Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (8)

8.
Дългата история на Крита Кано

Изследване върху естеството на болката

— Родена съм на двайсет и девети май — започна разказа си Крита Кано — и вечерта на двайсетия ми рожден ден реших да се самоубия.

Сложих пред нея нова чаша с кафе. Тя си наля сметана и я разбърка вяло. Без захар. Аз както винаги пиех кафето чисто. Часовникът върху полицата продължаваше да почуква леко по стените на времето.

Крита Кано се взря в мен и рече:

— Питам се дали да не започна от началото — къде съм родена, родители, такива неща.

— Както предпочитате. Вие решете. Както ви е удобно — отвърнах.

— Аз съм третото от общо три деца — продължи жената. — Ние с Малта имаме по-голям брат. Татко имаше клиника в префектура Канагава. Семейството нямаше проблеми. Израсла съм в обикновен дом. Майка ми и баща ми бяха много сериозни хора, които вярваха категорично в усърдния труд като ценност. Бяха доста строги с нас, но според мен в дребните неща ни оставяха да се оправяме сами. Бяхме заможни, но родителите ми смятаха, че не е редно да дават на децата си пари за глупости. Така че не съм расла в разкош. Малта е пет години по-голяма от мен. Още от самото начало бе някак различна. Можеше да каже какво ще се случи. Познаваше, че пациентът в еди-коя си стая е починал, или къде точно може да се намери изгубен портфейл. Отпърво всички се радваха и се възползваха от помощта й, не след дълго обаче майка ми и баща ми започнаха да се безпокоят. Наредиха на сестра ми никога да не говори пред чужди хора за „неща, които не се основават ясно и недвусмислено на фактите“. Баща ми оглавяваше болница, трябваше да мисли за положението си. Не искаше хората да научават, че дъщеря му има свръхестествени способности. След това Малта заключи устата си. Не само престана да говори за „неща, които не се основават ясно и недвусмислено на фактите“, но и рядко се включваше в най-обикновен разговор. За мен обаче отвори сърцето си. Докато растяхме, се сближихме много. Тя все повтаряше: „Не споделяй с никого, че съм ти казала“, после ми съобщаваше нещо от рода на: „По-нататък на улицата ще избухне пожар“, или „Състоянието на леля ни еди-коя си в Сетагая ще се влоши.“ И винаги излизаше права. Още бях съвсем малка и се забавлявах неописуемо. И през ум не ми е минавало да се плаша или стъписвам. Откакто се помня, съм вървяла след по-голямата си сестра и съм очаквала да чуя „посланията“ й. С годините тези нейни свръхестествени способности се засилваха, тя обаче не знаеше как да ги оползотворява и развива и това я измъчваше много. Нямаше към кого да се обърне за съвет и напътствия. Затова растеше много самотна. Трябваше сама да се справя с всичко. Сама да намира отговорите. Беше нещастна в дома ни. Нито за миг не намери душевен мир. Беше принудена да потиска собствените си способности и да ги крие. Все едно огромно мощно растение да вирее в малка саксия. Беше неестествено. Мъчително. Единственото, което сестра ми знаеше, бе, че трябва да се махне час по-скоро оттам. Вярваше, че някъде има свят, който е за нея, начин на живот, който е за нея. Но докато завърши гимназия, трябваше да се примирява. Беше решена след това да не следва и да замине в чужбина. Майка ми и баща ми бяха живели, разбира се, като съвсем обикновени хора и не бяха готови да й разрешат. Ето защо сестра ми работеше много, само и само да събере нужните пари, после избяга. Най-напред отиде на Хавайските острови. Две години живя в Кауай. Някъде беше чела, че на северното му крайбрежие има област с извори с лековита вода. Още тогава се интересуваше много от водата. Беше убедена, че съществуването на човека до голяма степен е направлявано от стихиите на водата. Затова и отиде да живее на остров Кауай. По онова време във вътрешността му още имаше хипарска комуна. Сестра ми се включи в нея. Водата там повлия силно върху свръхестествените й способности. Чрез нея тя постигна „по-голяма хармония“ между своите способности и физическата обвивка. Пращаше ми писма, в които разказваше колко прекрасно е това, и от тях аз се чувствах много щастлива. Но след някое време мястото вече не я удовлетворяваше. Вярно, природата била красива и ведра, хората там търсели само душевен мир и не ламтели за нищо материално, но били прекалено зависими от секса и наркотиците. На сестра ми не й трябвали тези неща. След две години в Кауай тя се вдигна и си тръгна. Замина за Канада, обиколи северната част на Съединените щати и продължи към Европа. Където и да отидеше, изучаваше водата и на доста места откри прекрасна вода, която обаче не бе съвършена. Затова продължи да обикаля. Щом останеше без пари, започваше да печели от нещо като гадателство. Хората й се отплащаха, че им е помогнала да намерят загубени вещи или изчезнали близки. Предпочиташе да не взима пари. Способности, дадени от небето, не бива да се заменят срещу земни блага. По онова време обаче това бе единственият начин сестра ми да оцелее. Където и да отидеше, хората научаваха, че умее да гадае. За нея не бе никак трудно да изкарва пари. В Англия дори помогнала на полицията в едно разследване. Намерила трупа на безследно изчезнало момиченце, а наблизо и една от ръкавиците на убиеца. Престъпникът бил арестуван и си признал всичко от игла до конец. Всички вестници писаха. Някой път ще ви покажа изрезките. И така, сестра ми продължи да пътува из Европа, докато накрая не се озова в Малта. От времето, когато бе напуснала Япония, бяха изминали пет години и се оказа, че тъкмо това е било мястото, където е трябвало да отиде в търсенето си на вода. Предполагам, че ви е казала.

