Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (14)

1.
Възможно най-конкретно

Апетит към литературата

Същата вечер Кумико не се прибра. Чаках я до полунощ, четох, слушах музика, накрая обаче се предадох и си легнах. Заспал съм на запалена лампа. Когато се събудих, беше шест часът сутринта. През прозореца грееше ярка дневна светлина. Зад тънкото перде чуруликаха птици. Жена ми я нямаше до мен на леглото. Бялата възглавница беше останала недокосната. Доколкото виждах, през нощта на нея не бе лежала глава. На нощното шкафче видях красиво сгънатата лятна пижама на Кумико. Аз я бях изпрал. Аз я бях сгънал. Угасих лампата до възглавницата и си поех дълбоко въздух, сякаш за да внеса ред в потока на времето.

Както бях по пижама, направих обиколка на къщата. Първо отидох в кухнята, после огледах хола и надникнах в стаята на Кумико. Проверих в кухнята и за всеки случай надзърнах в килерите. Никъде нямаше и следа от жена ми. Къщата изглеждаше по-притихнала от всякога. Докато обикалях, имах дори чувство за вина, задето нарушавам без причина спокойната хармония.

Не можех да направя нищо повече. Отидох в кухнята, напълних чайника и пуснах газта. Когато водата кипна, направих кафе и седнах на масата, за да отпия една глътка. После си препекох филийка и изядох картофената салата от хладилника. За пръв път от години закусвах сам. Сега, като се замислих, ако не броим командировките, никога не бяхме пропускали да закусим заедно. Откакто бяхме женени, често бяхме пропускали обедите, понякога дори вечерите, но никога закуската. Имахме си за нея нещо като негласно споразумение: тя бе едва ли не ритуал за нас. Колкото и късно да си лягахме, винаги ставахме рано, за да си приготвим хубава закуска и да й се насладим заедно.

Тази сутрин обаче Кумико я нямаше. Изпих си кафето и си изядох препечената филия сам, в мълчание. Оставаше ми само да гледам празния стол. Гледах го, хранех се и си мислех за парфюма, който Кумико си беше сложила предната сутрин. Мислех си за мъжа, който явно й го беше подарил. Мислех си как тя лежи в леглото някъде с него, как двамата са се прегърнали. Виждах как той я милва по голото тяло. Виждах порцелана на гърба й, който бях видял вчера сутринта, гладката кожа под ципа, който бях вдигнал.

Кафето сякаш дъхтеше на сапун. Не можех да повярвам. Малко след първата глътка усетих неприятен вкус. Кой знае дали възприятията ми не се подиграваха с мен, ала и втората глътка имаше същия вкус. Излях чашата в мивката и си налях пак кафе — в чиста чаша. Отново вкусът на сапун. Нямах представа защо. Бях измил добре кафеника, водата си беше наред. Но нямаше как да сбъркам вкуса — а и миризмата, със сигурност беше на сапун или може би на хидратиращ лосион. Излях всичкото кафе от кафеника и сложих да кипне друга вода, но не си струваше усилието. Вместо това си налях вода от чешмата и я изпих. Вече не ми се пиеше кафе.

* * *

Изчаках да стане девет и половина и звъннах в редакцията на Кумико. Вдигна някаква жена.

— Търся Кумико Окада — казах аз.

— Съжалявам, но май още не е дошла.

Благодарих и затворих. После както винаги когато съм разстроен, започнах да гладя ризи. Щом ги изгладих, подредих на купчина старите вестници и списания и ги вързах с връв, измих мивката и полиците на шкафчетата, изчистих тоалетната и ваната. Измих с препарат огледалата и прозорците. Свалих полилеите и изчистих матовото стъкло. Смених спалното бельо и мръсното го сложих в пералнята.

В единайсет часа отново се обадих в редакцията. Вдигна същото момиче, което отново ми каза, че Кумико още не е отишла на работа.

