Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (56)

27.
Липсващите брънки на канела

Тук завършва „Хроника на птицата с пружината“ — 8.

* * *

От файла излязох в менюто и кликнах върху „Хроника на птицата с пружината“ — 9. Исках да прочета продължението на историята. Но вместо новия файл видях съобщение:

Код R24 — отказан достъп до „Хроника на птицата с пружината“ — 9.

Избрах 10 — същият резултат.

Код R24 — отказан достъп до „Хроника на птицата с пружината“ — 10.

Същото се случи и с 11, и с останалите файлове, включително с 8. Нямах представа какъв е този „Код R24“, но той очевидно не ме допускаше никъде. Когато отворих „Хроника на птицата с пружината“ — 8, очевидно бях имал достъп и до останалите файлове, но сега, след като бях отворил и затворил 8, всички бяха заключени. Или може би програмата не даваше постоянен достъп.

Седях пред компютъра и се чудех какво да измисля. Но нямаше как. Това беше невероятно изпипан свят, сътворен в съзнанието на Канела и подчинен на неговите правила на играта. А аз не ги знаех. Отказах се от опитите и изключих компютъра.

* * *

Нямаше съмнение, че „Хроника на птицата с пружината“ — 8 е история, разказана от Канела. Той беше написал на компютъра шестнайсет разказа със заглавието „Хроника на птицата с пружината“ и по една случайност аз бях избрал и прочел 8. Ако всички са с подобен обем, от шестнайсетте щеше да стане доста дебела книга.

Какво ли означаваше 8? Думата „хроника“ в заглавието вероятно подсказваше, че разказите са свързани в хронологичен ред и че 8 идва след 7,9 идва след 8 и така нататък. Беше близко до ума, но такова предположение не е непременно вярно. Възможно е разказите да са подредени и по друг начин. Например отзад напред, от настоящето към миналото. При по-дръзко предположение това можеше да са шестнайсет различни варианта на един и същ случай, разказани успоредно. При всички положения историята, която бях избрал, бе продължение на онова, което Индийско орехче, майката на Канела, ми беше разказала за войниците, избили през август 1945 година някои от животните в зоологическата градина на Синдзин. Разказът на Канела се разгръщаше в същата зоологическа градина, но на следващия ден, главно действащо лице отново беше бащата на Индийско орехче и дядо на Канела — безименният ветеринар.

Нямаше начин да разбера доколко разказът е достоверен. Дали той беше изцяло плод на въображението на Канела, или някои неща в него се основаваха на действителни събития? Индийско орехче ми беше споменала, че не знае „абсолютно нищо“ за съдбата на баща си след деня, когато го е видяла за последен път. А това означаваше, че разказът няма как да е напълно достоверен. И все пак не бе изключено някои от подробностите да се основаваха на исторически факти. Беше възможно в такова размирно време някои от кадетите във военната академия на Манджоу-го да са били екзекутирани и погребани в общ гроб в зоологическата градина на Синдзин и след войната японският офицер, на когото е била възложена операцията, също да е бил екзекутиран. По онова време случаите на дезертьорство и бунтовете в армията на Манджоу-го съвсем не са били рядкост и макар да беше странно, че избитите кадети китайци са били облечени в бейзболни екипи, това също си беше възможно. Канела е знаел тези факти: може би ги беше обединил с образа на дядо си, както си го е представял, и е съчинил своя си история.

Но защо все пак беше написал тези разкази? Защо му е било да ги измисля? И защо беше сметнал за необходимо да използва за заглавието думата „хроника“? Ето за какво си мислех, докато седях на канапето в „пробната“ и въртях в пръстите си цветната креда.

Вероятно трябваше да прочета и шестнайсетте разказа, за да намеря отговорите на въпросите си, но дори само след прочита на 8 бях добил някаква, макар и смътна, представа какво търси Канела в онова, което пише. Искал е да изследва задълбочено смисъла на своето съществуване.

И се надява да го открие в събитията, предхождали раждането му.

За да го постигне, трябва да запълни някои неясноти в миналото, до които не може да се добере от настоящето. Но в написаното се опитва да вплете липсващите брънки. От разказите, чути от майка му, изгражда други разкази в стремежа да възсъздаде тайнствения образ на дядо си. От разказите на майка си беше заимствал като цяло и подхода, който прилагаше, без да го променя, и по-точно схващането, че фактът може и да не е истина, а истината може да не се свежда до факти. За Канела вероятно не бе толкова важен въпросът кои части в разказа са подплатени с факти и кои — не. За него е било важно не какво е направил дядо му, а какво може да е направил. Научавал е отговорите на въпросите си от своите собствени разкази.