Аз кимнах.

— През цялото време, докато обикаляше света, Малта ми пращаше писма. Имаше, разбира се, периоди, когато не можеше да ми пише, но почти всяка седмица получавах от нея дълги писма, в които ми разказваше къде е и какво прави. Още бяхме много близки. Дори през разстоянията успявахме с писма да споделяме чувствата си. Какви прекрасни писма ми пишеше! Ако можехте да ги прочетете, щяхте да се убедите какъв невероятен човек е сестра ми. Чрез писмата й се запознах с толкова много различни светове, с толкова интересни хора! Те ми вдъхваха смелост. Помагаха ми да раста. Винаги ще й бъда признателна за тях. По никакъв начин не отричам онова, което тя е направила за мен. Но в края на краищата писмата са си писма. Когато бях в най-тежките години на пубертета и повече от всякога имах нужда от сестра си, тя беше далеч. Не можех да протегна ръка и да я намеря до себе си. У дома бях съвсем сама. Изолирана. Годините на пубертета бяха изпълнени с болка — нататък ще ви разкажа повече за нея. Нямаше при кого да отида за съвет. В този смисъл бях самотна точно както Малта навремето. Ако тя бе до мен, животът ми сега щеше да е друг. Тя щеше да ми дава съвети и да ме насърчава, да ми носи спасение. Но защо ли изобщо говоря сега за това? Точно както сестра ми беше принудена да намери сама своя път, така и аз трябваше да открия сама своя. И когато навърших двайсет години, реших да сложа край на живота си. — Крита Кано вдигна чашата и изпи останалото в нея кафе. — Прекрасно е! — възкликна тя.

— Благодаря — отвърнах възможно най-нехайно. — Да ви предложа ли нещо за ядене? Преди малко сварих няколко яйца.

След кратко колебание жената каза, че щяла да изяде едно. Донесох от кухнята яйца и сол и й налях още кафе. Без да бързаме, двамата с Крита Кано се заехме да белим и да ядем яйцата и да пием кафе. През това време телефонът иззвъня, аз обаче не вдигнах. Звъня петнайсетина-шестнайсет пъти и млъкна. Крита Кано сякаш изобщо не забелязваше.

След като си изяде яйцето, извади от скъпата си бяла кожена чанта носна кърпичка и си избърса устата. После си поизпъна полата.

