Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (63)

34.
„… За миналите дни“

Разваляне на магия

Свят, в който сутрин звънят будилници

— Обещавам — рекох аз, но гласът ми прозвуча някак изкуствено, както когато се слушаш на запис.

— Искам да го кажеш: няма да те осветявам.

— Няма да те осветявам. Обещавам.

— Наистина ли обещаваш? Истината ли ми казваш?

— Истината. Ще спазя обещанието.

— Добре тогава, всъщност, ако не възразяваш, бих искала да налееш две чаши уиски с лед и да ги донесеш тук. С много лед, ако обичаш.

Говореше с едва доловимо закачливо момичешко глезене, но самият глас беше на зряла чувствена жена. Оставих фенерчето легнало върху масата и на светлината му изпълних указанията, като за миг поспрях, за да успокоя дишането си. Отворих бутилката „Къти Сарк“, напълних с щипката двете чаши с кубчета лед и отгоре налях уиски. Трябваше да мисля ясно за всичко, което вършеха ръцете ми. При всяко движение върху стената играеха големи сенки.

Влязох във вътрешната стая, понесъл в дясната ръка двете чаши с уиски, а с лявата осветявах пътя с фенерчето. Въздухът ми се стори някак по-мразовит от преди. Докато бях бързал в мрака, явно се бях изпотил и сега ми стана студено. Сетих се, че си бях смъкнал якето.

Както бях обещал, угасих фенерчето и го пъхнах в джоба си. После оставих опипом едното уиски на нощното шкафче, а със своето седнах на фотьойла до леглото. В пълния мрак си спомних разположението на мебелите в стаята.

Стори ми се, че чух шумолене на чаршафи. Жената се надигна на леглото, облегна се на таблата отзад и взе чашата. Разклати леко леда и отпи от уискито. В мрака всичко това се чуваше като звукови ефекти в радиопиеса. Вдъхнах уханието на уискито в ръката си, но не пих.

— Мина много време — казах.

Сега гласът ми прозвуча повече като моя, отколкото преди.

— Така ли? — отвърна жената. — Не съм сигурна какво означава това: „време“ или „много време“.

— Доколкото си спомням, мина точно една година и пет месеца — рекох аз.

— Ами… — каза жената, явно думите ми не й бяха направили впечатление. — Не помня… точно.

Оставих чашата на пода и кръстосах крака.

— Последния път, когато идвах, ти не беше тук, нали?

— Разбира се, че бях. Точно тук. В леглото. Винаги съм тук.

— Но аз съм сигурен, че бях в стая двеста и осем. Това е стая двеста и осем, нали?

Жената завъртя леда в чашата и се засмя тихо.

— Сигурен си, ама не е сигурно. Сигурното е, че си бил в друга стая двеста и осем.

Тя говореше малко заплетено и това донякъде ме притесни. Дали алкохолът не я хващаше? Свалих вълнената шапка и я сложих на коляното си.

Казах на жената:

— Телефонът беше изключен, знаеш ли?

— Да, знам — отвърна с нотка на примирение жената. — Те го изключиха. Знаят, че обичам да се обаждам.

— Те ли те държат тук?

— Хм, и аз се питам. Всъщност не знам — тихо се изсмя тя.

От вълните във въздуха гласът й потрепери.

Обърнат към нея, й казах:

— Мисля за теб от много отдавна. От последния път, когато идвах. Мислех коя си и какво правиш тук.

— Звучи забавно — отвърна жената.

— Представих си най-различни възможности, но още не съм сигурен в нищо. Още съм на етапа на въображението.

— Я! — възкликна тя, сякаш думите ми й бяха направили впечатление. — Значи още не си сигурен в нищо и си на етапа на въображението.

— Точно така — потвърдих аз. — И мога да ти кажа едно: мисля, че ти си Кумико. В началото не го осъзнавах, но сега все повече се убеждавам.

— Така ли? — попита жената след кратко мълчание, звучеше развеселена. — Значи съм Кумико, така ли?

За миг загубих всякаква представа къде съм, сякаш онова, което правех, беше погрешно: дошъл съм не където трябва и говоря не каквото трябва не на когото трябва. Всичко бе загуба на време, безсмислено отклонение. Но успях да се ориентирам в мрака. За да проверя, че всичко това наистина се случва, стиснах шапката върху коленете си.

