Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (11)

11.
На сцената се появява лейтенант Мамия

Какво е дошло от топлата кал

Парфюмът

След три дни се обади Токутаро Мамия. В седем и половина сутринта. Точно закусвахме с Кумико.

— Извинявайте, извинявайте много, че ви се обаждам толкова рано. Наистина се надявам, че не съм ви събудил — рече съвсем искрено господин Мамия.

Уверих го, че не ме е събудил: всяка сутрин ставам малко след шест.

Той ми благодари за пощенската картичка и обясни, че искал да се свърже с мен, преди да съм отишъл на работа, а после добави, че щял да ми бъде изключително признателен, ако му отделя малко време в обедната си почивка. Надявал се да хване вечерния влак стрела за Хирошима. Бил възнамерявал да остане по-дълго, но заради неотложни дела се налагало да се прибере час по-скоро.

Отвърнах, че в момента съм безработен, че съм свободен през целия ден и съм готов да се видим, когато му е удобно, било то сутринта, по обед или следобед, всякога.

— Но вие вероятно имате някакви планове за деня? — попита ме изключително любезно той.

Отговорих, че нямам планове.

— В такъв случай дали ще бъде удобно да се отбия у вас в десет сутринта?

— Разбира се.

Чак след като затворих, се сетих, че съм пропуснал да му обясня как да стигне до нас от станцията на метрото. После си казах, карай, знае адреса, все ще ме открие.

— Кой беше? — попита Кумико.

— Човекът, който разнася предметите за спомен, оставени от господин Хонда. Днес сутринта ще донесе моя.

— Наистина ли? — тя отпи от кафето и си намаза масло върху филията. — Много мило.

— Да.

— Между другото — продължи жена ми, — не е ли редно да отидем, най-малкото да отидеш ти и да отдадеш последна почит на господин Хонда, да запалиш тамян, нещо от този род?

— Добре си се сетила. Ще питам.

Кумико се облече и ме помоли да й вдигна ципа на роклята. Беше тясна и не стана лесно. Жена ми си беше сложила зад ушите приятен парфюм, съвършен за лятна утрин.

— Нов парфюм? — попитах аз.

Вместо да ми отговори, Кумико си погледна часовника и си оправи косата.

— Закъснявам — рече ми и взе от масата дамската си чанта.

* * *

Тъкмо бях подредил стаичката, където Кумико работеше, и изпразвах кошчето за отпадъци, когато забелязах жълтата панделка, която жена ми беше изхвърлила. Подаваше се изпод намачкан лист за писма и няколко рекламни брошури, с каквито задръстват пощенските кутии. Беше ярко, лъскаво жълта и това привлече погледа ми. Отгоре беше във формата на цвете, с такива панделки се украсяват подаръците. Взех я от кошчето и я огледах. Беше изхвърлена заедно с опаковъчната хартия, с каквито увиват покупките в универсалния магазин „Мацуя“. Под хартията имаше кутийка на „Кристиян Диор“. Личеше, че вътре е имало флаконче. Ако се съди по кутийката, не беше от евтините. Занесох я в банята и отворих шкафчето с гримовете на Кумико. Вътре имаше едва наченато шишенце „Кристиян Диор“ със същата форма, както вътрешността на кутийката. Махнах златното капаче и помирисах. Същият аромат, както зад ушите на жена ми.

Седнах на канапето и докато допивах остатъците от сутрешното кафе, се опитах да си подредя мислите. Някой очевадно беше направил подарък на Кумико. Скъп. Купил го е в „Мацуя“ и го е прихванал с панделка. Ако е мъж, значи е близък на Кумико. Мъжете не подаряват на жени (особено омъжени) парфюми, ако не са много близки с тях. Ами ако й го е подарила някоя приятелка… Но дали жени подаряват на жени парфюм? Не бях сигурен. В едно обаче бях сигурен: нямаше причина Кумико да получава подаръци от когото и да било по това време на годината. Рожденият й ден е през май. Годишнината от сватбата ни също. Възможно е, разбира се, самата тя да си е купила парфюм и да е поискала да й го украсят с хубава панделка. Но защо?

Въздъхнах и погледнах тавана.

Дали да не я попитам направо? „Някой подарил ли ти е този парфюм?“ Тя можеше да отговори: „А, парфюмът ли. Едно от момичетата в редакцията имаше личен проблем и аз му помогнах. Дълго е за обясняване, но доста беше загазило и аз му подадох ръка. Подари ми го в знак на благодарност. Чудесен е, нали? Скъп е!“

Добре де, връзваше се. Край. Нямаше нужда от въпроси. Нямаше място за безпокойство.

