Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (13)

13.
Дългата история на лейтенант Мамия: част втора

— Събудих се от метално щракване на предпазител на пушка. Дори и да е потънал в дълбок сън, никой боец по време на война не би пропуснал този звук. Той е… как ли да се изразя, по-особен, студен и тежък като смъртта. Почти инстинктивно посегнах за браунинга, ала веднага последва ритник по слепоочието ми и ударът ме заслепи. След като овладях дишането си, отворих очи съвсем малко, колкото да видя кой ме е ритнал. Мъжът се бе навел да вземе браунинга. Вдигнах бавно глава и забелязах, че към лицето ми са насочени дулата на две пушки. Зад тях стояха двама монголски войници. Бях сигурен, че съм заспал в палатка, но сега палатката я нямаше и над мен блестеше осеяното със звезди небе. Друг монголски войник беше насочил лека картечница към главата на Ямамото, който лежеше до мен и не помръдваше, сякаш си пазеше силите или беше наясно, че е безсмислено да се съпротивлява. Монголците бяха облечени в дълги шинели и носеха бойни шлемове. Двама бяха насочили към нас с Ямамото големи фенери. Отначало не разбрах какво става: сънят ми бе прекалено дълбок, стъписването — прекалено голямо. Но при вида на монголските войници и на лицето на Ямамото се разсеяха всички съмнения: палатката ни е била открита, преди да успеем да се прехвърлим по брода. Тогава ми хрумна да се запитам какво ли е станало с Хонда и Хамано. Извърнах много бавно глава, за да се огледам, но и двамата ги нямаше. Или вече бяха убити, или бяха успели да избягат. Това вероятно бяха мъжете от патрула, който бяхме забелязали. Не бяха много и бяха въоръжени с лека картечница и пушки. Командир им беше набит сержант, единственият, който носеше истински армейски ботуши. Именно той ме беше изритал. Наведе се и взе кожената чанта, която Ямамото държеше до главата си. Отвори я, погледна вътре, после я обърна и я изтръска. На земята падна само пакет цигари. Направо не можех да повярвам. Бях видял с очите си как Ямамото прибира документа в чантата. Беше го извадил от джоба на седлото, беше го сложил в кожената чанта, а нея беше оставил до главата си. Ямамото направи усилие да запази самообладание, аз обаче забелязах как изражението му в миг се променя. Явно нямаше представа какво е станало с документа. Но каквото и да беше обяснението, на Ямамото очевидно му олекна много, че документът е изчезнал. Както ми беше казал, най-важното бе той да не попада във вражески ръце. Войниците струпаха на земята всичките ни вещи и ги огледаха най-внимателно, но не намериха нищо интересно. После ни съблякоха и претърсиха джобовете. Разпориха с щиковете дрехите и мешките, но не откриха документи. Взеха ни цигарите и писалките, часовниците, портфейлите и бележниците и си ги прибраха в джобовете. Пробваха един по един обувките ни и ако им ставаха, ги взимаха. Скараха се кой какво да прибере, но сержантът не ги спря. Реших, че сигурно монголците винаги взимат вещите на военнопленниците и на загиналите от противниковия лагер. Сержантът взе само часовника на Ямамото и остави подчинените му да се разправят за останалите неща. Пистолетите, боеприпасите, картите, компасите и биноклите се озоваха в чувал, явно щяха да ги пратят на командването в Улан Батор. После ни завързаха със здраво тънко въже. Отблизо монголските войници смърдяха на отдавна нечистена конюшня. Униформите им бяха опърпани, мръсни, с кал, прах и петна от храна, направо беше невъзможно да определиш какви са били на цвят. Обувките им бяха целите на дупки и се разпадаха — в буквалния смисъл на думата. Не беше чудно, че пробват нашите. Лицата на повечето бяха жестоки, зъбите им бяха развалени, косата им бе дълга и чорлава. Приличаха по-скоро на разбойници и обирджии, отколкото на войници, но от съветското оръжие и звездите по отличителните знаци се разбираше, че са от редовната армия на Монголската народна република. Лично на мен, разбира се, ми се струваше, че като военен отряд нямат никаква дисциплина и боен дух. Монголците са издръжливи, добри войници, но не стават за съвременна война, където се искат обединени, съгласувани действия. Нощта беше леденостудена. Докато гледах как дъхът на монголските войници излиза на бели валма, които изчезват в мрака, имах чувството, че някаква странна грешка ме е запратила в пейзажа на чужд кошмар. Не ми се вярваше, че го изживявам. Наистина беше кошмар, но едва след време щях да осъзная, че беше само началото на невъобразим кошмар. След малко един от монголските войници изникна от мрака — влачеше нещо тежко. Грейнал в усмивка, метна домъкнатото на земята до нас. Беше трупът на Хамано. Той беше бос, някой вече му беше взел обущата. Войниците му смъкнаха дрехите и огледаха всичко, което намериха по джобовете. Към часовника, портфейла и цигарите му се протегнаха ръце. Мъжете си поделиха цигарите и запалиха, докато претърсваха портфейла. Извадиха няколко банкноти от Манджоу-го и снимка на жена, вероятно майката на Хамано. Командващият офицер каза нещо и взе парите. Снимката беше метната на земята. Някой от монголските войници очевидно се бе прокраднал зад Хамано и докато той е стоял на пост, му беше прерязал гърлото. Те първи бяха направили с нас онова, което ние възнамерявахме да направим с тях. По зейналата рана имаше яркочервена кръв, която обаче беше твърде малко за такава голяма рана — вероятно вече беше изтекла. Един от войниците извади от калъфа на колана си нож с извито острие, дълго към петнайсет сантиметра. Размаха го пред лицето ми. За пръв път виждах нож с такава странна форма. Сякаш беше със специално предназначение. Войникът го прокара пред гърлото си и изсвири през зъби. Някои от останалите се засмяха. Ножът очевидно беше негов собствен и не му беше даден от армията. Всички имаха втъкнати в коланите си дълги щикове, само този човек носеше извит нож и очевидно бе прерязал с него гръкляна на Хамано. След като го размаха чевръсто няколко пъти, го прибра в калъфа. Без да казва и дума, Ямамото погледна към мен, като завъртя само очите си. Това трая всичко на всичко един миг, ала аз веднага разбрах какво се опитва да ми каже: дали ефрейтор Хонда е успял да избяга? Въпреки суматохата и ужаса и аз си мислех за същото: къде е ефрейтор Хонда? Ако се беше изплъзнал от внезапното нападение на частта на Външна Монголия, още имаше някакъв, макар и съвсем малък шанс за нас — въпросът какво би могъл да направи Хонда сам беше доста потискащ, но и най-малката надежда си струваше. Държаха ни цяла нощ вързани и повалени на пясъка. Оставиха да ни пазят двама войници, един с лека картечница и един с пушка. Другите се поотдалечиха — пушеха, говореха си и се смееха, явно