Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (28)

15.
Единственото лошо нещо, случило се в къщата на Мая Казахара

Мая Казахара за мазния източник на топлина

— Ало! Господин Птицата с пружината — каза женският глас.

Долепих слушалката до ухото си и погледнах часовника. Четири часът следобед. Когато телефонът иззвъня, спях на канапето, плувнал в пот. Дрямката ми бе кратка и неприятна. Сега от нея ми беше останало физическото усещане, че през цялото време, докато съм спал, някой е седял върху мен. Който и да беше той, е изчакал, докато се унеса, седнал е отгоре, а после, точно преди да се събудя, е станал и си е тръгнал.

— Здрастиии — почти пошушна женският глас. За да достигне до мен, звукът сякаш бе минал през свръхрядък въздух. — Обажда се Мая Казахара…

— Ей — опитах се да кажа аз, но устните отказваха да ми се подчинят.

Сигурно й беше прозвучало като стон.

— Какво правиш в момента? — попита мазно Мая.

— Нищо — отвърнах аз и отдалечих слушалката, за да се прокашлям. — Нищо. Дремя.

— Събудих ли те?

— Естествено. Но не се притеснявай. Беше кратка дрямка.

За миг Мая Казахара като че ли се поколеба. Сетне попита:

— Какво ще кажеш, Господин Птицата с пружината, да дойдеш у нас?

Примижах. В мрака се понесоха светлини, различни като цвят и форма.

— Нямам нищо против — отговорих аз.

— Пека се на двора, затова влез отзад.

— Добре.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, сърдиш ли ми се?

— Не съм сигурен — признах аз. — Но както и да е, ще си взема един душ и ще се преоблека, после ще дойда. Искам да поговорим за нещо.

Пуснах студената вода, за да си проясня главата, после топлата, за да се измия хубаво, после отново студената. Това наистина ме разсъни, но тялото ми още бе някак отпуснато и натежало. От време на време краката ми се разтреперваха и на няколко пъти, докато стоях под душа, се наложи да се хвана за поставката за кърпите или да седна на ръба на ваната. Може би бях по-уморен, отколкото си мислех.

След като излязох изпод душа и се избърсах, си измих зъбите и се погледнах в огледалото. Тъмносиньото петно още си стоеше върху дясната ми буза и не се бе променило на цвят. Бялото на очите ми беше прорязано от червени жилки, бях с тъмни сенки. Страните ми бяха хлътнали, косата ми плачеше за подстригване. Приличах на труп, който току-що е възкръснал и сам се е измъкнал от гроба.

Облякох тениска, обух къс панталон, сложих си шапка и слънчеви очила. Когато излязох на уличката, установих, че горещината продължава. Всичко живо наоколо — всичко видимо — беше занемяло в надежда за внезапен пороен дъжд, но по небето нямаше и следа от облаци. Уличката беше похлупена с покривалото на горещия спарен въздух. Както винаги наоколо нямаше жива душа. Толкова по-добре. Не исках да срещам никого в такъв горещ ден и с такова ужасно лице.

Птицата в двора на празната къща, вдигнала човка, гледаше все така вторачено небето. В сравнение с последния път, когато я бях видял, изглеждаше по-занемарена и мърлява. Тя сякаш се взираше в някаква особено потискаща гледка в небето. Стига да можеше, вероятно щеше да извърне поглед, но нямаше как, очите й бяха приковани в една точка и нямаха друг избор, освен да гледат. Избуялите бурени около скулптурата бяха застинали като хор в гръцка трагедия, който, затаил дъх, чака да чуе пророчество. Телевизионната антена върху покрива бе разпростряла вяло сребърните си пипала в задушния въздух. Всичко под безпощадната лятна светлина беше изсъхнало и изтощено.