— А предупредила ли е, че днес ще отсъства? — поинтересувах се аз.

— Поне аз не знам — отвърна безучастно момичето.

Просто ми съобщаваше фактите.

Имаше нещо гнило, щом и до единайсет Кумико не беше отишла на работа. Повечето редакции са на плаващо работно време, но не и издателската къща на Кумико. Те издаваха списания за здравословна храна, работеха със сътрудници, с производители на храни, земеделци и лекари, които отиваха рано на работа и вечер се прибираха вкъщи. За тяхно удобство Кумико и колегите й отиваха в редакцията точно в девет сутринта и си тръгваха в пет следобед, ако нямаха спешна работа.

След като затворих, отидох в спалнята и огледах гардероба на жена си. Ако беше избягала, все щеше да вземе и дрехи. Проверих роклите, блузите и полите, окачени вътре. Не знаех, разбира се, всичките й дрехи — не знаех собствените си дрехи, камо ли нейните, — но често носех нейни неща на химическо чистене и после ги прибирах, така че имах представа какво облича най-често и кое й харесва най-много: доколкото можех да видя, тези дрехи си бяха по местата.

Освен това Кумико не бе имала възможност да вземе много дрехи със себе си. Опитах се да си припомня възможно най-точно как излезе предния ден: как беше облечена, каква дамска чанта носеше. Единственото, което бе взела, беше голямата чанта, с която винаги ходеше на работа и в която натъпкваше бележниците, козметиката, портмонето, химикалките, носната кърпа и хартиените салфетки. Вътре нямаше място за дрехи.

Огледах и шкафчетата в гардероба. Аксесоари, чорапи, слънчеви очила, бикини, фланелки — всичко си беше на място, подредено на купчинки. Дори нещо да бе изчезнало, нямаше как да разбера. Кумико е могла, естествено, да пъхне някой чорапогащник и бикини и в дамската чанта, но защо да го прави? Можеше да си купи отвсякъде.

Върнах се в банята, за да огледам още веднъж шкафчетата с козметиката. И там не личеше да са настъпили особени промени: вътре бяха наслагани какви ли не гримове и аксесоари. Отворих флакончето с парфюм „Кристиан Диор“ и пак го помирисах. Миришеше както преди: на бяло цвете, точно като за лятна утрин. Отново се сетих за ушите и белия гръб на Кумико.

Отидох в хола и се изтегнах на канапето. Затворих очи и се заслушах. Единственият звук, който долових, беше часовникът, отмерващ времето. Не се чуваха автомобили и пеещи птици. Нямах представа какво да правя оттук нататък. Реших отново да се обадя в редакцията, дори вдигнах слушалката и набрах първите няколко цифри, но никак не ми се разговаряше с онова момиче и затворих. Не можех да направя нищо. Можех само да чакам. Може би Кумико наистина ме напускаше — нямах представа за причината, ала не беше изключено. Но дори да беше вярно, тя не бе от хората, които ще си тръгнат, без да кажат и дума. Щеше на всяка цена да се опита да обясни точната причина по възможно най-ясния начин. Бях сто процента сигурен в това.

А можеше и да й се е случило нещо. Да я е блъснала кола и да са я откарали в болница. Може би точно сега е в безсъзнание и й преливат кръв. При тази мисъл сърцето ми се разтуптя. Обаче знаех, че жена ми винаги си носи шофьорската книжка, кредитните карти и бележника с адресите. От болницата и полицията щяха да са се свързали досега с мен.

Излязох да поседя на верандата и да погледам градината, но всъщност не гледах нищо. Опитах се да мисля, а не успях да се съсредоточа. Единственото, което отново и отново изникваше в съзнанието ми, беше гърбът на Кумико, докато вдигам ципа на роклята й, гърбът й и миризмата на парфюма зад ушите й.

След един часа телефонът иззвъня. Станах от канапето и вдигнах слушалката.

