Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (51)

22.
Медузи от цял свят

Преобразяването на нещата

Седя в уреченото време пред компютъра на Канела и влизам с паролата в комуникационната програма. После пиша цифрите, които ми е дал Ушикава. Докато се свържа, ще минат пет минути. Отпивам от кафето, което съм направил, и се опитвам да успокоя дишането си. Но кафето е блудкаво, а въздухът, който вдишвам, ми дращи гърлото.

Накрая компютърът изпиуква и върху екрана се появява съобщение, че връзката е осъществена и компютърът е готов за двупосочна комуникация. Уточнявам, че ще бъде за сметка на другата страна. Ако внимавам и предотвратя запис на операцията, ще успея да скрия от Канела, че съм му използвал компютъра (макар че никак не съм сигурен: това е неговият лабиринт, тук аз не съм нищо друго освен безпомощен натрапник).

Минава много повече време, отколкото очаквах, но накрая връзката се осъществява. Кумико е може би пред екрана в другия край на кабела, който пъпли през подземния мрак на Токио. И тя би трябвало да седи пред монитор с ръце върху клавиатурата. Всъщност единственото, което виждам, е мониторът отпред, компютърът монотонно бучи. Кликвам в чат полето и пиша думите, които съм повтарял неспирно в съзнанието си.

>Имам един въпрос към теб. Не е кой знае какъв, но искам да се убедя, че наистина си ти. Ето го: на първата ни среща много преди да се оженим отидохме в аквариума. Кажи ми кое там ти хареса най-много.

След като дописвам въпроса (Кажи ми кое там ти хареса най-много.<), с „Enter“ пращам текста. И чакам съобщението.

Отговорът се появява след кратка пауза. Кратък е.

>Медузи. Медузи от цял свят.<

Въпросът и отговорът са един под друг на екрана. Гледам ги известно време. Медузи от цял свят. Би трябвало да е Кумико. Истинската Кумико. Но дори това ме изпълва с болка. Имам чувството, че са ми извадили вътрешностите. „Защо това е единственият начин двамата да разговаряме?“ Ала нямам друг избор, освен да го приема. Затова започвам да пиша.

>Нека започна с добрата новина. През пролетта котаракът се прибра. Най-неочаквано. Беше поотслабнал, но е здрав и няма наранявания. Оттогава си стои у дома. Знам, трябваше първо да те попитам, но му дадох ново име. Скумрия. Като рибата скумрия. Разбираме се чудесно. Това вероятно е добра новина.<

Дълга пауза. Не зная дали е нещо обичайно при такъв вид общуване, или Кумико се бави с отговора.

>Много се радвам, че котаракът е жив! Притеснявах се за него.<

Отпивам от кафето, за да наквася устата си, която вече е пресъхнала. После започвам да пиша отново.

>А сега лошите новини. Всъщност с изключение на завръщането на котарака всичко останало ми се струва лоша новина. Първо, още не съм успял да разреша никоя от загадките.<

Чета какво съм написал и продължавам.

>Първата загадка: къде си сега? Какво правиш там? Защо си далеч от мен? Защо не искаш да ме видиш? Има ли някаква причина? За толкова много неща трябва да поговорим на четири очи. Не мислиш ли?<

Минава известно време, докато Кумико отговори. Представям си как седи пред клавиатурата, как хапе устна и мисли. Накрая, задействан от нейните движещи се пръсти, курсорът започва да се стрелка през екрана.

>Каквото исках да ти кажа, го написах в писмото, което ти пратих. Разбери най-вече, че в много отношения вече не съм Кумико, която си познавал. По най-различни причини хората се променят и в някои случаи се развалят от промяната. Заради това не искам да те виждам. Заради това не искам да се връщам при теб.<

Курсорът спира и започва да мига на едно място, сякаш търси думи. Гледам го вторачено десет секунди и чакам да изпише върху екрана още думи. В някои случаи се развалят от промяната ли?