След като огледах градината на празната къща, влязох в двора на Мая Казахара. Дъбът хвърляше върху моравата прохладна сянка, ала Мая я бе пренебрегнала, за да се пече на безмилостното слънце. Лежеше по гръб на шезлонга, беше с невероятно изрязан шоколадов на цвят бански костюм от две части — малките парченца плат се крепяха на тънки връвчици. Неволно се почудих дали човек може да плува с такова нещо. Мая пак беше със слънчевите очила, които бе носила и когато се запознахме, по лицето й бяха избили едри капки пот. Под шезлонга беше оставила бяла плажна кърпа, шишенце масло срещу изгаряне и няколко списания. Наблизо се въргаляха две кутийки от спрайт, едната очевидно служеше за пепелник. На моравата имаше пластмасов маркуч с пръскачка, който някой беше използвал и не си беше направил труда да прибере.

Когато се приближих, Мая Казахара седна и се пресегна да изключи касетофона. В сравнение с последния път бе почерняла много повече, все едно е била една седмица на море. Цялото й тяло — буквално от главата до петите — беше с красив тен. Тя очевидно не правеше друго, освен да се пече по цял ден, включително през времето, докато съм бил в кладенеца. Поспрях и огледах градината. Почти не се беше променила, обширната морава бе ниско окосена, езерцето не бе напълнено с вода и изглеждаше толкова пресъхнало, че човек чак ожадняваше.

Седнах на свободния шезлонг до Мая и извадих от джоба си лимонов бонбон. От горещината обвивката беше залепнала.

Известно време Мая Казахара ме гледа, без да казва нищо.

— Какво се е случило, Господин Птицата с пружината? Какъв е този белег на лицето ти? Белег е, нали?

— Според мен — да. Може би. Но не знам от какво. Погледнах се и го видях.

Момичето се надигна на лакът и се взря в лицето ми. Избърса капките пот около носа си и побутна слънчевите очила, за да ги намести. Очите й под тъмните стъкла не се виждаха.

— Нямаш никаква представа, така ли? Как и защо се е появил.

— Никаква.

— Съвсем никаква?

— Излязох от кладенеца, по някое време се погледнах в огледалото и го видях. Наистина.

— Боля ля те?

— Не ме боли, не ме и сърби. Но пари леко.

— Ходи ли на лекар?

Поклатих глава.

— Надали ще е от полза.

— Сигурно — съгласи се Мая Казахара. — И аз мразя лекарите.

Свалих си шапката и очилата и избърсах с носната кърпа потта, избила по челото ми. Сивата ми тениска вече се чернееше под мишниците от пот.

— Страхотен бански — отбелязах аз.

— Мерси.

— Имам чувството, че е ушит от последни остатъци плат, за да се оползотвори максимално добре ограниченият ресурс.

— Когато съм сама, си махам горнището.

— Виж тя.

— Не че имам какво да крия — рече Мая така, сякаш се оправдаваше.

И наистина, гърдите й под горнището бяха малки и недоразвити.

— Плувала ли си някога с това нещо? — полюбопитствах аз.

— Никога. Не знам да плувам. А ти, Господин Птицата с пружината?

— Аз знам.

— Далече ли стигаш?

— Далече.

— Десет километра?

— Вероятно… Никой ли няма у вас?

— Вчера заминаха за вилата в Идзу. Всички искали да се къпят в края на седмицата. „Всички“ — това са майка ми, баща ми и малкият ми брат.

— А ти?

Тя само сви леко рамене. После извади от гънките на кърпата цигари и кибрит и запали.

— Изглеждаш ужасно, Господин Птицата с пружината.

— То оставаше да не изглеждам ужасно… след няколко дни в кладенец почти без храна и вода и ти ще изглеждаш ужасно.

Мая Казахара си махна тъмните очила и се извърна с лице към мен. Под окото й още се виждаше дълбокият белег.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината. Сърдиш ли ми се?

— Не съм сигурен. Имам куп неща, за които да мисля, после може и да ти се разсърдя.

— Жена ти върна ли се?

Аз поклатих глава.

— Написала ми е писмо. Нямало да се върне вече.