— След като реших да сложа край на живота си, седнах да пиша прощално писмо. Цял час се опитвах да изложа причините да поискам да умра, за да бъде ясно, че никой не е виновен и тези причини са вътре в мен. Не исках семейството ми да изпитва угризения на съвестта за нещо, за което не носи вина. Но така и не успях да довърша писмото. Опитвах отново и отново, ала всеки нов вариант ми се струваше по-лош от предишния. След като прочетях какво съм съчинила, то ми се струваше глупаво, дори смешно. Колкото по-сериозно се стремях да го напиша, толкова по-нелепо звучеше. Накрая се отказах да пиша каквото и да било. Според мен нещата стояха съвсем просто. Бях разочарована от живота си. Вече не издържах на различните болки, които той ми носеше. Бях търпяла болката цели двайсет години. Животът ми не бе друго освен безкраен източник на болка. Аз обаче се бях опитвала да стискам зъби и да я понасям. Бях напълно убедена, че съм направила всичко по силите си. И мога да заявя с истинска гордост, че усилията ми наистина бяха неимоверни. Не се предавах без бой. Но в деня, когато навърших двайсет години, стигнах до простия извод: не си струва да се живее. Не си струва да водя и занапред такава битка.

Жената млъкна и се зае да сгъва върху скута си бялата носна кърпа. Когато погледна надолу, дългите й изкуствени мигли хвърлиха върху лицето й нежна сянка.

Прокашлях се. Чувствах, че трябва да кажа нещо, но не знаех какво, затова продължих да мълча. Чух в далечината писъка на птицата с пружината.

— Точно болката ме накара да взема решението да умра — продължи Крита Кано. — И когато казвам „болка“, имам предвид тъкмо това. Не някакво душевно или метафорично страдание, а най-обикновена физическа болка. Болката, обичайна, остра, физическа и от това още по-силна: главоболие, зъбобол, болки при менструация, болки в кръста, схванати рамене, температура, мускулна треска, изгаряния, премръзвания, навяхвания, счупвания, удари по тялото. Цял живот съм усещала физическа болка — много по-често и по-силно от другите. Да вземем например зъбите ми. Те сякаш си бяха изначално увредени. Болели са ме по цяла година. Колкото и старателно да ги миех, по колкото и пъти на ден, колкото и да избягвах да ям сладко, нищо не помагаше. Всичките ми усилия се увенчаваха с кариеси. За капак и упойките сякаш не ме ловяха. За мен винаги е било кошмар да ходя на зъболекар. Болката беше неописуема. Плашеше ме до смърт. После започнаха ужасните ми мензиси. Карах ги невероятно тежко. Случвало се е по цяла седмица да ме боли така, сякаш някой върти вътре в мен свредел. Главата ми бумтеше. Вие, господин Окада, вероятно не си го представяте, но от болка ми избиваха сълзи. По една седмица в месеца бях изтезавана от тази непоносима болка. Ако трябваше да летя със самолет, главата ми сякаш щеше да се пръсне от промяната във въздушното налягане. Лекарят каза, че се дължало на структурата на ухото и такива неща се получавали, ако вътрешното ухо било устроено така, че било прекалено чувствително за промените в налягането. Същото ми се случва често и в асансьори. Не мога да се качвам с асансьор във високи сгради. Болката е страхотна, имам чувството, че главата ми цялата ще се пръсне и ще рукне кръв. Освен това и стомахът. Поне веднъж в седмицата ме присвиваше такава остра, пронизваща болка, че сутрин не можех да стана от леглото.