доволни, че са ни заловили. Двамата с Ямамото не проронихме и дума. Там дори през май призори температурата падаше под нулата. Помислих си, че ще премръзнем до смърт, както лежим голи на земята. Но студът беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитвах. Нямах представа какво ни чака. Тези мъже бяха най-обикновен патрул, вероятно не разполагаха с власт да решават какво да правят с нас. Бяха длъжни да чакат заповед. Което означаваше, че сигурно няма да ни убият още сега. После обаче не се знаеше какво ще става. Ямамото определено беше шпионин, а аз бях заловен заедно с него, значи му бях съучастник. При всички положения нямаше да ни се размине току-така. Малко след изгрев-слънце някъде от далечното небе се чу звук като боботене на самолетен двигател. Накрая в полезрението ми изникна сребрист корпус. Беше съветски разузнавателен самолет с отличителните знаци на Външна Монголия. Самолетът направи няколко кръга над нас. Войниците му замахаха и в отговор той наклони крило. После се приземи на голата равнина, запращайки във въздуха облаци пясък. Пръстта беше твърда, теренът не беше хълмист и благодарение на това бе сравнително лесно излитането и приземяването без писта. Поне според мен бяха използвали за тази цел мястото многократно. Един от войниците яхна кон и препусна заедно с още два коня към самолета. Когато се върнаха, на другите два жребеца яздеха, както личеше, висши офицери. Единият беше руснак, другият — монголец. Предположих, че патрулът се е свързал по радиостанцията с главното командване, за да съобщи, че са ни заловили, и двамата офицери са пристигнали от Улан Батор, за да ни разпитат. Очевидно бяха от разузнаването. Бях чувал, че предишната година Главното политическо управление на СССР всъщност е стояло зад масовите арести и чистката сред вражески елементи. И двамата офицери бяха облечени в безупречни униформи и бяха гладко обръснати. Руснакът бе в нещо като офицерски шинел, препасан с колан. Ботушите му бяха лъснати до блясък. Мъжът беше слаб, но не много висок за руснак, вероятно беше към трийсетгодишен. С високо чело, тесен нос и светлорозова кожа, носеше очила с телени рамки. Общо взето, доста безличен. Набитият, нисък мургав монголец приличаше до него на малък мечок. Той дръпна встрани сержанта и тримата разговаряха известно време. Досетих се, че офицерите са му поискали подробен отчет. Сержантът занесе чувала с нещата, които бяха иззели от нас, и им ги показа. След като ги огледа едно по едно много внимателно, руснакът ги върна в чувала. Каза нещо на монголеца, който го предаде на сержанта. После извади от горния си външен джоб табакера и я поднесе и на двамата. След като запалиха по цигара, продължиха да разговарят. Руснакът няколко пъти удари с десен юмрук по лявата си длан. Изглеждаше ядосан. Офицерът монголец стоеше свъсен с кръстосани ръце, а сержантът току клатеше глава. Накрая руският офицер дойде с нехайна крачка при мястото, където лежахме на земята. „Пуши ли ви се?“, попита на руски. Както вече казах, бях учил в колежа руски и общо взето, схващах говоримия език, но се престорих, че не разбирам, за да не си навличам неприятности. „Не, благодаря“, отвърна Ямамото на добър руски. „Чудесно — продължи офицерът от съветската армия. — Ще стане по-бързо, ако разговаряме на руски. — Свали си ръкавиците и ги пъхна в джоба. На лявата му ръка проблясваше тънка златна халка. — Както със сигурност знаете, търсим едно нещо. Търсим го много усилено. И знаем, че то е у вас. Не питайте откъде, просто знаем. Но сега то не е у вас. Което, логично погледнато, означава, че сте го скрили, преди да ви заловят. Не сте го пренесли там — посочи река Халка. — Никой не я е прекосявал. Значи писмото е на отсамната страна, скрито е някъде. Разбрахте ли какво ви казах дотук?“ Ямамото кимна. „Разбрах — потвърди той, — но не знаем нищо за никакво писмо.“ „Добре тогава — рече безизразно руснакът. — В такъв случай имам към вас един малък въпрос. Какво правите тук? Както знаете, това е територия на Монголската народна република. С каква цел сте проникнали в чужди земи? Искам да чуя вашето обяснение.“ „Съставяхме карти — отвърна Ямамото. — Аз съм цивилен, работя в картографска фирма, а този човек тук и онзи, убитият, ми бяха нещо като охрана. Знаехме, че от тази страна на реката започва вашата територия, и съжаляваме, че сме прекосили границата, но не смятаме, че сме я нарушили. Просто искахме да огледаме местността от върха на платото, което се намира на отсамния бряг.“ Макар изобщо да не бе развеселен, руският офицер се подсмихна. „Съжалявате ли? — повтори бавно той. — Да, естествено. Искали сте да огледате местността от платото. Да, естествено. От високото винаги се вижда по-добре. Съвсем логично. — Известно време той гледа облаците в небето. После пак извърна очи към Ямамото, поклати бавно глава и въздъхна. — Де да можех да ви повярвам! Колко по-добре щеше да бъде за всички нас. Де да можех да ви потупам по рамото и да кажа: «Да, да, разбирам, а сега бягайте, прекосете реката и се прибирайте, а в бъдеще внимавайте повече.» Де да можех да го направя! Но за жалост не мога. Защото знам кой сте. Знам и какво правите. Имаме приятели в Хайлар точно както вие имате приятели в Улан Батор. — Той извади ръкавиците от джоба си, сгъна ги наново и пак ги прибра. — Да ви призная, нямам личен интерес да ви причинявам болка или да ви убивам. Ако просто ми дадете писмото, няма да имам повече работа с вас. По моя заповед ще ви освободят незабавно. Ще се прехвърлите през реката и ще се приберете у дома. Останалото е наша вътрешна работа. Няма нищо общо с вас.“ Най-сетне се постоплих от светлината на слънцето, идваща откъм изток. Нямаше вятър, по небето се носеха няколко бели, ясно очертани облака. Последва дълго, много дълго мълчание. Никой не казваше и дума. Руският офицер, монголският офицер, мъжете от патрула, Ямамото — всички мълчаха. Още на мига, когато ни бяха заловили, Ямамото като че ли се беше примирил, че ще умре, лицето му нищо не изразяваше. „Вие двамата… почти със сигурност… ще умрете тук — продължи руснакът, като натъртваше върху думите, сякаш говореше на деца. — И смъртта ви ще бъде ужасна. Те… — руснакът погледна към монголските войници. Едрият, който държеше картечницата, ми се озъби в усмивка. — Те обичат да убиват по начини, които предполагат големи изтезания и въображение. Още от времето на Чингис хан монголите си умират да измислят особено жестоки начини, по които да умъртвяват хората. На нас, руснаците, това ни е познато до болка. То влиза в уроците ни по история в училище. Учим какво са причинили на руските хора, когато са нахлули в страната ни. Изтребили са милиони. Ей така, без причина. В Киевска Русия са заловили стотици почтени люде и са ги избили наведнъж. Знаете ли тази история? Настлали са върху руснаците големи дебели дъски, а отгоре са си направили пиршество, смазвайки ги с тежестта си. На нормален човек не би му хрумнало такова нещо, нали? Искало се е време и добра подготовка. Кой друг би си направил труда? Но те са го извършили. Защо? Защото така са се забавлявали. И досега се забавляват с такива неща. Веднъж съм ги виждал какво правят. Въобразявах си, че съм се нагледал на какви ли не ужасии, но тогава, казвам ви, загубих апетит. Разбирате ли какво ви казвам? Или говоря много бързо?