— Клетият Господин Птицата с пружината — въздъхна Мая Казахара. Седна на шезлонга и леко докосна с ръка коляното ми. — Клетият, клетият Господин Птицата с пружината. Знаеш ли, сигурно няма да ми повярваш, но накрая смятах да те спася и да те извадя от кладенеца. Просто исках да те поуплаша, да те помъча. Исках да проверя дали мога да те накарам да крещиш. Исках да видя колко време ще мине, докато се объркаш до степен да излезеш от кожата си.

Не знаех какво да кажа, затова само кимнах.

— Сериозно ли според теб говорех, когато се заканих, че ще те оставя да умреш там долу?

Вместо да отговоря веднага, намачках хартийката от бонбона на топче. После рекох:

— Да ти призная, не бях сигурен. Говореше така, сякаш наистина смяташе да го направиш, но после ми се стори, че само ме плашиш. Когато си на дъното на кладенец и разговаряш с някого горе, със звука става нещо странно: не долавяш чувствата в гласа на човека. В крайна сметка обаче не е важно дали си била сериозна. Действителността се състои от различни пластове. В онази действителност ти може би наистина искаше да се опиташ да ме убиеш, в тази обаче не искаш. Зависи за коя действителност ми говориш ти и за коя — аз.

Пуснах топчето от обвивката на бонбона в дупката на кутията от спрайта.

— Ще ми направиш ли една услуга, Господин Птицата с пружината? — попита Мая Казахара и посочи маркуча върху моравата. — Ще ме напръскаш ли с ей това нещо? Ужааасна жега! Ако не се понамокря, мозъкът ми ще се опържи.

Станах от шезлонга и отидох да вдигна синия пластмасов маркуч от моравата. Беше топъл и размекнат. Посегнах зад храстите и пуснах крана. В началото потече гореща вода, напечена от слънцето, после запръска хладка и накрая съвсем студена. Мая Казахара се излегна върху тревата и аз насочих хубавата мощна струя към нея. Тя затвори очи и остави водата да се плиска по тялото й.

— Ох, жестоко! Хайде и ти, Господин Птицата с пружината!

— Не съм с бански — обясних аз, но момичето така се наслаждаваше на водата и беше толкова горещо, че накрая не издържах.

Свалих мократа от потта тениска, наведох се напред и подложих глава под студената вода. Полях се и поех една глътка: беше ледена и пивка.

— Ей, това вода от кладенец ли е? — попитах аз.

— Разбира се. Качва се с помпа. Страхотна е, нали? Ужасно студена. Става и за пиене. Извикахме някакъв специалист да провери качеството й и той каза, че била добра и много рядко в Токио водата била толкова чиста. Беше изумен. Но нас ни е страх да я пием. Кварталът е гъстонаселен, знае ли човек какво може да проникне във водата!

— Не ти ли се струва странно? Кладенецът на Мияваки е съвсем сух, докато вашият е с хубава чиста вода. А те са отсреща. Защо ли има такава голяма разлика?

— Да, наистина — съгласи се Мая Казахара и приведе глава. — Може би нещо е отклонило подземния поток и водата се е изместила малко, затова техният кладенец е пресъхнал, а нашият — не. Но не знам, естествено, каква точно е причината.

— В къщата ви случвало ли се е нещо лошо? — попитах аз.

Мая Казахара сбърчи лице и поклати глава.

— Единственото лошо нещо, което се е случило през последните десет години, е, че тук е ужасна скука!

Мая Казахара се избърса и попита искам ли бира. Казах, че да. Тя донесе от къщата две студени кутийки „Хайнекен“. Отпи от едната, аз отпих от втората.

— Кажи ми, Господин Птицата с пружината, какво смяташ да правиш занапред.

— Още не съм решил — отговорих аз. — Но вероятно ще се махна оттук. Може дори да напусна Япония.

— Да напуснеш Япония ли? И къде ще отидеш?

— В Крит.

