Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (67)

38.
Хроника на птицата с пружината — 17

(Писмото на Кумико)

„Имам да ти казвам много неща. Вероятно ще ми трябва доста време — може би години. Отдавна трябваше да си изплача душата пред теб, да ти призная честно всичко, но за съжаление не ми стигна смелост. Затова живеех с безпочвената надежда, че нещата все някога ще се оправят. Така се роди този кошмар и за двама ни. Вината е само моя. Но вече е твърде късно за обяснения. Нямаме време за това. Ето защо искам да ти кажа първо най-важното.

И то е, че съм длъжна да убия брат си Нобору Ватая.

Сега ще отида в болничната стая, където той спи, и ще изключа системата, поддържаща живота му. Сестра съм му, ще ми позволят да остана вместо медицинската сестра и през нощта. Ще мине доста време, докато забележат, че системата е изключена. Вчера помолих лекаря да ми покаже как действа. Смятам да изчакам, докато се уверя, че брат ми е мъртъв, а после да се предам в полицията. Ще кажа, че съм направила каквото съм смятала за добре, но няма да давам други обяснения. Вероятно ще ме арестуват незабавно и ще ме съдят за убийство. Медиите ще скочат и журналистите ще обсъждат колко е важно човек да умре достойно и така нататък. Но аз ще мълча. Няма да обяснявам и да се оправдавам. Във всичко това има само една истина: исках да сложа край на живота на един човек, Нобору Ватая, и го направих. Сигурно ме чака затвор, но тази мисъл не ме плаши. Вече съм изживяла най-страшното.

* * *

Ако не беше ти, отдавна да съм полудяла. Опустошена, щях да се оставя в ръцете на всеки друг и да изпадна до степен, от която няма връщане назад. Преди много години брат ми Нобору Ватая направи точно това със сестра ми и накрая тя се самоуби. Той ни оскверни и двете. Строго погледнато, не е насилвал телата ни. Но онова, което стори, е по-страшно и от изнасилване.

Беше ми отнета свободата да направя каквото и да било и аз се затворих сама в някаква тъмна стая. Никой не ме е оковавал с вериги, никой не е слагал надзиратели да ме пазят, но аз не можех да избягам. Брат ми ме държеше с най-здравите вериги и с най-непреклонните надзиратели: вериги и надзиратели, които бяха вътре в мен. Самата аз бях веригата, сковала краката ми, самата аз бях безпощадният надзирател, който никога не спи. Вътре в мен, разбира се, имаше едно «Аз», което искаше да избяга, но същевременно имаше и друго «Аз», страхливо и покварено, което бе загубило надежда, че някога ще успее да избяга оттук, и първото «Аз» така и не бе в състояние да се пребори с второто, защото бях омърсена телом и духом. Бях се лишила от правото да се върна при теб не само защото бях осквернена от брат си Нобору Ватая, но защото преди това сама се бях осквернила непоправимо.

Казах ти в писмото си, че съм спала с друг, но в онова писмо не признах истината. Сега съм длъжна да го направя. Не съм спала само с един мъж. Спала съм с много други мъже. Прекалено много, за да ги преброя. Самата аз нямам представа какво ме тласна да го направя. Сега като се замисля, вероятно е станало под влияние на брат ми. Той може би е отворил вътре в мен някакво чекмедже, измъкнал е на бял свят нещо неясно за мен и ме е накарал да се отдавам ту на един, ту на друг. Брат ми притежаваше такава сила и колкото и да ми е неприятно да си го призная, ние двамата с него със сигурност сме свързани в някакво тъмно място.

При всички положения, когато моят брат ми посегна, аз вече бях покварена дотолкова, че нямаше връщане назад.

Накрая дори се заразих от венерическа болест. Въпреки всичко, както ти споменах и в писмото, по онова време изобщо не смятах, че ти вредя по някакъв начин. Онова, което правех, ми се струваше съвсем естествено, макар и да си мислех, че така се чувства не истинското ми «Аз». Но дали беше вярно? Дали отговорът наистина е толкова прост? И в такъв случай кое е истинското ми «Аз»? Имам ли някакви сериозни основания да смятам, че моето «Аз», което сега ти пише това писмо, е «Истинското ми Аз»? Никога не съм била в състояние да вярвам толкова твърдо в своето «Аз», не съм в състояние да повярвам и сега.

* * *

Често те сънувах: ярки сънища с ясни истории. В тези сънища ти винаги ме търсеше отчаяно. Бяхме в нещо като лабиринт и ти стигаше почти до мястото, където бях. «Направи още една крачка! Ето ме тук!», ми идеше да изкрещя, сякаш, ако ти ме намереше и ме прегърнеше, кошмарът щеше да свърши и всичко щеше да бъде постарому. Но аз така и не успях да извикам. А ти не ме виждаше в мрака, подминаваше ме и изчезваше. Винаги ставаше така. Въпреки всичко тези сънища ми помагаха и ме насърчаваха. Знаех, че ако не друго, все още имам сили да сънувам. Поне тук брат ми не можеше да ми попречи. Усещах, че правиш всичко възможно да се доближиш до мен. Може би някой ден щеше да ме намериш, да ме прегърнеш и да махнеш мръсотията, полепнала по мен, а после да ме отведеш завинаги от онова място. Може би щеше да развалиш магията и да сложиш печата, така че никога вече да не се налага истинското ми «Аз» да ме напуска. Така успявах да поддържам живо плахото пламъче на надеждата в онова студено тъмно място без изход — така успявах да съхраня малките остатъци от собствения си глас.

Днес следобед получих паролата за достъп до този компютър. Някой ми я прати по човек. Пиша ти това писмо на компютъра в кабинета на брат ми. Дано достигне до теб.

* * *

Времето ми изтече. Таксито ме чака долу. Трябва да тръгвам за болницата, за да убия брат си и да си понеса наказанието. Странно, вече не го мразя. Успокоява ме мисълта, че съм длъжна да залича от света неговия живот. Трябва да го направя и заради самия него. И за да осмисля собствения си живот.

Грижи се добре за котарака. Не мога да ти опиша колко се радвам, че се е върнал. Как, казваш, си го кръстил? Скумрия ли? Харесва ми. Котаракът винаги е бил знак за хубавото помежду ни. Не биваше да го губим тогава.

* * *

Сега не мога да ти пиша повече. Сбогом.“