Лекарите не можеха да кажат защо. Някои решиха, че си внушавам. Но дори и да си внушавах, пак си ме болеше. Ала колкото и да се мъчех, не можех да отсъствам от училище. Ако отсъствах всеки път, щом ме заболеше нещо, изобщо нямаше да стъпя в час. Ако се ударех, по тялото ми оставаше синина. Погледнех ли се в огледалото в банята, и ми идеше да ревна. Тялото ми беше осеяно с толкова много тъмни отоци, че приличах на прогнила ябълка. Не исках да ме виждат по бански костюм. Заради това, откакто се помня, почти не съм ходила да плувам. Друг проблем беше различният размер на ходилата ми. Ако си купех нови обувки, палецът ме болеше ужасно, докато кожата на обувките се поотпуснеше. Така че почти никога не съм спортувала. Веднъж, тъкмо бях започнала гимназия, приятелите ме завлякоха на една ледена пързалка. Паднах и си ударих хълбока толкова лошо, че после всяка зима ме болеше ужасно. Имах чувството, че някой е забил в мен голяма дебела игла. Падах всеки път, когато се опитвах да стана от стол. Страдах и от запек. Отидех ли по голяма нужда, се мъчех като грешен дявол. И раменете ми се схващаха ужасно. Мускулите ми ставаха буквално на камък. Болеше ме толкова силно, че не можех да се изправя, но не ми олекваше и ако легнех. Имах чувството, че страданията ми наподобяват едно китайско изтезание, за което бях чела. Слагат някого в сандък и го държат вътре в продължение на години. Когато раменете ми се схващаха, направо не можех да дишам. Бих могла да продължа да ви изброявам различните болки, които съм понасяла през живота си, но само ще ви отегча, господин Окада, затова ще спра дотук. Искам просто да ви обясня, че тялото ми всъщност се бе превърнало в истинска книга с мостри на болката. Мъчили са ме всички болки, които можете да си представите. Започнах да си мисля, че съм прокълната, че животът е ужасно несправедлив. Вероятно щях да намеря сили да понасям болката, ако и другите хора по света живееха като мен. Но болката бе разпределена несправедливо. Разпитвах другите за болката, ала никой не знаеше какво всъщност представлява тя. Повечето хора по света живеят, без да усещат болка — най-малкото всекидневно. Когато го проумях (а вече учех в гимназията), се натъжих неимоверно, не можех да спра да плача. Защо точно аз? Защо точно аз трябва да нося такова неизразимо бреме? Идеше ми да умра на мига. В същото време обаче ми хрумна и друго. Това не можеше да продължава вечно. Един прекрасен ден ще се събудя и болката ще е изчезнала — внезапно, неочаквано, без обяснение, — а за мен ще започне съвсем нов, спокоен живот. Но не можех да се уповавам много на това. Ето защо разкрих тези свои мисли на сестра си. Споделих с нея, че не искам и занапред да живея с такава болка: какво да правя? Тя помисли, помисли и отговори: „При теб очевидно има нещо сбъркано, сигурна съм. Но не знам какво. Не знам и какво да направиш. Още не притежавам силата да се произнасям по такива въпроси. Единственото, което знам, е, че трябва поне да почакаш, докато навършиш двайсет години. Изтърпи, докато станеш на двайсет, и тогава вземи решение. Това е най-доброто, което можеш да сториш.“ Така реших да живея, докато навърша двайсет. Но колкото и време да минаваше, положението не се подобряваше. Обратното. Болката стана дори по-силна. Това ме научи на едно: „Докато тялото се развива, обемът на болката се увеличава пропорционално на него.“ Въпреки това търпях болката още цели осем години. Продължавах да живея, стремях се да виждам само добрата страна на живота. Не се оплаквах на никого. Мъчех се да се усмихвам дори когато ме болеше непоносимо. Научих се външно винаги да съм спокойна, дори и болката да бе толкова силна, че не можех да се държа на крака. Сълзите и хленчът нямаше да я разсеят, само щяха да ме накарат да се чувствам още по-нещастна. Благодарение на тези усилия хората ме обичаха. Възприемаха ме като спокойно добро момиче. Радвах се на доверието на възрастните и на приятелството на връстниците си. Ако не беше болката, щях да имам съвършен живот, съвършена младост. Но болката ме съпътстваше постоянно. Беше се превърнала в моя сянка. И да я забравех за миг, тя нападаше друга част на тялото ми. В колежа си намерих приятел и лятната ваканция след първи курс загубих девствеността си. Както можеше да се очаква, това ми причини само болка. Една по-опитна приятелка ме увери, че веднъж да свикна, и щяло да престане да ме боли, болката обаче си остана. Всеки път, когато спях с приятеля си, ме болеше така, че очите ми се насълзяваха. Един ден му казах, че не искам повече да се любим. Обясних му: „Обичам те, но не мога повече да понасям такава болка“ Той ми заяви, че никога не е чувал по-голяма смешка. „Имаш емоционален проблем — тросна ми се. — Просто се отпусни и няма да те боли. Дори ще ти стане хубаво. На всички им е хубаво, защо да не ти е хубаво и на теб! Просто не се стараеш достатъчно. Вдетиняваш се. Използваш тая «болка», за да прикриваш проблемите си. Стига си се оплаквала, от това — полза никаква.“ След всичко, което бях изтърпяла през годините, направо избухнах при тези думи. „Какво знаеш ти за болката? — изкрещях му в лицето. — Болката, която изпитвам, не е каква да е болка. Знам какво е болка. Боляло ме е абсолютно всичко. Затова, щом ти казвам, че ме боли, наистина ме боли!“ Опитах се да му обясня, изброих му всички видове болки, които са ме мъчили, но той не схвана нищо. Няма как да разбереш, ако не си го изживял. Скъсахме. Малко след това беше двайсетият ми рожден ден. Цели двайсет години бях понасяла болката с надеждата, че все някога ще има светла повратна точка, тя обаче така и не идваше. Чувствах се напълно сломена. Съжалих, че не съм умряла по-рано. С протакането само бях удължила болката.

