Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (38)

9.
Нападението в зоологическата градина

(или недодяланата касапница)

Индийско орехче Акасака разказа как един потискащо горещ следобед на август 1945 година войниците са застреляли тигрите, леопардите, вълците и мечките. Разказът й беше ясен и последователен като документален филм, прожектиран върху чисто бял екран. Тя не остави нищо недоизяснено. При все че не бе видяла с очите си зрелището. Докато то се е разигравало, е стояла на палубата на транспортен кораб, прекарващ заселниците бежанци от Манджурия обратно в родната Япония. Всъщност е видяла как на повърхността е изплавала американска подводница.

Както всички останали, излязла заедно с другите деца от непоносимата парна баня в трюма и се облегнала на перилата горе на палубата, за да се порадва на лекия ветрец, подухващ над спокойното, равно като тепсия море, когато изневиделица като в сън на повърхността се показала подводницата. Първо се появили антената, радарът и перископът. После и бойната рубка, която прорязала водата и вдигнала висока вълна. Накрая цялата стоманена маса изникнала в прелестната си, обляна с вода голота под лятното слънце. Макар че като форма нещото отпред не могло да бъде друго освен подводница, то приличало на символичен знак или на неразбираема метафора.

Известно време подводницата плавала успоредно с кораба, сякаш дебнела плячка. След малко се отворил люк и на палубата излезли един, втори, трети член на екипажа — движели се бавно, почти лениво. Офицерите на бойната рубка оглеждали най-внимателно транспортния кораб с огромен бинокъл, чиито стъкла проблясвали от време на време на слънчевата светлина. Транспортният кораб превозвал цивилни, поели обратно към Япония, и трябвало да хвърли котва в пристанището на Сасебо. Повечето били жени и деца, семейства на японски офицери в марионетното правителство на Манджоу-го и високопоставени служители на Южноманджурската железница, собственост на японци — те бягали у дома от безредието, което неминуемо щяло да настъпи след предстоящия разгром на Япония във войната. Пред неизбежните погроми предпочитали да се изложат на опасността в открито море да ги нападне американска подводница — най-малкото до този момент.

* * *

Офицерите от подводницата проверявали дали транспортният кораб е невъоръжен и без охрана. Нямали от какво да се страхуват. Сега вече американците владеели напълно и въздушното пространство. Окинава била паднала, на японска земя имало малко бойни самолети, ако изобщо ги имало. Нямало място за паника: времето било на тяхна страна. Някакъв нисш офицер излаял заповед и трима от войниците завъртели манивелите, които обръщали оръдието на палубата, докато то се насочило към транспортния кораб. Двама други от екипажа отворили люка в задния край на палубата и изтеглили тежки снаряди, с които да заредят оръдието. Трета група подводничари се заели да зареждат вещо картечницата, която били разположили върху по-висока част от палубата, при бойната рубка. Всички от екипажа, които се подготвяли за нападението, били с бойни шлемове, макар и доста от тях да били голи до кръста и почти половината да носели само къси панталони. Като се взряла внимателно в тях, Индийско орехче видяла ярките татуировки по ръцете им. Като се взирала внимателно, виждала много неща.

Цялата огнева мощ на подводницата се състояла от едно оръдие и една картечница, те обаче били предостатъчни, за да потопят прогнилия стар товарен кораб, преоборудван в транспортен. На подводницата имало само ограничен брой торпеда, които се пазели за неочаквани срещи с въоръжени конвои — ако в Япония изобщо били останали въоръжени конвои. Това било желязно правило.

Индийско орехче се била вкопчила в перилата на кораба и гледала как черното дуло на оръдието се върти към нея. Допреди мигове от него се стичала вода, сега обаче то било съвсем сухо от лятното слънце. Момиченцето не било зървало никога дотогава такова голямо оръдие. В Синдзин било виждало често пушки, каквито имало в японската армия, но те изобщо не можели да се сравняват с огромното оръдие върху палубата на подводницата. Подводничарите дали със сигнален фенер знак на транспортния кораб: Завий! Начало на нападението. Всички пътници да бъдат евакуирани незабавно със спасителните лодки! (Тогава Индийско орехче не разбирала знаците, но сега, като се връщала към тях, виждала, че те били съвсем ясни.) На товарния кораб, който в безредието на войната бил преоборудван набързо по заповед на армията в транспортен, нямало достатъчно спасителни лодки. За петстотин пътници и екипаж имало всичко на всичко две малки лодки. Спасителните пояси и жилетки също не достигали.

Индийско орехче продължавала да се държи за перилата и със затаен дъх да наблюдава като омагьосана подводницата. Тя лъщяла като съвсем нова, по нея нямало и следа от ръжда. Момиченцето видяло цифрите, написани с бяло върху бойната рубка. Видяло как над нея се върти антената на радара. Видяло офицера с пясъчноруса коса и тъмни очила. Помислило си, че подводницата е изникнала от дъното на океана, за да ги убие, но в това според него нямало нищо странно, можело да се случи по всяко време. „И няма нищо общо с войната, може да се случи на всекиго навсякъде.“ Всички смятали, че се случва заради войната. Но това не било вярно. Войната просто била едно от нещата, които може да се случат.

Макар да стояла лице в лице с подводницата и огромното й оръдие, Индийско орехче не изпитвала страх. Майка й крещяла, но тя не възприемала думите. После усетила как някой я хванал за китките и я дърпа. Ръцете й обаче останали вкопчени в перилата. Врявата наоколо започнала да отстъпва и да се отдалечава, сякаш някой бил намалил звука на радио. „Ужасно ми се спи — помислило момичето. — Ужасно. Защо ли ми се спи толкова?“ Затворило очи и съзнанието му сякаш се понесло нанякъде, оставяйки палубата далеч назад.