“ Ямамото поклати глава. „Чудесно — продължи руснакът. Пак замълча и се прокашля. — Сега вече ще ми е за втори път. И до довечера може да си възвърна апетита. Но ако е възможно, предпочитам да избегна излишните убийства. — Той захвана ръце зад гърба си и известно време гледа небето. После извади ръкавиците си и стрелна с очи самолета. — Хубаво време — отбеляза руският офицер. — Пролет. Още е малко студено, но пак е приятно. Щом стане по-топло, и се появяват комари. Ужасни комари. Точно така, през пролетта е много по-приятно, отколкото през лятото. — Отново извади табакерата, захапа цигара и я запали с клечка кибрит. Дръпна бавно от тютюневия дим, пак така бавно го издуха. — Ще ви попитам повторно: още ли твърдите, че не знаете нищо за писмото?“ Ямамото пророни само една дума: „Нет.“ „Добре тогава — каза руснакът. — Добре.“ После обясни нещо на монголски на офицера монголец. Той кимна и излая към войниците някаква заповед. Те донесоха няколко пръта и се заеха да ги острят с щиковете — бързо ги превърнаха в колове. На отмерени с крачки разстояния ги забиха с камъни в земята, така че се образува квадрат. Цялата тази подготовка им отне двайсетина минути, аз обаче нямах никаква представа какво правят. Руснакът каза: „За тях доброто изтезание е като добрата храна. Колкото по-дълго го подготвят, толкова повече наслада им доставя. Не е трудно просто да убиеш някого — стреляш веднъж с пистолета, и готово. Но няма да е интересно“, отсъди той и прокара върховете на пръстите си по гладката си брадичка. Развързаха Ямамото и го отведоха в отбелязания с коловете участък. Там му завързаха ръцете и краката за четирите кола. Проснаха го чисто гол на земята, по тялото му имаше няколко подлютени рани. „Както знаете, тези хора са овчари — продължи руският офицер. — А овчарите използват овцете за много неща: ядат месото им, стрижат вълната, дерат кожата. Според тях овцата е съвършеното животно. Прекарват с овцете дните си, целия си живот. Умеят да дерат с голям майсторлък кожата. От нея изработват юрти и облекло. Виждали ли сте как го правят?“ „Убийте ме и да приключваме“, подкани го Ямамото. Руснакът поразтърка длани и каза: „Не се безпокойте. Със сигурност ще ви убием. Гарантирам ви. Може и да отнеме известно време, но ще умрете. Не се притеснявайте. Намираме се в необятната пустиня, докъдето поглед стига, няма нищо. Освен време. Безкрайно много време. А има много неща, които искам да ви кажа. Колкото до смъкването на кожата: във всяка група има поне един специалист, поне един професионалист, който знае всичко за дрането, човек с изумителни умения. При него смъкването на кожата е цяло изкуство. Прави го светкавично, с такава бързина и вещина, та си мислиш, че съществото, чиято кожа смъква, така и не забелязва какво става. Това обаче е невъзможно. — Той извади за кой ли път от горния си джоб табакерата, премести я в лявата си ръка и почука по нея с пръстите на дясната. — Одираният жив изпитва ужасна болка. Невъобразима. И смъртта настъпва неимоверно бавно. Става от кръвозагуба, но за това се иска време.“ Той щракна с пръсти. Офицерът монголец излезе напред. Извади от джоба на униформата нож в калъф. Беше със същата форма като ножа, с който онзи войник беше замахнал, все едно прерязва гърло. Измъкна го от калъфа и го вдигна. Острието проблесна на сутрешното слънце с матова бяла светлина. „Този човек е един от професионалистите, за които ви споменах — обясни руският офицер. — Погледнете ножа. Внимателно. Много особен е, пригоден е специално за дране на кожа и е измайсторен изключително добре. Острието е тънко и остро като бръснач. А умението, с което тези хора изпълняват задачата, е изключително високо. Така де, дерат животни от хилядолетия. Смъкват кожата на човек така, както вие белите праскова. Красиво, без една-едничка драскотина. Да не би случайно да говоря прекалено бързо?“ Ямамото не каза нищо. „Дерат кожата постепенно — продължи руснакът. — Трябва да работят бавно, ако искат да смъкнат кожата добре, без драскотини. Ако междувременно решите да кажете нещо, много ви моля, дайте знак и тогава няма да се налага да умирате. Нашият човек тук го е правил доста пъти и винаги е успявал да накара другия да проговори. Имайте го предвид. Колкото по-бързо спрем, толкова по-добре и за двамата.“ Както държеше ножа, монголецът с вид на мечка погледна Ямамото и се ухили. И до ден-днешен помня усмивката му. Сънувам я. Не мога да я забравя. Веднага след това той се зае със задачата. Неговите хора притискаха с ръце и колене Ямамото към земята, докато той започна да го дере изключително внимателно. Наистина все едно белеше праскова. Не издържах на гледката. Стиснах очи. Но един от войниците ме удари с приклада. Продължи да ме удря, докато не ги отворих отново. Това обаче нямаше особено значение, и със затворени, и с отворени очи чувах гласа на Ямамото. В началото той понасяше болката, без дори да трепне. Но не след дълго започна да пищи. Никога дотогава не бях чувал такъв писък: сякаш не беше от този свят. Мъжът започна, като направи разрез върху рамото на Ямамото и захвана да смъква кожата от горе на долу — бавно, внимателно, едва ли не с любов. Както беше казал и руският офицер, бе нещо като произведение на изкуството. Ако не бяха писъците, човек не би и помислил, че всичко това е съпътствано с болка. Но от писъците се разбираше колко чудовищна е болката. Не след дълго цялата кожа по дясната ръка на Ямамото бе смъкната на едно-единствено тънко парче. Дерачът я връчи на мъжа до него, който я опъна между пръстите си и тръгна да обикаля от човек на човек — да я видят и те. От кожата продължаваше да капе кръв. После офицерът се зае с лявата ръка на Ямамото и повтори всичко отначало. След това одра двата крака, отряза члена и тестисите и махна ушите. Сетне одра главата, лицето и всичко останало. Ямамото загуби съзнание, пак се съвзе и отново изпадна в несвяст. Щом припаднеше, писъците заглъхваха, после екваха отново. Ала гласът му ставаше все по-слаб и накрая утихна съвсем. През цялото време руският