— В Крит? Това има ли нещо общо с жената, как й беше името, Крита не знам коя си?

— Да, има нещо общо.

Мая Казахара се замисли.

— И тази Крита не знам коя си ли те спаси от кладенеца?

— Крита Кано — казах аз. — Да, точно тя.

— Имаш много приятели, нали, Господин Птицата с пружината?

— Всъщност не. Ако съм известен с нещо, то е, че имам малко приятели.

— И как все пак Крита Кано е разбрала, че си долу в кладенеца? Не си казвал на никого, че ще слизаш там, нали? Как тя се е досетила къде си?

— Не знам — отговорих аз.

— Както и да е. Значи отиваш в Крит, така ли?

— Още не съм решил. Това е една от възможностите. Първо трябва да си изясня нещата с Кумико.

Мая Казахара захапа цигара и я запали. После докосна с върха на кутрето белега под окото си.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, почти през цялото време, докато ти беше долу в кладенеца, аз се печах тук на слънцето. Печах си се, държах под око градината на празната къща и си мислех за теб в кладенеца, как гладуваш и малко по малко се приближаваш към смъртта. Само аз знаех, че си долу и не можеш да излезеш. И когато си помислех за това, си представях невероятно ясно какво изпитваш: болката, тревогата и страха. Разбираш ли? Така се чувствах мнооого близо до теб! Наистина нямаше да те оставя да умреш. Вярно си е. Честна дума. Но ми се искаше това да продължи. Докато стигнем до ръба. До онова състояние, когато ти ще започнеш да се разпадаш, когато ще си уплашен до смърт и вече няма да издържаш. Наистина чувствах, че така е най-добре — и за теб, и за мен.

— Ето какво ще ти кажа — подхванах аз. — Според мен, ако наистина беше стигнала до ръба, може би щеше да ти се прииска да минеш и отвъд него. Вероятно е щяло да стане много по-лесно, отколкото смяташ. И в такъв случай единственото, което е трябвало да направиш, е да ме бутнеш от този ръб. И пак щеше да си кажеш, че така е най-добре — за мен и за теб.

Отпих от бирата. Прехапала устна, Мая Казахара мисли известно време.

— Може би си прав — каза тя. — И аз самата не знам със сигурност.

Отпих последната глътка бира и се изправих. Сложих си очилата и облякох наквасената с пот тениска.

— Благодаря ти за бирата.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара, — снощи, след като нашите заминаха на вилата, аз слязох в кладенеца. Прекарах там общо пет-шест часа, просто си седях и не мърдах.

— Значи ти си взела въжената стълба.

— Да — потвърди момичето и леко се навъси. — Аз я взех.

Извърнах очи към обширната морава. Над влажната пръст се вдигаше пара, която наподобяваше мараня. Мая Казахара бутна фаса в празната кутийка от спрайт.

— Първите няколко часа не усещах нищо особено. Е, беше си малко притеснително да седя в такъв пълен мрак, но не бях ужасена или уплашена. Не съм като повечето момичета, които за щяло и нещяло пищят. Но знаех, че не е просто тъмно. Ти, Господин Птицата с пружината, стоя долу няколко дни. Наясно си, че там няма нищо страшно. След няколко часа обаче знаех все по-малко коя съм. Седях неподвижно в мрака и усещах, че нещо вътре в мен — вътре в тялото ми — става все по-голямо и по-голямо. Имах чувството, че това нещо расте като корените на дърво, посадено в саксия, и когато стане достатъчно голямо, ще ме пръсне отвътре. И това ще бъде краят ми, точно така ще се пръсна на милион парченца. Докато се печах на слънце, това нещо си е кротувало в мен, но в мрака сякаш започна да се храни отнякъде и да набъбва тооолкова бързо, че чак се стреснах. Исках да го спра, но не можех. И тогава наистина се уплаших. Никога през живота си не съм била толкова уплашена. Онова мазно бяло нещо вътре в мен, подобно на буца лой, започна да надделява, да надделява над мен и да ме яде. А в началото, Господин Птицата с пружината, това мазно нещо наистина беше малко. — Мая Казахара замълча и си погледна ръцете, сякаш се опитваше да си спомни какво й се беше случило. — Уплаших се жестоко — продължи тя. — Вероятно точно това съм искала да усетиш и ти. Вероятно съм искала да чуеш как това нещо те ръфа.