* * *

Индийско орехче виждала как японските войници се движат из огромната зоологическа градина и застрелват зверовете, които биха могли да нападнат човек. Офицерът дал заповед, куршумите от пушките надупчили гладката козина на един тигър и му разкъсали вътрешностите. Лятното небе било синьо, а писъците на цикадите по дърветата наоколо се сипели като внезапен порой.

Войниците не казвали и дума. Почернелите им от слънцето лица били останали без капка кръв и приличали на изображения върху антична делва. След няколко дни, най-много след седмица основните части на съветското Далекоизточно командване щели да бъдат в Синдзин. Било невъзможно да се спре офанзивата им. Още в началото на войната елитните части и навремето доброто въоръжение на Квантунската армия били изтеглени на разширяващия се Южен фронт и сега в по-голямата си част били потопени на дъното на морето или гниели в непроходимата джунгла. Вече нямало танкове. Нямало противотанкови оръдия. Почти всички военни камиони били повредени, а резервни части не достигали. При всеобща мобилизация войската щяла да се попълни с многобройни части, но нямало дори старовремски пушки, с които те да бъдат въоръжени, или куршуми, с които тези пушки да бъдат зареждани. Така великата Квантунска армия — „Бастионът на Севера“ — се била превърнала в нищо и никакъв книжен тигър. Гордите съветски механизирани части, смазали германската армия, вече се придвижвали с влакове към Далекоизточния фронт с огромно количество боеприпаси и висок боен дух. Крахът на Манджоу-го бил неминуем.

Всички и най-вече командването на Квантунската армия знаели тази истина. Затова изтегляли основните си части в тила и така изоставяли на произвола на съдбата малките гранични гарнизони и цивилните японци, заселили се тук. Невъоръжените селяни били избивани от съветската армия, която напредвала прекалено бързо, за да взима военнопленници. Много от жените предпочитали — или били принуждавани да предпочетат — масовото самоубийство пред изнасилването. Граничните гарнизони се окопали в бетонния бункер, известен като „Крепостта на столетията“, и оказали яростна съпротива, но без подкрепата на тила били унищожени от огневата мощ на руснаците, които ги превъзхождали. Военните от генералния щаб и други офицери с високи чинове си издействали да бъдат „прехвърлени“ в новата щабквартира в Тонга недалеч от границата с Корея, а императорът на марионетната държава Пу И и семейството му си събрали набързо багажа и избягали с частен влак от столицата. Повечето войници китайци в армията на Манджоу-го, които трябвало да я защитават, дезертирали веднага щом научили за съветското нахлуване или се вдигнали на бунт и застреляли своите командири японци. Нямали намерение да жертват живота си за Япония в битка с превъзхождащите ги съветски войски.

В резултат на тези свързани помежду си събития столицата на Манджоу-го — „прекрасният“ нов столичен град Синдзин, заради който съвременната японска държава била заложила на карта доброто си име, само и само да го построи насред дивия пущинак, бил изоставен в някакъв странен политически вакуум. За да се избегнат ненужното безредие и кръвопролития, високопоставените китайски чиновници в Манджоу-го поискали Синдзин да бъде обявен за демилитаризирана зона и да се предаде без въоръжена съпротива, но Квантунската армия отхвърлила предложението.

Войниците, пратени в зоологическата градина, се били примирили със съдбата си. Смятали, че до дни ще загинат в боевете със съветската армия (макар че всъщност са щели да бъдат обезоръжени и пратени на принудителен труд във въгледобивните рудници в Сибир, където трима от тях са щели да умрат). Единственото, което можели да сторят, било да се молят смъртта им да не е от най-мъчителните. Никой не искал да бъде премазан от веригите на бавно настъпващ танк, да изгори жив в окопите, обстрелвани с огнехвъргачки, или да издъхне бавно с куршум в стомаха. По-добре да ги улучат в главата или в сърцето. Но първо трябвало да избият животните в зоологическата градина.

* * *

Трябвало да ги отровят, за да спестят малкото патрони, които им били останали. Офицерът бил дал такава заповед на младия лейтенант, натоварен със задачата, и му бил обяснил, че зоологическата градина е получила достатъчно отрова. Лейтенантът завел осем войници в пълно бойно снаряжение в зоопарка, който се намирал на двайсет минути път пеша от щабквартирата. След нахлуването на съветската армия порталът на зоологическата градина бил затворен и пред него на пост стояли двама войници с щикове върху пушките. Лейтенантът им показал заповедта и въвел своите хора вътре.

Директорът на зоологическата градина потвърдил, че му е било наредено при извънредни обстоятелства да „изтреби“ по-кръвожадните зверове, като ги отрови, но обяснил, че отровата така и не е била доставена. При тези думи лейтенантът се объркал. Бил счетоводител в щаба и докато не го вдигнали от бюрото, за да му възложат тази спешна задача, не бил командвал въоръжен отряд. Дълго бил търсил в чекмеджето пистолета, който не бил смазвал от години и за който не бил дори сигурен дали стреля.

— Бюрокрация, лейтенанте! — рекъл директорът на зоологическата градина, който бил доста години по-възрастен и го погледнал със съжаление. — Каквото и да ти трябва, все го няма.