офицер чертаеше с тока на ботуша си по земята безсмислени заврънкулки. Монголските войници наблюдаваха ставащото, без да продумват. Лицата им си оставаха безучастни, по тях не се четеше нищо, нито отвращение, нито вълнение, нито стъписване. Гледаха одирането на Ямамото със същия вид, с който ние по време на разходка се заглеждаме в някоя строителна площадка. През това време аз не преставах да повръщам. Отново и отново. Продължих да повръщам и когато ми се струваше, че в стомаха ми не е останало нищо. Накрая монголският офицер с вид на мечок вдигна кожата от тялото на Ямамото, която бе одрал най-старателно. Дори зърната на гърдите си стояха непокътнати. Това бе най-ужасното нещо, което бях виждал дотогава. Някой взе от офицера кожата и я опъна да се изсуши, както се опъва чаршаф. На земята остана да лежи трупът на Ямамото — кървава червена плът без никаква кожа. Най-ужасно беше лицето му. Върху червеното пихтиесто месо зееха две големи бели очни ябълки. Устата с оголени зъби беше зинала като за вик. Там, откъдето бе срязан носът, бяха останали само две дупчици. Отдолу бе море от кръв. Руският офицер се изплю на земята и ме погледна. После извади от джоба си носна кърпа и си избърса устата. „Той не знаеше нищо, нали? — попита руснакът и прибра кърпата. Гласът му прозвуча малко по-глухо отпреди. — Ако знаеше, щеше да проговори. Жалко. Но поне беше професионалист. Рано или късно щеше да го застигне гадна смърт. Беше си неминуемо. А щом той не знаеше нищо, няма как вие да знаете. — Той захапа цигарата и драсна клечка кибрит. — Това означава, че вече сте безполезен за нас. Няма смисъл да ви изтезаваме с надеждата да изтръгнем нещо. Няма смисъл да ви държим жив като военнопленник. Искаме да приключим с тази история, без да се разчува. Ако ви заведем в Улан Батор, може да се получат усложнения. Най-доброто, разбира се, е още тук да ви застреляме на място, после да ви погребем или да ви изгорим и да хвърлим праха в река Халха. Какво по-лесно! Не сте ли съгласен? — той впи очи в мен. Продължавах да се правя, че не разбирам. — Вероятно не знаете руски. Само си губя времето да ви обяснявам. Ами да. Все едно си говоря сам. Затова ме чуйте. Все пак имам добри новини за вас. Реших да не ви убивам. Възприемете го като малка проява на покаяние, задето въпреки желанието си убих вашия приятел — оказа се безпредметно. Днес всички се нагледахме на смърт. Едно убийство на ден е повече от достатъчно. И така, няма да ви убия. Вместо това ще ви дам шанс да оцелеете. Ако имате късмет, може да се измъкнете жив. Вероятността, разбира се, е твърде малка. Дори почти никаква. Но все пак има някаква вероятност. Във всеки случай си е за предпочитане пред това да те одерат жив. Нали?“ Руснакът вдигна ръка и повика монголския офицер. Той тъкмо беше измил много старателно ножа с вода от манерката и сега го остреше о един камък. Войниците бяха опънали на земята парчетата от кожата на Ямамото и застанали до тях, обсъждаха нещо. Очевидно обменяха мнения за тънкостите в техниката на дране. Монголският офицер прибра ножа в калъфа, пъхна го в джоба на униформата си и чак тогава дойде при нас. Гледа ме известно време в лицето, сетне се извърна към своя колега — другия офицер. Руснакът му каза няколко изречения на монголски, мъжът кимна безизразно. Един от войниците докара два коня. „Сега се връщаме в Улан Батор — обясни ми руснакът. — Неприятно ми е, че се прибирам с празни ръце, но какво да се прави! Ту печелиш, ту губиш. Надявам се до довечера да си възвърна апетита, но се съмнявам.“ Яхнаха конете и препуснаха. Самолетът излетя, превърна се в сребърна прашинка в небето на запад, после изчезна, оставяйки ме сам с монголските войници и конете им. Те ме качиха на един от конете и ме завързаха за седлото. Сетне потеглихме в нишка на север. Войникът точно пред мен си тананикаше съвсем тихо някаква монотонна мелодия. С изключение на нея не се чуваше нищо освен сухия звук на конски копита о пясъка. Нямах представа къде ме водят и какво смятат да правят с мен. Единственото, което знаех, е, че не им трябвам и нямам никаква стойност за тях. Повтарях си отново и отново наум думите на руския офицер. Той бе казал, че няма да ме убие. Че нямало да ме убива, но че почти нямало вероятност да оцелея. Какво ли означаваше това? Бе прекалено мъгляв, за да го разтълкувам по някакъв конкретен начин. Дали нямаше да ме използват в някаква ужасна игра? Едва ли щяха да ме пуснат току-така, очевидно смятаха да се позабавляват със страховития си план. Но поне не ме убиха. Поне не ме одраха жив като Ямамото. Накрая сигурно нямаше да ми се размине и те щяха да ме убият, но поне нямаше да е по този начин. Сега-засега бях жив, още дишах. И ако руският офицер ми беше казал истината, нямаше да ме убият веднага. Колкото повече време ме делеше от смъртта, толкова по̀ имаше вероятност да се спася. Тя бе съвсем мъничка, но единственото, което ми оставаше, бе да се вкопча в нея. Сетне най-неочаквано в ума ми изникнаха думите на ефрейтор Хонда; странното му предсказание, че няма да умра на континента. Дори докато седях, вързан на седлото, и пустинното слънце пърлеше кожата по голия ми гръб, аз постоянно се наслаждавах на всяка сричка, изречена от ефрейтора. Припомнях си за кой ли път изражението му, интонацията, звученето на всяка дума. И реших да му вярвам с цялото си сърце. Не, не, нямаше да легна и да умра на това място! Щях да се измъкна жив! Отново щях да ходя по родна земя! Още два часа, дори повече продължихме на север и спряхме при молитвена могила на ламите. Тези струпани камъни, наричани „обоо“, служат и за божества закрилници на пътешествениците, и за ценни жалони в пустинята. Тук мъжете слязоха от конете и ме развързаха. Като ме крепяха, двама от тях ме отведоха малко встрани. Реших, че точно на това място ще ме убият. В пръстта беше изкопан кладенец с около метър висока каменна стена. Накараха ме да коленича до него, хванаха ме отзад за врата и ме принудиха да погледна вътре. Мракът беше толкова непрогледен, че не видях нищо. Сержантът с ботушите намери камък колкото пестник и го пусна в кладенеца. След малко се чу сух звук — камъкът беше паднал върху пясък. Значи вътре нямаше вода, кладенецът очевидно бе пресъхнал отдавна, защото подземната вода се е отклонила. Ако се съди от времето, за което камъкът бе паднал на дъното, кладенецът си беше доста дълбок. Сержантът ме погледна, ухилен до уши. После извади от кожения кобур на колана си голям автоматичен пистолет. Дръпна предпазителя и патронът щракна в гнездото. Допря дулото до главата ми. Държа го дълго така, но не натисна спусъка. След това свали бавно оръжието, вдигна лява ръка и посочи към