>Ако е възможно, бих искала да ме забравиш час по-скоро. За нас ще бъде най-добре да приключиш с формалностите около развода и да започнеш съвсем нов живот. Няма значение къде съм сега и какво правя. Най-важното е, че каквато и да е причината, двамата сме разделени и живеем в съвсем различни светове. Невъзможно е да се върнем и пак да станем такива, каквито сме били. Много те моля, разбери колко болезнено е да общувам с теб по този начин. Вероятно не си представяш, но това ме разкъсва.<

Чета няколко пъти думите на Кумико. Не откривам в тях следа от колебание, знак, че не са подплатени с възможно най-силно и болезнено убеждение. Вероятно ги е повтаряла многократно наум. Но трябва да намеря начин да разклатя тази нейна непроницаема стена, поне да я побутна. Продължавам да пиша.

>Това, което казваш, е някак мъгляво, трудно ми е да го разбера. Казваш, че си се развалила, но какво по-конкретно означава това? Просто не разбирам. Развалят се домати. Развалят се чадъри. Това го разбирам. Доматите гният, чадърите се чупят. Но какво означава ти „да се развалиш“? Не си представям нищо конкретно. Пишеш в писмото си, че си спала с друг, но нима от това можеш „да се развалиш“? Да, разбира се, бях изумен. Но според мен това изобщо не означава човек „да се развали“.<

Следва дълго мълчание. Започвам да се безпокоя, че Кумико е изчезнала. После обаче се появява едно изречение.

>Вероятно си прав, но има и друго.<

Поредното тежко мълчание. Кумико подбира внимателно думите, сякаш ги вади от чекмедже.

>Просто така се изразих. „Развалянето“ е нещо, което става постепенно през доста дълъг период от време. То се е решило без моето участие, някъде в стая, където е тъмно като в рог, от някого, който няма нищо общо с мен. Когато те срещнах и се омъжих за теб, ми се струваше, че пред мен се откриват съвсем нови възможности. Надявах се да успея да избягам през някоя пролука. Но вероятно е било само илюзия. Има предзнаменования за всичко и затова онзи път, когато котаракът ни изчезна, направих всичко възможно да го намеря.<

Гледам право в монитора, Кумико вероятно обмисля как да продължи. „Развалянето“ ставало през доста дълъг период от време. Какво се опитва да ми каже? Екранът пред очите ми е като невидима стена. Най-после излизат новите редове.

>Ако можеш, искам да си представяш нещата по следния начин: че умирам бавно от нелечима болест, от която лицето и тялото ми малко по малко се разпадат. Това, разбира се, е само метафора. Лицето и тялото ми не се разпадат. Но е твърде близо до истината. Заради това не искам да се виждаме. Знам, такава неясна метафора няма да ти помогне да разбереш докрай положението, в което се намирам. Не очаквам и да те убеди в истинността на думите ми. Чувствам се ужасно, но наистина нямам какво повече да ти кажа. Единственото, което можеш да направиш, е да го приемеш.<

Нелечима болест.

Мой ред е и започвам да пиша.

>Щом настояваш да приема метафората ти, нямам нищо против. Но има едно, което просто не разбирам. Дори да предположим, че, както твърдиш, си „се развалила“ и страдаш от „нелечима болест“, защо трябваше това да те отведе точно при Нобору Ватая? Защо не остана при мен? Защо не сме заедно? Нали затова се оженихме?<

Мълчание. Толкова тежко и тягостно, че почти се усеща физически. Ръцете ми са вкопчени върху писалището, няколко пъти си поемам дълбоко въздух. После идва отговорът.

>Независимо дали ни харесва, или не, аз съм тук, защото трябва да бъда тук. Тук ми е мястото. Нямам право на друг избор. И да искам да те видя, това е невъзможно. Нима мислиш, че НЕ искам?<

Пак следва мълчание, Кумико сякаш е затаила дъх. Сетне пръстите й отново са на клавиатурата.