За да изяснят нещата, директорът повикал главния ветеринарен лекар на зоопарка, който обяснил на лейтенанта, че им се намира съвсем малко отрова, която надали щяла да стигне, за да умъртвят и кон. Ветеринарят бил снажен красив мъж към четирийсетте със синкавочерен белег върху дясната буза с размерите и формата на длан на новородено. Лейтенантът решил, че сигурно е родилно петно.

От кабинета на директора на зоопарка лейтенантът позвънил по телефона в щабквартирата на Квантунската армия, за да получи нови указания, но от няколко дни, откакто съветската армия била минала границата, в щабквартирата царяло пълно объркване и повечето висши офицери били изчезнали. Малкото, които били останали, били затънали в работа — горели на двора купища важни документи или извеждали частите в покрайнините на града, за да копаят противотанкови траншеи. Майора, който бил дал на лейтенанта заповедта, го нямало никъде. Сега лейтенантът не знаел откъде да намерят нужната отрова. Кой ли в Квантунската армия отговарял за отровите? Запитването му било прехвърляно от офицер на офицер, докато по телефона не се обадил някакъв полковник от медицинската част, който се разкрещял на лейтенанта:

— Ах, ти, глупак с глупак! Цялата държава отива на кино, а той, моля ви се, седнал да ме пита за някаква пиклива зоологическа градина! На кой му пука!

Наистина, на кой, помислил лейтенантът. На него със сигурност му било все тая. С отчаян поглед прекъснал връзката и се отказал да търси отрова. Сега имал две възможности. Да забрави, че трябва да избие животните, и да изведе хората си оттук, или да изпълнят задачата със стрелба. И в двата случая щял да наруши заповедта, която бил получил, накрая обаче все пак решил да застреля зверовете. След време сигурно щели да му натякват, че е прахосал безценни боеприпаси, но поне е щял да изпълни задачата да „умъртви“ по-опасните животни. Ако, от друга страна, не ги избиел, можело да го изправят пред военен съд, задето не е изпълнил заповедта. Лейтенантът се съмнявал, че на този късен етап от войната изобщо има военен съд, но в края на краищата заповедите си били заповеди. Докато армията съществувала, те трябвало да се изпълняват.

„Ако беше възможно, лично аз предпочитам да не изтребвам животните“, рекъл си лейтенантът. Но храната в зоологическата храна била на привършване и повечето зверове (особено големите) вече страдали от хроничен глад. Положението щяло само да се влошава, а не да се подобрява. Може би за животните дори било по-добре да им теглят куршума — бърза чиста смърт. А наистина щяло да бъде истинско бедствие, ако прегладнелите зверове избягат и плъзнат по улиците на града, докато из тях се водят ожесточени сражения или има бомбардировки.

Директорът връчил на лейтенанта списъка на животните, подлежащи на „спешно умъртвяване“, който му били възложили да състави, и карта на зоологическата градина. Ветеринарният лекар с белега на бузата и двама общи работници китайци трябвало да придружат стрелковия отряд. Лейтенантът погледнал списъка и с облекчение видял, че е по-къс, отколкото той бил очаквал. Но сред животните, нарочени за „умъртвяване“, имало и два индийски слона. „Слонове ли? — помислил свъсен той. — Как, дявол го взел, ще умъртвим слоновете?“

Според плана на зоопарка първите зверове, които трябвало да се убият, били тигрите. При всички положения слоновете щели да бъдат оставени за накрая. На табелката върху клетката на тигрите се обяснявало, че двойката е заловена в Манджурия, в планината Голям Хинган. Лейтенантът определил по четирима души на тигър и им казал да се целят в сърцето — за него самия било пълна загадка къде точно се намира то. Е, поне един куршум щял да улучи целта. Когато осмината души дръпнали едновременно предпазителите на старите пушки, зловещото сухо тракане променило цялата обстановка наоколо. От звука тигрите настръхнали. Погледнали на кръв през металните пръти войниците и надали оглушителен рев. За всеки случай лейтенантът извадил автоматичния си пистолет и също дръпнал предпазителя. Прокашлял се, за да се поуспокои. „Какво толкова — опитал се да си внуши той. — Всички вършат непрекъснато такива неща.“

Войниците приклекнали, прицелили се внимателно и по заповед на лейтенанта натиснали спусъците. От отката раменете им се разтресли и за миг съзнанието им се изпразнило, сякаш отлетяло нанякъде. Тътенът на едновременните изстрели отекнал из безлюдната зоологическа градина, отразил се от сградите, от стените, разцепил горичките, прехвърлил се през водните пространства, пронизал като далечна гръмотевица в сърцето всички, които го чули. Животните затаили дъх. Дори цикадите престанали да пищят. Дълго след като ехото от стрелбата заглъхнало в далечината, не се чувало нищо. Сякаш ударени с огромна тояга от невидим великан, тигрите отскочили за миг във въздуха и се приземили на пода в клетката със страшен грохот, после се замятали в предсмъртна агония и от гърлата им рукнала кръв. Войниците не успели да ги довършат от първия път. Отърсили се от вцепенението, отново заредили и се прицелили.

* * *

Лейтенантът пратил един от хората си в клетката — да се увери, че и двата тигъра са умрели. Те наистина си изглеждали мъртви: били със склопени очи и озъбени и не помръдвали. Но било важно лейтенантът да е сигурен. Ветеринарният лекар отключил клетката и млад войник (току-що бил навършил двайсет години) влязъл уплашено с щика напред. Бил комична гледка, но никой не се засмял. Изритал леко с тока на ботуша единия тигър по задницата. Той не помръднал. Войникът го сритал пак на същото място, този път малко по-силно. Тигърът безспорно бил мъртъв. Другият (тигрицата) също лежал неподвижно. Никога през живота си младият войник не бил стъпвал в зоологическа градина и не бил виждал истински тигър. Отчасти заради това не можел да повярва, че току-що са успели да убият истински живи тигри. Усещал само, че са го насилили да отиде на място, с което той нямал нищо общо, и са го накарали да прави нещо, с което също няма нищо общо. Стоял сред черната кръв и гледал като омагьосан труповете на тигрите. Мъртви те изглеждали много по-големи, отколкото живи. „Защо ли?“, учудил се младежът.