На това място Крита Кано си пое дълбоко въздух. На масата пред нея бяха оставени чинийката с черупките от яйцата и празната чаша от кафето. Върху скута на жената се белееше и носната кърпа, която тя бе сгънала толкова старателно. Сякаш за да си припомни за времето, Крита Кано погледна часовника върху лавицата.

— Съжалявам много — рече тя приглушено и тихо. — Нямах намерение да говоря толкова дълго. Отнех ви прекалено много време. Няма да ви се натрапвам повече. Не знам как да ви се извиня, че ви досаждах тъй дълго.

Тя стисна дръжката на скъпата си бяла кожена чанта и стана от канапето. Това ме завари неподготвен.

— Почакайте, ако обичате — казах смаян. Не исках да оставя разказа недовършен. — Ако се притеснявате, че ми отнемате време, няма страшно. Свободен съм чак до вечерта. След като ми разказахте дотук, защо не продължите до края? Сигурен съм, че историята ви не свършва с това.

— Разбира се, че не свършва — потвърди жената и стиснала с две ръце дръжката на дамската си чанта, ме погледна отгоре. — Това, което ви разказах дотук, е нещо като увод.

Помолих я да почака малко и отидох в кухнята. Застанах пред мивката и на два пъти си поех дълбоко въздух. После извадих от шкафчето две стъклени чаши, сложих в тях лед и ги напълних с портокалов сок от хладилника. Наредих ги върху малък поднос и ги занесох в хола. Извърших всичко това преднамерено бавно, но заварих жената точно където я бях оставил. Докато слагах чашите със сока на масата. Крита Кано явно си промени решението. Пак седна на канапето и остави дамската чанта отстрани.

— Искате да ви разкажа историята си чак до края ли? — попита тя. — Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен — уверих я аз.

Жената изпи половината сок и продължи нататък.