— Извинете, домът на господин Окада ли е? — попита женски глас.

Беше Малта Кано.

— Да — потвърдих аз.

— Казвам се Малта Кано. Обаждам се за котарака.

— За котарака ли? — повторих донякъде объркан.

Съвсем бях забравил за него. Сега, разбира се, си спомнях, но ми се стори, че е изчезнал преди сто години.

— За котарака, който госпожа Окада търси — обясни Малта Кано.

— Да, да — рекох аз.

Жената в другия край на линията замълча, сякаш обмисляше нещо. Гласът ми очевидно я бе озадачил. Прокашлях се и преместих слушалката в другата ръка.

След кратко мълчание Малта Кано продължи:

— Трябва да ви съобщя, господин Окада, че котаракът почти със сигурност няма да се намери. Неприятно ми е да ви го казвам, но най-доброто, което можете да сторите, е да се примирите. Повече няма да се върне. Няма да си дойде, защото е застанал на пътя на голяма промяна.

— Голяма промяна ли? — попитах аз.

Но жената не ми отговори.

Мълча дълго. Зачаках да каже нещо, но колкото и да напрягах слух, не чух в другия край дори следа от дъх. Тъкмо се усъмних, че телефонният апарат нещо се е повредил, когато Малта Кано се обади.

— Вероятно е много невъзпитано от моя страна, господин Окада, но разрешете да попитам дали не мога да помогна с още нещо освен с котарака.

Не успях да й отговоря веднага. Както държах слушалката, се облегнах на стената. Трябваше да мине известно време, докато си възвърна дар словото.

— Нещата все още не са ми съвсем ясни — рекох аз. — Не знам нищо със сигурност. Опитвам се да стигна сам до някакъв извод. Но ми се струва, че жена ми ме е напуснала.

Обясних й, че предната вечер Кумико не се е прибрала, а днес не е отишла на работа. Малта Кано очевидно се замисли.

— Сигурно се притеснявате много — рече тя. — Сега не мога да ви кажа нищо, но в скоро време нещата би трябвало да се изяснят. Сега няма какво да направите, освен да чакате. Вероятно ви е тежко, но за всяко нещо си има време. Както при приливите и отливите. Никой не може да направи нищо, за да ги промени. Когато е време да чакате, трябва да чакате.

— Вижте какво, госпожице Кано, признателен съм ви, че сте си направили труда да се обадите и така нататък, обаче в момента не съм в настроение да слушам успокоителни общи приказки. Объркан съм. Наистина. Ще се случи нещо ужасно, усещам го. Но не знам какво да направя. Нямам никаква представа. Ясно ли е? Не знам какво да правя дори след разговора с вас. В момента имам нужда от факти. От конкретни факти. Не ме интересува колко глупави и елементарни са те, но ще изслушам всички факти — ясен ли бях? Имам нужда от нещо, което мога да видя и да докосна.

Чух по телефона как нещо пада: не беше тежко, вероятно една-единствена перла, която се е търкулнала на дъсчения под. Последва шум като от търкане, сякаш някой мачка и разкъсва индиго. Тези движения като че ли ставаха не много близо, но не и далеч от телефона, те обаче, изглежда, не вълнуваха Малта Кано.

— Разбрах — отвърна тя глухо и безизразно. — Нещо конкретно.

— Точно така. Възможно най-конкретното.

— Чакайте телефонно обаждане.

— Точно това и правя — чакам телефонно обаждане.

— След някое време ще ви се обади човек, чието име започва с „О“.

— Този човек знае ли нещо за Кумико?

— Не мога да кажа. Съобщавам ви го, защото пожелахте да чуете някакви конкретни факти. Ето още един: скоро в продължение на няколко дни ще има непълна луна.

— Непълна луна ли? — повторих аз. — За какво говорите, за луната на небето ли?

— Да, господин Окада, за луната на небето. При всички положения онова, което трябва да направите, е да чакате. Чакането е единственото. Дочуване. Скоро ще ви се обадя отново.