Циментовият под на клетката го лъхнал с тежката смрад на урина, примесена с топлата миризма на кръв. От раните в телата на тигрите още шуртяла кръв, която образувала около краката на войника черно езеро. Изведнъж пушката в ръцете му се сторила тежка и студена. Идело му да я хвърли, да се наведе и да повърне всичко от стомаха си. Но и дума не можело да става да повръща: командирът на отряда щял да го смаже от бой. (Този войник не подозирал, разбира се, че след година и пет месеца руснак надзирател в рудник край Иркутск ще му разцепи с лопата черепа.) Избърсал с ръка потта, избила по челото му. Каската му тежала. Запискала една, сетне втора цикада, които сякаш най-после били възкръснали. После към тях се присъединила и една птица, която надавала странно отчетлив писък, сякаш навивала пружина: чагъъъъърт, чагъъъърт. Младият войник се бил изселил дванайсетгодишен с родителите си от едно планинско селце в Хокайдо, бил се прехвърлил през морето в Китай и заедно с тях обработвал земята в село в Беиан, а преди една година го били мобилизирали. Познавал всички птици в Манджурия, ала странно, никога не бил чувал птица, която да пищи така. Може би била донесена от далечни земи и пискала от клетката си в друга част на зоологическата градина. Звукът обаче се носел от горните клони на близкото дърво. Младежът се обърнал и присвил очи натам, но не видял нищо. Огромният кичест бряст хвърлял на земята долу хладна, ясно очертана сянка.

Войникът погледнал към лейтенанта, сякаш искал напътствия. Лейтенантът кимнал, наредил му да излезе от клетката и отново разгънал картата на зоологическата градина. „Приключихме с тигрите. Сега ще оправим и леопардите. А после може би вълците. Трябва да умъртвим и мечките. Ще мислим за слоновете, щом приключим с другите“, рекъл си лейтенантът. Чак тогава забелязал колко е горещо.

— Кратка почивка — съобщил той на хората си. — Пийнете вода.

Те отпили от манерките. После нарамили пушките, строили се и потеглили към клетката на леопардите. Горе на дървото птицата с настойчивия писък продължила да навива пружината. Отпред и на гърба куртките на мъжете с къси ръкави били почернели от потта. Войниците в пълно бойно снаряжение се строили и тръгнали, а различните метални предмети по тях задрънчали така, че безлюдната зоологическа градина се огласила от кухо ехо. Вкопчени в металните пръти на клетките, маймуните разцепили със зловещи писъци въздуха, разпращайки трескаво предупреждение до всички други животни, които също се присъединили към хора всяко по свой си начин. Вълците завили към небето, птиците допринесли с див плясък на криле, някакъв огромен звяр се заблъскал с все сила о клетката, сякаш да сплаши някого. Отнейде внезапно изникнал облак с формата на пестник, който за известно време затулил слънцето. Онзи августовски следобед хора, животни, всички мислели само за смърт. Днес мъжете избивали зверовете, утре съветските войни щели да избиват мъжете. Може би.

* * *

Винаги сядахме един срещу друг на същата маса в същия ресторант и си говорехме. Тя беше редовна клиентка и естествено, винаги избираше масата. В дъното ресторантът беше разделен на сепарета, така че разговорът на една маса да не се чува на съседната. Същата вечер на масата не сядаха други клиенти, което означаваше, че можем да си приказваме на воля чак докато затворят, без да ни пречат дори сервитьорите, които се доближаваха само за да донесат или да вдигнат някоя чиния. Индийско орехче винаги поръчваше бутилка бургундско от определена реколта и винаги оставяше недопита половината бутилка.

— Птица, която навива пружина ли? — попитах аз и вдигнах очи от храната.

— Каква птица, която навива пружина? — повтори съвсем точно Индийско орехче и сви леко устни. — Не разбирам. За какво говорите?

— Нали току-що споменахте за някаква птица, която навивала пружина?

Жената поклати бавно глава.

— Хм. Не помня. Но не мисля, че съм казвала нещо за птици.

— Значи сте родена в Манджурия? — полюбопитствах аз.

Тя отново поклати глава.