С тази малка подробност, че аз въпреки всичко се безпокоях. Кумико е трябвало да ми каже. Щом е имала време да отиде в стаичката, да махне панделката и опаковъчната хартия, да отвори кутийката, да изхвърли и трите в кошчето за отпадъци и да занесе шишенцето в шкафа с гримовете, би могла и да ми каже: „Виж какво ми подари едно от момичетата в редакцията.“ А тя не ми бе казала нищо. Може би е решила, че не си заслужава. Сега обаче всичко беше обвито в тънкото було на потайността. И тъкмо това ме притесняваше.

Гледах дълго тавана. Опитах се да мисля за друго, но умът ми отказваше. Продължавах да си мисля за Кумико и как й закопчах ципа: за гладкия й бял гръб, за парфюма зад ушите й. За пръв път от доста месеци ми се допуши. Идеше ми да захапя цигара, да я запаля и да напълня дробовете си с дим. Това щеше да ме поуспокои. Но нямах цигари. Намерих един лимонов бонбон и го лапнах.

В десет и десет иззвъня телефонът. Предположих, че е лейтенант Мамия. Къщата не беше лесна за намиране. Понякога се губеха дори хора, които бяха идвали повече от веднъж. Но не се обаждаше лейтенант Мамия. Онова, което чух в слушалката, беше гласът на тайнствената жена, която ми бе позвънила преди няколко дни.

— Здравей, скъпи, отдавна не сме се чували — каза тя. — Хареса ли ти онзи път? Поразгорещих ли те? Защо ми затвори? Точно когато започна да става интересно!

За миг си помислих, че говори за наскорошния мокър сън с Крита Кано. Но това беше друга история. Жената говореше за деня, когато ми бе звъннала, а аз готвех спагети.

— Извинявайте — рекох й. — В момента съм доста зает. След десет минути очаквам гости и трябва да почистя.

— Ужасно зает си за човек, който уж е без работа — подметна тя донякъде ехидно. И последния път беше същото: тонът на гласа й се бе променял всяка секунда. — Ту готвиш спагети, ту чакаш гости. Но не се притеснявай. Трябват ни само десет минути. Дай да си поговорим десет минути. Можеш да прекъснеш, когато ти дойдат гостите.

Идеше ми да й затворя, без да казвам нищо, но не можех да го направя. Вероятно бях разстроен заради парфюма на Кумико. Вероятно ми се искаше да си поговоря с някого, независимо с кого.

— Вижте какво — казах, — нямам представа коя сте. — Взех молива до телефона и започнах да го въртя между пръстите си. — Сигурна ли сте, че ви познавам?

— Естествено, че ме познаваш. Нали ти казах последния път. Аз те познавам и ти ме познаваш. За какво ми е да те лъжа. Нямам излишно време за разговори с непознати. Явно нещо ти се губи в спомените.

— Не знам. Но наистина…

— Престани — прекъсна ме тя. — Не мисли толкова много. Ти ме познаваш и аз те познавам. Важното е… добре де, погледни го така: ще бъда много мила с теб. А от теб не се иска нищо. Не е ли прекрасно? От теб не се иска нищо, ти нямаш никакви задължения, аз правя всичко. Всичко. Не е ли страхотно? Затова престани да мислиш толкова много. Престани да усложняваш нещата. Отпусни се. Представи си, че в топъл пролетен следобед си се излегнал в мека кал.

Аз продължавах да мълча.

— Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Забрави за жена си. Забрави, че си безработен. Забрави бъдещето. Забрави всичко. Всички сме дошли от топлата кал, всички отиваме пак в нея. Накрая… А, между другото, господин Окада, кога за последен път си спал с жена си? Помниш ли? Преди доста време, нали? Може би преди две седмици.

— Извинявайте, но гостите дойдоха.

— Повече от две седмици, нали? Личи от гласа ти. Може би преди три седмици?

Не казах нищо.

— Както и да е — допълни жената с глас, който сякаш помиташе с метличка прахта от щорите. — Това си е ваша работа — между теб и жена ти. Но аз ще ти дам всичко, каквото поискаш. А ти, господин Окада, няма да имаш никакви задължения. Само завий зад ъгъла, и готово: свят, който не си виждал никога. Нали ти казах, че нещо ти се губи в спомените? А ти още не го проумяваш.

Продължавах да стискам слушалката и да мълча.

— Огледай се — подкани жената. — Огледай се и ми кажи какво има там. Какво виждаш?

Точно тогава се звънна на входната врата. Изпитах облекчение и затворих телефона, без да казвам и дума.