— Не успях, разбира се, да сложа край на живота си. Ако бях успяла, господин Окада, сега нямаше да съм тук и да пия с вас портокалов сок. — Втренчи се в очите ми и аз й се усмихнах в знак на съгласие. — Ако бях умряла, както бях намислила, това за мен щеше да реши окончателно всичко. Щеше да сложи край на съзнанието и никога вече нямаше да ми се налага да търпя болка. А аз исках точно това. За съжаление избрах погрешен начин да умра. В девет часа вечерта на двайсет и девети май отидох в стаята на брат ми и го помолих да ми даде колата си. Беше лъскава нова тойота MR две и той бе много нещастен при мисълта, че ще ми я даде. Но аз нехаех. Не можеше, разбира се, да ми откаже, защото му бях услужила с пари назаем, за да му помогна да я купи. Взех ключа и карах половин час. Колата не бе навъртяла и хиляда и петстотин километра. Само да докоснеш газта, и направо политаше. Беше идеална за моята цел. Стигнах чак при река Тама в покрайнините на града и там намерих дебела стена, каквато търсех. Беше зид, който ограждаше голям жилищен блок, и се намираше в края на задънена улица. Оставих си достатъчно място, за да набера скорост, после натиснах газта до дупка. Сигурно съм се движила с близо сто и шейсет километра в час, когато съм се ударила в стената и съм загубила съзнание. За беда стената се оказа далеч не така масивна, както бях смятала. За да спестят пари, не бяха направили дълбоки основи. Стената просто се срутила, а предната част на автомобила станала на хармоника. Ето какво се е случило. Защото не била иззидана както трябва, стената поддала и поела силата на удара. За капак в суматохата бях забравила да разкопчая предпазния колан. Така се разминах със смъртта. Почти без драскотина. И най-странното, не усещах болка. Това бе най-необяснимото. Закараха ме в болницата и ми наместиха счупеното ребро. От полицията дойдоха да разследват случая, аз обаче им казах, че не помня нищо. Обясних, че вероятно съм сбъркала педала за газта със спирачката. И те ми повярваха. Току-що бях навършила двайсет години, бях взела книжка преди някакви си шест месеца. Освен това нямах вид на човек, който е тръгнал да се самоубива. Кой ще се самоубива с пристегнат предпазен колан? След като ме изписаха от болницата, се изправих пред няколко трудни проблема. Първо, трябваше да изплатя заема, с който бе купена тойотата, станала на купчина метал. Беше допусната някаква грешка и колата нямаше застраховка. Сега, когато вече бе прекалено късно, си дадох сметка, че ако съм искала да се самоубивам, е трябвало да взема кола под наем, която е застрахована. Но по онова време последното, за което бих мислила, е била застраховката. И през ум не ми е минавало, че колата на брат ми не е застрахована за злополука или че ще се проваля в опита си за самоубийство. Бях се блъснала със сто и шейсет километра в час в каменен зид, наистина си беше същинско чудо, че съм се отървала жива. Скоро получих сметка и от жилищния блок — за ремонт на стената. Искаха от мен 1 364 294 йени^[1]. Незабавно. В брой. Единственото, което можех да направя, бе да поискам заем от баща си. Той ми ги даде, но при условие, че ще му ги върна. Беше много строг по отношение на парите. Каза, че аз съм си виновна за злополуката и че очаква да му върна всичко до последната йена, и то навреме. В ония дни не му се намираха излишни пари. Разширяваше клиниката и се натъкваше на спънки в набавянето на средства. Пак реших да сложа край на живота си. Този път смятах да не допускам гафове. Да скоча от петнайсетия етаж на ректората. При това положение нямаше да ми се размине, щях да умра със сигурност. Подготвих всичко. Избрах най-подходящия за случая прозорец. Бях на ръба да скоча. Обаче нещо ме спря. Нешо ме човъркаше, не ми даваше мира. В последната секунда това „нещо“ почти буквално ме дръпна от перваза. Но трябваше да мине доста време, докато разбера какво е. Не усещах почти никаква болка. Още от катастрофата с колата. Понеже всичко ми се струпа толкова внезапно, нямах време да забележа, но болката бе изчезнала от тялото ми. Вече не страдах от запек. По време на мензис не ме болеше. Нямах главоболие и болки в стомаха. Дори счупеното ребро ме наболяваше съвсем леко. Нямах представа как е станало. Изведнъж се бях отървала от болката. Реших временно да продължа да живея. Искаше ми се да разбера поне за малко какво е живот без болка. Можех да умра когато си поискам. Но ако останех жива, трябваше да върна дълга си. Дължах общо над три милиона йени. За да ги събера, станах проститутка.

— Проститутка ли?

— Точно така — потвърди Крита Кано, сякаш не е нищо особено. — Трябваха ми пари, и то бързо. Исках да изчистя дълговете си час по-скоро и това беше единственият начин, който знаех, за да събера сумата. Изобщо не съм се колебала. Наистина смятах най-сериозно да умра. Рано или късно. Любопитството какво е да живееш без болка ме поддържаше жива, но само временно. А в сравнение със смъртта ми се виждаше шега работа да продавам тялото си.

— Разбирам — казах аз.

Ледът в портокаловия сок се беше разтопил и Крита Кано го разбърка със сламката, преди да отпие.