— Родена съм в Йокохама. Майка ми и баща ми са ме завели в Манджурия, когато съм била на три години. Баща ми преподавал във ветеринарно училище, но когато от градската управа на Синдзин поискали от Япония да пратят човек за главен ветеринарен лекар на новата зоологическа градина, която смятали да построят, той изявил желание да заеме длъжността. Майка ми не желаела да се разделя с уредения живот, който водели в Япония, и да заминава на другия край на света, но баща ми настоял. Вероятно е искал да се пробва, да се заеме с нещо по-голямо далеч от Япония. Аз бях съвсем малка, за мен беше все едно къде сме, но наистина ми харесваше да живеем в зоологическата градина. Беше прекрасно. Баща ми винаги миришеше на животните. Миризмите на различните зверове се смесваха в една, всеки ден различна, сякаш променяш съставките на парфюм. Когато татко се прибираше от работа, се качвах на коленете му и му казвах да не мърда, докато не го подуша. После обаче войната тръгна на зле, ние бяхме в опасност и баща ми реши да ни върне с мама в Япония, докато не е станало късно. Заминахме с много други хора, в Синдзин се качихме на влака за Корея, където ни чакаше специален кораб. Татко остана в Синдзин. За последен път го видях, когато стоеше на гарата и ни махаше. Надникнах от прозореца и загледах как той се смалява все повече и повече, докато не се сля с навалицата по перона. Никой не знае какво е станало след това с него. Според мен руснаците са го пленили и както мнозина други, са пратили и него на принудителен труд в Сибир, където той е умрял. Вероятно е погребан в студената пустош дори без надгробна плоча. И досега помня най-подробно всичко в зоологическата градина в Синдзин. Представям си всяка алея, всяко животно. Живеехме в къщата на главния ветеринар вътре в самия зоопарк. Всички работници ме познаваха и ме пускаха да ходя където си искам дори по празници, когато беше затворено. — Индийско орехче затвори очи, за да възстанови спомена в съзнанието си. Без да продумвам, зачаках тя да продължи разказа си. — Все пак не съм сигурна, че зоологическата градина наистина е била каквато я помня. Как да се изразя? Понякога ми се струва, че споменът е прекалено ярък. А когато започнат да ми хрумват такива мисли, колкото повече си мисля за това, толкова по-малко мога да определя кое в тази яркост е истина и кое е плод на въображението ми. Имам чувството, че се лутам в лабиринт. Случвало ли ви се е?

Не ми се беше случвало.

— Знаете ли дали зоологическата градина в Синдзин още съществува? — попитах аз.

— Не — отвърна Индийско орехче Акасака и докосна обицата си — Чувала съм, че след войната са я затворили, но за сега не знам, нямам представа.

* * *

Твърде дълго Индийско орехче беше единственият човек на света, с когото можех да разговарям. Срещахме се един-два пъти седмично и си говорехме през масата в ресторанта. След няколко такива срещи установих, че тя е изключително благодатна слушателка. Бързо схващаше за какво става въпрос и умееше да насочва потока на разказа, като вмъкваше умело въпроси и отговори.

За да не я разочаровам по никакъв начин, се стараех изключително много облеклото ми на тези срещи да е спретнато, чисто и добре подбрано. Слагах риза, която току-що бях взел от химическото чистене, и вратовръзка, която да пасва най-добре като цвят. Обувките ми винаги бяха лъснати до блясък, без петънце по тях. Първото, което Индийско орехче правеше, бе да ме огледа от горе до долу, точно като главен готвач, който подбира зеленчуци. Ако нещо не й харесаше, веднага ме водеше в някой бутик и ми купуваше съответната дреха. Стига да беше възможно, ме караше да я облека веднага. По отношение на облеклото не приемаше нищо друго освен съвършенството.

Така почти неусетно гардеробът ми започна да се пълни. Бавно, но неотклонно новите костюми, сака, ризи нахлуваха в териториите, навремето принадлежали на полите и роклите на Кумико. Скоро дрешникът бе толкова претъпкан, че се видях принуден да сгъна дрехите на Кумико, да ги подредя в кашони с нафталин и да ги складирам в килера. Ако тя се върнеше, имаше да се чуди какво ли е ставало в нейно отсъствие.

Обясних надълго и нашироко на Индийско орехче за Кумико — че на всяка цена трябва да я спася и да я доведа обратно тук. Тя сложи лакти на масата, подпря брадичка върху дланта си и известно време ме гледа.

— И откъде ще спасявате Кумико? Това място има ли си име?

Затърсих из пространството думи. Тях обаче ги нямаше в пространството. Не бяха и под земята.

— Някъде далеч — отвърнах аз.

Индийско орехче се усмихна.

— Малко като във „Вълшебната флейта“. Нали помните: Моцарт. Трябва да спасят с вълшебна флейта и вълшебни звънчета принцеса, която е отвлечена в далечен замък. Обичам тази опера. Направо не помня колко пъти съм я гледала. Знам либретото дума по дума: „Аз съм ловецът на птици Папагено, прочут из цялото царство.“ Гледали ли сте?

Поклатих глава. Не я бях гледал никога.

— В операта три деца, качени на облак, отвеждат в замъка принца и ловеца на птици. Всъщност обаче се води битка между Царството на деня и Царството на нощта. Царството на нощта се опитва да отвлече отново принцесата от Царството на деня. Някъде по средата на операта героите вече не могат да кажат кой е прав, кой е отвлечен и кой не е. Накрая, разбира се, принцът получава принцесата, Папагено получава Папагена и злодеите отиват в ада. — Индийско орехче прокара пръст по ръба на чашата. — При всички положения точно сега вие нямате ловец на птици или вълшебна флейта я звънчета.

— Затова пък имам кладенец — отговорих аз.

* * *

Всеки път, когато се уморявах да говоря или не можех да продължа, защото ми липсваха думи, Индийско орехче ме оставяше да отдъхна и започваше да разказва за детството си — нейните разкази бяха много по-дълги и заплетени от моите. Освен това за разлика от мен Индийско орехче не вместваше разказите си в някаква последователност, а скачаше от тема на тема според настроенията си. Без да дава обяснение, преобръщаше реда или най-неочаквано въвеждаше нов важен персонаж, някого, за когото дотогава изобщо не беше споменавала. За да се досетя за кой период от живота й се отнася историята, трябваше да внимавам и сам да правя догадки, макар че понякога не помагаха никакви предположения. Тя разказваше и за събития, на които е била очевидка, и за неща, които никога не бе виждала.

