Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (58)

29.
Раждането на една празна къща

На другата сутрин стана девет, после десет, а от Канела нямаше и следа. Никога не се беше случвало. Откакто „работех“ на това място, той не беше отсъствал и един-единствен ден. Всяка сутрин точно в девет вратата на оградата се отваряше и блясваше лъскавият знак върху предния капак на мерцедеса. Тази делнична и същевременно зрелищна поява на Канела бележеше за мен ясното начало на всеки нов ден. Бях свикнал с това твърдо установено всекидневно разписание, както свикваме със земното притегляне и атмосферното налягане. В педантичната точност на Канела имаше някаква топлина, нещо различно от механичната предсказуемост, нещо, което ми вдъхваше утеха и ме насърчаваше. Ето защо утрин без появата на Канела бе като добре нарисуван пейзаж, който не е на фокус.

Отказах се да го чакам, дръпнах се от прозореца и за закуска си обелих една ябълка. После надзърнах в стаята на Канела, да не би да има някакви компютърни съобщения, но екранът си беше мъртъв. Единственото, което можех да направя, беше да последвам примера на Канела и да пусна касета с барокова музика, докато разтребвам, чистя с прахосмукачката и мия прозорците. За да минава времето, нарочно вършех всичко бавно и старателно и се увлякох дотолкова, че измих перките на вентилатора на отдушника в кухнята, но времето пак отказваше да се помръдне.

В единайсет часа вече нямаше какво да правя, затова се изтегнах на канапето в „пробната“ и се оставих на ленивия поток на времето. Опитах се да си внуша, че Канела се е забавил, защото е отишъл да свърши нещо дребно. Може би се е повредил автомобилът или Канела е попаднал в жестоко задръстване. Ала знаех, че това не е вярно. Можех да се обзаложа на всичко. Автомобилът на Канела нямаше да се повреди никога и той винаги отчиташе вероятността, че може да попадне в задръстване. Освен това, ако по пътя се беше случило нещо непредвидено, в мерцедеса имаше телефон, по който Канела можеше да ми звънне. Не, той не беше тук, защото беше решил да не бъде тук.

* * *

Малко преди един часа завъртях телефона в офиса на Индийско орехче в Акасака, но не вдигна никой. Пробвах втори, трети път, същият резултат. След това звъннах и на Ушикава, но ми се съобщи, че телефонът е изключен. Видя ми се странно. Само преди два дни бях разговарял с него именно на този номер. Отказах се и се върнах на канапето в „пробната“. Изведнъж ми се стори, че от два дни има някакъв заговор за осуетяване на всички връзки с мен.

Пак отидох до прозореца и надзърнах иззад пердето. В двора бяха долетели две преливащи от енергия зимни птички, които бяха кацнали на един клон и ококорени се оглеждаха наоколо. После отлетяха, сякаш най-неочаквано им е дошло до гуша от всичко тук. Нищо друго не помръдваше. „Резиденцията“ приличаше на съвсем нова празна къща.

* * *

През следващите пет дни не се върнах там. Кой знае защо, бях загубил всякакво желание да слизам в кладенеца. Скоро щях да се лиша от него. Без клиенти щях да задържа „резиденцията“ най-много два месеца, ето защо би трябвало да използвам кладенеца възможно най-много, докато той все още беше мой. Имах чувството, че се задушавам. Мястото изведнъж ми се стори неестествено и ужасно.

Разхождах се безцелно, без да се отбивам в „резиденцията“. Следобед отивах на площада откъм западния изход на метрото в Шинджуку и сядах на обичайната пейка — убивах времето, като не правех нищо, но и там Индийско орехче не се появи нито веднъж. Отбих се до офиса й в Акасака, натиснах звънеца до асансьора и погледнах право в охранителната камера, но не ми отговори никой. Бях на път да се откажа. Индийско орехче и Канела очевидно бяха решили да скъсат всякакви връзки с мен. Странните майка и син бяха избягали от потъващия кораб, за да отидат на по-безопасно място. Това отприщи у мен скръб, която ме изненада. Имах чувството, че накрая ме е предало собственото ми семейство.