кладенеца. Аз прокарах език по спечените си устни и погледнах пистолета в юмрука му. Сержантът всъщност се опитваше да ми каже, че можех да избирам между две съдби. Той да ме застреля на място, аз да умра и всичко да приключи. Или да скоча в кладенеца. Той беше дълбок и ако паднех лошо, можеше пак да загина. В противен случай щях да издъхна бавно на дъното на тъмната дупка. Най-накрая проумях, че точно това е шансът, за който ми бе говорил руснакът. Монголският сержант посочи часовника, който беше взел от Ямамото, и вдигна пет пръста. Даваше ми пет секунди, през които да реша. Когато сви и третия си пръст, прехвърлих крак през стената на кладенеца и скочих вътре. Нямах друг избор. Надявах се да се хвана за стената и да сляза долу, ала сержантът не ми даде такава възможност. Ръцете ми се плъзнаха и аз западах надолу. Докато стигна дъното, сякаш мина много време. Сигурно съм летял само няколко секунди, но наистина си спомням, че докато се носех надолу, успях да си помисля за много неща. Помислих си за родния град, който беше толкова далеч. Помислих си за момичето, с което бях спал само веднъж, преди да ме мобилизират. Помислих си за майка си и баща си. Спомням си, почувствах се благодарен, че имам по-малка сестра, а не брат дори и да загинех, родителите ми щяха да имат нея и да не се притесняват, че ще я вземат в армията. Помислих си за оризовите сладки, увити в дъбови листа. После се свлякох върху сухата пръст и за миг съм изгубил съзнание. Имах чувството, че въздухът вътре в мен е избухнал и е излязъл през стените на тялото ми. Тупнах на дъното на кладенеца като чувал с пясък. Струва ми се, че след удара съм бил в несвяст наистина само миг. Когато дойдох на себе си, усетих как върху мен се стича течност. Отпърво си помислих, че е дъжд, но грешах. Беше пикоч. Монголските войници пикаеха върху мен, докато лежах на дъното на кладенеца. Погледнах и ги видях очертани на фона на светлината далеч горе — редуваха се и пикаеха един по един в кръглата дупка. Гледката беше ужасно нереална, наподобяваше халюцинация, предизвикана от наркотик. Но си беше истина. Аз наистина бях на дъното на кладенеца и те ме поливаха с истинска пикоч. След като се изредиха, някой ме освети с фенер. Чух ги, че се смеят. После изчезнаха от отвора на дупката. След това всичко потъна в дълбока тишина. Реших, че е най-добре известно време да лежа по лице и да почакам, за да видя дали ще се върнат. Но минаха двайсет, а после и трийсет минути (доколкото можех да преценя без часовник), а тях ги нямаше и нямаше. Явно си бяха тръгнали и ме бяха оставили. Бяха ме зарязали на дъното на кладенец насред пустинята. След като разбрах, че няма да се появят отново, реших да проверя дали не съм ранен. В тъмното не беше никак лесно. Не виждах собственото си тяло. Не можех да преценя в какво състояние е. Можех да се осланям не на очите си, а единствено на възприятията, ала не знаех кои от възприятията ми са точни в мрака. Струваше ми се, че се заблуждавам, че се мамя. Усещането беше много странно. Малко по малко обаче с голямо внимание към подробностите започнах да осъзнавам в какво положение се намирам. Първото, което разбрах, бе, че съм извадил страхотен късмет. Дъното на кладенеца беше сравнително меко, покрито с пясък. В противен случай след падането от такава височина щях да съм натрошил всяка костица в тялото си. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се раздвижа. Първо размърдах пръсти. Те откликнаха, макар и вяло. После се постарах да се надигна и да седна на пръстеното дъно, ала не успях. Тялото ми сякаш бе станало съвсем безчувствено. Бях в пълно съзнание, но явно връзката между съзнание и тяло се късаше някъде. Дори и да решех с ума си да направя нещо, той не успяваше да предаде мисълта на мускулите. Отказах се и известно време лежах неподвижно в мрака. Нямам представа колко дълго не съм се помръдвал. Но лека-полека възприятията ми започнаха да се връщат. А заедно с тях съвсем естествено се върна и усещането за болка. За силна болка. Кракът ми почти със сигурност беше счупен. И рамото ми явно беше изместено или, ако не бях извадил късмет, бе счупено. Продължих да лежа, без да се помръдвам, и да търпя болката. Не съм усетил кога, но по бузите ми бяха започнали да се стичат сълзи — сълзи от болка и още повече от отчаяние. Съмнявам се, че някога ще разберете какво е това: пълната самота, усещането за отчаяние, чувството, че си изоставен в дълбок кладенец насред пустинята накрай света, чувството, че трябва да понасяш в непрогледния мрак такава силна болка. Стигнах дотам да съжалявам, че монголският сержант просто не ми е теглил куршума и не е сложил край на всичко това. Ако бях загинал по този начин, поне монголците щяха да знаят за смъртта ми. А ако издъхнех тук, щях да си отида в пълна самота и смъртта — безмълвната ми смърт — нямаше да интересува никого. От време на време чувах вятъра. Повявайки по повърхността на земята, той издаваше в отвора на кладенеца зловещ звук — като стенания на разплакана жена в някакъв далечен свят. Онзи и този свят бяха съединени от тесен процеп, през който гласът на жената достигаше до мен, макар и рядко, на неравни промеждутъци. Бях оставен сам-самичък в гробовното мълчание и непрогледния мрак. Стиснал зъби, за да понеса болката, се пресегнах да докосна пръстения под около мен. Дъното на кладенеца беше равно. Кладенецът не беше много широк, може би метър и петдесет-шейсет. Докато прокарвах ръка по пръстта, внезапно напипах някакъв твърд остър предмет. От уплаха се дръпнах инстинктивно, после обаче пак се пресегнах бавно и внимателно към нещото. Пръстите ми и този път напипаха острия предмет. В началото помислих, че е клон, не след дълго обаче си дадох сметка, че съм докоснал кости. Не човешки, а на малко животно, бяха разпилени или от падането, или от времето. На дъното на кладенеца нямаше нищо освен тези кости и пясък, ситен и сух. Сетне прокарах длан по стените на кладенеца. Той явно беше иззидан от тънки плоски камъни. Колкото и горещо да ставаше през деня в пустинята, горещината не проникваше в този подземен свят. Камъните бяха студени. Прокарах ръка по стената, за да проверя какви са пролуките между камъните. Ако можех да закрепя крака си между тях, щях да се покатеря на повърхността. Но пролуките бяха прекалено тесни, а и аз бях ни жив, ни умрял, направо беше невъзможно да се изкача. С огромно усилие се дотътрих до стената, седнах и се облегнах на нея. От всяко движение кракът и рамото ми туптяха, сякаш в тях бяха забити стотици губерки. После известно време имах чувството, че тялото ми всеки момент ще се разпадне. Пипнах се по рамото и усетих, че то пламти и се е подуло.