* * *

Избили леопардите. Избили вълците. Избили мечките. Най-много време им отнел разстрелът на мечките. Дори след като били пронизани с десетки куршуми, двата огромни звяра продължили да се блъскат о прътите на клетката и да реват с капеща слюнка срещу мъжете. За разлика от тигрите, които били приели с по-голяма готовност съдбата си (или най-малкото така изглеждало), мечките явно не искали да проумеят, че ги убиват. Вероятно по тази причина минало доста време, докато се разделят с временното състояние, познато като живот. Когато накрая успели да угасят и последната искрица живот в мечките, войниците били толкова изтощени, че още малко, и да се свлекат. Лейтенантът сложил пистолета на предпазител и избърсал с кепето потта, стичаща се по челото му. В тягостната тишина, настъпила след убийството, мнозина от войниците като че ли се опитали да прикрият срама си, като се изплюли шумно на земята. Като разпръснати угарки из краката им се търкаляли гилзите. Ушите им още пищели от гърмежите на пушките. Младият войник, който след година и пет месеца щял да бъде пребит до смърт от съветския надзирател във въгледобивния рудник край Иркутск, си поел няколко път поред дълбоко въздух и извърнал очи, за да не гледа труповете на мечките. Бил погълнат от неистова битка — да спре гаденето.

Накрая не убили слоновете. Когато застанали пред тях, разбрали, че животните наистина са прекалено големи и в тяхно присъствие пушките на войниците приличат на смешни играчки. Лейтенантът помислил, помислил и решил да не закача слоновете. Щом го чули, хората му въздъхнали облекчено. Колкото и да е странно — или може би изобщо не е странно, — но и те били на същото мнение: че е много по-лесно да избиваш хора на бойното поле, отколкото зверове в клетки, макар че на бойното поле може да убият и теб.

Общите работници китайци измъкнали от клетките животните, които сега вече не били нищо повече от трупове, качили ги на колички и ги стоварили в празен склад. Там животните с различни форми и размери били струпани направо на пода. Щом видял, че задачата е изпълнена, лейтенантът се върнал в кабинета на директора на зоологическата градина и му дал да подпише съответните книжа. После войниците се строили и си тръгнали със същото метално тракане, с което били дошли. Работниците китайци измили с маркучи черните петна кръв по пода на клетките и изтъркали с четки късчетата плът, които били полепнали по стените. След като приключили, попитали ветеринаря със синкавочерното петно на бузата какво смята да прави с труповете. Лекарят не знаел какво да отговори. Когато някое от животните в зоопарка умирало, той обикновено викал професионалист да свърши работата. Сега обаче в столицата предстояла кървава битка, хората се надпреварвали кой пръв ще напусне обречения град и просто било невъзможно да вдигнеш телефона и да повикаш някого, който да изкара труп на животно. А лятото било в разгара си и животните бързо щели да започнат да се разлагат. Вече се трупали черни рояци мухи. Най-добре било зверовете да бъдат погребани — неимоверен труд дори и зоологическата градина да разполагала с тежко оборудване, сега обаче те можели да разчитат на ограничена помощ и очевидно било невъзможно да изкопаят ями, достатъчно големи, за да поберат всички трупове.

Работниците китайци казали на ветеринаря: докторе, така и така, ако разрешиш да вземем труповете цели, ние ще ги изнесем. Имаме много приятели, които ще ни помогнат, и знаем как точно да изпълним задачата. Ще ги откараме извън града и ще се отървем от тях. Няма да имаш никакви неприятности. Но срещу това искаме кожата и месото. Особено месото на мечките: много се цени. От някои части на мечките и на тигрите се правят лекове, ще им вземем добра цена. И макар вече да е късно, наистина съжаляваме, че не са били уцелени в главите. Тогава кожите щяха да струват много повече. Така ли се стреля! Ако ни беше позволил още от самото начало да се заемем ние, нямаше да стане такава касапница. Ветеринарният лекар приел предложението. Нямал избор. В края на краищата това си било тяхната държава.

И по някое време се появили десетина китайци с празни колички. Издърпали труповете на животните от склада, натоварили ги на количките, завързали ги и ги покрили с рогозки. През цялото време почти не говорели. Лицата им били безизразни. След като напълнили количките, ги затеглили нанякъде. Старите колички скърцали от тежестта на зверовете. Така приключила касапницата, наречена от работниците китайци крайно недодяланата, на животните в зоологическата градина онзи горещ августовски следобед. Единственото, което останало, били няколко чисти — и празни — клетки. Все още превъзбудени, маймуните продължавали да крещят на техния си неразбираем език. Язовците сновели напред-назад в тясната клетка. Птиците пляскали отчаяно с криле и сипели перушина. А цикадите надавали стържещия си писък.

* * *

След като войниците приключили с избиването и се прибрали в щабквартирата, а последните двама работници китайци изчезнали някъде, влачейки натоварените с мъртви животни колички, зоологическата градина станала някак празна като дом без покъщнина. Ветеринарният лекар седнал на ръба на шадравана без вода, извърнал очи към небето и загледал няколкото облака с ясно очертани контури, които се носели над него. После заслушал писъка на цикадите. Птицата с пружината вече не се обаждала, но ветеринарят не го забелязвал. Всъщност той изобщо не я бил чул. Бил я чул само клетият млад войник, който щял да бъде пречукан във въгледобивния рудник в Сибир.