Седнах на шезлонга и погледнах тялото на Мая, което банският почти не прикриваше. Тя беше на шестнайсет години, но приличаше на тринайсет-четиринайсеттодишно момиче. Гърдите и хълбоците й си бяха съвсем неразвити. Тялото й ми напомняше рисунките, в които с абсолютно минимален брой линии се постига невероятна достоверност. Същевременно нещо в това тяло създаваше усещането за преклонна възраст, за старост.

После най-неочаквано ми хрумна да я попитам:

— Имала ли си някога чувството, че си осквернена от нещо?

— Осквернена ли? — тя ме погледна с леко присвити очи. — Физически ли? Например изнасилена?

— Физически. Духовно. Душевно. Все едно.

Мая Казахара погледна надолу към тялото си, сетне отново вдигна очи към мен.

— Физически не. Още съм девствена. Разрешавам на едно момче да пипне. Но само през дрехите.

Аз кимнах.

— Душевно, хм. Не съм сигурна. Наистина не знам какво е да бъдеш душевно осквернен.

— Аз също — споделих. — Питам те само дали си се усещала така, сякаш се е случило. Ако не си го усещала, вероятно не си била осквернявана.

— Защо питаш?

— Защото някои мои познати имат такова чувство. И то поражда какви ли не сложни проблеми. Все пак искам да те питам нещо. Защо непрекъснато мислиш за смъртта?

Тя захапа цигара и запали сръчно с една ръка клечката кибрит. После см сложи слънчевите очила.

— Искаш да кажеш. Господин Птицата с пружината, че ти не мислиш за смъртта ли?

— Мисля, как да не мисля. Но не непрекъснато. Само от време на време. Като повечето хора.

— Ето какво мисля, Господин Птицата с пружината — рече Мая Казахара. — Всеки се ражда с нещо различно като сърцевина на живота си. Това нещо — каквото и да е то — се превръща в своеобразен източник на топлина, който захранва отвътре човека. И аз, разбира се, имам такова нещо. Като всички останали. Но понякога то не ми се подчинява. Ту набъбва, ту се свива и ме разтърсва. Онова, което наистина искам да направя, е да намеря начин да предам това усещане и на друг. Но явно не съм в състояние. Другите просто не разбират. Възможно е, естествено, да не обяснявам достатъчно добре, но според мен причината е, че другите не ме слушат достатъчно добре. Преструват се, че слушат, а всъщност не чуват. Затова понякога се вбесявам и върша разни дивотии.

— Разни дивотии ли?

— Например затварям те в кладенеца или когато се возя отзад на мотоциклет, затискам с ръце очите на момчето, което го кара.

При тези думи тя се пипна по белега до окото си.

— Затова ли катастрофирахте? — попитах аз.

Мая Казахара погледна изпитателно към мен, сякаш не ме е чула. Но всяка дума, която бях изрекъл, би трябвало да е достигнала до ушите й. От тъмните очила не виждах очите й, ала по лицето й плъзна някаква апатия — точно както масло, което се разлива върху неподвижна вода.

— Какво стана с момчето? — попитах аз.

Мая Казахара продължи да ме гледа с цигарата между устните. По-скоро продължи да гледа белега върху лицето ми.

— Трябва ли да отговоря на въпроса ти. Господин Птицата с пружината?

— Не отговаряй, ако не искаш. Ти самата отвори дума. Ако не ти се говори, недей.