* * *

Лейтенант Мамия беше изключително висок плешив възрастен господин, който носеше очила със златни рамки. Имаше загорелия, здрав вид на човек, работил на полето, без нито грамче тлъстина по тялото. Ъгълчетата и на двете му очи бяха белязани с по три дълбоки бръчки, съвършено симетрични от двете страни, сякаш той се канеше да ги присвие срещу силна светлина. Трудно бих определил възрастта му, но със сигурност беше прехвърлил седемдесетте. Представих си, че на младини е бил много снажен. Личеше от изправената стойка и точните движения. Държеше се и говореше изключително уважително, но това създаваше впечатление не на подчертана официалност, а на убедителна изрядност. Лейтенантът явно беше свикнал сам да взима решения и да носи отговорност за тях. Беше с обикновен светлосив костюм и бяла риза с вратовръзка на сиви и черни райета. Този делови костюм очевидно бе ушит от плат, доста дебел за горещата влажна утрин, но по лицето му нямаше и капка пот. Лявата му ръка беше изкуствена и той си беше сложил тънка ръкавица в същия светлосив цвят като на костюма. Пъхната в тази сива ръкавица, протезата изглеждаше особено студена и безжизнена в сравнение с окосмената и загоряла от слънцето дясна ръка, в която старецът държеше платнен вързоп, завързан на възел отгоре.

Поканих го да седне на канапето в хола и му донесох чаша зелен чай.

Той се извини, че нямал визитна картичка.

— Навремето преподавах обществознание в една провинциална частна гимназия в префектура Хирошима, но откакто съм се пенсионирал, не правя нищо. Отглеждам зеленчуци — по-скоро като хоби, проста земеделска работа. По тази причина не нося визитка картичка, макар и да съзнавам, че е ужасно грубо от моя страна.

Аз също нямах визитна картичка.

— Ще прощавате, но може ли да попитам на колко години сте, господин Окада?

— На трийсет — отговорих аз.

Той кимна. После отпи от чая. Нямах представа какво означава за него, че съм на трийсет години.

— Живеете в много уютна тиха къща — рече старецът, сякаш за да смени темата.

Обясних му, че е на вуйчо ми и плащам символичен наем. Допълних, че при нашите доходи не бихме могли да си позволим да живеем в къща и на половината на тази. Той кимна и хвърли крадешком няколко колебливи погледа наоколо. Последвах примера му и сторих същото. „Огледай се“, ми беше заповядал женският глас. Сега, след като се огледах по нов начин, съвсем съзнателно, видях, че в обстановката се долавя някаква студенина.

— Този път останах в Токио половин месец — рече лейтенант Мамия — и вие сте последният човек, на когото нося нещо за спомен. Сега вече смятам, че мога да се прибера в Хирошима.

— Надявах се да посетя дома на господин Хонда и може би да запаля в негова памет тамян — споделих аз.

— Много похвално намерение, но домът на господин Хонда — а сега и гробът му — се намират в Асахикава, префектура Хокайдо. Роднините му пристигнаха от Асахикава, за да приберат вещите, които е оставил в къщата в Мегуро, и сега там няма нищо.

— Ясно — казах аз. — Значи господин Хонда е имал близки, а е живял в Токио сам, далеч от тях.

— Точно така. Големият му син, който живее в Асахикава, се притесняваше, че баща му живее сам-самичък в големия град, и знаеше, че отстрани на това не се гледа с добро око. Доколкото знам, се е опитал да убеди баща си да се пренесе при него, ала господин Хонда е отказал категорично.

— Значи е имал син? — попитах аз, донякъде изненадан. Винаги си бях представял, че господин Хонда си няма никого. — А жена? Съпругата на господин Хонда починала ли е?

— Доста сложно е. След войната госпожа Хонда се самоуби заедно с любовника си. Май през петдесета или петдесет и първа година. Ала не знам подробности. Господин Хонда не е споделял много, а аз, разбира се, не бих си позволил да питам.

Кимнах.

— След това господин Хонда гледаше сам децата си — син и дъщеря. Когато те си поеха по своя път, той дойде в Токио и започна да работи като гадател, както знаете.

— А какво е работил в Асахикава?

— Имаха с брат му печатница, бяха съдружници.

Опитах се да си представя господин Хонда, както стои по работен гащеризон пред печатарската машина и преглежда коректура, но за мен той бе доста мърляв старец в мръсно старо кимоно с колан като на домашен халат, който и зиме, и лете седи досами огнището и си играе с пръчиците за гадаене по ниската маса.

Лейтенант Мамия развърза чевръсто с единствената си ръка вързопа, който беше донесъл. Вътре имаше пакет с формата на кутия за сладкиши. Беше увита в амбалажна хартия и няколко пъти беше пристегната здраво с канап. Лейтенантът я сложи върху масата и я побутна към мен.