* * *

Не знам колко време е минало след това. В един момент обаче се случи нещо, което не си и бях представял. Слънчева светлина блесна като откровение през отвора на кладенеца. В онзи миг видях всичко около себе си. Кладенецът се изпълни с ярка светлина. С порой от светлина. Беше толкова ослепителна, че чак започнах да се задушавам и не можех да дишам. Мракът и студът внезапно бяха пометени и голото ми тяло беше обгърнато от топла мека слънчева светлина. Дори болката, която усещах, сякаш бе благословена от светлината на слънцето, озарило белите кости на животинчето до мен. Сега тези кости, които биха могли да бъдат предзнаменование за тъжната ми участ, приличаха по-скоро на спътник, който ми вдъхва утеха. Виждах каменните стени, които ме заобикаляха. Докато стоях в светлината, забравих за страха, болката и отчаянието. Седях изумен и вцепенен в ослепителната светлина. После тя изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила. Всичко отново потъна в непрогледен мрак. Целият промеждутък бе изключително къс. По часовник вероятно е продължил десетина, най-много петнайсет секунди. Според начина, по който падаше, това безспорно беше цялата слънчева светлина, която успяваше да проникне за ден чак долу на дъното на изкопа. Потокът слънчева светлина помръкна още преди да бях осъзнал какво става. След това се озовах в още по-непрогледен мрак от преди. Направо не можех да се помръдна. Нямах вода, нямах храна, нямах дреха върху гърба си. Дългият следобед свърши, спусна се нощта, температурата падна. Почти не ме ловеше сън. Тялото ми бленуваше да поспи, ала студът ме бодеше с хиляди осилчета по кожата. Имах чувството, че сърцевината на живота ми се вкочанява и малко по малко умира. Виждах над себе си звезди, застинали по небето. Ужасяващо много звезди. Извърнах очи към тях и загледах как пъплят бавно. От движението им се уверих, че времето продължава да си тече. Поспах малко, събудих се от студа и болката, пак поспах, пак се събудих. Накрая дойде и утрото. Острите карфици на звездите започнаха да гаснат постепенно и да изчезват от отвора на кладенеца. Но дори и след като се пукна зората, те не изчезнаха напълно. Избледняха дотолкова, че почти не се забелязваха, но продължиха да мъждукат. За да утоля малко жаждата, започнах да лижа сутрешната роса, полепнала по каменната стена. Количеството влага беше съвсем оскъдно, разбира се, за мен обаче тя имаше вкуса на прещедър небесен дар. Мина ми през ума, че цял ден съм карал без храна и вода. Въпреки това не усещах глад. Продължих да седя на дъното на дупката. Това бе единственото, което можех да направя. Не можех дори да мисля, толкова силни бяха самотата и отчаянието ми. Седях и не правех нищо, не мислех за нищо. Подсъзнателно обаче чаках онзи лъч светлина, онзи ослепителен порой слънчева светлина, който всеки ден в продължение на няколко мига се изливаше право на дъното на кладенеца. Това сигурно беше явление, което се случваше някъде около пладне, когато слънцето се намираше в най-високата точка на небето и светлината му падаше под прав ъгъл спрямо повърхността на земята. Чаках идването на светлината и нищо друго. Не можех да чакам нищо освен нея. Стори ми се, че е минало много време. Задремал съм. После усетих присъствието на нещо и когато се събудих, светлината вече беше вътре. Видях, че отново съм обгърнат от тази всепроникваща светлина. Неволно разперих ръце и посрещнах с дланите си слънцето. Този път усещането бе далеч по-силно, отколкото първия път. И продължи далеч по-дълго. Поне на мен ми се стори така. В светлината ми потекоха сълзи. Имах чувството, че всичките ми телесни течности ще се превърнат в сълзи и ще рукнат от очите ми, че самото ми тяло ще се стопи. Ако това можеше да стане в блаженството на прелестната светлина, нямаше да ме е страх дори от смъртта. Всъщност ми се искаше да умра. Изпитвах прекрасното чувство на цялост, всепоглъщащото усещане за единение. Да, точно така: истинският смисъл на живота беше заложен в тази светлина, колкото и кратко да светеше тя, и аз почувствах, че трябва да умра веднага. Но още преди да се случи каквото и да било, светлината, разбира се, помръкна. А аз продължавах да седя на дъното на окаяния кладенец. Мракът и студът отново се вкопчиха в мен, сякаш да ме уверят, че светлина не е съществувала никога. Дълго седях сгушен с обляно в сълзи лице. Сякаш смазан от някаква огромна сила, не бях в състояние да сторя нищо, дори да мисля, не бях в състояние да усетя даже физическото си съществуване. Бях изсъхнала обвивка, празна шушулка. Но точно тогава в празното пространство на съзнанието ми отново се върна пророчеството на ефрейтор Хонда: няма да умра на континента. Сега, след като светлината бе дошла и си беше отишла, установих, че вярвам в пророчеството. Сега вече можех да вярвам, защото не бях умрял на това място по времето, когато е трябвало да умра. Не че не исках — не можех да умра. Разбирате ли какво ви казвам, господин Окада? Небесната благодат нямаше да ме споходи.