Мая Казахара притихна съвсем. Явно й беше трудно да реши какво да прави. После дръпна от тютюневия дим толкова силно, че сигурно си напълни белите дробове, и го издуха бавно. С бавно движение махна тъмните очила и зажумяла, извърна лице към слънцето. Докато я гледах, изпитах чувството, че ходът на времето постепенно се забавя — сякаш пружината му трябваше да се навие отново.

— Момчето умря — каза накрая Мая Казахара с безизразен глас, като че ли се беше примирила с нещо.

— Умря ли?

Тя изтръска пепелта от цигарата. После взе хавлиената кърпа и няколко пъти избърса потта по лицето си. Накрая, сякаш се бе сетила, че е трябвало да свърши нещо, каза набързо с делови тон:

— Карахме с бясна скорост. Стана недалеч от Еношима.

Погледнах я, без да казвам и дума. Мая държеше с две ръце кърпата за краищата и ги притискаше към бузите си. Цигарата между пръстите й димеше. Нямаше вятър, който да разнася белия дим, и той сякаш се издигаше от малък сигнален огън. Момичето очевидно не можеше да реши дали да плаче, или да се смее. На мен поне така ми се стори. Мая сякаш дълго се колеба между двете възможности, накрая обаче не избра никоя от тях. Замисли се, остави кърпата на земята и си дръпна от цигарата. Наближаваше пет, а жегата не даваше признаци да отслабва.

— Аз го убих — рече момичето. — Е, не нарочно, разбира се. Просто исках да го тласна до ръба. Правехме го през цялото време. Беше като игра. Докато пътувахме с мотоциклета, му затулвах очите или го гъделичках. Но никога не се е случвало нищо. До онзи ден… — тя вдигна лице и ме погледна право в очите. — При всички положения. Господин Птицата с пружината, не се чувствам осквернена. Просто ми се искаше, ако успея, да се доближа до онова мазно нещо. Искаше ми се да го прилъжа да излезе от мен и после да го размажа. Наистина трябва да стигнеш до ръба, ако искаш да го надхитриш. Друг начин няма. Трябва да го измъкнеш с добра примамка. — Мая Казахара поклати бавно глава. — Не, не мисля, че съм била осквернена. Но не съм била и спасена. Точно сега, Господин Птицата с пружината, не може да ме спаси никой. Светът ми изглежда съвсем празен. Всичко, което виждам около себе си, ми се струва фалшиво. Единственото, което е истинско, е онова мазно нещо вътре в мен.

Тя мълча дълго, дишаше спокойно и равномерно. Не се чуваха други звуци, нито птици, нито насекоми. Над двора се спусна ужасна тишина, сякаш светът наистина беше опустял.

Мая Казахара се обърна на шезлонга с лице към мен. Сякаш внезапно си беше спомнила нещо. Лицето й беше съвсем безизразно, като умито.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, спа ли с оная Крита Кано?

Аз кимнах.

— Ще ми пишеш ли от Крит? — попита момичето.

— Непременно. Ако изобщо замина.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — рече Мая след кратко колебание, — май пак ще тръгна на училище.

— О, значи си преразгледала въпроса, така ли?

Тя сви леко рамене.

— Но в друго. За нищо на света няма да се върна в старото. Новото е доста далеч. Така че известно време вероятно няма да мога да те виждам.

Аз кимнах. После извадих от джоба си лимонов бонбон и го лапнах. Мая Казахара се огледа и запали цигара.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, приятно ли е да спиш с най-различни жени?

— Това няма нищо общо.

— Да, вече го чух.

— Добре — казах аз, но не знаех какво друго да добавя.

— Както и да е. Но знаеш ли. Господин Птицата с пружината, реших да се върна на училище именно защото се запознах с теб. Без майтап.

— И защо така? — учудих се аз.