В разказите му „птицата с пружината“ се употребява като ключов израз и в тях повествованието със сигурност достигаше до наши дни във вид на хроника (или може би не във вид на хроника). Но „птицата с пружината“ не беше словосъчетание, измислено от Канела. Изразът беше изречен неволно от майка му Индийско орехче в историята, която тя ми разказа, докато вечеряхме в ресторанта в Аояма. По онова време жената определено не знаеше за моя прякор „Господин Птицата с пружината“. А това означаваше, че съм свързан с тяхната история по някакво случайно съвпадение.

Но не бях съвсем сигурен. Индийско орехче може да е знаела отнякъде за прякора „Птицата с пружината“. И тези думи някак да са повлияли на нейния (и на сина й) разказ, някак да са се внедрили в него. Тази история, обща на майката и сина, може би не съществуваше в един-единствен, строго установен вариант и се променяше и разрастваше, както става при повествование, предавано от уста на уста.

Дали по случайно съвпадение или не, „птицата с пружината“ присъстваше с властна сила в разказа на Канела. Само малцина избрани чуваха писъка на птицата и после биваха тласкани към неминуема гибел. Значи волята на човеците не означава нищо, както ветеринарят очевидно е бил убеден през цялото време. Хората не са нищо повече от кукли върху масата с навити докрай пружини, курдисани кукли, задвижвани по начин, който не могат да избират, в посоки, които не могат да избират. Почти всички, попаднали в обсега на птицата с пружината, биваха погубвани, съсипвани. Просто падаха от ръба на масата.

* * *

Почти бях сигурен, че Канела е проследил разговора ми с Кумико. Вероятно знаеше всичко, което ставаше вътре в компютъра. Вероятно беше изчакал да свърша, за да ми поднесе разказаното за „Хрониката на птицата с пружината“. Това очевидно не беше случайност или внезапна приумица. Канела беше настроил машината със строго определена цел и ми беше показал един разказ. Беше се погрижил да разбера, че може би съществува цяла поредица от разкази.

Лежах на канапето и гледах в здрача тавана на „пробната“. Нощта беше непрогледна и тягостна, кварталът тънеше в почти болезнена тишина. Белият таван захлупваше стаята като дебел леден капак.

С дядото на Канела — безименния ветеринар — имахме доста необичайни допирни точки: белега на лицето, бейзболната бухалка, писъка на птицата с пружината. Освен това в разказа на Канела се появяваше и лейтенант, който ми напомняше лейтенант Мамия. По онова време и той е бил в щабквартирата на Квантунската армия в Синдзин. Истинският лейтенант Мамия обаче не беше командвал бойна група, той беше работил във Военнотопографския корпус и след войната не е бил обесен (съдбата не беше допуснала да умира), а се беше завърнал в Япония, след като бе загубил в битка лявата си ръка. Обаче не можех да се отърся от усещането, че офицерът, ръководил екзекуцията на кадетите китайци, наистина е бил лейтенант Мамия. Поне изобщо нямаше да е странно, ако е бил лейтенант Мамия.

Освен това съществуваше въпросът с бейзболните бухалки. Канела знаеше, че държа на дъното на кладенеца бухалка. А това означаваше, че бухалката може да се е „внедрила“ в разказа по същия начин, както Птицата с пружината. Но дори и да беше така, имаше нещо, свързано с бухалката, което не можеше да се обясни толкова лесно: мъжът с калъфа за китара, който ме нападна с бухалката във входа на изоставения жилищен блок. Това беше същият човек, който бе демонстрирал в онова заведение в Сапоро как си гори дланта на свещ и който след време ме беше ударил с бухалката, колкото после да бъде набит с нея и да се лиши от същата бухалка в моя полза.

И накрая, защо на лицето ми се бе появило петно със същия цвят и форма, както белегът на дядото на Канела? Дали и това се беше появило в разказа им заради моето „вклиняване“ в него? Дали ветеринарят наистина е имал белег на лицето? Не виждах смисъл Индийско орехче да си съчинява подобно нещо, докато ми описва баща си. Тя ме беше „открила“ в Шинджуку именно заради белега, който имахме и аз, и баща й. Всичко образуваше сложна плетеница като в триизмерна главоблъсканица — главоблъсканица, в която истината не беше непременно факт, а фактът — непременно истина.

* * *

Станах от канапето и отново отидох в малкия кабинет на Канела. Седнах до писалището, подпрях лакти върху плота и се вторачих в екрана на компютъра. Там, вътре, вероятно беше Канела. Там, вътре, безмълвните му думи живееха и дишаха като разкази. Мислеха, търсеха, разрастваха се, излъчваха топлинал Ала екранът пред мен тънеше в мъртвешко мълчание като луната и криеше думите на Канела като в лабиринт. Нито екранът на монитора, нито самият Канела зад него се опитаха да ми разкажат нещо повече от онова, което вече ми беше съобщено.