Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (7)

7.
Щастливите собственици на ателиета за химическо чистене

И на сцената се появява Крита Кано

Занесох една блуза и пола на Кумико в химическото чистене при станцията на метрото. Обикновено носех дрехите в химическото чистене зад ъгъла до нас не защото го предпочитах, а защото беше по-близо. Понякога Кумико ходеше в химическото чистене при метрото. Сутринта на път за работа оставяше нещо, а после на връщане от редакцията го прибираше. Там беше малко по-скъпо, но според Кумико чистели по-добре. Тя винаги носеше по-хубавите си дрехи там. Ето защо онзи ден реших да отскоча с велосипеда до метростанцията. Предположих, че жена ми ще предпочете да занеса дрехите й в онова химическо чистене.

Излязох от нас с блузата и полата на Кумико, бях със зелен памучен панталон и както винаги с маратонките, бях си облякъл жълта рекламна тениска с лика на Ван Хален, която жена ми беше получила от една звукозаписна компания. Както и предишния път, собственикът на химическото чистене беше надул касетофона JVC. Този път слушаше запис на Анди Уилямс. Когато влязох вътре, „Хавайска сватбена песен“ тъкмо свършваше и започна „Канадски залез“. Собственикът си свирукаше щастливо заедно с мелодията и енергично пишеше нещо с евтина химикалка в някаква тетрадка. В купчината касети върху рафта различих имена като Сержу Мендес, Берт Кемпферт и „101 струни“. Явно мъжът предпочиташе по-лека музика. Изведнъж ми хрумна, че който вярва в по-твърдия джаз, в Албърт Ейлър, Дон Чери, Сесил Тешгър, никога няма да стане собственик на ателие за химическо чистене в голям универсален магазин срещу станцията на метрото. А може и да стане. Но няма да бъде щастлив собственик.

Сложих зелената блуза на цветчета и сивкавозелената пола върху плота и мъжът ги разгъна за бърз оглед, после попълни в разписката: „Блуза и пола“. Почеркът му беше четлив, буквите бяха старателно изписани. Харесвам собственици на ателиета за химическо чистене, които пишат четливо. Още по-добре, ако те харесват Анди Уилямс.

— Господин Окада, нали така?

Отговорих, че да. Мъжът вписа името ми, откъсна написания под индиго екземпляр и ми го подаде.

— Ще са готови следващия вторник, този път не забравяйте да ги вземете. На госпожа Окада са, нали?

— Ъхъ.

— Голяма красавица — отбеляза мъжът.

Небето бе облачно. Според прогнозата за времето щеше да вали. Беше девет и половина, но все още имаше доста хора, които бързаха с дипломатическите куфарчета и сгънатите чадъри към стълбите пред метрото. Отиваха на работа. Утринта беше гореща и влажна, за тези хора обаче това нямаше значение, всички бяха облечени прилично в костюми, бяха с вратовръзки и черни обувки. Видях много мъже на моя възраст, никой от тях обаче не бе с тениска с лика на Ван Хален. Всички носеха на ревера значки на фирмата, където работеха, и стискаха под мишница брой на „Никей Нюс“. Камбаната заби и неколцина се втурнаха нагоре по стълбите. Отдавна не бях виждал такива мъже.

Потеглих с колелото към нас и се усетих, че си свирукам „Канадски залез“.

* * *

В единайсет се обади Малта Кано.

— Ало! Домът на господин Тору Окада ли е? — попита тя.

— Да, разговаряте с Тору Окада.

Още след първото „ало“ разбрах, че е Малта Кано.

— Казвам се Малта Кано. Завчера бяхте така любезен да се срещнете с мен. Имате ли някакви планове за днес следобед?

Нямам, отговорих аз. Имах планове за днес следобед точно колкото прелетна птица има покъщнина.

— В такъв случай по-малката ми сестра Крита Кано ще ви посети в един часа.

— Крита Кано ли? — попитах безизразно.

— Да — потвърди Малта Кано. — Ако не ме лъже паметта, завчера ви показах нейна снимка.

— Помня я, разбира се. Но…

— Казва се Крита Кано. Ще ви посети като моя представителка. В един часа удобно ли ви е?

— Да — потвърдих аз.

— Тя ще дойде при вас — повтори Малта Кано и затвори.

Крита Кано ли?