— Да, мисля, че ти си Кумико. Защото тогава всичко се напасва. Обаждала си ми се оттук по телефона. Опитвала си да ми кажеш някаква тайна. Тайна на Кумико. Тайна, която истинската Кумико не е намирала сили да ми разкрие в истинския свят. И ти си се опитвала да ми я кажеш вместо нея… с думи като тайни кодове.

Известно време жената мълча. Вдигна чашата, отпи отново от уискито, после каза:

— Не знам. Щом мислиш така, може и да си прав. Може би аз наистина съм Кумико. Но още не съм сигурна. Но ако е вярно… ако наистина съм Кумико… Би трябвало да разговарям с теб тук с нейния глас. Нали така? Това усложнява донякъде нещата, но ти нямаш нищо против, нали?

— Не, нямам — потвърдих аз.

Гласът ми сякаш отново прозвуча тревожно и бе някак неистински.

Жената се прокашля в мрака.

— Хайде тогава. Дали ще стане? — тя пак се засмя тихо. — Но не е лесно. Бързаш ли? Можеш ли да поостанеш?

— Всъщност не знам — отговорих аз.

— Почакай съвсем мъничко. Извинявай. Хм… Ще бъда готова след минута.

Зачаках.

— И така. Дошъл си да ме търсиш. Искал си да ме видиш, нали? — отекна в мрака сериозният глас на Кумико.

Не го бях чувал от онази лятна сутрин, когато й бях вдигнал ципа на роклята. Тогава тя си беше сложила зад ушите нов парфюм, парфюм от някой друг. Онзи ден излезе от нас и повече не се прибра. Независимо дали гласът в мрака беше истински или фалшив, той ме върна за миг към онази сутрин. Усетих аромата и видях бялата кожа на гърба на Кумико. Споменът в мрака беше наситен и ярък, вероятно по-наситен и по-ярък, отколкото в реалния живот. Стиснах по-здраво шапката.

— По-точно казано, не съм дошъл, за да те видя. Дошъл съм, за да те върна — казах аз.

Жената въздъхна тихо в мрака.

— Защо искаш толкова много да ме върнеш?

— Защото те обичам — отговорих аз. — И знам, че ти ме обичаш и ме искаш.

— Звучиш много сигурен в себе си — каза Кумико… или гласът на Кумико.

В тона й нямаше нищо подигравателно, но и никаква топлота.

Чух как ледчетата в кофичката оттатък се разместват.

— Но трябва да разгадая някои загадки, ако искам да те върна — отбелязах аз.

— Не е ли малко късно да започваш тепърва? Мислех, че нямаш чак толкова време.

Беше права. Не ми беше останало много време, а имах да мисля за доста неща. Избърсах с ръка потта от челото си. Казах си, че това вероятно е последната ми възможност. Мисли, си казах.

— Искам да ми помогнеш — казах аз.

— Не знам — отвърна гласът на Кумико. — Може би няма да бъда в състояние да ти помогна. Но искам да опитам.

— Първият въпрос е: защо се наложи да ме напускаш. Искам да знам истинската причина. Знам какво ми обясни в писмото — че имаш връзка с друг. Прочетох го, разбира се. Прочетох го пак и пак, препрочитах го много пъти. И вероятно това е донякъде обяснението. Но не мога да повярвам, че е истинската причина. Не ми звучи истински. Не твърдя, че е лъжа, но все ми се струва, че е своеобразна метафора.

— Метафора ли?! — каза тя наистина изумена. — Може би просто не схващам, но ако да спиш с друг е метафора… Каква метафора е това?

— Опитвам се да кажа, че не ми се струва нищо повече от обяснение заради самото обяснение. Не води доникъде. То е само на повърхността. Колкото повече четях писмото ти, толкова по-силно го усещах. Би трябвало да има друга причина, по-основателна, по-истинска. И тя почти сигурно включва и Нобору Ватая.

Усетих, че жената е втренчила в мрака очи в мен, и бях стъписан от мисълта, че може би ме вижда.

