поне не съм чувал с пясък. Жив, дишащ човек съм. Ако някой ме удари, му отвръщам със същото. Постарай се да го запомниш.

Нобору Ватая продължи да ме гледа с безизразното си лице, лице като скален къс, понесъл се из пространството. Онова, което му казах, си бе почти чист блъф. Не знаех тайната на Нобору Ватая. Не беше трудно да се досетя, че у него има нещо силно извратено. Но нямаше как да разбера със сигурност какво е то. Ала думите ми явно го бяха жегнали. Виждах по лицето му как са му подействали. Нобору Ватая не ми отговори, както винаги отговаряше на противниците си в телевизионните дебати: не се присмя на думите ми, не се опита да ме надприказва или да ме обори. Продължи да седи, без да казва нищо, по лицето му не трепваше и мускулче.

После с лицето му започна да става нещо много чудновато. Малко по малко то взе да почервенява. Това стана по възможно най-странния начин. Някои места пламнаха до мораво, други само порозовяха, а останалото, кой знае защо, пребледня. Това извика в съзнанието ми представа за есенна гора с размазани цветове, където широколистни и иглолистни дървета растат в хаотична разбърканост.

Накрая, без да изрича и дума, Нобору Ватая се изправи, взе си слънчевите очила и си ги сложи. Лицето му още беше на размазани петна. Те вече изглеждаха така, сякаш нямаше да се махнат никога. Малта Кано продължи да седи напълно неподвижно на стола, без да казва нищо. Аз пък демонстрирах пълно безразличие. Нобору Ватая понечи да ми каже нещо, но в крайна сметка се отказа. Отдалечи от масата и се сля с множеството.

* * *

Известно време, след като Нобору Ватая си тръгна, ние с Малта Кано не си казахме нищо. Чувствах се изтощен. Сервитьорът дойде и ми предложи още кафе, но аз отказах. Малта Кано вдигна от масата червената шапка, погледа я няколко минути, после я остави на стола до себе си.

Усетих в устата си горчив вкус. Опитах се да го премахна, като отпих от водата, но тя не помогна.

След някое време Малта Кано каза:

— Трябва да намираме отдушник на чувствата си. В противен случай потокът може да се превърне в застояла вода вътре в нас. Сигурна съм, че сега, след като казахте каквото имахте да казвате, се чувствате по-добре.

— Малко по-добре — потвърдих аз. — Но това не реши нищо. Не изведе нещата към никакъв край.

— Господин Ватая не ви е симпатичен, нали, господин Окада?

— Всеки път, когато го видя, усещам вътре в себе си някаква невероятна празнота. Всички предмети в помещението ми се струват празни. Кухи. Не бих могъл да ви обясня защо се получава така. Заради това усещане накрая казвам и върша неща, които не са ми присъщи. И после се чувствам ужасно. Ще бъда най-щастлив, ако не видя никога вече този човек.

Малта Кано поклати глава.

— За съжаление ще се наложи да срещате и занапред господин Ватая. Няма как да го избегнете.

Вероятно беше права. Не можех толкова лесно да го премахна от живота си.

Вдигнах чашата и пак отпих от водата. Откъде ли се беше взел този ужасен вкус?

— Има само едно, което бих искал да ви попитам — рекох аз. — На чия страна сте? На страната на Нобору Ватая или на моята?

Малта Кано се облакъти на масата и долепи длани пред лицето си.

— На ничия — отговори тя. — В този случай няма страни. Те просто не съществуват. Това, господин Окада, не е от нещата, които имат връх и дъно, ляво и дясно, предна и задна част.

— Звучи ми като дзен — отбелязах аз. — Интересен е като философска система, но не върши работа, ако искаш да обясниш нещо.

Малта Кано кимна. Сега бе раздалечила на около осем сантиметра дланите, които бе притискала пред лицето си, и ги държеше леко под ъгъл, така че сочеха към мен. Бяха малки, с красива форма.

— Знам, че това, което ви казвам, не ви звучи смислено. И не ви виня, че се сърдите. Но дори и да ви кажа сега нещо, то няма да ви помогне. Всъщност само ще усложни нещата. Длъжен сте да победите със собствени сили. С двете си ръце.

— По първобитния начин — усмихнах се аз. — Ако те ударят, удряш и ти.

— Точно така — съгласи се Малта Кано.

После внимателно, сякаш прибира вещите на човек, който току-що е починал, взе дамската си чанта и си сложи червената мушамена шапка. С тази шапка на главата ми създаде странно осезаемото усещане, че току-що е приключил определен период от време.

* * *

След като Малта Кано си тръгна, продължих да седя, без да мисля за нищо конкретно. Нямах представа къде да отида и какво да направя, след като стана. Но не можех, разбира се, да седя там вечно. Когато минаха двайсет минути, платих сметката на тримата и си тръгнах от кафенето. Никой от другите двама не си беше платил.