Тя затвори.

* * *

Донесох от писалището тефтерчето с телефоните и го отворих на О. Имаше точно четири имена, написани с четливия ситен почерк на Кумико. Първото беше на баща ми — Тадао Окада. Следваха Онода, стар мой приятел от колежа, зъболекар на име Оцука и „Омура“, както се казваше магазинът за алкохолни напитки в квартала.

Можех да отпиша магазина. Беше на десет минути път от нас и нямахме някакви особени връзки с него, ако не се броят редките случаи, когато поръчвахме да ни донесат каса бира. Зъболекарят също можеше да бъде задраскан. Преди две години бях ходил при него заради един кътник, но Кумико не беше стъпвала в кабинета. Всъщност, откакто се бяхме оженили, не беше ходила на зъболекар. Не бях виждал от години приятеля си Онода. След като се дипломирахме, той беше започнал работа в една банка и една година по-късно го прехвърлиха в клона в Сапоро, оттогава той живееше в Хокайдо. Сега беше сред хората, с които просто си разменяхме новогодишни картички. Не помнех дори дали се е срещал с Кумико.

Така остана само баща ми, но бе немислимо жена ми да има някакви отношения с него. След смъртта на майка ми той се беше оженил повторно и оттогава не го бях виждал, нито му бях писал, дори не бях разговарял по телефона с него. Кумико изобщо не го беше виждала.

Докато разлиствах бележника с телефоните, си помислих колко откъснато живеем двамата с Кумико. Ако не броим няколкото служебни приятелства с колеги, през шестте години, откакто бяхме женени, не поддържахме връзка почти с никого.

Реших и днес да си направя за обяд спагети. Не че бях гладен. Но не можех цяла вечност просто да седя на канапето и да чакам телефонът да звънне. Имах нужда да движа тялото си, да върша нещо. Напълних тенджерата с вода, пуснах газта и докато водата кипнеше, се заех да правя соса, слушайки една радиостанция на къси вълни. По нея звучеше соната за цигулка на Бах без съпровод. Самото изпълнение беше отлично, но в него имаше нещо дразнещо. Не зная защо — дали заради цигуларя, или заради сегашното ми душевно състояние, но изключих музиката и продължих да готвя в тишина. Загрях зехтина, сложих в тигана чесън, добавих и ситно нарязан кромид лук. Когато те се позапържиха, изсипах доматите, които бях накълцал и изцедил. Беше ми приятно да режа продуктите и да ги запържвам. Даваше ми усещането, че се справям добре. Звуците и миризмите ми харесваха.

Щом водата завря, хвърлих щипка сол и пуснах вътре спагетите. Нагласих часовника на печката на десет минути и измих съдовете в мивката. Но дори когато готовите спагети бяха в чинията пред мен, нямах никакъв апетит. Едвам изядох половината, другото хвърлих. Останалия сос прибрах в съд с капак в хладилника. Е, още в началото не ми се ядеше.

Спомних си, че преди много време бях чел за някакъв, който, докато чака нещо да се случи, постоянно яде. След като мислих дълго и усърдно, реших, че е от „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. Героят (бях му забравил името) успява да избяга с лодка от Италия в Швейцария и докато чака в малко градче жена му да роди, непрекъснато отскача в кафенето отсреща да хапне или да пийне нещо. Не помнех почти нищо от сюжета. Онова, което се бе врязало в съзнанието ми, беше именно тази част в края, където героят се тъпче постоянно, докато чака в чуждата държава жена му да роди. Явно помнех тази част от книгата, защото действителността в нея беше някак много истинска. Струваше ми се много по-истинско заради притесненията си литературният герой да има такъв ненаситен апетит, отколкото нежелание да се храни.

За разлика от героя в „Сбогом на оръжията“ обаче аз не изпитвах никакъв глад, докато гледах в тихата къща стрелките на часовника и чаках да се случи нещо. По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността. И може би си беше вярно.