— Включва Нобору Ватая ли? Как? — попита гласът на Кумико.

— В крайна сметка събитията, които изживях, бяха изключително заплетени. На сцената се появяваха какви ли не действащи лица, една след друга се случваха какви ли не странности до степен, че опитам ли да мисля за тях последователно, губя нишката. Но погледната по-отдалеч, нишката, която ги обединява, е напълно ясна. Ако теглим чертата, виждаме, че в крайна сметка ти си отишла от моя свят в света на Нобору Ватая. Важна е именно тази промяна. Дори и да си спала с друг или с други, това е второстепенно. Фасада. Ето какво се опитвам да кажа.

Жената взе чашата си в мрака. Взрях се в посока към изшумоляването и ми се стори, че успявам да различа едва-едва движенията й, но това явно беше илюзия.

— Хората, господин Окада, невинаги пращат писма, за да кажат в тях истината — възрази тя. Гласът вече не беше на Кумико. Не беше и първият момичешки глас. Този беше нов, на някой друг. Звучеше овладяно и интелигентно. — Точно както хората невинаги се срещат с други хора, за да разкрият истинската си същност. Схващате ли какво имам предвид, господин Окада?

— Но Кумико се опитваше все пак да ми каже нещо. Независимо дали е било истината, тя разчиташе на мен за нещо и това вече е истина за мен.

Усетих как мракът наоколо се сгъстява точно както нощният прилив настъпва без звук. Трябваше да побързам. Не ми оставаше много време. Щом пуснеха тока, онези сигурно щяха да дойдат да ме търсят. Реших да рискувам и да изразя с думи мислите, които бавно се избистряха в съзнанието ми.

— Това е плод единствено на въображението ми, ала ми се струва, че в рода на Ватая по кръвен път се предава някаква наследствена наклонност. Не знам точно каква, но е някакъв вид наклонност, нещо, от което си се бояла. Затова се страхуваше да имаш деца. Когато забременя, изпадна в паника, защото се уплаши тази наклонност да не се прояви в детето ти. Но не можеше да разкриеш пред мен тайната. Всичко започна оттам.

Тя не каза нищо, само остави тихо чашата върху нощното шкафче. Аз продължих:

— И съм сигурен, че сестра ти не е починала от хранително отравяне. Не, било е съвсем друго. Виновен за смъртта й е Нобору Ватая и ти го знаеш със сигурност. Преди да умре, сестра ти сто на сто ти е казала нещо, предупредила те е. Нобору Ватая вероятно има някаква по-особена сила и знае как да открива податливи на нея хора и да измъква нещо от тях. Така е станало с Крита Кано, той вероятно е приложил по особено насилствен начин тази сила към нея.

Тя е успяла някак да се съвземе, да се възстанови, а сестра ти не е могла. Все пак е живеела под един покрив с него, не е имала къде да избяга. Вече не е издържала и е предпочела да умре. Родителите ти и досега пазят самоубийството й в тайна. Нали?

Отговор не последва. Жената мълчеше в опит да заличи присъствието си в мрака.

Аз продължих:

— Нямам представа как Нобору Ватая е успял да го постигне и какъв е бил случаят, но в някакъв момент е започнал да увеличава в геометрична прогресия тази сила. Чрез телевизията и другите средства за масово осведомяване има възможност да пренесе увеличената си сила и върху обществото като цяло. Сега се опитва да извади наяве нещо, което повечето хора държат скрито в мрака на подсъзнанието си. Иска да го използва за политически облаги. Това, което се мъчи да извади на показ, е изключително опасно: то е пагубно обагрено с насилие и кръв и е свързано направо с най-тъмните дълбини на историята, защото в крайна сметка ще унищожи и ще изтреби хора в огромни мащаби.

Жената въздъхна в мрака.

— Може ли да ви помоля да ми налеете още едно уиски? — попита тихо тя.

Доближих се до нощното шкафче и взех празната й чаша. Поне това можех да направя, без да се затрудня, и в мрака. Отидох в другата стая и с помощта на електрическото фенерче налях още едно уиски с лед.

— Това, което казахте, е плод единствено на въображението ви, нали? — попита жената.