Ветеринарният лекар извадил от горния си джоб навлажнения от потта пакет цигари, захапал една и драснал клечка кибрит. Докато палел цигарата, забелязал, че ръката му трепери, и то толкова, че се наложило да изхаби три клечки кибрит. Буквално пред очите му почти мълниеносно били „ликвидирани“ много животни, а той, кой знае защо, не бил особено опечален или разгневен. Всъщност не усещал почти нищо. Просто бил слисан и объркан.

Седял известно време, наблюдавал как димът от цигарата се вие нагоре и се опитвал да проумее какво изпитва. Гледал ръцете си на коленете, после пак гледал облаците в небето. Светът, който виждал, си бил същият както преди. Ветеринарният лекар не забелязвал никакви признаци на промяна. Ала този свят би трябвало да е различен от света, който човекът познавал дотогава. Все пак това бил свят, където „ликвидирали“ мечките, тигрите, леопардите и лъвовете. Сутринта тези животни били живи, а сега, в четири следобед, вече ги нямало. Били избити от войници, вече ги нямало дори мъртвите им тела.

Между двата различни свята би трябвало да има огромна пропаст. Задължително би трябвало да има пропаст. А ветеринарят не я намирал. Светът му се струвал същият както винаги. Ала най-озадачен бил от това, че вътре в себе си не чувствал нищо.

Изведнъж си дал сметка, че е капнал от умора. Чак сега се сетил, че предната нощ почти не е мигнал. Помислил си колко прекрасно би било да намери хладната сянка на някое дърво, да се просне в нея и да поспи поне малко — да спре да мисли, да се потопи в тихия мрак на унеса. Погледнал си часовника. Трябвало да набави храна за оцелелите животни. Трябвало да прегледа и песоглавеца, който бил вдигнал висока температура. Имал да върши хиляди неща. Но преди всичко трябвало да поспи. После щял да мисли за другото.

Отишъл в близката горичка и легнал на тревата на място, където да не го забележи никой. От сянката тя била хладна и мека. Миришела на нещо, което ветеринарят помнел с умиление от детството. С приятни силно жужене по лицето му минали няколко големи манджурски скакалеца. Както лежал, лекарят запалил втора цигара и с радост видял, че ръцете му вече не треперят толкова силно. Поел дълбоко тютюневия дим и си представил как някъде китайците дерат току-що убитите животни и режат месото им. Често бил гледал как китайци вършат това и знаел, че са всичко друго, но не и недодялани. За броени мигове превръщали звяра в кожа, месо, вътрешности и кости, сякаш тези съставни части първоначално са си съществували отделно и само за кратко са били съединени. „Сигурен съм, че когато се събудя, месото вече ще е на пазара. Ето това е работа: бърза и добре свършена.“ Откъснал шепа трева и я замачкал, за да усети мекотата й. После угасил цигарата и с дълбока въздишка издухал тютюневия дим от дробовете си. Когато затворил очи, крилцата на скакалците се чували в мрака много по-силно. Сторило му се, че около него подскачат огромни скакалци с размерите на жаби.

Докато се унасял, му хрумнало, че светът може би наподобява въртяща се врата. От това къде случайно е стъпил кракът ти, зависи в коя част ще се озовеш. В една има тигри, а в друга — няма. Може би всичко е съвсем просто. И между отделните части няма логическа последователност. Тъкмо заради тази липса на логическа последователност изборът не е от голямо значение. Дали заради това лекарят не чувствал да има пропаст между единия и другия свят? Но мислите му стигнали само дотам. Той не бил в състояние да мисли по-задълбочено. Умората в тялото му била тежка и задушаваща като мокро одеяло. Не го осенили други мисли, лекарят продължил само да лежи и да вдъхва уханието на тревата, да слуша крилцата на скакалците и да усеща с кожата си плътната ципа на сянката, която го покривала.

Накрая съзнанието му потънало в дълбокия сън на следобеда.

* * *

Транспортният кораб угасил двигателите, както му било заповядано, и застинал неподвижно на повърхността на океана. Вероятността да избяга от такава бърза съвременна подводница била едно на десет хиляди. Оръдието и картечницата върху палубата на подводницата още били насочени към транспортния кораб, екипажът й бил в пълна бойна готовност. Но между двата плавателни съда царяло някакво странно спокойствие. Всички от екипажа на подводницата се били подредили на палубата и наблюдавали кораба така, сякаш им предстои да убиват. Мнозина дори не си били направили труда да пристегнат бойните каски. Онзи летен следобед почти нямало вятър и сега, когато и двата двигателя бездействали, се чувал само ленивият плисък на вълните о корпусите на двата плавателни съда. От транспортния кораб дали знак на подводницата: „Превозваме невъоръжени цивилни. Нямаме на борда нито боеприпаси, нито военни. Спасителните лодки не достигат.“ От подводницата отговорили съвсем лаконично: „Това не е наш проблем. И с евакуация, и без евакуация точно след десет минути започваме обстрел.“ Така приключила размяната на знаци между двата плавателни съда. Капитанът на транспортния кораб решил да не предава на пътниците съобщението. Защо да го прави? Някои от тях може би щели да извадят късмет и да оцелеят, но повечето щели да отидат на дъното на морето заедно с жалкото старо корито. На капитана много му се пиело едно последно питие, но бутилката с отлежало уиски, която той си пазел, била в едно от чекмеджетата в кабината му, а сега той нямал време да ходи да я взима. Свалил фуражката си и погледнал небето с надеждата, че ще стане чудо и внезапно ще се появи ескадрила японски бойни самолети. Но това не бил ден на чудеса. Капитанът бил направил всичко по силите си. Отново си помислил за уискито.