* * *

На това място от разказа лейтенант Мамия си погледна часовника.

— И както виждате, ето ме сега пред вас — добави той тихо. После тръсна глава, сякаш да отмахне невидимите нишки на спомените. — Точно както беше казал господин Хонда, не умрях на континента. И от четиримата, които отидохме там, живях най-дълго.

Аз кимнах.

— Извинете, че говорих толкова дълго. Сигурно ви е било много отегчително да слушате как никому ненужен старец бъбри за едно време. — Лейтенант Мамия се надигна от канапето. — Още малко, и ще изпусна влака.

Побързах да го спра.

— Много ви моля, не приключвайте разказа си така — рекох му аз. — Какво стана после? Искам да чуя и останалото.

Той ме гледа известно време.

— Как да направим? — възкликна старецът. — Наистина закъснявам, защо не ме изпратите до спирката на автобуса? Може би по пътя ще успея да довърша накратко.

Излязох заедно с него от нас и тръгнах към автобусната спирка.

— На третата сутрин бях спасен от ефрейтор Хонда. Онази нощ той усетил, че монголците идват да ни заловят, измъкнал се от палатката и през цялото време се укривал. Взел със себе си документа от кожената чанта на Ямамото. Направил го, защото най-важно за нас бе да не допускаме документът да попадне във вражески ръце, каквито и жертви да ни струва това. Сигурно се питате защо, след като е разбрал, че монголците идват, ефрейтор Хонда е избягал сам, вместо да събуди и нас, останалите, за да се измъкнем заедно. Истината е, че нямаше никаква надежда да победим при такива обстоятелства. Монголците знаеха, че сме там.

Бяхме на тяхна територия. Те ни превъзхождаха значително като численост и въоръжение. За тях не бе никак трудно да ни открият, да ни избият и да вземат документа. Ето защо ефрейтор Хонда не е имал друг избор, освен да избяга сам. На бойното поле това би се изтълкувало като дезертьорство по време на битка, но при такава особена задача, каквато бяха възложили на нас, най-важна бе изобретателността. Хонда видял всичко. Наблюдавал как монголците дерат Ямамото. Видял и как войниците ме отвеждат. Но вече нямал кон и не могъл да ни проследи веднага. Наложило се да върви пеш. Извадил излишната храна, която бяхме заровили в пустинята, и закопал документа. После тръгнал да ме търси. Но се искали огромни усилия, за да ме намери в кладенеца. Не знаел дори в коя посока са ме отвели.

— А как все пак е открил кладенеца? — попитах аз.

— Не знам — отвърна лейтенант Мамия. — Не ми спомена. Бих казал, че просто е знаел. Когато ме намери, разкъса дрехите си и ги навърза на дълго въже. Аз вече бях изпаднал в нещо като несвяст, поради което му беше още по-трудно да ме изтегли горе. После Хонда намери отнякъде кон и ме качи на него. Прекара ме през дюните и през реката и ме отведе при аванпоста на Манджоу-го. Там се погрижиха за раните ми и ме качиха на камион, изпратен от командването. Закараха ме в болницата в Хайлар.

— А какво стана с документа или писмото, каквото там е било?

— Вероятно още си е заровен в пръстта при река Халха. И дума не можеше да става ние с ефрейтор Хонда да се върнем чак дотам и да го изровим, а и не виждахме причина да го правим. Стигнахме до заключението, че той изобщо не е съществувал. Съгласувахме разказите си — за разследването, което армията сигурно щеше да проведе. Решихме да твърдим, че не сме чували за никакъв документ. В противен случай сигурно щяха да ни търсят сметка защо не сме го донесли от пустинята. Държаха ни в отделни стаи под строга охрана, уж за да ни лекуват, и ни разпитваха всеки ден. Какви ли не висши офицери идваха и ни караха да разказваме отново и отново какво сме преживели. Въпросите им бяха подробни и много коварни. Но май ни повярваха. Разказах им до най-дребните подробности какво ми се е случило, като внимавах да пропускам всичко, което знаех за документа. След като записаха разказа ми, ме предупредиха, че случаят е строго поверителен и няма да бъде включен в официалния армейски архив, че не бива да го споменавам пред никого и ако си го позволя, че бъда наказан най-строго. След половин месец ме върнаха на първоначалната ми длъжност, струва ми се, че ефрейтор Хонда също беше пратен обратно в своята част.

— Пак не ми е ясно едно — рекох аз. — Защо са си направили труда да изтеглят господин Хонда от частта му, за да го включат в бойния отряд?

— Не ми е споменавал. Вероятно са му забранили да отваря дума за това, а и подозирам, че според него е било по-добре да не узнавам. Но ако се съди от разговорите с ефрейтор Хонда, си мисля, че между него и човека, когото наричаха Ямамото, е съществувала някаква лична връзка, нещо, което е било от областта на свръхестествените му способности. Често съм чувал, че в армията имало част, която изучавала окултното. Събирали от цялата страна хора със способности на медиуми или със свръхестествени възможности и правели с тях експерименти. Подозирам, че господин Хонда се е запознал с Ямамото покрай това. При всички положения, ако нямаше такива способности, господин Хонда нямаше да ме открие никога в кладенеца и да ме отведе точно при армейския аванпост на Манджоу-го. Не разполагаше нито с карта, нито с компас, а успя да ме отведе право там, без изобщо да се двоуми. Здравият разум подсказва, че такова нещо е невъзможно. Бях професионален картограф, познавах много добре географията на района, но не бих могъл да се справя с това, което извърши господин Хонда. Вероятно Ямамото е разчитал именно на тези негови способности.

Отидохме на автобусната спирка и зачакахме.