— Точно така. Обединих няколко неща, които ми хрумнаха независимо едно от друго — обясних аз. — Няма начин да го докажа. Нямам никакви основания да твърдя, че казаното от мен е истина.

— Все пак бих искала да чуя и нататък… ако има още нещо за разказване.

Върнах се във вътрешната стая и сложих чашата на нощното шкафче. После изключих фенерчето и пак седнах на фотьойла. Съсредоточих се, за да разкажа останалото от историята си.

— Не си знаела какво точно се е случило на сестра ти, знаела си само, че преди да умре, тя те е предупредила. По онова време си била прекалено малка, за да схванеш за какво става въпрос. Но някак смътно все пак си разбирала. Знаела си, че Нобору Ватая някак е осквернил и наранил сестра ти. И си усещала, че в кръвта ти има някаква страшна тайна, нещо, от което не можеш да избягаш. И така, в онази къща постоянно си била сама, постоянно си била нащрек, мъчела си се да живееш с потиснатата смътна тревога. Като медуза в аквариума. След като се дипломира — и след всичките неприятности с вашите, — се омъжи за мен и се махна от дома на Ватая. Живеехме прекрасно и от ден на ден ти успяваше малко по малко да забравиш страшната си тревога. Продължи постепенно да се възстановяваш и се върна нов човек при другите. В началото ми се струваше, че при нас всичко ще бъде наред. Но за нещастие не беше толкова просто. В някакъв момент си забелязала, че подсъзнателно изпитваш влечение към тъмната сила, за която си мислела, че вече е останала в миналото. И си се объркала, когато си си дала сметка какво се случва. Не си знаела какво да направиш. Затова си отишла да говориш с Нобору Ватая с надеждата да научиш истината. И си потърсила Малта Кано с надеждата, че тя ще ти помогне. Само пред мен не си могла да си изплачеш душата. Предполагам, че всичко е започнало, когато забременя. Сигурен съм, че точно тогава е била повратната точка и вероятно заради това вечерта, когато направи аборт, получих първото предупреждение от онзи китарист в Сапоро. Бременността може би е отключила и пробудила нещото, дремещо вътре в теб. А Нобору Ватая е чакал точно това. Това може би е единственият начин, по който той общува сексуално с жена. И веднага щом тази наклонност започна да се проявява и у теб, той е решил те дръпне от моята на негова страна. Трябвало е да те има на всяка цена. Нуждаел се е от теб, за да играеш ролята, която навремето е изпълнявала сестра ти.

Замълчах и настъпи пълна тишина. Бях изразил на глас всичко, което въображението ми беше разкрило за Кумико. Някои неща бяха дошли от смътните мисли, които ми бяха хрумвали оттогава, останалото се беше избистрило в главата ми, докато говорех в мрака. Силата на мрака вероятно беше запълнила празнотите във въображението ми. Или беше помогнало присъствието на жената. При всички положения онова, което моето въображение беше родило, не се основаваше на нищо.

— Много, много интересна история — отбеляза жената. Гласът отново наподобяваше момичешко глезене. Скоростта, с която се сменяха интонациите й, като че ли се увеличаваше. — Така значи. Напуснала съм те, за да се скрия с оскверненото си тяло. Това е като моста Ватерлоо в мъглата, „Старата любов“, Робърт Тейлър и Вивиън Лий…

— Ще те измъкна оттук — прекъснах я аз. — Ще те отведа у дома, в света, на който принадлежиш, където живеят котки с подвити опашки, където има малки задни дворчета и сутрин звънят будилници.

— И как ще го направиш? — попита жената. — Как ще ме измъкнеш оттук, господин Окада?

— Както в приказките — отговорих аз. — Ще разваля магията.

— О, сега разбрах — каза гласът. — Но почакай малко, господин Окада. Ти явно ме мислиш за Кумико. Искаш да ме отведеш у вас като Кумико. Ами ако не съм Кумико? Тогава какво ще правиш? Може би се каниш да отведеш у вас съвсем друг човек? Напълно убеден ли си във всичко това? Не е ли по-добре да го обмислиш още веднъж?