>Затова те моля, не ме мъчи повече. Единственото, което можеш да направиш за мен, е да забравиш час по-скоро за съществуването ми. Премахни от спомените си годините, през които бяхме заедно, сякаш не ги е имало никога. Ето това в крайна сметка е най-доброто, което можеш да направиш за нас двамата. Ето в това наистина съм убедена.<

Аз отговарям:

>Казваш, че искаш да забравя всичко. Казваш, че искаш да те оставя на мира. Същевременно обаче от някакво кътче някъде ме молиш за помощ. Този глас е едва доловим и далечен, но в тихи нощи го чувам съвсем ясно. Сигурен съм, ТВОЯТ глас е. Мога да приема, че едната Кумико се опитва всячески да се махне от мен и вероятно си има причини. Но съществува и друга Кумико, която прави всичко възможно да си отвори път към мен. Сигурен съм. Каквото и да ми говориш сега, съм длъжен да повярвам на Кумико, която се нуждае от помощта ми и се стреми да се доближи до мен. Каквото и да ми говориш, колкото и основателни да са причините ти, не мога току-така да те забравя, не мога да изхвърля от съзнанието си годините, през които бяхме заедно. Не мога да го направя, защото наистина ги има, те са част от живота ми и няма начин просто да ги залича. Би било равнозначно да залича самия себе си. Искам да знам каква е основателната причина да го направя.<

Следва поредната пауза. Долавям от монитора мълчанието на Кумико. То пада като тежък пушек от ъгъла на екрана и се стеле над пода. Познавам мълчанието й. Виждал съм го, изживявал съм го многократно по време на съвместния ни живот. Сега тя е затаила дъх и седи пред екрана на компютъра със съсредоточено сключени вежди. Посягам за чашата и допивам студеното кафе. С празната чаша в ръцете си затаявам дъх и също се взирам в екрана. Мълчанието ни свързва с тежките си окови през стената между нашите два свята. Имам безпогрешното чувство, че двамата се нуждаем един от друг повече от всичко на света.

>Не знам.<

>Е, АЗ знам.<

Оставям чашата от кафето и пиша възможно най-бързо, сякаш се опитвам да хвана изплъзващата се опашка на времето.

>Знам следното. Знам, че искам да намеря пътя, който ще ме отведе при теб, при Кумико, която иска да я спася. За съжаление още не знам как да стигна до това място и какво ме чака там. През цялото време, откакто ме напусна, живея с усещането, че съм запратен в пълен мрак. Но сега бавно, опипом се приближавам до същността, до мястото, където се намира същността на нещата. Исках да го знаеш. Приближавам се до мястото, където се намираш, и смятам да се приближа още повече.<

С ръце върху клавиатурата чакам отговора й.

>Нищо не разбрах.<

Това ми написва Кумико и приключва разговора:

>Довиждане.<

* * *

Екранът ми съобщава, че събеседникът ми е излязъл от мрежата. Разговорът ни е приключил. Аз обаче продължавам да гледам монитора и да чакам да се случи нещо. Може би Кумико ще си промени решението и ще се върне. Може би ще се сети нещо, което е забравила да каже. Тя обаче не се връща. След двайсет минути се отказвам. Записвам файла, после отивам в кухнята и пия студена вода. Известно време прочиствам съзнанието си: застанал до хладилника, дишам дълбоко. Над всичко сякаш се е спуснало ужасно спокойствие. Имам чувството, че светът надава ухо, за да чуе следващата ми мисъл. Но аз не се сещам за нищо. Съжалявам, но просто не се сещам.

Връщам се при компютъра, сядам и внимателно чета отново от начало до край целия разговор върху светещия екран: какво съм казал аз, какво е казала тя, какво съм казал аз след това, какво е отговорила тя. Всичко е запазено на екрана в пълна яснота. Чета написаното от Кумико и чувам гласа й. Знам интонацията, чувам едва доловимите отсенки на тона и обичайните й малки паузи. Курсорът продължава да мига в края на последния ред равномерно като пулс и чака безмълвно на екрана да се появи следващата дума. Но следваща дума няма.

След като запечатвам в съзнанието си целия разговор (реших, че е по-добре да не го принтирам), кликвам на изход от комуникационната програма. Погрижвам се да не оставя следи в компютърната памет и след като се уверявам, че това е изпълнено, изключвам компютъра. Той изпиуква и мониторът става мъртвешки бял. Монотонното бръмчене попива в тишината на стаята, както ярък сън потъва в нищото, в небитието.

* * *

Не знам колко време е минало. Когато идвам на себе си, виждам, че съм се вторачил в ръцете си, отпуснати върху масата. По тях има белези от дълго пронизващо вглеждане.

„Развалянето“ иска доста дълго време.

Колко все пак?