— Това е предметът за спомен, който господин Хонда е оставил да ви предам — обясни той.

Взех го. Беше съвсем лек. Направо не си представях какво може да съдържа.

— Да го отворя ли? — попитах аз.

Лейтенант Мамия поклати глава.

— Съжалявам, но господин Хонда е посочил изрично, че желае да го отворите насаме.

Кимнах и върнах пакета на масата.

— Всъщност — продължи гостът — получих писмото на господин Хонда точно един ден преди той да умре. В него пишеше нещо от рода: „Много скоро ще умра. Не ме е страх ни най-малко от смъртта. По волята на небесата ми е отпуснат точно толкова живот. А аз не мога да сторя друго, освен да й се подчиня. Но едно нещо не успях да свърша. В килера има различни предмети, неща, които смятах да дам на някои хора. Сега вече надали ми остава време да го направя. Ето защо ще ти бъда изключително признателен, ако ми помогнеш, като занесеш предметите за спомен на хората, посочени в приложения списък. Напълно си давам сметка колко нахално е от моя страна, но наистина се надявам да бъдеш така любезен да го възприемеш като последното ми желание и да го изпълниш вместо мен.“ Трябва да призная, че бях направо смаян, задето получавам писмо от господин Хонда. Не поддържах връзка с него от години — може би шест-седем години без нито една дума. Незабавно му пратих писмо, но отговорът ми се е разминал по пътя с писмото, с което синът на господин Хонда ме известяваше, че той е починал. — Лейтенант Мамия отпи от зеления чай. — Господин Хонда е знаел кога точно ще умре — продължи той. — Явно е достигнал състояние на духа, каквото човек като мен не може и да се надява да достигне. Както сте отбелязали и в пощенската си картичка, нещо у него трогваше дълбоко хората. Усетих го още от деня, когато се запознахме през лятото на хиляда деветстотин трийсет и осма година.

— О, сигурно сте били в една и съща част с господин Хонда по време на битката при Номинхе?

— Не, не съм бил — отвърна лейтенант Мамия и прехапа устна. — Бяхме в различни части, дори в различни дивизии. Действахме заедно по време на малка военна операция преди битката при Номинхе. По-късно ефрейтор Хонда беше ранен в сражението при тази река и бе върнат в Япония. Аз не съм участвал в битката при Номинхе. Изгубих ръката си — вдигна той протезата с ръкавицата — при съветското настъпление през август четирийсет и пета година, точно когато войната свършваше. По време на битката срещу танкова част бях улучен от тежка картечница. Изпаднах в безсъзнание и съм се свлякъл на земята, а съветски танк е минал през ръката ми. Бях пленен, лекуван в болница в Чита и пратен във военнопленнически лагер в Сибир. Държаха ме там до четирийсет и девета година. Прекарах на континента общо дванайсет години, откакто през хиляда деветстотин трийсет и седма година ме мобилизираха — през цялото това време не съм стъпвал на японска земя. Близките ми мислели, че съм загинал в бой със съветските части. Направили ми гроб на селското гробище. Преди да напусна Япония, имах уговорка с едно момиче, но когато се върнах, то вече се бе омъжило за друг. Дванайсет години са много време.

Аз кимнах.

— Извинявайте, господин Окада — рече той. — Тези разкази за едно време вероятно ви отегчават, вие още сте млад. Но все пак ми се ще да добавя нещо. И това е, че бяхме съвсем обикновени младежи, като вас. През ум не ми е минавало, че ще стана войник. Исках да стана учител. Веднага щом завърших колежа обаче, получих повиквателна, пратиха ме да се обучавам за офицер и накрая се озовах за дванайсет години на континента. Животът ми мина като сън.

Лейтенант Мамия стисна устни.

— Ако не възразявате — казах след известно време, — много ми се иска да чуя как сте се запознали с господин Хонда.

Наистина исках да разбера що за човек е бил господин Хонда, преди да се срещна с него.

Лейтенант Мамия беше положил ръце върху коленете си, замислен за нещо. Не че се колебаеше. Просто мислеше.

— Разказът може да се окаже дълъг — предупреди той.

— Нищо — отвърнах аз.

— Не съм го разказвал на никого. И съм повече от сигурен, че и господин Хонда не го е разказвал. Казвам ви го, защото… бяхме се разбрали… да го пазим в тайна. Но сега господин Хонда е мъртъв. Останах само аз. Няма да навредя на никого, ако го разкажа.

И така лейтенант Мамия започна да ми разказва историята си.