Пуснах прахосмукачката и почистих вкъщи. Прихванах старите вестници на вързоп и ги метнах в килера. Подредих касетите в кутийките и ги сложих при стереото. Измих нещата, накамарени в кухнята. После се окъпах: душ, шампоан, чисти дрехи. Направих още кафе и обядвах: сандвич с шунка и твърдо сварено яйце. Седнах на канапето и докато четях „Домашен журнал“, се запитах какво да сготвя за вечеря. Отбелязах си рецептата за салата със соево сирене и морски дарове и си направих списък на нужните продукти. Пуснах радиото. Майкъл Джексън пееше „Били Джийн“. Сетих се за сестрите Малта и Крита Кано. Какви имена само! Звучаха като комедийно дуо. Малта Кано. Крита Кано.

Животът ми поемаше в нова посока, това бе сигурно. Котаракът беше избягал. Беше ми се обаждала някаква странна жена. Бях се запознал с едно доста особено момиче и бях започнал да посещавам празна къща. Нобору Ватая бе изнасилил Крита Кано. Малта Кано беше предсказала, че ще си намеря папийонката. Кумико ми бе заявила, че може и да не работя.

Изключих радиото, върнах „Домашен журнал“ на лавицата и изпих още една чаша кафе.

* * *

Точно в един Крита Кано позвъни на вратата. Беше си същата като на снимката: дребна жена на двайсет-двайсет и пет години, спокойна на вид. Справяше се чудесно в стремежа да запази облика на жените от началото на шейсетте години. Както и на снимката, косата й беше тупирана и в краищата подвита навън. На челото беше опъната назад и прихваната с голяма лъскава шнола. Веждите й бяха изрисувани с молив, сенките добавяха тайнствени оттенъци в очите й, с червилото тя бе пресътворила до съвършенство цвета, разпространен в ония години. Имах чувството, че да й дадеш микрофон, веднага ще ти изпее „Джони Ейнджъл“.

В облеклото беше много по-скромна, отколкото в грима. Удобни и делови, дрехите й не биеха с нищо на очи: бяла блуза, тясна зелена пола, никакви аксесоари, които да заслужават да ги описваш. Под мишница жената стискаше скъпа бяла кожена чанта, беше обута в островърхи изрязани бели обувки. Обувките бяха съвсем малки. Токовете бяха тънки и остри като молив, приличаха на кукленски. Направо ми се прииска да я поздравя, че е стигнала с тях чак дотук.

Значи така изглеждала Крита Кано. Поканих я да влезе, отведох я да седне на канапето, стоплих кафето и й предложих една чаша. Обядвала ли е, попитах. Виждаше ми се гладна. Не, не била обядвала.

— Но вие не се безпокойте — побърза да добави жената. — Рядко обядвам.

— Сигурна ли сте? — попитах я аз. — Веднага ще ви направя сандвич. Не се притеснявайте. Обичам да приготвям разни неща. Изобщо няма да ме затрудни.

Тя отговори с едва доловимо поклащане на главата.

— Много мило от ваша страна, но наистина не съм гладна. Не си правете труда. Чаша кафе е повече от достатъчна.

Въпреки това донесох чиния курабийки — за всеки случай. Крита Кано изяде с неприкрито удоволствие четири. Аз изядох две и си изпих кафето.

След курабийките и кафето жената като че се поотпусна.

— Днес към дошла при вас като представителка на по-голямата си сестра, Малта Кано — обясни гостенката. — Истинското ми име не е Крита, разбира се. Всъщност се казвам Сецуко. Взех псевдонима Крита, когато станах асистентка на сестра си. От професионални съображения. Крита е древното име на Крит, но аз не съм свързана по никакъв начин с острова. Никога не съм ходила там. Сестра ми Малта избра името — да пасва на нейното. Ходили ли сте някога на остров Крит, господин Окада?

За съжаление не, отговорих аз. Не съм ходил никога на остров Крит и в близко бъдеще не възнамерявам да го посещавам.

— Лично аз си мечтая да отида някога — сподели Крита Кано и кимна изключително съсредоточено. — Крит е гръцкият остров, който се намира най-близо до Африка. Голям е, преди много време там е процъфтявала велика цивилизация. Сестра ми Малта е ходила и там. Разправя, че било много хубаво. Със силни ветрове и прекрасен мед. Луда съм по меда.

Кимнах. Аз пък не съм луд по меда.

— Дошла съм да ви помоля за една услуга — продължи Крита Кано. — Бих искала да взема проба от водата в дома ви.