Стиснах в юмрук фенерчето в джоба си. Помислих, че това не може да е друг освен Кумико. Но нямаше как да го докажа. В крайна сметка не беше нищо друго освен догадка. Ръката ми в джоба беше мокра от пот.

— Ще те отведа у дома — повторих аз. — За това съм дошъл.

Чух размърдване на чаршафите. Жената се наместваше в леглото.

— Сигурен ли си? Изобщо ли не се съмняваш? — притисна ме тя за потвърждение.

— Да, сигурен съм. Ще те отведа у дома.

— И нямаш никакви колебания?

— Не, никакви. Решил съм — отсякох аз.

След тези думи жената мълча дълго, сякаш проверяваше истинността на нещо. После въздъхна тежко, за да отбележи края на този етап в разговора ни.

— Ще ти дам подарък — рече тя. — Не е нищо особено, но може да ти свърши работа. Не включвай фенерчето, само се пресегни ето тук — много, много бавно — към нощното шкафче.

Станах от фотьойла и за да проверя колко дълбока е празнотата, протегнах в мрака дясната си ръка. Усетих с върховете на пръстите острите игли на въздуха. После докоснах нещото. Когато разбрах какво е, въздухът сякаш заседна на гърлото ми. „Подаръкът“ беше бейзболна бухалка.

Хванах я за дръжката и я вдигнах напред. Бях почти сигурен, че е същата, която бях взел от младежа с калъфа за китара. Тази тук тежеше колкото нея. Определено беше тя. Но докато я опипвах по-внимателно, установих, че точно над широката част е полепнало нещо. Нещо като човешка коса. Опипах с пръсти. Беше си истинска човешка коса. По бухалката бяха полепнали малко човешка коса със засъхнала кръв. Някой беше използвал бухалката, за да удари някого — вероятно Нобору Ватая — по главата. Едвам издишах въздуха, заседнал в гърлото ми.

— Това е твоята бухалка, нали? — попита жената.

— Вероятно — отвърнах, като се мъчех да запазя спокойствие.

В непрогледния мрак гласът ми пак беше променен, сякаш някой, спотаил се наблизо, говореше вместо мене. Прокашлях се и след като се уверих, че говори истинското ми „Аз“, продължих:

— Но някой явно я е използвал, за да удари някого.

Жената пак не продума, сякаш устата й беше запечатана. Свалих бухалката и я стиснах между краката си.

— Сигурен съм, че знаеш какво става — казах аз. — Някой е взел бухалката, за да пръсне черепа на Нобору Ватая. Беше в новините по телевизията, не е измислица. Нобору Ватая е в болница, между живота и смъртта. Може да умре.

— Няма да умре — каза безчувствено гласът на Кумико. Сякаш прочете от книга исторически факт. — Но може и да не дойде в съзнание. И да продължи да се лута в мрака, никой обаче не знае в какъв точно мрак.

Намерих пипнешком чашата в краката си и я вдигнах. Излях съдържанието й в устата си и без да се замислям, го глътнах. Безвкусната течност мина през гърлото, сетне и през хранопровода ми. Без причина почувствах, че ме втриса, после изпитах неприятното усещане, че от много далеч през дългия мрак към мен бавно се движи нещо. Сърцето ми заби по-бързо като че от някакво предчувствие.

— Нямаме много време — рекох аз. — Само ми кажи, ако знаеш: къде сме?

— Бил си тук и друг път, и сега дойде здрав и невредим. Точно ти би трябвало да знаеш къде сме. Пък и вече не е важно. Важното е, че…

В същия миг на вратата се почука — силен сух звук, сякаш някой забиваше пирон в стената, два силни удара, последвани от още два. Беше същото чукане, което вече бях чувал. Жената ахна.

— Трябва да изчезнеш оттук — каза ми тя и гласът беше безспорно на Кумико. — Ако тръгнеш веднага, все още можеш да минеш през стената.

Не знаех дали бях прав или се заблуждавах, но знаех, че щом съм тук, съм длъжен да сразя нещото. Това беше войната, в която трябваше да победя.

— Този път няма да избягам — казах аз на Кумико. — Ще те отведа у дома.

Оставих чашата на пода, сложих си вълнената шапка и хванах здраво бухалката, която държах между коленете си. После тръгнах бавно към вратата.