— Някои неща винаги ще си останат, разбира се, загадка — допълни лейтенант Мамия. — Има много подробности, които и досега не разбирам. Още се питам кой е бил онзи самотен монголски офицер, който ни пресрещна в пустинята. Питам се и какво е щяло да стане, ако бяхме успели да занесем документа в командването. Защо Ямамото просто не ни е оставил на десния бряг на река Халха и не я е прекосил сам? Така е щял да действа много по-свободно. Може би е смятал да ни използва като примамка за монголските войски, за да се измъкне сам. Може би ефрейтор Хонда го е осъзнал още от самото начало и затова просто е наблюдавал отстрани, когато монголците убиха Ямамото. Както и да е, мина много време, докато ние с ефрейтор Хонда се срещнем отново. Разделиха ни от мига, в който пристигнахме в Хайлар, и ни беше забранено да разговаряме и дори да се виждаме. Исках да му благодаря за последно, ала те го направиха невъзможно. Той беше ранен в битката при Номинхе и бе върнат в Япония, а аз останах в Манджурия до края на войната, а после бях пратен в Сибир. Успях да издиря Хонда доста години след като ме върнаха от сибирския лагер в родината. Все пак се срещнахме няколко пъти и си пишехме. Той обаче сякаш избягваше да говори за онова, което ни се бе случило на река Халха, а и аз не изгарях от желание да го обсъждам. И за двамата изживяването бе прекалено силно. Връщахме се към него, като не го обсъждахме. Разбирате ли? Историята ми се оказа прекалено дълга, но всъщност исках да ви предам чувството, че истинският живот вероятно е свършил за мен на дъното на онзи кладенец в пустинята във Външна Монголия. Имам усещането, че в наситената светлина, блясвала за някакви си десетина-петнайсет секунди на дъното на кладенеца, съм изпепелил самата същност на живота си и от нея не е останало нищо. Толкова тайнствена ми се видя тя. Не мога да го обясня много добре, но ако трябва да бъда пределно откровен и ясен, каквото и да срещах след това, каквото и да изживявах, дълбоко в себе си вече не чувствах нищо. Единственото, което ме обземаше дори пред лицето на онези чудовищни танкови части, дори когато изгубих лявата си ръка, дори в ада на съветските военнопленнически лагери, беше някакво вцепенение. Сигурно ще ви прозвучи странно, но вече нищо нямаше значение. Нещо вътре в мен беше мъртво. Може би, както и бях чувствал навремето, е трябвало да умра в онази светлина, просто да угасна. Тогава ми е било време да умра. Но както предсказа господин Хонда, не умрях там. Или по-скоро трябва да кажа, че не можех да умра там. След като изгубих ръката си и дванайсет безценни години, се върнах в Япония. Когато си дойдох в Хирошима, родителите и сестра ми бяха починали отдавна. Малката ми сестра била мобилизирана да работи в един завод, тя била там, когато бомбата паднала. Татко тъкмо отишъл да я види и също загинал. От мъка майка ми също легнала болна, почина през четирийсет и седма година. Както вече ви споменах, момичето, за което се бях сгодил тайно, вече бе омъжено за друг и му беше родило две деца. На гробището намерих собствения си гроб. Не ми беше останало нищо. Чувствах се наистина празен и знаех, че не е трябвало да се връщам. Почти не помня как съм живял оттогава. Станах учител по география и история в една гимназия, но не бях жив в истинския смисъл на думата. Просто изпълнявах всекидневните задачи, които ми възлагаха. Никога не съм имал и един-единствен истински приятел, не поддържах лични отношения с учениците си. Никога не съм обичал никого. Вече не знаех какво е да обичаш. Затварях очи и виждах как дерат жив Ямамото. Сънувах постоянно все това. Отново и отново гледах как смъкват кожата и превръщат Ямамото в кървава плът. Чувах сърцераздирателните му писъци. Сънувах и как съм останал да гния бавно жив на дъното на кладенеца. Понякога ми се струва, че всъщност ми се е случило точно това и животът ми тук е сън. Когато господин Хонда ми каза на река Халха, че няма да умра на континента, бях неописуемо радостен. Тогава не ставаше въпрос дали вярвам, или не вярвам — исках да се вкопча в нещо, в каквото и да било. Господин Хонда вероятно го е знаел и ми е казал онези думи, колкото да ми вдъхне утеха. За мен обаче вече нямаше радост. След като се върнах в Япония, бях куха обвивка. Колкото и години да продължава, това всъщност не е живот. Сърцето и плътта на кухата обвивка не раждат нищо освен живот на куха обвивка. Ето какво се надявам да съм ви обяснил, господин Окада.

— Това означава ли — престраших се да попитам аз, — че след като сте се завърнали в Япония, не сте се оженили?

— Разбира се, че не съм — потвърди лейтенант Мамия. — Нямам жена, нямам роднини. Съвсем сам съм.

След като се поколебах за миг, попитах:

— Съжалявате ли, че изобщо сте чули предсказанието на господин Хонда?

Лейтенант Мамия се замисли. След кратко мълчание той ме погледна в очите.

— Може би съжалявам — рече той. — Може би господин Хонда изобщо не е трябвало да изрича онези думи. Може би не е трябвало изобщо да ги чувам. Както господин Хонда каза навремето, съдбата на човека се вижда едва след като е станала минало, а не преди това. Но съм убеден в едно: вече няма никакво значение. Сега не правя друго, освен да изпълнявам задължението си да продължа да живея.

Автобусът дойде и лейтенант Мамия ме удостои с дълбок поклон. После се извини, че е отнел от ценното ми време.

— Е, да вървя — рече старецът. — Благодаря ви за всичко. При всички положения се радвам, че успях да ви предам завещаното от господин Хонда. Това означава, че най-сетне съм изпълнил задачата. Мога да се прибера с чиста съвест.

После и с двете ръце, и със здравата, и с изкуствената, той извади чевръсто няколко монети и ги пусна в кутията, за да си плати билета за автобуса.

Продължих да стоя и да гледам как автобусът завива зад следващия ъгъл. След като се скри, усетих някаква странна празнота, нещо като безнадеждност, каквато изпитва малко дете, оставено само в непознат квартал.

После се прибрах, седнах на канапето в хола и отворих пакета, който господин Хонда ми беше оставил за спомен. Изпотих се, докато разопаковах старателно залепената опаковъчна хартия, накрая се показа квадратна картонена кутия. Беше луксозна кутия уиски „Къти Сарк“, но прекалено лека, та да има в нея бутилка. Отворих я, вътре нямаше нищо. Кутията беше абсолютно празна. Господин Хонда ми беше оставил съвсем празна кутия.