* * *

Точно преди два следобед телефонът най-после иззвъня.

— Домът на Окада ли е? — попита непознат мъжки глас.

Беше младежки, гърлен и мек.

— Да — отвърнах донякъде напрегнато.

— Улица втора, номер двайсет и шест.

— Да.

— Обаждам ви се от магазина за спиртни напитки „Омура“. Благодаря ви, че сте наш постоянен клиент. Тъкмо се канех да мина да ми платите и реших да се обадя, за да проверя дали ви е удобно.

— Да ви платя ли?

— Да, господине. Поръчали сте две каси бира и една каса сок.

— А, да. Още известно време ще си бъда у дома — отговорих и приключих разговора.

След като затворих, се запитах дали разговорът може да има нещо общо с Кумико. Погледнато от всички възможни ъгли, това си бе кратко делово обаждане от магазин за спиртни напитки, откъдето щяха да минат да си приберат парите. Бях поръчал бира и сок, те ги бяха донесли, точно така беше. След половин час момчето дойде на вратата и аз му платих две каси бира и една каса сок.

Дружелюбно настроеният младеж се усмихна, докато попълваше разписката.

— Между другото, господин Окада, чухте ли за злополуката при метростанцията днес сутринта? Някъде към девет и половина.

— Злополука ли? — попитах стъписан. — Каква злополука?

— Едно момиченце е било блъснато от камион — обясни младежът. — Доколкото разбрах, е пострадало лошо. Отидох малко след като се е случило. Ужасно е да видиш такова нещо рано сутрин. Малките деца ме плашат до смърт, не ги виждаш в огледалото за обратно виждане. Нали знаете химическото чистене при метрото? Станало е точно отпред. Хората си оставят там колелата, от камиона са нападали кашони, не се вижда нищо.

След като младежът си тръгна, усетих, че не мога да остана у нас и минута повече. Изведнъж домът ни ми се стори горещ и задушен, тъмен и задръстен с покъщнина. Обух се и изчезнах веднага. Дори не заключих. Оставих прозорците отворени и тръгнах с лимонов бонбон в уста из квартала. Докато превъртах в съзнанието си думите на младия продавач от магазина за алкохолни напитки, се сетих, че съм оставил дрехи в химическото чистене при метрото. Блузата и полата на Кумико. Бележката беше вкъщи, но ако просто отидех и ги поисках, човекът сигурно щеше да ми ги даде.

Кварталът ми изглеждаше някак различен. Минувачите, които срещах на улицата, имаха нереален, дори изкуствен вид. Докато вървях, се заглеждах във всяко лице и се питах що за хора са. Какви къщи обитават? Какви семейства имат? Как живеят? Дали изневеряват на половинките си? Дали са щастливи? Дали знаят колко неестествени изглеждат?

Пред химическото чистене още личаха следи от злополуката — линиите, начертани от полицаите с тебешир по земята; няколко души, излезли да пазаруват, обсъждаха с угрижен вид лица случилото се. Отвътре ателието за химическо чистене си изглеждаше същото. От същия черен касетофон все така се носеше музика, някъде в дъното бучеше старовремски климатик и от ютията към тавана се вдигаше пара. Парчето се казваше „Отливът“. Робърт Максуел, арфа. Помислих си колко хубаво ще бъде, ако мога да отида на океана. Представих си миризмата на плажа и звука на вълните, които се разбиват о брега. Чайки. Леденостудени кутийки бира.

Казах на собственика на химическото чистене, че съм забравил бележката.

— Сигурен съм, че донесох дрехите миналия петък или събота — блуза и пола.

— Окада… Окада… — заповтаря той, докато разлистваше ученическата тетрадка. — Точно така, ето. Една блуза, една пола. Но госпожа Окада вече ги е взела.

— Така ли? — слисах се аз.