— Нали може да ви попитам нещо? — рекох аз.

— Разбира се. Питайте.

— Посъветвахте ли се със сестра си?

— По онова време тя беше в Малта, живееше много аскетично. Отказа да ми прати адреса си. За да не нарушавам усамотението й. През трите години, докато живя в Малта, всъщност не знаех къде да й пиша.

— Ясно — казах аз. — Искате ли още кафе?

— Да, ако обичате — отговори Крита Кано.

Отидох в кухнята и сложих кафето да се стопли. Докато чаках, се вторачих в абсорбатора и няколко пъти дълбоко вдишах и издишах. Когато кафето беше готово, го налях в чисти чаши и го занесох в хола на поднос заедно с чиния шоколадови бисквити. Известно време ядохме и пихме кафе.

— Преди колко време сте се опитали да сложите край на живота си? — попитах аз.

— Тогава бях на двайсет години. Беше преди шест години, през май седемдесет и осма.

През май 1978 с Кумико се оженихме. Значи точно през месеца, когато сме се оженили. Крита Кано се е опитала да сложи край на живота си, а Малта Кано е живяла аскетично в Малта.

— Ходех в квартал с много кръчми, приближавах се към първия приличен на вид мъж, изпречил се пред очите ми, договарях цената, отивах в хотел и преспивах с мъжа — обясни Крита Кано. — Сексът вече не ми причиняваше физическа болка. Но не ми доставяше и наслада. Свеждаше се до физически движения. Не изпитвах угризения, че го правя за пари. Бях обзета от вцепенение, от безчувственост, толкова дълбока, че дъно не се виждаше. По този начин печелех много — само за първия месец близо един милион йени. С това темпо с лекота щях да си върна за три-четири месеца дълговете. Прибирах се от университета, вечерта излизах и се връщах от работа най-късно в десет. Обясних на майка си и баща си, че съм се хванала келнерка, и никой не заподозря каква е истината. Е, да, щяха да се усъмнят, ако върнех наведнъж толкова много пари, затова реших да давам на баща си по сто хиляди йени на месец, а останалото да спестявам. После обаче една вечер, докато причаквах клиенти на гарата, двама ме сграбчиха отзад за ръцете. В началото помислих, че са от полицията, после включих, че са гангстери. Завлякоха ме в една пресечка, извадиха нож и ме отведоха в местната си щабквартира. Натикаха ме в една задна стая, смъкнаха ми дрехите, завързаха ми китките и няколко пъти ме изнасилиха пред видеокамера. През цялото време стисках очи и се мъчех да не мисля. А това не беше трудно, защото не усещах нито болка, нито удоволствие. После онези ми показаха записа и заявиха, че ако не искам някой да го види, трябва да работя за тях. Извадиха от дамската ми чанта студентската карта. Заплашиха, че ако не се подчиня, ще пратят копие от записа на родителите ми и ще ги изнудват, докато ги разорят. Нямах избор. Казах, че ще правя каквото ми наредят и за мен е все едно. И наистина беше така. По онова време нищо нямаше значение за мен. Бандитите ми разясниха, че ако работя за тях, ще изкарвам по-малко, защото те ще ми удържат седемдесет на сто, но че вече няма да си търся сама клиенти и да се притеснявам от полицията. Обещаха да ми пращат качествени клиенти. И че ако ми хрумне да продължа да си търся сама мъже и да спя с когото ми падне, накрая някой щял да ме удуши в някоя хотелска стая. След това вече не ми се налагаше да вися по улиците. Единственото, което трябваше да правя, бе да се явявам вечер при бандитите и те ми посочваха в кой хотел да отида. Удържаха си на думата, наистина ми пращаха добри клиенти. И аз не знам защо, но се държаха много внимателно с мен. Вероятно защото изглеждах толкова непорочно. Личеше, че имам добро възпитание, каквото липсваше на другите момичета. Сигурно много клиенти са искали момиче, което да не прилича чак толкова на професионалистка. Другите момичета имаха по трима-четирима клиенти дневно, а аз съм карала с по един, най-много