— От водата ли? — учудих се аз. — От водата в чешмата?

— Да — потвърди жената. — А ако случайно наблизо има и кладенец, бих искала да взема проба и от водата в него.

— Съмнявам се. В смисъл че наистина има кладенец в квартала, но е в чужда градина и е сух. Вече няма вода.

Крита Кано ме погледна объркано.

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Сигурен ли сте, че в него няма вода?

Спомних си как парчето тухла, което момичето метна в кладенеца на празната къща, отекна със сух тъп звук.

— Да, в него няма вода, повече от сигурен съм.

— Ясно — рече Крита Кано. — Добре тогава. В такъв случай, ако не възразявате, ще взема проба само от чешмата ви.

Заведох я в кухнята. Тя извади от скъпата си бяла кожена чанта две шишенца като от лекарства. Напълни едното с вода и завинти много внимателно капачето. После каза, че иска да вземе проба и от банята. Заведох я и там. Без да обръща внимание на бельото и чорапите, които Кумико бе окачила да се сушат. Крита Кано пусна чешмата и напълни и другото шишенце. След като го затвори, го преобърна да провери дали не тече. Капачките на шишенцата бяха с различни цветове: синя за водата в банята и зелена — за водата в кухнята.

След като седна отново на канапето в хола, жената прибра двете флакончета в малка пластмасова хладилна чантичка и затвори ципа. Сложи я внимателно в бялата си кожена дамска чанта, чиято метална закопчалка щракна сухо. Ръцете й се движеха вещо и обиграно. Посетителката очевидно го беше правила многократно.

— Много ви благодаря — рече Крита Кано.

— Готово ли е? — попитах аз.

— Да, за днес приключих — отвърна тя.

Приглади полата си, пъхна дамската си чанта под мишница и понечи да стане.

— Почакайте малко — спрях я аз, донякъде объркан. Не очаквах да си тръгне толкова внезапно. — Почакайте, ако обичате. Жена ми иска да знае какво е станало с котарака. Няма го вече две седмици. Ако изобщо знаете нещо, бих искал да ми кажете.

Все така стиснала бялата дамска чанта под мишница. Крита Кано ме гледа известно време, после кимна бързо няколко пъти. Докато мърдаше глава, извитите навън краища на косата й се поклащаха с лекота, присъща на началото на шейсетте години. Когато мигаше, дългите й изкуствени мигли се мърдаха нагоре-надолу като ветрилата с дълги дръжки в ръцете на робите, каквито сме виждали по филмите за древен Египет.

— Ако трябва да бъда откровена, според сестра ми историята ще се окаже по-дълга, отколкото е изглеждало в началото.

— По-дълга, отколкото е изглеждало в началото ли?

При думите „по-дълга история“ в съзнанието ми изникна висок стълб в пустинята, в която, докъдето поглед стига, не се вижда нищо друго. При залез-слънце сянката на стълба става все по-дълга и дълга, докато краят й отиде толкова далеч, че вече не се забелязва с невъоръжено око.

— Поне тя твърди така — продължи Крита Кано. — Историята няма да бъде само за изчезването на котарака.

— Съвсем се обърках — споделих аз. — Единственото, което искаме от вас, е да ни помогнете да намерим котарака. Нищо повече. Ако е мъртъв, искаме да сме сигурни. Защо „историята“ трябва да е „по-дълга“? Не разбирам.

— Аз също — призна посетителката. Тя посегна към лъскавата шнола върху главата си и я побутна малко по-назад. — Но ви моля, вярвайте на сестра ми. Не твърдя, че тя знае всичко. Но щом казва, че историята е по-дълга, можете да бъдете сигурен, че наистина е така.

Кимнах, без да отговарям. Нямах какво да добавя.

Крита Кано ме погледна право в очите и с подновена официалност попита:

— Зает ли сте, господин Окада? Имате ли някакви планове за днес следобед?

Не, нямах планове.

— В такъв случай имате ли нещо против да ви поразкажа за себе си? — попита жената.

Остави скъпата бяла кожена чанта, която държеше, на канапето и сложи ръцете си една върху друга на тясната зелена пола, при коленете. Беше с красив розов лак за нокти. Не носеше пръстени.

— На ваше разположение съм — отвърнах аз. — Разкажете каквото сметнете за добре.

Така — както и бе предсказано в мига, когато Крита Кано позвъни на вратата ми, — потокът на моя живот бе отклонен в още по-странна посока.