— Вчера сутринта. Спомням си ясно, че лично й ги дадох. Помислих си, че отива на работа. Носеше и бележката.

Загубих ума и дума. Можех само да го гледам.

— Питайте госпожата — рече мъжът. — Взе ги, не греша.

Той извади от кутията върху щанда цигара, сложи я в устата си и я запали със запалка.

— Вчера сутринта ли? — повторих аз. — Не беше ли вечерта?

— Със сигурност сутринта. В осем часа. Жена ви ми беше първата клиентка вчера. Не бих могъл да забравя такова нещо. Когато първият ти клиент е млада жена, това създава настроение, нали така?

Не успях да се насиля да му се усмихна, а гласът, който се чу от устата ми, сякаш не беше моят.

— Значи всичко е наред. Извинявайте, не знаех, че жена ми е взела дрехите.

Той кимна и ме изгледа, после угаси цигарата, от която си беше дръпнал най-много два-три пъти, и пак отиде да глади. Явно му бях станал интересен и възнамеряваше да ми каже нещо, но после се отказа. Аз също исках да го питам някои неща. Как е изглеждала Кумико, когато е дошла да прибере дрехите? Какво е носела? Но бях объркан и много жаден. Искаше ми се най-вече да седна някъде и да пийна нещо студено. Усещах, че само така ще бъда в състояние да мисля отново.

От химическото чистене отидох направо в кафенето през няколко къщи и си поръчах изстуден чай. Вътре беше прохладно, аз бях единственият посетител. От малките колони на стените свиреше оркестрирана версия на „Осем дни в седмицата“ на „Бийтълс“. Отново се сетих за брега на морето. Представих си, че ходя бос край водата. Пясъкът пареше, вятърът носеше мирис на солена вода. Поех си дълбоко въздух и погледнах небето. Протегнах ръце с дланите нагоре и усетих как лятното слънце ги напича. В краката ми се разплиска студена вълна.

Откъдето и да го погледнех, си беше странно, че Кумико е прибрала дрехите от химическото чистене на път за работа. Първо, беше й се наложило да се блъска в претъпканото метро с току-що изгладените дрехи върху закачалките. После е трябвало да ги пренесе по същия начин и на връщане. Не само че е щяла да има допълнителен багаж, но и старателно огладеното от човека в химическото чистене е щяло да се намачка. Кумико беше много чувствителна на тема петна и гънки и просто не си я представях да прави нещо толкова безсмислено. Можела е на връщане от работа да се отбие в химическото чистене. Или, ако е смятала да закъснее, да помоли мен да прибера дрехите. Имаше само едно възможно обяснение: знаела е, че няма да се прибере. Взела е блузата и полата и е отишла някъде. Така е щяла да има поне още някакви дрехи и да купи другите неща, които й трябват. Носеше си кредитните карти и спестовната книжка. Можеше да отиде където поиска.

И е с някого — с мъж. Надали иначе би напуснала дома ни.

Това не беше шега работа. Кумико бе изчезнала, оставяйки всичките си дрехи и обувки. Обичаше да пазарува и да си купува нови дрехи, на които посвещаваше значително внимание и грижи. Значи се е искала голяма решителност, за да ги остави и да си тръгне буквално с дрехите върху гърба си. Въпреки това, без изобщо да се колебае, си беше тръгнала само с блузата и полата. Не, най-малко дрехите вероятно са я вълнували.

Облегнах се на стола, заслушах с половин ухо болезнено осакатената тегава музика и си представих как Кумико се качва в препълнения вагон на метрото с дрехите на телени закачалки в найлоновите пликове на химическото чистене. Спомних си цвета на роклята, с която беше облечена, миризмата на парфюма зад ушите й, гладкото съвършенство на гърба й. Сигурно бях съвсем изтощен. Усещах, че ако затворя очи, ще се понеса нанякъде и ще се озова на съвсем друго място.