— Да, защо така? — повтори Мая Казахара. Сетне присви ъгълчетата на очите си и ме погледна. — Може би ми се е искало да се върна в един по-нормален свят. Но наистина, Господин Птицата с пружината, с теб беше много забавно. Без майтап. В смисъл: ти си свръхнормален, а правиш съвсем ненормални неща. Освен това си… непредсказуем. С теб не ми беше никак скучно. Нямаш представа колко добре ми дойде. Да не скучаеш, означава да не ти се налага да мислиш за куп тъпотии. Нали така? По отношение на това се радвам, че беше тук. Но да ти призная, ми лазеше по нервите.

— Защо?

— Ами… как да го кажа? Понякога, като те гледам, все ми се струва, че се сражаваш наистина на живот и смърт срещу нещо — заради мен. Знам, звучи странно, но когато се случва така, имам чувството, че съм с теб, че заедно с теб напрягам сили. Разбираш ли? Винаги си страшно спокоен, в смисъл — каквото и да става, то няма нищо общо с теб, всъщност обаче не си такъв. По свой си начин се сражаваш с последни сили, макар че отстрани погледнато, хич не ти личи. Ако не беше така, нямаше да слизаш в кладенеца, нали? Но ти не се бориш заради мен, разбира се. Бориш се пряко сили, опитваш се да надвиеш онова голямо нещо, каквото и да е то, по една-единствена причина — за да намериш Кумико. Ето защо няма причина да се потя заради теб. Знам го, но въпреки това все ми се струва, че се бориш именно заради мен, Господин Птицата с пружината, и докато се бориш за Кумико, вероятно се бориш и за много други хора. И точно заради това понякога изглеждаш пълен идиот. Ето какво мисля аз, Господин Птицата с пружината. Но докато те гледам, се напрягам и изнервям и накрая се чувствам напълно изцедена. В смисъл, погледнато отстрани, нямаш шансове да победиш. Ако трябваше да се обзалагам, щях да се хвана на бас, че ще загубиш. Извинявай, но си е така. Много си ми симпатичен, но не искам да се провалям.

— Напълно те разбирам.

— Не искам да гледам как губиш, не искам да се потя и занапред заради теб. Затова реших да се върна в свят, който е малко по-нормален. Но ако не те бях срещнала тук… тук, пред тази празна къща, според мен нямаше да се получи така. И през ум не би ми минало да тръгвам пак на училище. Щях да продължа да си стоя в един свят, който не е толкова нормален. В този смисъл ти казах. Господин Птицата с пружината, че го правя заради теб. Не си съвсем безполезен.

Аз кимнах. За пръв път от доста време някой казваше нещо добро за мен.

— Я ела насам. Господин Птицата с пружината — повика ме Мая Казахара.

Тя се надигна на шезлонга. Аз станах и отидох при нея.

— Седни ето тук — рече Мая Казахара.

Подчиних се я седнах до нея.

— Покажи ми лицето си.

Известно време момичето ме гледа вторачено. После сложи едната си ръка върху коляното ми, а с другата докосна белега на бузата ми.

— Клетият Господин Птицата с пружината — почти прошепна Мая Казахара. — Знам, ще поемеш върху себе си какво ли не. Още преди да си се усетил. Тук нямаш никакъв избор, нищо не можеш да направиш. То е все едно дъжд се излива над полето. А сега затвори очи. Сякаш са залепени здраво.

Стиснах очи.

Мая Казахара докосна белега с устни, малки и тънки като изключително добре направена имитация. После разтвори същите тези устни и прокара по белега език — много бавно, без да пропуска и сантиметър. Ръката, която беше сложила върху коляното ми, не помръдна оттам през цялото време. Топлият й, влажен допир достигаше до мен от много далеч, от място, което се намираше отвъд всички полета по света. После Мая вдигна ръката ми и я допря до раната под окото си. Помилвах едносантиметровия белег. През върховете на пръстите ми се вля в мен едва доловим резонанс на копнежа. Помислих си, че някой трябва да прегърне това момиче и да го притисне до себе си. Някой друг, но не и аз. Някой, който може да му даде нещо.

— Довиждане, Господин Птицата с пружината. Някога ще се видим отново.