Точно когато изтичали десетте минути, на палубата на подводницата започнала странна суетня. Офицерите, строени на бойната рубка, започнали да си говорят бързо, един от тях слязъл на главната палуба при екипажа и изкрещял някаква заповед. Откъдето минел, мъжете по бойните гнезда започвали да се суетят. Един от моряците поклатил глава и ударил с пестник по дулото на оръдието. Друг си свалил шлема и погледнал към небето. С действията си мъжете можело да изразяват и гняв, и радост, и разочарование, и вълнение. Пътниците на транспортния кораб не разбирали какво точно става и какво ще последва. Подобно на публика, наблюдаваща пантомима, за която не е получила програма (но която съдържа много важно послание), те затаили дъх и не откъсвали очи от всяко движение на моряците с надеждата да доловят някакъв дребен намек и смисъл. Накрая вълните на смут сред моряците стихнали и в отговор на заповед, която дошла от мостика, снарядите при оръдието бързо били преместени. Мъжете завъртели манивелите и обърнали дулото на оръдието така, че то пак да сочи не към транспортния кораб, а право напред, сетне затъкнали ужасното му черно гърло. Боеприпасите били прибрани под палубата и членовете на екипажа се втурнали към люковете. За разлика от преди сега вършели всичко бързо, без да протакат. Не си бъбрели и си пестели движенията.

Двигателите на подводницата заработили с уверено боботене и почти в същия миг сирената изсвирила и дала сигнал: „Всички долу!“ Подводницата потеглила напред и след миг се потопила сред огромно бяло петно пяна, сякаш едвам била дочакала мъжете да слязат долу и да затворят люковете. Морската вода обгърнала дългата тясна палуба от единия чак до другия край, оръдието изчезнало под повърхността, бойната вишка се плъзнала надолу, прорязвайки тъмносинята вода, и накрая антената и перископът също изчезнали от поглед, сякаш за да заличат от въздуха всяко доказателство, че са били там. Повърхността се надиплила от вълнички, но скоро и те утихнали, оставяйки само странно спокойното следобедно море.

Дори след като подводницата се гмурнала под повърхността също толкова внезапно, както се била появила, пътниците продължили да стоят като заковани на палубата и да гледат водната шир. Никой не смеел и да се прокашля. Капитанът си възвърнал самообладанието и дал заповед на щурмана, който я предал в котелното, и накрая след дълъг пристъп от скърцане допотопният двигател запалил като заспало куче, което господарят е ритнал.

Всички от екипажа на транспортния кораб били затаили дъх и чакали нападение с торпеда. Американците вероятно били променили плана си и били решили, че е по-бързо и лесно да потопят кораба с торпедо, отколкото с обстрел с оръдието, който щял да отнеме много време. Корабът започнал да криволичи на зигзаг, а капитанът и щурманът се заели да оглеждат повърхността на океана с биноклите в търсене на смъртоносната бяла диря на торпедото. Но торпедо нямало. Двайсет минути след като подводницата била изчезнала под вълните, хората най-сетне започнали да се отърсват от смъртоносната заплаха. В началото почти не вярвали, но малко по малко се убедили, че е вярно: били на ръба на смъртта, но се отървали на косъм. Дори капитанът нямал представа защо американците са се отказали толкова внезапно от нападението. Какво ли ги е накарало да си сменят плановете? (Едва след време щяло да се разбере, че броени мигове преди нападението от щабквартирата са се получили нареждания всички бойни действия да бъдат прекратени, освен ако врагът пръв не нападне. Правителството на Япония било пратило на съюзниците телеграма, че е готово да приеме Потсдамската декларация и да капитулира безусловно.) След като се отърсили от непосилното напрежение, доста от пътниците на палубата се разридали, повечето обаче не можели нито да се смеят, нито да плачат. Часове — а в някои случаи — и дни наред те били напълно втрещени, а шиповете на дългия кошмар ги пронизвали безпощадно в белите дробове, сърцето, гръбнака, мозъка, утробата.

Докато се разигравало всичко това, невръстната Индийско орехче спяла непробудно в ръцете на майка си. Не помръднала цели двайсет часа, сякаш била изпаднала в безсъзнание. Майка й крещяла и я шляпала по бузите. Момиченцето сякаш се било спуснало на дъното на морето. Дишало все по-бавно, пулсът му почти не се усещал. Но когато корабът пристигнал в Сасебо, то най-неочаквано се събудило, сякаш някаква мощна сила го била изтеглила обратно в този свят. Така Индийско орехче не видяла с очите си събитията около осуетеното нападение и изчезването на американската подводница. Научила всичко много по-късно от майка си.

Най-после, в десет и нещо сутринта на шестнайсети август, ден след несъстоялото се нападение, товарният кораб докретал в пристанището на Сасебо. Над него тегнела зловеща тишина, никой не излязъл да посрещне кораба. Дори в противовъздушната база в началото на залива нямало признаци на живот. Лятното слънце прежуряло жестоко и безмилостно. Целият свят сякаш се бил вцепенил и някои на борда изпитали чувството, че случайно са се озовали в царството на мъртвите. След годините, прекарани в чужбина, били в състояние само да гледат безмълвно земите на своите предци. На петнайсети август по обяд радиото било излъчило изявлението, с което императорът обявявал края на войната. Шест дни преди това съседният град Нагасаки бил изпепелен от една-единствена атомна бомба. Призрачната империя Манджоу-го била изчезнала, за да остане безвъзвратно в историята. И неволно хванат в погрешна част на въртящата се врата, ветеринарният лекар с петното на бузата щял да сподели съдбата на Манджоу-го.