двама. Останалите момичета носеха пейджъри и ако сутеньорите ги потърсеха, за да преспят със съмнителен клиент, те бързаха към някой долнопробен хотел. Докато моите клиенти бяха все прилични мъже и аз ги приемах в прилични първокласни хотели, а понякога дори в апартаменти. Моите клиенти обикновено бяха по-възрастни мъже, рядко ми пращаха млади. Сутеньорите ми плащаха веднъж седмично — парите бяха по-малко, отколкото бях изкарвала сама, но ако прибавех и бакшишите от клиентите, не можех да се оплача. Някои искаха, разбира се, от мен доста странни неща, но аз нямах нищо против. Колкото по-странно бе желанието, толкова по-голям щеше да бъде бакшишът. Някои от мъжете започнаха да ме търсят редовно. Такива даваха щедри бакшиши. Спестявах парите в няколко различни сметки. Но с времето парите престанаха да ме вълнуват. Превърнаха се просто в цифри. Живеех само за едно: да си докажа, че не чувствам нищо. Сутрин се будех и продължавах да лежа — проверявах дали тялото ми не усеща нещо, което може да се нарече болка. Отварях очи, бавно събирах мислите си, после проверявах какво усеща тялото ми от главата до петите. Болка нямаше, никаква. Какво означаваше това: че не ме боли нищо или не усещам болката? Не можех да направя разлика. При всички положения не ме болеше. Всъщност не усещах нищо. След тази проверка ставах от леглото, отивах в банята и си миех зъбите. Смъквах пижамата и си взимах горещ душ. В тялото ми имаше някаква ужасна лекота. Беше толкова леко и въздушно, все едно не бе моето тяло. Имах чувството, че духът ми се е заселил в тяло, което не е моето. Гледах го в огледалото, но между мен и тялото, което виждах в него, усещах някакво огромно разстояние. Живот без болка: тъкмо за това бях мечтала години наред, но сега, когато го имах, не можех да намеря покой. Делеше ни непреодолима пропаст и това ме хвърляше в огромен смут. Имах чувството, че се нося без котва по света, същия свят, който дотогава бях мразила толкова силно, света, който продължавах да хуля заради неговата несправедливост и неправда, света, където, ако не друго, поне знаех коя съм. Сега светът бе престанал да бъде този свят, а аз бях престанала да бъда аз. Започнах да плача много. Следобед ходех в някой парк, в императорските градини „Шинджуку“ или в парк „Йойожи“, сядах в тревата и плачех. Случвало се е да ридая по един-два часа на глас. Минувачите ме заглеждаха, аз обаче не им обръщах внимание. Съжалявах, че онзи път не съм умряла, че на двайсет и девети май не съм сложила край на живота си. Колко по-добре щеше да бъде! А сега не можех дори да умра. Бях толкова вцепенена, че нямах сили да посегна на живота си. Не усещах нищо: нито болка, нито радост. Всички чувства ме бяха напуснали. И аз дори не бях аз.

Крита Кано си пое дълбоко въздух и го задържа. После взе чашата с кафето, погледа я, поклати леко глава и я върна върху чинийката.

— Някъде по това време срещнах Нобору Ватая.

— Нобору Ватая ли? Като клиент?

Крита Кано кимна, без да казва нищо.

— Но… — подхванах аз и млъкнах, за да обмисля думите. — Нешо се обърках. Завчера сестра ви ми каза, че Нобору Ватая ви е изнасилил. Това има ли връзка с нещата, които ми разказвате?

Крита Кано взе от скута си носната кърпичка и пак си избърса устата. После ме погледна право в лицето. Нещо в очите й ми подейства по начин, който ми се стори притеснителен.

— Извинявайте за безпокойството — рече жената, — но дали може да ми донесете още една чаша кафе?

— Разбира се — отвърнах аз.

Преместих чашата от масата на подноса и я върнах в кухнята. Докато чаках да стане кафето, се облегнах с ръце в джобовете на сушилнята. Когато занесох кафето в хола. Крита Кано беше изчезнала от канапето. Нямаше ги и дамската й чанта, носната кърпа, всеки видим знак от нея. Отидох във входното антре, обувките й също ги нямаше.